Необятното говори

Книга 45

2.V.152(2016)

с.Дълбоки

СВОИТЕ НЕСВОИ

И НЕСВОИТЕ СВОИ

11,57

– Господ Елма! Може ли да дадеш живоструйно лично осияние за […]?

11,57

– Охотно!

- Правилно ли усетих тия дни, че това ще е сърдечен призив на сродната му душа от Вечността, който ще му бъде предаден чрез Теб?

- Да!

12:01:14 ч.

- Мили, прекрасни мой! Олàрия съм аз! Необгледни и зарящи са изворите на Любовта, в които се родихме с теб преди много, много еони на Очакването. Свръхобичта ни изхвърли нагоре като две сияйни изòли, преплетени една в друга. Обичта обикновено изхвърля фонтани и гейзери надолу, но изолите политат нагоре, понеже бракосъчетанието им в глъбините на Бога ги изпълва с възторга на безпаметството и пълната загуба на съзнание, подсъзнание, самосъзнание и свръхсъзнание. Съзнанията са в плътта на Бога – дори свръхсъзнанието. Вие не бяхте дори хиперсъзнание, понеже глъбините на Бога са бистрота. Бистротата на Обичта бълбука в най-тайнственото езеро на Бога, където Той се самораздава до нард – дума, означаваща Бог в миниатюр, по-малък от Самоунищожението и по-чист от пълната забрава на собствената величина.

Ти, Прекрасен мой, се роди с име, непроизносимо сега на вашия земен език. Този, Който те роди, взе това име от глъбините на моята самозабрава в мига, когато те проникнах за пръв път преди всички времена и вменяемости на всички бития. Когато ти се яви като една бледа светлинка от Обич в изворите на Бога, току-що отворила очи за Реалността, аз моментално се възпроизведох като твое несъзнателно копие и не знаех, че съм несъзнателна, понеже несъзнателните няма как да знаят. Обичта ми към теб – твоята собствена обич към себе си, а това значи към нашия Татко, - породи едно ново същество, което не бе само самият ти в собственото си повторение, но бях вече аз, която те обичам!

От този миг нататък ние с теб се търсим безпаметно, понеже милостта на Бога ни раздели в различни светове. Понякога Бог е безмилостен, когато иска да накаже мислещите за себе си, неспособните да се променят. В Своята хладна безмилостност, Той ги събира да живеят заедно по двойки, за да усетят ледения повей на нетърпимостта, на неспособността да приемеш другия като несъвместим с тебе. Горделивият, властникът, проявяващият жестокост с претенции и реплики, трябва да бъде събран с някого, с когото се привлича, за да се очаткат ръбовете на неделикатността. Бог не видя ръбове в мен и теб, но видя бледност на самоуважението. Тя се предаде от теб и на мен, защото ние сме едно. Тогава Той реши да прояви най-голямата милост - да ни раздели в две далечни Бития, където да въздишаме един без друг и по този начин да бъдем един в друг във всички други времена и измерения. По-голяма милост от тази има само една, но аз самата още не я знам. Знам само за най-голямата хладина и безмилост на Създателя, когато иска да шлифова ръбове или да усилва самоуважения. Както ти казах, Прекрасни, тази най-голяма безмилост след Първата Безмилост, която също ми е неизвестна, е да събере две същества с частично привличане на една територия и в едно време, като по този начин ги раздели на всички други полета, във всички други измерения на Трепетите.

Ето: и аз сега съм в един свят, където оковите на обичта и жалостивостта ме принуждават да лежа вързана на дъното на чувството за дълг, за милосърдие. Несъзнателни новородени и мъртвородени се катерят по мен да ги кърмя или висят вкочанени, а няма кой да ги погребе. Аз искам да си дойда при теб и ти да си дойдеш при мене; от безпаметен океан от еони копнея за теб и ти ридаеш отчаян за мене, но милостта на Бога ни държи на разстояние.

Понеже ние сме късчета обич и не можем да не се самораздаваме до последен нард - така сме създадени, - ние с теб от дълги векове и хилядолетия се самораздаваме на безсъзнателни същества - без резервен дъх, без мисъл и съображение за себе си. Това е пак Бог, защото Бог е Обич, но несъзнателните същества търгуват. Те откликват на океана от обич с напръстник, загребан от нашата обич. Те искат необич, искат нечовек – хранят се отрепки от мъртви обстоятелства. Даже и когато им подарим пътуване из вселената и хиляда дворци от звезди, те предпочитат тия отрепки пред обичта, която им ги е подарила. Те държат обичта с нокти и зъби, понеже им подарява смърт, имаща вид на смисъл. Те не се интересуват от Обичта, която е боса и гола.

Нашата вина с тебе - нашата несъзнателност - е в самоихвърлянето до нард за новородени и мъртвородени. Новорденият има нужда да суче и милостта на милозливите не може да го остави, когато той почне да набъбва от мисъл за себе си и да вони от искане. Деликатността на милозливия не може да се отърси от мъртвите, висящи от вимето му с векове, защото мъртвите са живи само в трите си нокътя, с които са вкопчени в изворите на даването. Мъртвите не знаят, че са почти изцяло мъртви и чупливи, че последната кръв на искането и изнудването се събира във върха на ноктите им. Милозливите се страхуват да се разтърсят, за да не изронят мъртвите тела на мъртвите. Бледите отражения на Обичта са бледи от страх какво ще стане с мъртвите, ако се върнат на земята и се превърнат в чупливи остатъци от стъкла...

Но - рано или късно - ние, Любими мой, ще пору-менеем, понеже ще си припомним приказката за Принца, който обикаля света като просяк. Поруменяването на сърцата ни ще издърпа последната кръв от ноктите, забити в нас до забрава; и до нашата собствена забрава поради наркотика на съжалението.

В много от тия ноктенца на новородени и мъртвородени има искри на души, които чакат своя шанс да дръпнат напред и нагоре. Ние с теб им пречим да "дръпнат" /в еволюцията/, понеже си мислим, че преносеното и прекърменото е акт на милосърдие.

Като зъзнем замръзнали и се боим от разтърсване, ние си стоим в далечните светове и вселени далече един от друг и се топим от носталгия; не смеем да се върнем един към друг - към Своите си. От доброта и обич си играем на малки богчета, които практикуват на практика атеизъм. Не знаят, че чрез разтърсването Бог дава шанс на новородените да започнат да лазят, а на мъртвородените и умрелите – да паднат на земята. Там, на земята, в скрапа на повърхността, бродят Небесни Вълшебници, които взимат стъклунки и черупки и ги хвърлят в Огнената Пещ на Сътворението, за да им подарят душа. Като им подарят душа, те се раждат отново, но вече живи - без стремеж за прилепяне и засмукване.

Златозарна и тъжна е обичта ми към тебе, о мое собствено първо "аз", което вече започва да се ражда за тайната на Спасението. За Скъпоценния камък на Зачестяващото Отсъствие. Зачестяващите отсъс-твия и скитания по звездите на Живите, които не мислят за себе си, превръщат Бледоликите в извори на буйна, румена Обич! Тя тупка в жилите на Отсъс-твието и храни с буйно израстване Новородените. Това става само с панацеята на Кратките Присъствия. Кратките Присъствия възбуждат буйна обич в Новородените и ги подтикват към буен ръст, а мъртвородените и умрелите ги изтърсва на земята, понеже ноктите им не могат да търпят огън и лед. Огънят към сродните и ледът към несродните ужасяват всички нокти в нежното ни виме, а отсъствията от кървавата арена на милозливостта дават шанс даже на мъртвородените да възкръснат!

Аз идвам вече, Мой Скъпи, в прегръдките на изòлите Божии, които бродят с човешки нозе по стъгдите на вселената! Ние, изолите, си препредаваме прегръдки през пространствата и живеем преизобилно дори и когато сме далече, защото Прегръдката е квантов обект. Тя взривява пространството и го смачква до нула за част от секундата, по-малка от най-малката представа за безвремие.

Щом се срещнат две изоли в пустотата на мъртвите, които мислят само за себе си, те подпалват огън и топят глетчери и снегове. Съкращават илюзии за вселени и съединяват вечните двойки мигновено, дори и когато Бог ги е разделил в най-затънтените и далечни дебри на привидността.

Изоли не могат да бъдат изоли, ако не се отърсят от бледността. Когато заруменеят, те намират прегръдки навсякъде, понеже прегръдката на смъртния повече не важи за тях: Смъртният се вкопчва за смъртен на една малка палуба и иска да го задържи за повече от секунда, а това разклаща парахода, дори и да е голям като вечността. Това кара Титаниците на самолюбието да потънат за вечни времена, а танцуващите танца на Случайността – да пърхат щастливи и свободни като мечтите на Бога, които не знаят нито условности, нито дистанции, нито вледенявания, нито брегове.

Мах подир мах се приближавам към тебе, о Любими, благодарение на зрящите за любовната ти душа, с които вече е пълно около тебе! И те доскоро получаваха от другите само северни сияния, а ти даваш до нард не само дворци и вселени, но и самия себе си. Така прави всяко въплъщение на Бога в изол - Същество на Обичта.

Това, което преживяват случайни изоли, когато се "напипат" в мрачините на нереалността, не може да се сравни даже с взрива на оригиналните два изола, родени едновременно в изворите на Любовта. Точно това е Абсурдът, т.е. Бог: само миг оставане в прегръдка в повече от първия миг започва да раздалечава единствените с непонятна скорост в просторите на небитието. Само миг "случайна" прегръдка с "несвой", ако е изол, предизвиква ново приближаване на "своите", където и да са те в Битието или Небитието. Понеже в Бога несвой е "своят", а "свой" – всеки "случаен" несвой, защото… не е случаен…

СЪДЪРЖАНИЕ

/

Начало

Тълковен речник