Книга 15
8.І.127(1991)г.
8.І.127(1991)г.
София – Изгрев
Симеоново
КАЛДЕРОН ОТНОВО НА ЗЕМЯТА
ЖЛО / ГВД
7,16 - 8,29 ч.
Работник на духа от най-древни времена. Попадал под ударите на инквизицията, на патриарсите, царете, разбойниците на този свят. Бита и патила душа - с огромен опит. Един превъзходен Тил Ойленшпигел, който умее да се бори и да се присмива на света. Един вечен рицар, обикновено губещ битките и започващ все нови и нови - до момента, в който се превърне в струна на епохата.
Съвест на човечеството, от сцената на един Калдерон. От килията на Томазо Кампанела, който бе набиван на кол, но не се отказа от своите светли видения. Един такъв ратник на Духа и самотник на Космоса рядко се толерира от парвенютата и почти никога не получава женско изобилие, понеже е твърде дълбок и твърде взискателен, а това обикновено тежи. Само веднъж на 50 прераждания се среща със сродни души от ранга на тия, които могат да обласкаят такова сърце като неговото. Иначе животът му предлага нощните трапези на пилигрими като него, понеже той е призван да бъде мъдрецът, шутът, героят и работникът; ако потрябва - и блестящият рупор на Словото, заслепяващо тлъсти и самодоволни.
О, как би искал океанът от Обич, който блика в пространствата, да напълни недрата на една такава душа, ненаситна без дъно - като пропаст от жажда за преданост! Как би искал мигът на екстаза, прелетът на Беатриче, подобен на сянка от птица, да се разлеят във вечност, за да се утаи скръбната душа на поета, изранена от нокти и северни полюси!
Животът може да обича своите галеници, но е суров с ония, на които разчита да станат, самите те, дарители на живот. “Морякът на кон” се примири с истината, наречена жалка действителност... Морякът, който е вечно на кон и ще препуска до сетния си дъх в небето на едно светло видение, ще превръща мъката си от векове в изпитание и труд на духа и сърцето, в служба на другите.
Не корете странника, когато не желае да последва другите странници, понеже всеки е длъжен да бъде верен на себе си. Прекършва се суха вейка, но живо влакно и свръхжилаво се крие в стеблото на Конника и той тъй лесно не ще падне по гръб, да признае поражение. Той е достатъчно плащал и достатъчно спасявал, за да знае колко фини са границите на свободата и колко кървав е пътят на изпросената милувка. Той е достатъчно голям и достатъчно възрастен пред лицето на планетата, за да разбира, че присъдата никога не е жестокост и никога не е окончателна. Той се събира наново и наново в едно, след като толкова пъти е бил разкъсван на части – понеже силата на обичта не е сила на порицанието и бягството, а сила на безкрайно търпение.
Достойнството на мъжа, който владееше перо и рапира, никога не е отпаднало; и то пламти и до днес с изгарящия пламък на свещени и велики образи, които ни гледат от страниците на учебниците. Това достойнство, именно, не пада на колене да се моли, нито да търси странични врати да изнудва, но служи беззаветно. Подаръците на неговия дух не са користни подаръци, нито дребни покупки за печелене на положение. Те са безценни бисери на самата безкрайност, родени в полунощите на въздишките и отронени от отблясъка на сълзите. Искрено, честно и фино създание, кой би разбрал дълбочината на твоята жажда за единство? Нека пионерите опитват тъмните пътеки на бъдещето; нека най-свидните отстъпват от полето на смисъла; нека най-крехките търсят с боси нозе ръбовете на неизследвани бездни – ти така ли ще стоиш, напълно безтрепетно?...
Знай, Небето познава потоци от Обич, Ниагари от Обич, океани от Обич, но от Обич познава и Космоси! Онзи, който е Космос от Обич, той не може да бъде спрян от нищо и никого. Той може да пресрещне любимия от противоположната страна на ръба, ако една дивна нощ осъзнае, че обича наистина истински. Че обича душата на другия, а не повече себе си.
В неизчислимите траектории на духа няма такива, в които твоят дух да не може да проникне! Ти си твърде зрял и твърде изработен, за да останеш в низината, очаквайки нещо самó да се случи. Сродните души се постигат с битки – ежедневни, ежечасови битки на живот и на смърт за постигането на техния Смисъл. Когато повтаряме, че любимият ни не е по-глупав от нас и че има и такава възможност той да е правият, тогава ние намираме нишката, вълшебната стълба, забравеното въже по стената. Истинският приятел никога не ритва приятеля-алпинист от Злия Зъб на обстоятелствата, а му спуска тайно въже, с надежда, че Обичта не отпада. Истинският приятел никога не отвръща лице от въжето, спуснато тайно за него, понеже въжето му се виждало като змия. Любовта се изкачва и по въжета от кобри и гърмящи змии, с надеждата на върха да намери отново единствения.
Сине Мой - сякаш те моли от глъбините си Космосът, – не подозираш ли, че една силна душа никога не е преставала да те обича, но тя не иска да скъса с тебе по най-прозаичния начин, по който досега милиони нещастници се опитват да се намерят като слепци в тъмнината? Допускаш ли, че някой, който е любил [истински], може да разлюби, освен ако ние самите не се отдръпнем, поставяйки канари от огорчение и морета от невъзможности помежду двата бряга? Не си ли помислил - от опита, който имаш с хиляди и хиляди прототипове на твоите драми, - че пладнешкото убийство, наречено "живот по двама до гроб", е един рефрен на Сатаната, чрез който сродните души най-сигурно се разделят завинаги? Не си ли могъл с дълбочините на твоето прозрение да потърсиш не заблудата, но титаничната жажда на духа за истинска вечност, в опитите на Новото Човечество да обича по нов начин? Не мислиш ли, че ти, като духовен мъж и избраник на съдбата и човешката история, би могъл да превъзмогнеш и тази Чомолунгма, недостъпна за туземното човечество?
На прага на Познанието, отвъд горите на невежеството, съвсем сами – там, там, пред шемета от цветове и непознати звуци, - душите очакват, очаровани раждането на един Нов Свят! Те очакват най-първите да заемат своето място в ложите на космичния театър, който сега вдига последна завеса. Поне от ложата наблюдавай пряко колко много е чиста арията на една Дулцинея, която търси не нещо за себе си, а нещо за всички вас, които обикновено умирате и ви погребват под барабанен дъжд от бучки пръст и ръкопляскания...
Онова, което светът досега даде, не може да ликвидира лудниците и гробищата. Някои се надяват обаче, че не само Космосът и не само пространството има повече от едно измерение, но и сърцето, душата, жаждата за Обич са многостранни и търсещи изход от прозата. Истинската Любов не изключва дълбокия корен, но тя има и множество разклонения. Тя има един висок идеал, който очаква да види Принца най-пръв между всичките, неизоставащ в покрайнините на своето честолюбие или немощ. Тя търси оня, който може да изкачва стената на енигмата пред нея, а не на три крачки зад нея или седящ долу, сред поле от въпросителни.
Всемирът познава обаче не един и два случая, когато пазителят, предрешен на разбойник, отплава с кораба на отвлечената; когато катерачът подава ръка от козирката на оная, която вече не може... Абсолютната Любов прави от човека стрела или пламък, звезда или дъно, крило или вихър, за да посрещне най-скъпия от върха на това, към което най-скъпият се стреми. И понеже измамните пътища или звездните пътища обикновено оставят един ден пътника самотен, то не е ли все пак приятелство, един стар приятел винаги да го причаква иззад сиянието на Сириус или във върховната въздишка на Бога; под пластовете на тартара или зад крепостите на 49-те измерения?... Онзи, който не само на думи е приятел на някого, винаги пръв го очаква там, закъдето приятелят му е още на път. А ти, който си пребродил не само Земята, но и много светове и вселени, имаш всичко в себе си, за да предвардиш и най-амбициозните - но не от амбиция, а от тихо желание да пренесеш полумъртвата от умора през последните няколко метра от ръба на бездната или към скута на Бога. Ако оставяш друг да свърши това, значи другият повече я обича.
И въобще, стар бойни побратиме, напоследък се разпространява една странна легенда, че женското сърце е по-напред от бойците в търсенето на най-недостъпното. Искаш ли да се понапънем да опровергаем тези слухове - или и ти мислиш, че нашата е вече изпята?...