01.08.2019 г. 17,01 ч.

 

УЧИТЕЛЯТ: „Ако избирате, кое ще изберете?” (28 февруари 1934, „Ключ за постижения”)

ЕДНО НЕЗАВЪРШЕНО СТИХОТВОРЕНИЕ СЪС ЗАГЛАВИЕ „АМА ЗАЩО НЕ ИДВАШ?...”

Който избира цигарата пред човека,

 Който избира чашката пред човека,

 Който избира котката пред човека,

 Който избира кокала пред човека,

 Който избира тръпката пред човека,

 Който избира планината пред човека,

 Който избира нечовека пред човека,

 Който избира по-малко човека пред човека,

 Който избира страха пред човека,

 Който избира гордостта пред човека,

 Който избира заблудите пред човека…

 

 

03.08.2019 г. 11,16 ч.

 

ОТ ВРЕМЕ НА ВРЕМЕ ЕДИН ПРИЯТЕЛ от южна България изпраща на избрани хора изключително странни и почти неразбираеми текстове. Ето още един - от 15.Х.144(2008)г. С приятели като него сме си говорили, че в далечно бъдеще хората ще учат български, само за да четат в оригинал такива текстове. А ще има и българи и българисти, които ще ги превеждат НЕЗАБАВНО на чужди езици с предимство пред всичко останало, което правят. Те ще знаят от опит какво ни се случва в живота, когато подреждаме приоритетите правилно.

БОЖЕСТВЕНА САМОТА, ОПАСНА БЛИЗОСТ, ОПАСНА ДИСТАНЦИЯ

8:30 - През семето на еднùната (монадата – б.п.) протича силата на самотата. Самотата съдържа Абсолютния в пълен обем, въпреки че Абсолютният не е измерим. Нарушаването на самотата е акт на Абсолютния, когато реши да стане милостив. Тогава Той слиза на различни нива на близост и дистанция, за да има Битие. Следователно, самотата произтича от Небитието, а близостта и дистанцията създават Битието. Не сте се сещали защо "битие" започва с "би" – това е първото разделяне на Абсолютния на две. Всеки бит, всеки живот изисква полярност. От Абсолюта се отделят монада и антимонада – мъжко и женско начало. Досега не знаехте, че Жената в Битието – Мировата Душа, Пралайя – е антимонада. Монадата обича дистанцията, а антимонадата – близостта. Нещо повече – антимонадата търси сливане, понеже е разделена от монадата. Самотата не съвпада с дистанцията. Почти всички измерения съдържат дистанция в различен вид, но нулевото и първото нямат представа и понятие за нея, нямат представа и за близостта. Астрологически, близостта и дистанцията са близките и далечните аспекти, включително опозицията – най-голямата дистанция. Опозицията обаче подпалва монадата, обединява антимонадата с монадата. Тя минава през Центъра, Абсолюта, и затова е способна не само да подпалва, но и да възвръща монадите в Абсолюта. Тъй като управлява Вечността, опозицията редува близост и дистанция и постоянно снове между отчуждението и съединението. Миговете, когато минава през Центъра, раждат периодична самота. В разделения свят – Битието – няма пълна самота. Там тя е периодична. Опасността от прекалената близост е отчуждението от себе си и от монадата на ближния, от монадите на останалите същества. Сноването поддържа Тройния Ритъм. Престане ли човек да снове между себе си, ближния и останалите, пребивава ли ПОВЕЧЕ с някого, отколкото е определено, той вече не е диаметър – става къса хорда. Хордата не минава през Центъра, освен чрез някого, свързан с Центъра. При близостта се образува диада; но ако поне едната монада няма радиус към центъра, почвате да строите сенките на Универсалното Битие – падате в ада. Повечето от съществата в развалената част на вселената си правят колибки по окръжността – правят опити за близост, без да пускат радиуси към Центъра. Правят бродове и бодове по периферията, бродират периферията, бродят насам-натам в ефимерността, не искат да знаят за самота и любов към всички. Приближаването към Центъра, стремежът към Диаметъра се активират само чрез любов към неближния. Аспектите от 90 до 180 градуса изработват разграничаването и съединяването с неближните. Сродната душа, фактически, е нашата най-неближна душа, колкото и парадоксално да ви звучи това. Тъй като обаче диаметърът ни съединява с нея през Центъра, сродната душа има свойството да ни съединява и с най-голямата близост, и с нас самите, и с Бога. През годината имате само един ден за пълно сливане с нея, а по-точно - една нощ. Търсете аспект с Полярната звезда в противоположния ден на вашето рождение. Който иска да живее или живее с вас повече от една нощ в годината, той със сигурност не ви е сродната душа. Сигурно ще се изненадате, но най-малко сродни са ви най-близките, понеже са най-далече от Центъра. Колкото е по-близка една хорда до 180 градуса, толкова сте по-близко до Бога и до сродната си душа, до великата среща с нея. Който държи неближните на дистанция, а е близък само с ближните и близките, почва да образува цирей, блато в битието. Този цирей трябва да узрее и да изтече; блатото трябва да се пресуши. Това постигат само страданията, които ни говорят от 8 хиляди години, че блатата, в които живеем, са причината за смъртта. Редувайки ближния с неближен, отпочивайки си в пълна самота, ние търсим ТИЯ ближни и неближни, които имат радиус. Радостта произтича от радиуса, скръбта идва от скрибуцането на сърцата по окръжността, търсейки приют при неближни и ближни без радиус. Тъгата иде от тангентите към окръжността – тези прави, които си мислят, че са прави, но всъщност са криви. Тангентите са духовете и извънземните, които се опитват да се допират до вас, за да черпят енергия. Те са петимни да влязат вътре, но като не могат, като бягат като попарени от мисълта за приближаване към Центъра, те правят пробиви чрез вашите близки, даже и чрез ближните. Вие отдавна знаете каква е разликата: с близките сте на една територия или се срещате най-често, ближните са предпочетените от сърцето ви. Няма значение дали ближният е далече физически – щом мислиш, копнееш за него, той е вече до тебе. Той обаче, както и близкият, никога не могат да бъдат вътре в тебе и едно с тебе, понеже нямат радиус, не са диаметър. Радиус имат само свързаните със Словото. Затова чрез тях вие ставате Триъгълник. Никой не може да има ближен и близък, освен чрез Словото. Физическата, астралната близост са илюзии, които преминават. Те са свързани с Божественото само в първия миг, но и в първия миг на всяка среща, ако двама не живеят заедно и не се виждат твърде често. Разбира се, има изключения – Това е Приставането и Меденият Месец, Сватбеното Пътешествие. Това е Бременността, Кърменето, Ранното Майчин¬ство. Несвързаните със Словото, нямащите понятие за него, неработещите за него не изпитват потребност да живеят с него и за него, затова търсят радостта у ближния или близкия. Чудят се защо тя бликва само в първия миг или след раздяла. Милиарди опити показват, че близостта без Бога и без периодична дистанция ражда нервност, викове, грубост – биене на аурите. Започва нескончаемо търсене на своето право, потъпкване правото на другия, месене в живота му; започват претенции, назидания и поучения. Хора и ангели не знаят, че с който си бил близък, ближен в един живот, без да има Трети, свързан с Центъра, ще се разделите завинаги или за много дълго време. С това се заплаща егоизмът да си правите удоволствие по симпатии и да отблъсквате "чуждите", към които нямате астрална тръпка или дори са ви противни. Разбира се, имате пълно право да отблъсквате всеки, който не е свързан със Словото и с Всички – не е намерил себе си, сродната си душа и Бога. Ако е намерил себе си, той ще търси самота; ако е намерил Бога – ще търси Словото и ще работи за него; ако е намерил сродната си душа, ще търси и намира всички, които са близо до Диаметъра. Опасността от близостта и дистанцията е голяма, тя е ежедневна. Тя е и еженощна, което е най-тъжно. Правите своите опити вече 200 милиона години – и продължавате да ги правите. С лекота се съединявате по периферията, но лекотата веднага отпада. С лекота се разминавате с Центъра, с неближните и неблизките, към които не изпитвате "тръпка". Не подозирате, че тръпката е астрално явление, сродно с думата "трап". Тя ви вкарва в обстоятелства, при които единственият изход е търпението – метод за оцеляване от тръпката и от трапа. За ония, които още нямат ондѝлиум или са го затворили в 9 съда един в друг, изтърпяването на ближните и близките е единствената им връзка с Бога. Ондѝлиумът е божествена есенция на любовта и свободата, която прави ближния периодичен. Тя прави неближния ближен и ближния неближен, за да отпадне смъртта. Ако не разбираме ближния и искаме да му наложим своето разбиране, ние се отдалечаваме от него. За монадите, диадите и триадите сме си говорили много, но ако някой не приюти неближен и не дистанцира ближен, няма защо да му се говори за това. С говорене се въртят празни воденици, а Бог няма време за това. И така, доднес всички хора и много ангели се занимават с опасна близост и опасна дистанция. Приближават някого и не допускат друг по своя воля, а не по волята Божия. С ондилиум се ликвидира и френологията, валидна само за универсалната вселена. Не случайно събрах и събирам около себе си предимно хора с ондилиум, независимо от физиономиите и черепите им. Това е една голяма изненада за вас. Може да имаш 15 метра теме – ако не приласкаеш неближния без замисляне, не си нищо повече от змията. Може да имаш идеален Камперов ъгъл – ако се виждаш и обменяш аури по-често с хората от "кръвта" или "тръпката", ти пак остаряваш. Излишно е да се разпространяват познания от вертикално естество между хора, които си се връщат по къщите. Не трябва да търсите със свещ начини да изпращате Слово и да се надявате на Гостувания, когато няма незабавен отклик на нито едно от трите полета. Някога казахме, че Словото и Делото, Делото и Животът трябва да се търсят и завоюват с кръстни подвизи. Казахме, че търсещите Любовта и Истината трябва да изтъркат милион елмазени пантофи и да ходят боси след това до оставане по кости, за да дойдат при вас и да си препишат лично едно изречение от Словото. Тази леснотия сега да го изпращате за миг на стотици хора по интернет и те да продължават да се бият като мухи по прозорците на периферията – това не е разпространение на Слово. Ти ще го залееш с океан от Слово Божие, ще го "удавиш" от Присъствие и Възможности – но той пак ще си потърси миша дупчица да си гризе кокала на тръпката с някого или да се грижи само за него. Чувството за дълг е красиво, но ако то е само към ближния и близкия, към неща, които не са Слово, отново ще се напълните с марли и мехлеми. Ондилиум значи страстна любов към Словото и Делото, невъзможност да живеем без тях и носителите им. Ондилиум значи преизпълняване на задълженията към близките, но в ритъм. Отделим ли две трети за себе си и неближния, може и без френология. Короната на Битието е многовърха, най-малко тривърха. Двувърхите корони са любов към себе си и към ближния, но без любов към Бога нямат зрение за Словото. Те си мислят, че Слово са редактирани писания и театър, че Словото не тече непрестанно. Едновърхата шапка е за магьосници – ето къде ще намерите високото теме дори у черната ложа! Те си мислят, че се посвещават на Бога или на "Владиката" , но любовта към ближния и любовта към себе си у тях липсва. Руската, славянската душа издига прически, шапки и украшения отпред – тя живее само за ближния. Много шапки и черепи на други народи са издължени и издигнати само отзад – пълен егоизъм. И ТОВА е необходимо, за да може душата да се разграничи, да се научи да служи на себе си. Косите и бакенбардите, шапките настрани без теме са дива енергия, но пак без Бога. Гръцката килимявка е високо теме, но плоско отгоре издава вяра в егрегор, отрязан Бог – липса на милосърдие към другите вери и начини на живот. Всички фуражки са също отсечено теме – стрижеш се под паница, отдаваш рязко чест и отсичаш Божественото; нямаш благост към неближния, мразиш врага и го унищожаваш; мразиш нещата, които не те интересуват. Козирката е като птичия нос, като въздушните асценденти – месиш се в живота на другите, когато не ти го искат. Матроската пак отсича Божественото, но поне не се меси в живота на другите, освен по команда. Двете й лентички са ида и пингала на старото кундалини, но текат само нагоре или само надолу – нямат никакво понятие за Осмицата, за вихрун. Това са авторите и мистиците от школите, които не разпознават Словото Божие и създават собствени, ефимерни райове - търсят духовни и оргàнни наслади без Бога и сродните души. Те се разпознават по това, че гонят само своите задачи. Представят си за "сродни" тия, които им дават наркотик или на които го продават. Лекции и книги-наркотици днес са плъзнали навсякъде, при това струват много скъпо. Струват не само пари, но и живота – даже живота на душата. Не ви приемаме в Живата Вселена, докато не разберете и приложите науката за редуването. Редуването изисква разпознаване и разграничаване. Това става само с космически вкус – с понятие и представа за Мировата Любов и Космичната Обич. Немалко сме ви говорили и за тях. Те са Божественото, а Божественото е над всичките форми. Въпросът е от говорене да се мине към действие, към Живот.

10:31:03 Томът с беседи, който бе взет напосоки, се оказа "Работа на природата" – най френологичният и физиогномичен том на Учителя! Ето какво се падна от него :

"Оглеждаш се в огледалото и казваш: "Не съм красив! Какви лоши гримаси правя..." – Те не са твои, а на твоите деди и прадеди, на ред поколения, които са живели преди тебе. Днес ти ги правиш несъзнателно, подражаваш им. Твое е само доброто, на което можеш да бъдеш господар. В доброто се крие Божественото." (том "Работа на природата": 228-229, ЖЗ`1948, б. "Принципи, закони, сили и форми" от 8. III .1933)

"По каквато и линия да вървиш, важно е да вършиш Божията воля. (том "Работа на природата":322, ЖЗ`1948, б. "Полза от знанието" от 12.IV.1933)

"Не мислете, че ако сте близо един до друг, само тогава можете да давате. Неразбраните неща са далеч от хората, а разбраните – близо. Следователно, ако се разбирате, вие сте близо; ако не се разбирате, сте далеч. Разстоянието между хората зависи от взаимното им разбиране. Близо си до някого, ако те разбира; ако не те разбира, ти си далеч от него. Истинската близост означава разбиране между два ума, две сърца, две души и два духа. Няма по-красиво нещо от тази близост! Като знаеш това, не търси Бога отвън, не желай да бъдеш близо до Него. Желай да Го разбираш. Щом разбираш Бога, Той ще се всели в тебе." (том "Работа на природата":74-75, ЖЗ`1948, б. "Новата песен" от 25.I.1933)

 

 

03.08.2019 г. 11,16 ч.

 

ОТ ВРЕМЕ НА ВРЕМЕ ЕДИН ПРИЯТЕЛ от южна България изпраща на избрани хора изключително странни и почти неразбираеми текстове. Ето още един - от 15.Х.144(2008)г. С приятели като него сме си говорили, че в далечно бъдеще хората ще учат български, само за да четат в оригинал такива текстове. А ще има и българи и българисти, които ще ги превеждат НЕЗАБАВНО на чужди езици с предимство пред всичко останало, което правят. Те ще знаят от опит какво ни се случва в живота, когато подреждаме приоритетите правилно.

БОЖЕСТВЕНА САМОТА, ОПАСНА БЛИЗОСТ, ОПАСНА ДИСТАНЦИЯ

8:30 - През семето на еднùната (монадата – б.п.) протича силата на самотата. Самотата съдържа Абсолютния в пълен обем, въпреки че Абсолютният не е измерим. Нарушаването на самотата е акт на Абсолютния, когато реши да стане милостив. Тогава Той слиза на различни нива на близост и дистанция, за да има Битие. Следователно, самотата произтича от Небитието, а близостта и дистанцията създават Битието. Не сте се сещали защо "битие" започва с "би" – това е първото разделяне на Абсолютния на две. Всеки бит, всеки живот изисква полярност. От Абсолюта се отделят монада и антимонада – мъжко и женско начало. Досега не знаехте, че Жената в Битието – Мировата Душа, Пралайя – е антимонада. Монадата обича дистанцията, а антимонадата – близостта. Нещо повече – антимонадата търси сливане, понеже е разделена от монадата. Самотата не съвпада с дистанцията. Почти всички измерения съдържат дистанция в различен вид, но нулевото и първото нямат представа и понятие за нея, нямат представа и за близостта. Астрологически, близостта и дистанцията са близките и далечните аспекти, включително опозицията – най-голямата дистанция. Опозицията обаче подпалва монадата, обединява антимонадата с монадата. Тя минава през Центъра, Абсолюта, и затова е способна не само да подпалва, но и да възвръща монадите в Абсолюта. Тъй като управлява Вечността, опозицията редува близост и дистанция и постоянно снове между отчуждението и съединението. Миговете, когато минава през Центъра, раждат периодична самота. В разделения свят – Битието – няма пълна самота. Там тя е периодична. Опасността от прекалената близост е отчуждението от себе си и от монадата на ближния, от монадите на останалите същества. Сноването поддържа Тройния Ритъм. Престане ли човек да снове между себе си, ближния и останалите, пребивава ли ПОВЕЧЕ с някого, отколкото е определено, той вече не е диаметър – става къса хорда. Хордата не минава през Центъра, освен чрез някого, свързан с Центъра. При близостта се образува диада; но ако поне едната монада няма радиус към центъра, почвате да строите сенките на Универсалното Битие – падате в ада. Повечето от съществата в развалената част на вселената си правят колибки по окръжността – правят опити за близост, без да пускат радиуси към Центъра. Правят бродове и бодове по периферията, бродират периферията, бродят насам-натам в ефимерността, не искат да знаят за самота и любов към всички. Приближаването към Центъра, стремежът към Диаметъра се активират само чрез любов към неближния. Аспектите от 90 до 180 градуса изработват разграничаването и съединяването с неближните. Сродната душа, фактически, е нашата най-неближна душа, колкото и парадоксално да ви звучи това. Тъй като обаче диаметърът ни съединява с нея през Центъра, сродната душа има свойството да ни съединява и с най-голямата близост, и с нас самите, и с Бога. През годината имате само един ден за пълно сливане с нея, а по-точно - една нощ. Търсете аспект с Полярната звезда в противоположния ден на вашето рождение. Който иска да живее или живее с вас повече от една нощ в годината, той със сигурност не ви е сродната душа. Сигурно ще се изненадате, но най-малко сродни са ви най-близките, понеже са най-далече от Центъра. Колкото е по-близка една хорда до 180 градуса, толкова сте по-близко до Бога и до сродната си душа, до великата среща с нея. Който държи неближните на дистанция, а е близък само с ближните и близките, почва да образува цирей, блато в битието. Този цирей трябва да узрее и да изтече; блатото трябва да се пресуши. Това постигат само страданията, които ни говорят от 8 хиляди години, че блатата, в които живеем, са причината за смъртта. Редувайки ближния с неближен, отпочивайки си в пълна самота, ние търсим ТИЯ ближни и неближни, които имат радиус. Радостта произтича от радиуса, скръбта идва от скрибуцането на сърцата по окръжността, търсейки приют при неближни и ближни без радиус. Тъгата иде от тангентите към окръжността – тези прави, които си мислят, че са прави, но всъщност са криви. Тангентите са духовете и извънземните, които се опитват да се допират до вас, за да черпят енергия. Те са петимни да влязат вътре, но като не могат, като бягат като попарени от мисълта за приближаване към Центъра, те правят пробиви чрез вашите близки, даже и чрез ближните. Вие отдавна знаете каква е разликата: с близките сте на една територия или се срещате най-често, ближните са предпочетените от сърцето ви. Няма значение дали ближният е далече физически – щом мислиш, копнееш за него, той е вече до тебе. Той обаче, както и близкият, никога не могат да бъдат вътре в тебе и едно с тебе, понеже нямат радиус, не са диаметър. Радиус имат само свързаните със Словото. Затова чрез тях вие ставате Триъгълник. Никой не може да има ближен и близък, освен чрез Словото. Физическата, астралната близост са илюзии, които преминават. Те са свързани с Божественото само в първия миг, но и в първия миг на всяка среща, ако двама не живеят заедно и не се виждат твърде често. Разбира се, има изключения – Това е Приставането и Меденият Месец, Сватбеното Пътешествие. Това е Бременността, Кърменето, Ранното Майчин¬ство. Несвързаните със Словото, нямащите понятие за него, неработещите за него не изпитват потребност да живеят с него и за него, затова търсят радостта у ближния или близкия. Чудят се защо тя бликва само в първия миг или след раздяла. Милиарди опити показват, че близостта без Бога и без периодична дистанция ражда нервност, викове, грубост – биене на аурите. Започва нескончаемо търсене на своето право, потъпкване правото на другия, месене в живота му; започват претенции, назидания и поучения. Хора и ангели не знаят, че с който си бил близък, ближен в един живот, без да има Трети, свързан с Центъра, ще се разделите завинаги или за много дълго време. С това се заплаща егоизмът да си правите удоволствие по симпатии и да отблъсквате "чуждите", към които нямате астрална тръпка или дори са ви противни. Разбира се, имате пълно право да отблъсквате всеки, който не е свързан със Словото и с Всички – не е намерил себе си, сродната си душа и Бога. Ако е намерил себе си, той ще търси самота; ако е намерил Бога – ще търси Словото и ще работи за него; ако е намерил сродната си душа, ще търси и намира всички, които са близо до Диаметъра. Опасността от близостта и дистанцията е голяма, тя е ежедневна. Тя е и еженощна, което е най-тъжно. Правите своите опити вече 200 милиона години – и продължавате да ги правите. С лекота се съединявате по периферията, но лекотата веднага отпада. С лекота се разминавате с Центъра, с неближните и неблизките, към които не изпитвате "тръпка". Не подозирате, че тръпката е астрално явление, сродно с думата "трап". Тя ви вкарва в обстоятелства, при които единственият изход е търпението – метод за оцеляване от тръпката и от трапа. За ония, които още нямат ондѝлиум или са го затворили в 9 съда един в друг, изтърпяването на ближните и близките е единствената им връзка с Бога. Ондѝлиумът е божествена есенция на любовта и свободата, която прави ближния периодичен. Тя прави неближния ближен и ближния неближен, за да отпадне смъртта. Ако не разбираме ближния и искаме да му наложим своето разбиране, ние се отдалечаваме от него. За монадите, диадите и триадите сме си говорили много, но ако някой не приюти неближен и не дистанцира ближен, няма защо да му се говори за това. С говорене се въртят празни воденици, а Бог няма време за това. И така, доднес всички хора и много ангели се занимават с опасна близост и опасна дистанция. Приближават някого и не допускат друг по своя воля, а не по волята Божия. С ондилиум се ликвидира и френологията, валидна само за универсалната вселена. Не случайно събрах и събирам около себе си предимно хора с ондилиум, независимо от физиономиите и черепите им. Това е една голяма изненада за вас. Може да имаш 15 метра теме – ако не приласкаеш неближния без замисляне, не си нищо повече от змията. Може да имаш идеален Камперов ъгъл – ако се виждаш и обменяш аури по-често с хората от "кръвта" или "тръпката", ти пак остаряваш. Излишно е да се разпространяват познания от вертикално естество между хора, които си се връщат по къщите. Не трябва да търсите със свещ начини да изпращате Слово и да се надявате на Гостувания, когато няма незабавен отклик на нито едно от трите полета. Някога казахме, че Словото и Делото, Делото и Животът трябва да се търсят и завоюват с кръстни подвизи. Казахме, че търсещите Любовта и Истината трябва да изтъркат милион елмазени пантофи и да ходят боси след това до оставане по кости, за да дойдат при вас и да си препишат лично едно изречение от Словото. Тази леснотия сега да го изпращате за миг на стотици хора по интернет и те да продължават да се бият като мухи по прозорците на периферията – това не е разпространение на Слово. Ти ще го залееш с океан от Слово Божие, ще го "удавиш" от Присъствие и Възможности – но той пак ще си потърси миша дупчица да си гризе кокала на тръпката с някого или да се грижи само за него. Чувството за дълг е красиво, но ако то е само към ближния и близкия, към неща, които не са Слово, отново ще се напълните с марли и мехлеми. Ондилиум значи страстна любов към Словото и Делото, невъзможност да живеем без тях и носителите им. Ондилиум значи преизпълняване на задълженията към близките, но в ритъм. Отделим ли две трети за себе си и неближния, може и без френология. Короната на Битието е многовърха, най-малко тривърха. Двувърхите корони са любов към себе си и към ближния, но без любов към Бога нямат зрение за Словото. Те си мислят, че Слово са редактирани писания и театър, че Словото не тече непрестанно. Едновърхата шапка е за магьосници – ето къде ще намерите високото теме дори у черната ложа! Те си мислят, че се посвещават на Бога или на "Владиката" , но любовта към ближния и любовта към себе си у тях липсва. Руската, славянската душа издига прически, шапки и украшения отпред – тя живее само за ближния. Много шапки и черепи на други народи са издължени и издигнати само отзад – пълен егоизъм. И ТОВА е необходимо, за да може душата да се разграничи, да се научи да служи на себе си. Косите и бакенбардите, шапките настрани без теме са дива енергия, но пак без Бога. Гръцката килимявка е високо теме, но плоско отгоре издава вяра в егрегор, отрязан Бог – липса на милосърдие към другите вери и начини на живот. Всички фуражки са също отсечено теме – стрижеш се под паница, отдаваш рязко чест и отсичаш Божественото; нямаш благост към неближния, мразиш врага и го унищожаваш; мразиш нещата, които не те интересуват. Козирката е като птичия нос, като въздушните асценденти – месиш се в живота на другите, когато не ти го искат. Матроската пак отсича Божественото, но поне не се меси в живота на другите, освен по команда. Двете й лентички са ида и пингала на старото кундалини, но текат само нагоре или само надолу – нямат никакво понятие за Осмицата, за вихрун. Това са авторите и мистиците от школите, които не разпознават Словото Божие и създават собствени, ефимерни райове - търсят духовни и оргàнни наслади без Бога и сродните души. Те се разпознават по това, че гонят само своите задачи. Представят си за "сродни" тия, които им дават наркотик или на които го продават. Лекции и книги-наркотици днес са плъзнали навсякъде, при това струват много скъпо. Струват не само пари, но и живота – даже живота на душата. Не ви приемаме в Живата Вселена, докато не разберете и приложите науката за редуването. Редуването изисква разпознаване и разграничаване. Това става само с космически вкус – с понятие и представа за Мировата Любов и Космичната Обич. Немалко сме ви говорили и за тях. Те са Божественото, а Божественото е над всичките форми. Въпросът е от говорене да се мине към действие, към Живот.

10:31:03 Томът с беседи, който бе взет напосоки, се оказа "Работа на природата" – най френологичният и физиогномичен том на Учителя! Ето какво се падна от него :

"Оглеждаш се в огледалото и казваш: "Не съм красив! Какви лоши гримаси правя..." – Те не са твои, а на твоите деди и прадеди, на ред поколения, които са живели преди тебе. Днес ти ги правиш несъзнателно, подражаваш им. Твое е само доброто, на което можеш да бъдеш господар. В доброто се крие Божественото." (том "Работа на природата": 228-229, ЖЗ`1948, б. "Принципи, закони, сили и форми" от 8. III .1933)

"По каквато и линия да вървиш, важно е да вършиш Божията воля. (том "Работа на природата":322, ЖЗ`1948, б. "Полза от знанието" от 12.IV.1933)

"Не мислете, че ако сте близо един до друг, само тогава можете да давате. Неразбраните неща са далеч от хората, а разбраните – близо. Следователно, ако се разбирате, вие сте близо; ако не се разбирате, сте далеч. Разстоянието между хората зависи от взаимното им разбиране. Близо си до някого, ако те разбира; ако не те разбира, ти си далеч от него. Истинската близост означава разбиране между два ума, две сърца, две души и два духа. Няма по-красиво нещо от тази близост! Като знаеш това, не търси Бога отвън, не желай да бъдеш близо до Него. Желай да Го разбираш. Щом разбираш Бога, Той ще се всели в тебе." (том "Работа на природата":74-75, ЖЗ`1948, б. "Новата песен" от 25.I.1933)

 

04.08.2019 г. 18,34 ч.

 

ЗАТОВА, ИМЕННО, В ЕПОХАТА НА ВОДОЛЕЯ САМАРЯНСТВОТО, АСТРАЛНИЯТ ГЪДЕЛ И УРЕЖДАНЕТО СРЕД СМЪРТНИТЕ са хиляди пъти по-маловажни от самопознанието.

УЧИТЕЛЯТ: „Човек трябва да знае кои, именно, неща са важни за него, и на ТЯХ да се спира. Щом основно изучите СВОЯ живот, ТОГАВА ще започнете да изучавате живота на ДРУГИТЕ. Защото, ако се свържете с един лош човек, ще слезете заедно с него, а после качването е много трудно - ЗАТОВА СТОЙТЕ НАДАЛЕЧ ОТ ЛОШИЯ ЧОВЕК. /…/. Затова за всички времена е валидна мисълта "Познай себе си." - Първо ще опознаете СЕБЕ си, а ПОСЛЕ ще помагате и на другите. В Писанието се казва, че трябва да се родиш изново. Или ще повдигнеш, или ще те повдигнат, или ще паднеш. Затова, като свършим първата стадия - раждане по плът, - тогава ще има раждане по дух и тогава няма да има противоречия.

 I-та стадия - Ще се родиш от грешни родители. Ще се мъчиш.

 II-та стадия - Ще се родиш от добри и лоши родители.

 

 III-та стадия - Ще се родиш само от добри родители - и ТОГАВА ще започнеш правилното си развитие. (1921.12.19и.жит.КРО.ВСЕ1996:77)

 

 

04.08.2019 г. 19,26 ч.

 

УПАДЪЧНИТЕ УЧЕНИЯ ИЛИ ВЪЗДИГАТ ИСКАНЕТО И ЖЕЛАНИЕТО В КУЛТ, ИЛИ СА ИЗЦЯЛО ПРОТИВ ТЯХ. Само божествените Учения ги разграничават по произход и поставят всяко от тях на мястото му, но не ги унищожават. А ИСТИНСКОТО ИСКАНЕ И ИСТИНСКОТО ЖЕЛАНИЕ СА САМ БОГ. В някои случаи Желанието е много по-близко до Бога от искането.

УЧИТЕЛЯТ: „Да желаеш, това е РАЗУМНО. Да искаш, това е нещо външно, затова идва ограничението. Искането е един външен процес, а желанието е вътрешен.

 Искането трябва да съвпада с желанието на душата.

 /…/Има три вида желания.

 1. Които произтичат от Духа.

 2. Които произтичат от нашия ум.

 3. Които произтичат от нашето сърце. Има мисли, които произтичат от нашата душа. Те идват отвътре - от нашите ближни; или отвън - от по-нисши същества. Ако твоето желание е желание на душата ти, изпълнù го! (1921.12.19и.жит.КРО.ВСЕ1996:77)

- ТУК ВИЖДАМЕ ОЩЕ ЕДНО ФУНДАМЕНТАЛНО ОПРЕДЕЛЕНИЕ НА „БЛИЖЕН”. Ближни са ни само тия, които разбират и приемат поривите на нашата душа и ги задоволяват, обменят ги радостно с техните без замисляне и незабавно. Именно затова ние сме свързани с тях първо ВЪТРЕШНО, В ДУШАТА СИ, където и да се намират. Тъй като всички души, родени от БОГА, в едно висше измерение са ЕДНО, то и разбиранията, желанията и импулсите ни са напълно еднакви или в доминантна хармония. Именно затова светлите мисли в душата на всеки човек с искра от Бога може да са родени в самия него, може и да идват от някой ближен, от ближните. За съжаление, повечето същества извън нас не са наши ближни, колкото и близко да са до нас в третото измерение. Когато разбиранията, желанията и импулсите им се конфронтират с нашите, то в случай, че нашите произлизат от Бога, от душата ни и от нашите истински ближни, тогава ние отвън имаме работа с по-нисши същества. Или КРАЙНО РАЗЛИЧНИ от нас, с които сме несъвместими.

 

04.08.2019 г.  22,52 ч.

 

УЧИТЕЛЯТ: „Има глад на тялото, на сърцето, на ума. /…/ Да обичате, да любите - това е най-важното!” (1921.12.19и.жит.КРО.ВСЕ1996:78)

ВСЕКИ ОТ НАС И ВСЕКИ БОЖЕСТВЕН ТАНДЕМ Е БЕЗБРОЙ ПЪТИ ПО-СЛОЖЕН ОТ КРИСТАЛНИТЕ 3-D ПЪЗЕЛИ… Но като всеки от тях – детайл от строго определено по-висше Същество или Нещо. Защо да се чупим и да ни боли взаимно, когато се мъчим да се наместваме там, където не ни е мястото?

ЕДИН ПАСТОР НЯКОГА КАЗВАШЕ, че има глад за хляб, глад за любов и глад за истина. Че гладът за истина е чисто човешки, но че не са много хората, които имат този глад. Да, любовта е най-важна, но какво е любов – удоволствие ЗА СЕБЕ СИ, КОНСУМАЦИЯ? Или И за себе си, но на кое място? Накъде води любов без истина; без ИСТИНАТА за любовта? Без 60-те милиарда истини за любовта в ареала на нашата планета? Без откриването и напасването към нас на допълнителните ни парчета от Пъзела на Любовта и Истината, с които сме били създадени и напаснати съвършено някога от Майстора? Освен това, познаваме ли добре различните видове глад на тялото си? Знаем ли кои са гладовете на сърцето и на ума? Даваме ли им това, от което имат РЕАЛНА нужда? Даваме ли си сметка, че съществува ПСИХОХИМИЯ, че утоляването на един химически или душевен глад е възможно само при СТРОГО ОПРЕДЕЛЕНИ изходни вещества или съединения, при СТРОГО СПАЗВАНЕ на условията за безопасно и оптимално протичане на реакцията?

 

 

04.08.2019 г. 23,11 ч.

 

УЧИТЕЛЯТ: „Месоядство има и в духовния свят. И смъртта на мнозина се дължи на такива месоядни души, които се хранят от кръвта на човека.”

(1921.12.19и.жит.КРО.ВСЕ1996:78)

ОТ ТОВА СЛЕДВА, че духовният свят не е цвете. Че не са цвете и месоядните души там. Че дори и месоядни, т.е. вампири, и ТЕ са души, а не винаги същности без монада. Значи, има и хищни души. Дали са така създадени от Бога – или са пропаднали? А има ли вегетарианци и много духовни хора на земята, които са астрални или ментани хищници? Сложни езотеричени въпроси... За нас е важно да осъзнаем ТЕХНОЛОГИЯТА им: като ти спука няколко милиона капиляра само с една осъдителна мисъл или дума, като те апострофира или ти се подиграе, като ти избие още толкова неврони с един зъл или студен поглед, като ти проповядва неистини, хапва ли си астрално и умствено месце, пийва ли си кръвчица?

 

04.08.2019 г. 18,00 ч.

 

УЧИТЕЛЯТ: „В астралния свят ще срещнем животни, води, реки, гущери и т.н. В менталния свят ще виждаме величествени здания, строежи, там духовете са светещи.“ (1921.12.19и.жит.КРО.ВСЕ1996:76)

 

 В АСТРАЛА И МЕНТАЛА НА СТАРАТА ВСЕЛЕНА Е ТОЧНО ТАКА, но в Новото Небе и на Новата земя няма същества от стария тип и всички са интелигентни - няма дрехи, предмети, архитектура...

 

 

05.08.2019 г. 19,21 ч.

 

УЧИТЕЛЯТ: „Кой е уменъ? — Добриятъ.” (1921.12.25н. Каквото вържете на земята.СИЖ4.Еди1922:253)

„Какво нещо е да бъдеш добър?“ – „Да ОБИЧАШ човека!.” (17 февруари 1937 г., „Обичай и познавай! Добър и учен!”)

„Първият признак, че някой е почнал да ви обича, е това, че ставате хубави. Вторият признак, че е почнал някой да те обича, е че ти вече не се подчиняваш на никого. Тогава ставаш особен, имаш особено мнение, не се подчиняваш, не се подчиняваш! Третият признак, когато те обикне някой - ти ставаш мекичък, приятен като някой ароматичен плод.” (7 април 1935 г, „ Да обичаш и да те обичат”)

Понякога хората се опитват да подкупят някого да ги обича. По-глупава работа от тази няма! И бъдете уверени, че ако дадете пари на онзи, когото обичате, вие ЩЕ ИЗГУБИТЕ любовта, която имате. Ако някой те обича, той не те обича нито за парите ти, нито за къщата ти. - той те обича за нещо друго, за нещо безкористно. И ако ти речеш да му се разплатиш, ти ще изгубиш любовта, която той има към тебе. Не е въпросът да задължавате този, който ви обича, да ви прави услуги. Не казвайте: „Понеже ви обичам, направете ми това и това”. Който има любов в себе си, той няма нужда от никакви услуги.” (7 април 1935 г, „ Да обичаш и да те обичат”)

„Казвате: „Не струва да се обича - човек трябва да уреди своя живот”. - НИКОЙ НЕ МОЖЕ ДА УРЕДИ СВОЯ ЖИВОТ!” (7 април 1935 г, „ Да обичаш и да те обичат”)

„Две неща има в живота, които аз считам най-хубави. Няма по-хубаво нещо в живота от това да ви обичат, и няма по-хубаво нещо от това ВИЕ да обичате! Това са най-хубавите, най-добрите неща – да ви обичат и да обичате. Да ОЦЕНЯВАШ, когато те обичат, и да си ОЦЕНЕН, когато обичаш. Значи ти да цениш любовта на онзи, който те обича; и този, когото ти обичаш, да цени твоята любов. ТОВА е стремежът на цялото човечество – да се обичат! И аз бих желал така да се обичат всички. ” (7 април 1935 г, „ Да обичаш и да те обичат”)

 

 

05.08.2019 г. 20,36 ч.

 

УЧИТЕЛЯТ: „Какво трѣбва да се крие въ една женска форма? - Трѣбва да се криятъ всичкитѣ велики добродѣтели, трѣбва да се криятъ всичкитѣ най-благородни мисли и чувства! Жената е носителка на НАЙ-ВЪЗВИШЕНОТО ВЪ СВѢТА—на онази нѣжность, която се съхранява въ нея.” (1921.12.25н.Каквото вържете на земята.СИЖ4.Еди1922:257)

ВАРИАНТ НА КАРТИНА ОТ ДЖУБРАН ХАЛИЛ ДЖУБРАН

 

05.08.2018 г. 21,51 ч.

 

УЧИТЕЛЯТ: „Цѣлуналъ първата си братовчедка - то е единъ символъ: трансформиране на енергията отъ небето къмъ земята и отъ земята къмъ небето. /…/ Слѣдователно, цѣлувката - това е една връзка на божествения свѣтъ. Когато искаме да се свържемъ съ божествения свѣтъ, ние си служимъ съ цѣлувката.” (1921.12.25н. Каквото вържете на земята. СИЖ4.Еди1922:263)

ДЖОТО: Св.Анна и св.Йоахим (1305 г.) – родителите на св.Дева Мария

ПО НАТАТЪК КАЗВА, че целувката е най-нисшето в божествения свят, но какво значи това? - Може да значи ВЪВЕДЕНИЕ, може да е и първото условие, за да влезе човек в Царството Божие:

„Защо човек трябва да бъде нищ? – За да влезе в Царството небесно. Нищ духом е условие за влизане в Царството небесно.” (29 юли 1932, „Добре дошъл”)

„Започнете работата си с ПЪРВОТО блаженство и си отбелязвайте как сте го приложили. Така ще познаете доколко сте нищи духом, кротки, милосърдни и т.н.”(27 октомври 1935, „Източник на знанието”)

„Блажени нищите духом, които са намерили Любовта - ТЯХНО е Царството небесно! Блажени кротките, които са намерили Любовта. Тъй, както е блажен нищият духом, който е намерил Любовта, блажен е и кроткият, блажен е и нажаленият, който е намерил Любовта - за ТЯХ е Царството небесно.”(7 март 1943 , „Новата идея”)

БИ КАЗАЛ НЯКОЙ, ЧЕ „НИЩ” НЕ СЪВПАДА С „НИСШ”. За „низш” сме наясно, но „нисш” е СТЕПЕН, неутрална дума, а не непременно нещо лошо. На всяка дума Учителят дава изненадващи нови значения, каквито няма никъде. Ето какво казва и за „нисш”, цитирали сме го и друг път:

„Задната част на главата е запад. Когато вие говорите за полова любов - любов между мъже и жени, - това е западът. Това е слизането в един свят по-долен. Тогава, както човек слиза от божествения свят в човешкия – в половата любов, - човек слиза в един още ПО-НИСШ свят, дето трябва ДА РАБОТИ. По отношение на тази любов, човек се смята за едно божество. Половата любов аз я наричам „човешката любов”. Има два вида любов – божествена и човешка. Божествената Любов е ИЗГРЕВЪТ за мене! А човешката любов за мене е ЗАЛЕЗ. Божествената Любов - това е Любовта на ВЕЛИКОТО, а човешката любов - това е любовта на ДОБРОТО. Под „добро” аз разбирам ЗАЛЕЗ.”(13.II.1931, „Три неща са потребни”)

ДРУГАДЕ КАЗВА, ЧЕ КОГАТО ЗАЛЯЗВА ФИЗИЧЕСКОТО СЛЪНЦЕ, ИЗГРЯВА БОЖЕСТВЕНОТО СЛЪНЦЕ.

 

05.08.2019 г. 18,03 ч.

 

ОТ ПРОФИЛА НА ЕЛЕНА: „Сега ще живея по ТОЗИ начин: Който иска – ще дойде. Комуто трябвам – ще звънне. Който тъгува – ще ме намери. А на когото му е все едно – прав му път в четирите посоки на света!…”

ЗАЩО МАЛКИЯТ КРИШНА И ПРИЯТЕЛИТЕ МУ ОБИЧАТ МАСЛОТО ПОВЕЧЕ ОТ ВСИЧКО? Защо Женихът ни отваря, само ако имаме МАСЛО в светилниците си? Откъде идват и как изглеждат хората, които ни казват да се пазим от някого? Защо вялите и безразличните миришат лошо?

„В божествения свят маслото е ЛЮБОВТА. Ако при страдания и противоречия в живота ти изневериш на любовта и дойдеш до апатия, БЕЗРАЗЛИЧИЕ и безлюбие, това показва, че ти си дал маслото си. Ако устоиш в любовта си, ти си запазил маслото си, а то е необходимо за твоето развитие.”(Упътване за четене на „Светът на Великите Души”)

„Когато влезе в противоречие със себе си, човек изпада в БЕЗРАЗЛИЧИЕ - нищо не го интересува./…/ Ако един ангел дойде между вас и започнете да го съветвате с кого да дружи и с кого да не дружи, той ще се обърка. – Неговата работа е да изявява Любовта. /…/ Какво правят мнозина от съвременните хора? Понеже виждат лошото в човека, като се запознаят с един чужденец, те започват да го предупреждават с кого да дружи и кого да отбягва. Така постъпват и някои от новото учение. Когато дойде чужденец между тях, те го запознават с тоя–оня, но му казват: „А с тия хора не трябва да дружиш“. Така не се говори. Така не се проповядва новото учение! /…/ КОЙТО ИСКА ДА БЪДЕ КРАСИВ, трябва да познава ИСТИНАТА. Човекът на Истината не се страхува от нищо. Той поглежда открито, с доверие към всички хора. Щом вярва в Бога, той е безстрашен. Пред нищо не се колебае, НЕ СЕ СЪМНЯВА И НЕ ПОДОЗИРА. За него лоши хора не съществуват.За да получиш нещо, трябва да дадеш нещо от себе си. ТАКЪВ е законът. Правилна обмяна трябва да става: ще получиш, ако дадеш; като дадеш, ще получиш. САМО ТАКА се създава връзка между хората!”(22 юни 1932 , „Малкото добро. Живият порядък”)

„Ако не знаете как да прилагате светлината в сърцето, ще имате една леност на чувствата, едно БЕЗРАЗЛИЧИЕ.”(23 февруари 1940, „Разумни основи”)

„Сега не разбирайте криво, че човек не трябва да се вълнува. Вълнуването произвежда обновяване. Всяко развълнувано чувство в човека е процес на обновяване. Защото, ако не се вълнуваш, ще дойде едно чувство на БЕЗРАЗЛИЧИЕ на живота, защото когато тази вода изгуби своята преснота, започва да се образува една миризма. Има някои гниещи вещества.”(22 юни 1938, „Добрият живот”)

„Когато питате защо идват страданията в света, ще знаете, че те имат предвид освобождаването на човека от вътрешното недоволство, което може да се превърне в БЕЗРАЗЛИЧИЕ – едно от опасните състояния, в което може да изпадне човек.”(20 май 1931, „Музикални прояви”)

„Какво е състоянието на човека, на когото свещта е изгаснала? Той изпада в отчаяние, в пълна пасивност и БЕЗРАЗЛИЧИЕ към външния свят. Дават му да яде - не иска; карат го да излезе на разходка - не му се ходи; заставят го да се облече, но желание няма; не му се мисли, НЕ МОЖЕ ДА ЧУВСТВА; с никого не иска да говори. Той седи на едно място като център. ИМА смисъл да бъде човек център, но като извора, който постоянно дава. Добре е да бъде човек център, но да го търсят хората, да взимат нещо от него. Центърът никога не осиромашава, понеже всички блага от периферията се стичат към него.”(8 април 1931, „Събиране и изваждане”)

„Безразличието е едно състояние пак на недоволство. Безразличието не е философия. Безразлично ти е - значи, ”Не искам да правя опит.”(5.IX.1930, „Пътят на доброто. Жертвата на страната на Божественото!”)

 

 

06.08.2019 г. 11,51 ч.

 

УЧИТЕЛЯТ: „Широките рѫкави сѫ рѫкави на магитѣ. Въ този широкъ рѫкавъ магътъ е носилъ своята тояжка, съ която е извършвалъ своитѣ чудеса. Този широкъ рѫкавъ показва, че ВСИЧКО ТРѢБВА СВОБОДНО ДА ИЗЛИЗА НАВЪНЪ, ДА БѪДЕ КАТО ЕДИНЪ ИЗОБИЛЕНЪ ИЗВОРЪ. На свещеницитѣ рѫкавитѣ сѫ много широки, но крачолитѣ сѫ тѣсни. Защо панталоните имъ отдолу сѫ тѣсни, а не широки? - Азъ харесвамъ свѣтскитѣ хора, въ тѣхъ виждамъ КУЛТУРА: панталоните имъ отдолу сѫ широки.” (1921.12.25н. Каквото вържете на земята.СИЖ4.Еди1922:264)

 

НЕ Е ВЪПРОСЪТ ДА ИЗВИРАШ ИЗОБИЛНО САМО КРИСТАЛНА ВОДА И ПРИРОДНИ БЛАГА. Истински добрият човек извира и чиста мисъл, чисти чувства, огромна широта и доброжелателност и за РАЗЛИЧНИТЕ от него.

 

 

06.08.2019 г. 18,07 ч.

 

КОЛКОТО И ДА СМЕ УБЕДЕНИ В ГРЕХОВЕТЕ НА ЛЮБОМИР ЛУЛЧЕВ, той е имал и достойнства. Нека се запознаем с тях. Нека имаме предвид, че Учителят го е бил обявил за преродения Цар Соломон и за Пилат, а за Соломон казва, че по-късно е станал един от апостолите на Христа. Ако Учителят настина е казал тия имена за него, ТОВА Е ВЪЛНУВАЩО! Невенка го вижда вътрешно постоянно с Христа, цар Борис му казва: „Зная, зная Лулчев! За Вас ХРИСТОС е царят!”

НЕКА СЕГА ПОГЛЕДНЕМ ДУШАТА НА ЛУЛЧЕВ И ПРЕЗ ОЧИТЕ НА ЕДНО ДОБРО И ЛЮБЯЩО СЪРЦЕ. Става дума за Невенка Неделчева. Писмата ù до Лулчев са разплакващи! На композицията виждате Лулчев като млад, а Невена – 5-годишна. Имат 22 години разлика – можела е да му бъде дъщеря, можело е да се срещнат и точно в този вид в това прераждане. Ако тя по-късно не е била зомбирана и употребена от него, ако наистина са сродни души от Вечността, ако същото важи и за Еленка Андреева, ТОВА Е ВЪЛНУВАЩО! Ако някой от нас, по-младите, с десетилетия е дружал със сестри като Невена и Елена Андреева – най-любимите ни сестри плюс Весела Несторова; ако е имал шанса да разговаря на 4 очи с някой друг от набедените, напр. с Михаил Иванов, той ще види неща, невидими за способните да мразят. Бяхме приятели и с д-р Аньо, голям лулчевист, и с Йорданчо "Живей вечно" - шофьора на Лулчев. От тях сме чували ДОБРИТЕ неща за него.

 КОГАТО БЪЛГАРИ СЕ НАХВЪРЛЯТ ВЪРХУ БЪЛГАРИ с по-силна индивидуалност, картината става некрасива. Не че няма големи грешници и в „братството”, пълни с гордост, материализъм, тщеславие, властничество и други малки или големи пороци; не че Учителят не ги е гълчал строго и не е предричал съдбата им, но Той е СЪДИЯТА. Не е нито само Защитникът, нито само Прокурорът. Някои не искат да имат вида и качествата на хората, които с охота стават сътрудници на Съдията, на Прокурора. Но те имат пълната свобода да се запишат в екипа на Защитника. Роденият в семейството на Защитника не може да не обича, това за него е немислимо - той съжалява и обича даже дявола, дори и да не знае, че дяволът е Актьор. Мнозина от останалите през всички векове са били в синедрионите, инквизициите и тълпите, способни да мразят. Ако днес някой мрази Михаил Иванов, Лулчев или други ненавиждани от простите, той при всички случаи и в миналото е бил сред тълпите, които са викали за всеки осъден: „Разпни го!” Отричаш ли някого изцяло, ти нямаш нищо против той да се провали окончателно, да умре, да се продъни в ада. Даже злорадстваш, когато пострада. Не ти е известно, че и БОГ плаче в такива случаи, и ЗАЩИТНИКЪТ плаче (естествено!), плаче даже Прокурорът. Но последният, след като изтрие сълзите си, трие ръце много талантливо, защото е длъжен ДА ХВАНЕ този, който СЕ РАДВА на възмездието.

Възниква въпросът: как може Лулчев да е бил едновременно и Пилат, и ученик на Христа? Тук в началото е казано: "Ако Учителят НАИСТИНА е казал тия имена за него". Написаното за Пилат срещаме за пръв път в едни томове, които не са беседи от Учителя и в които всяка дума трябва да се гледа под лупа, тъй като понякога за същите случаи сме слушали от същите хора други неща. Но и да е казал Учителят така за Лулчев, трябва да се знае, че великите духове могат да се въплтяват едновременно в две или повече човешки тела.

Невена Неделчева е родена на 19.08.1908 г. в Симеоновград. Учи в профилирана гимназия за учителки в гр. Стара Загора, а по-късно се премества да учи във Втора девическа гимназия в гр. София. На 5 април 1926 г., по инициатива на съученичките й, нейният клас отива на Изгрева и слуша беседа от Учителя. Беседата е изнесена в 2 ч. след обяд и носи заглавие "Чист и светъл". Невена изживява най-силния момент от живота си и прави нещо много показателно за ученик от Школата: взема беседата от стенографките и я издава със собствени средства. Нещо повече: тя разпознава Учителя, отива да живее в комуналното селище Изгрев и става ревностна последователка на божественото учение. Професионалният ù път преминава през учителското поприще. След 9 септември 1944 година до 1949 г. работи в братската книжарница в кв. Изгрев. Сестра Невенка не се омъжва и животът ù преминава през много трудности и лишения, но силният ù творчески импулс и мечтата ù по възвишеното и духовното я подкрепят в нелекия ù път. Живее до края на живота си с минимална пенсия, която не достига понякога и за листове, и за индиго, за да пише своите романи. Тя успява да напише 18 романа и множество разкази, както и детски приказки. Някои от тях са издадени на есперанто, за което получава благодарствени писма от цял свят. Печели литературни конкурси за разкази в Италия и Испания. И при това главният ù източник за вдъхновение е Учението на Петър Дънов. Сам Учителят ù дава Своята благословия и й казва: "Пиши, работи, греби и раздавай". Литературният ù псевдоним е Бенѝта. Невена Неделчева почива на 20.04.1995 г. Също като Елена Андреева, тя е била много близка с Любомир Лулчев и ни разказваше за връзката си с него с унесени очи. Защо му е казвала и пишела постоянно "Татко мой" (бил ли ù е баща в предишно прераждане – или по друга причина?). Защо неизменно е виждала в душата си Лулчев наред с образа на Христа; защо Учителят е наредил да сложи палатката си до тази на с.Еленка, защо сестра Елена Андреева е била тъй внимателна към Невенка и нежно се е грижела за нея, въпреки че и двете обичат Лулчев? Ето, тя му пише за Еленка: "...тя - знае или не знае, - но за мен важи да постъпя както теб - и това би те най-много зарадвало. Наблюдавайки внимателно, чрез себе си проучвам и разбирам и другите жени". И нещо безкрайно трогателно: как чувства и обича една нежна ангелска душа, която хич не се интересува, че Лулчев бил от "черната ложа"... Четейки писмата й до него, ние си спомняме романа на Мелвил Колинз "Полето Ардат". Духът на героинята живее на една далечна райска звезда, но тя е дълбоко нещастна, че вечният й любим - парижкият поет Алуѝн - е все още на земята. Без любимия, и раят е ад. Ето какво пише Невенка в писмо до Лулчев, въпреки че в момента тя се намира на Рила при Учителя: "Татко мой..., нали си ми татко?... Много те болеше сърцето и голяма беше мъката ти, но нали и аз самата искам да съм здрава и можех и да не тръгна за Рила, ако ти би казал това? Зная, че те боли и нямам по-голяма мъка от тая, когато съм ти причинила някоя скръб и никога не съм искала - и затова винаги съм се старала да не сбъркам. Ако ти не дойдеш, мен не ми се стои тук - празно е. И когато гледам мястото, дето бяхме миналата година, струва ми се, че ти стоиш там самичък и тъй си тъжен… и знаеш... Виках те - и струваше ми се, че ако отидех там, щях да те видя полулегнал, и тъй ми бе скръбно... Като че ли сянката ти е останала тук, особено по скалите горе, гдето стоеше... И когато ги гледам, сърцето ми неволно те чака ей сега да се завърнеш оттам. Знаеш ли колко силно усещам, че ти стоиш там, дето ни бяха палатките миналата година?! Стоиш и гледаш оттам, и мен ми е тъй мъчно, че съм тука сред... тези.... Никак не ми се стои! Моля ти се, много ти се моля, ако обичаш, кажи ми ще дойдеш ли - ако ти сам знаеш, разбира се. Хубава е планината, чист е въздухът, но празна е - няма те тук, когато те потърся да те видя..."...Взела съм "Занони" да я чета тук, после някоя тетрадка, в която реставрирам което си ми говорил през последните седмици. И когато се заливах от смях, аз все си мислех, че ще има нещо. А очите ти бяха тъй светли, както рядко са били по-рано!... Бог да те пази, на Него се надявам и уповавам!" "Вчера, когато дойде Учителят, всички тъй бяха заети със своите си работи да си построяват палатките, та никой не обърна внимание. Липсва почитание! И пак си мисля: няма с кого и Той да си продума няколко думи. Всички само блеят. Завчера изброяват, изброяват имената на които ще бъдат в автомобила, и най-после притурят и Учителя... Просто жал ми стана. А Той, Най-големият, най-тих, мълчи си, а те, „героите”, се разпореждат. И сега пазарим по 2 лв. на килограм за превоз от Дупница дотук. Бабите протестират, че за багажа им е взето толкова много. И от мен искат още 50 лв. Слънцето пак изгря, а ти какво ли правиш?... А за палтото, знай по най-човешки, макар че никога не искам да направя нещо, което няма да ти хареса. И ако съм погрешвала, то е било от незнание какво да направя, а не от нежелание да направя което ти би искал. Досега съм се старала да предусещам какво ти харесва и какво не, и да се съобразявам с това, с искреното желание да не ти причиня никаква скръб. Пия вода и за теб... Но тя знаеш ли - тя казва, че иска и ти да докоснеш устни до нея! А освен водата, и още някой друг иска това още повече от нея... Сърдечен привет! (Benita).

 "А тая сутрин от вятъра, като налягали сума палатки, не могат да ги вдигнат. Мойта я овързах с въжетата и си стои като лодка сред океана, люшкана от вълните. Не ми се стои тук самичка и мисля, ако искаш да ме посрещнеш в Дупница, да ми пишеш кога, за да си тръгна. Елена бърза не зная за какво, а ето и че я викат. Държи свещта да запечатим писмото. О, какъв вятър! Много, много мерси на моя мил татко! Бог да бди и ни пази, на Него уповавам. До най-скоро виждане - и много мерси.- Твоя Benita." "Като паднаха палатките на Учителя, на Савка и на Елена, моята малка „лодка” устоя на бурята. Учителят казал, че Бог благославял смирените, посочвайки палатката ми. Че тя е почти най-малка от всички - нямаше нужда да тичат и да ми помагат. Имам доста работи да ти казвам, които не смея да пиша. Тъй чувствам, може би защото ми се иска някога да поговоря за теб, но тъй понякога чувствам да отида при Него и да си поговорим за теб, че и Нему му е много мъчно. Сестра Попова, с нея си поприказвах, тя много добре разбира и ми казва, че и тя много те чака. Казва ми: "Ако много бързате, ще се забави; ако не бързате, по-скоро ще дойде тук..." - "Не бързам - побързах да ù кажа, - само чакам..." Побързах да ù кажа аз, но дано да каже, че скоро ще дойдеш. - "Ще дойде тогава!" - тъй ù казал Духът... О, дай Боже! Много сладко мерси. - Benita."

Но - УЧЕНИЧЕСТВОТО Е СТРОГО НЕЩО. Когато Лулчев на Рила един ден предсказал, че ще има страшна буря и си тръгнал надолу, Невенка и Еленка „автоматично” тръгнали с него… Бурята наистина била много силна, свалила дори палатката на Учителя. Той обаче е имал причини да остане горе. После Той вече не приемал Елена Андреева – не е ясно задълго или докрая.

КАКВО СКРИВАХА ОТ НАС ЗА ЛЮБОМИР ЛУЛЧЕВ? (авторката е с име в интернет bven)

Разстрелян от Народния съд на 01 февруари 1945г. заедно с регентите. Роден е в Кнежа. Завършва Военното училище в София и учи шест семестъра медицина. Специализира авиация в Англия и е един от първите ни летци, ползвали самолета като бойно средство по време на бомбардировките над Одрин. (Това му напълно е достатъчно, за да бъде осъден от Съдбата не само на една смъртна присъда – б.р.) Като офицер от българската армия и герой от войните 1912-1918 г. е пенсиониран с чин подполковник. След това става дъновист и е близък само с двама души – Учителя Петър Дънов и царя. Своите мисли Любомир споделя със съседката си Султана Рачо Петрова, която му помага чрез генерал Алекси Стоянов да се срещне с царя. Днес е трудно да се предположи какво точно е накарало Борис III да приеме странния посетител. Очевидно, свободното изразяване на мнения, и то от човек, който чака пенсия, е допаднало на монарха. По това време Лулчев вече е известен последовател на "Бялото братство". Не случайно Борис III отговаря на събеседника си с думите: "Зная, зная Лулчев! За Вас ХРИСТОС е царят!" Репликата на Лулчев е: "Помнете, че когато идат бурите, светкавиците удрят по най-високите върхове!". Атентатът на 16 април 1925 г. отминава царя, но не и семейството на Лулчев. Под развалините на катедралата остава неговият тъст, о.з. генерал Радойков. През 1930 г. е убита по изключително жесток начин и съпругата на Любомир – Ангелина или Гела. Убийството е извършено от домашната й прислужничка, с цел грабеж на бижутата й. Цели 18 години преди това Лулчев е предупредил жена си: "Скъпа, не се омъжвай за мен! Ще те убият!" Във фаталната нощ той е при Петър Дънов. После разказва, че изведнъж започва да усеща необяснима тревога. Сбогува се набързо с Учителя и тръгва към дома си. Още по пътя знае, че страшното му предсказание вече се е сбъднало. На всичко отгоре, същия ден той предупреждава жена си да заключи добре вратата, защото тази нощ се пада да бъде убита с тъп предмет. Нахълтва вкъщи и я вижда на пода заклана, потънала в локва кръв. От този момент нататък повече не влиза в този дом. Отива да живее в пълно усамотение в една колиба в квартала на дъновистите - Изгрева. И връща зестрата на Ангелина - три от най-хубавите къщи в София - на нейните близки. Ангелина е голямата му любов, много талантлива пианистка. Близките й я наричат Гела. Родена е в Мюнхен от майка-еврейка и затова расте в Германия. Точно там среща за първи път младия авиатор Лулчев, който гостува на баща й, генерал Станчо Радойков. (Генералът по-късно загива при атентата на 16 април 1925 г. в църквата "Света Неделя".) Любовта между двамата пламва от пръв поглед. Но още в началото на връзката им той й разказва за жестоките си видения. Тя обаче приема с усмивка страховете му. Когато той за малко се връща от фронта, тъй като е ранен, двамата се венчават. Съвременниците на Гела разказват, че тя е една от най-елегантните дами в София. Дядо й по майчина линия е сараф и затова тя носи изключително скъпи обеци, гривни, пръстени, медальони с диаманти, перли, тюркоази. Освен на богатството й, цяла София й завижда и заради това, че има щастлив брак. Още докато учи в школата за летци в Лондон, Лулчев проявява невероятната си дарба да предсказва бъдещето, предричайки автомобилна катастрофа с британския премиер, който трябва да присъства на тържеството при връчването на дипломите им. Всички го чакат, но той не идва. Когато преподаватели и курсанти започват да се чудят какво става, Лулчев им обявява, че с него се е случило нещастие. Никой не му вярва. Скоро обаче пристига новината, че министър-председателят е катастрофирал и си е счупил крака. Когато се връща в България, за ясновидските му способности бързо се разчува. Сближава се със Стамболийски, към него проявява интерес и цар Борис III. Младият авиатор прави хороскопи, открива подземни руди и води. Царят му се доверява и се вслушва в неговите съвети в продължение на 20 години - от 1923 до 1943. През пролетта на 1925 год. Лулчев го предупреждава, че се готви атентат срещу него. По време на атентата в църквата "Света Неделя" на 16 април 1925 г. царят отива на погребение на двама загинали пилоти и така спасява живота си. След като остава вдовец, Любомир се отдава на книжовна дейност и посещава често своя учител Дънов. Лулчев е автор на 15 книги – поезия, проза, философски размисли за живота, а също така и теоретични трактати, свързани с Бялото братство. Една от най-ценните му книги е неговият дневник, който съдържа разговорите му с царя и с други известни общественици. Дневникът се води от 1938 г. Това е годината, в която Борис III и Лулчев подновяват своите срещи. Погрешно е да се мисли, че Любомир прокарва пред царя само политиката на Дънов и е негов говорител. Запознати твърдят, че именно Лулчев съветва Борис да уволнява корумпирани министри и съдейства за назначаване на честни хора, като дава мнение по снимката или почерка на непознатите. Известни са случаи на измолено от него до царя помилване на доживотен затвор на 42-ма видни комунисти, осъдени на разстрел. Цола Драгойчева е сред тях. Близките й отиват при Лулчев и го молят за помощ. Той ходи на свиждане при нея, убеждава я да напише молба за помилване до царя поради това, че е бременна. Занася писмото при царя и той я помилва на доживотен затвор. След 9 септември 1944 г., от "благодарност", че е спасил живота й, тя извиква съветския посланик в т.нар. народен съд, за да поиска смъртната му присъда. Когато научава, че се готви депортиране на българските евреи, Учителя Дънов вика Лулчев и му казва: "Кажи на царя, че ако пусне дори един евреин да изпратят в Полша, от него, от семейството му и от царското съсловие помен няма да остане!" Никой не отчита и това, че като хуманист и съпруг на еврейка, той оказва влияние върху царя при спасяването на българските евреи. Никой не прочита внимателно и дневниците му, които той води тайно и от които се вижда истинската му роля в двореца. (Тези дневници видяха бял свят едва през 1990 г.). Преди да завършат разпитите на подсъдимите и се чуе думата на техните защитници, на 20 януари 1945 г. Политбюро на ЦК на БРП (к) има заседание за обсъждане присъдите на Първи и Втори върховен състав на Народния съд. Когато стига до името на довереника на монарха – дъновиста Любомир Лулчев, - главният обвинител изтъква, че според него той не трябва да бъде осъден. Изтъква няколко аргумента. Първо, в книгите, които е писал през 1940 г., Лулчев се е обявил против изстъпленията. Второ, той представлява "куриоз" за двореца – не е получавал заплата, при царя е отивал само когато е бил повикван, застъпвал се е пред него за осъдени на смърт земеделци и комунисти. Пред Народния съд разпитват Любомир за монарха. Тогава той показва своя дневник като доказателство, че в разговорите им няма нищо нередно. Разпитват Лулчев и за неговия произход... Любомир Лулчев е от стария копривщенски Каблешков род на чорбаджи Лулчо Каблешков. Той и въртял търговия с Египет и неговите кервани със стока обикаляли много страни. Единият от синовете му – Андрей - е прекарал известно време като послушник в Зографския манастир в Света Гора. Той се среща с П.Р.Славейков в Цариград, след това се свързва с Левски. Установява се да живее в Оряхово на Дунава, където създава 21 революционни комитета. Андрей има четири деца: Христо, Коста, Екатерина и Иванка. От тях Коста Лулчев поема пътя на баща си. Той е основател на Социалдемократическата партия в България и неин главен секретар. Избиран е за народен представител в няколко Народни събрания. През 1946г. е осъден на 15 години строг тъмничен затвор. Умира през 1965 г., а имотите му са конфискувани от държавата

 Неговият брат Христо оставя потомство, чиито представители са живи и днес. Христо има 4 дъщери и 4 сина. Синовете му Любомир, Илия, Андро и Тодор имат интересни съдби. Братът на Любомир Лулчев – Андро Лулчев - е безразсъдно буен. Едва 18-годишен участва като доброволец на фронта – сред ръководителите на Македоно-Одринското опълчение. Заедно с брат си Любомир, който е имал за съпруга еврейка, двамата са били ревностни борци за спасяването на българските евреи. Това обаче не пречи на Народния съд да го осъди и да му конфискува имотите. Третият брат на Любомир – Тодор - е юрист и главен секретар на МВР. Без вина, той също е осъден от Народния съд. Илия Лулчев, четвъртият брат, е полковник от армията. През 1917 г. той заминава с параход за Русия, за да се сражава на страната на монархията. Умира от раните си в Петербург. От синовете на Христо Лулчев, само Тодор има живи потомци. От дъщерите му Мария, Иванка, Мика и Благовеста, потомство оставят Мария и Мика. Малко се знае, че когато се очертава безсилие по даден проблем, службите на Хитлер търсят помощ от гадатели. И има сериозен български принос в тези сфери. След преврата срещу Мусолини на 25 юли 1943 година, никоя от тайните служби на Райха не дава дори приблизителен отговор на загадката къде е отведен Дуче. На 3 август Хитлер се обръща към Химлер да опита последната надежда - ясновидци и магове да открият приятеля му. В това време самият Химлер се опитва да влезе във връзка с душите на мъртвите. За целта, в специалното подземие на замъка във Вевелсбург, той си има собствен олтар. Там си спомня за ликвидирания вече личен астролог на Хитлер Ернст Крафт. И за думите му, че големият маг на XX век живее в България и се казва Петър Дънов. Но не може да разчита на него, защото бил обсебен от комунистическия Сатана. Но имал ученик - Любомир Лулчев. Химлер веднага изпраща един от "рицарите" си в България. Под пълна тайна, българският гадател е докаран в хотела на Ванзее. На 13 август, петък, всички са събрани в огромната заседателна зала. Пред двеста затворници ясновидци, гадатели, и магове Химлер обявява: "Търсим изключително важна личност! Трябва да установите контакт с нея и да откриете къде е!" Настъпва неземна тишина. След 5-6 минути Любомир Лулчев прошепва едва чуто, но райхсфюрерът чува ясно: "Мусолини... Вие търсите Мусолини... Влизам в контакт с него... Бои се... Бои се, че до 3-4 дни ще го предадат на американците..." Химлер е впечатлен. "Можете ли да установите местонахождението му?" - пита. Лулчев иска да остане сам, Райхсфюрерът на СС го отвежда в светая светих на духовния център - олтара си. Пред картата на Европа Лулчев затваря очи и поставя ръка на нея - движи я. По едно време спира. "Тук!" - отсича. Пръстът му сочи планинска местност в Италия. Удря часът на Отто Скорцени. Любомир Лулчев се смята за писател, а автобиографичната му трилогия "С Христа" е доста популярна през 30-те години и особено ценена в българските училища, където е считана за отлично възпитателно средство за подрастващите. Част от книгите му са посветени на Индия, на мистичната страна Шамбала и загадъчните Учители–Махатми /При адепта. /Окултна повест/. С., 1938 г. 2000 тир./. Той издава общо 17 книги с огромен за времето тираж - над 45 000 броя: Лулчев, Л. С Христа. Трилогия. С. Нова светлина "22". 1998 г. 270 с. /автобиографична книга, 4 пъти преиздавана преди 1944 г./ Л.Лулчев. Тайните на дворцовия живот. Дневник. 1938 г. – 1944 г. СК Веселие.С., 1992 г.Лулчев, Любомир. При адепта. /Окултна повест/. Варна, Алфиола. 2000 г. 64 с. Предговор Христо Маджаров. Второ издание./І-во 1938 г./Лулчев, Л. Благословение. Роман. С., Репортер. 1999 г. 318 с. /І изд. 1940 г./Лулчев, Любомир. Три приказки за млади и стари. Севлиево. Печ.Братство. 1942 г. 36 с. 2000 тир. Майн-Ру. /псевдоним на Лулчев/ Кръстопът. С. печ. Венера. 1932 г. 31 с. 2000 тир.

 

 

06.08.2019 г. 22,35 ч.

 

ЕДНА СИНТЕЗА: ХУБАВО Е ДА СЕ СВЪРЖЕШ, ХУБАВО Е И ДА СЕ РАЗВЪРЖЕШ. : : За някои може да е досадно да четат в Словото толкова често за мъже и жени, за привличания, женитби, раздели. Но те не подозират, че то важи със всичка сила и за останалите, които не се занимават с това. Всеки се е вързал за нещо или някого - за някое удоволствие, за някоя надежда, полза или амбиция, за някоя вяра, някой авторитет. Може да е хубаво, прекрасно, но винаги ли трябва да продължава вечно?

УЧИТЕЛЯТ: „Жената не бива да казва: „Защо се оженихъ за този мѫжъ!“ - Никой не те е вързалъ - ти САМА се върза. Този мѫжъ насила не те взе. Ами че ти обиколи свѣта отъ България до Америка зарадъ него! Колко писма любовни си му писала: „Безъ тебе не мога да живѣя!”.... И застави го да се ожени за тебе, а послѣ казвашъ: „Защо се оженихъ?“... Ти си се свързала - и хубаво си направила, че си се свързала. Сега ще научишъ втория процесъ: РАЗУМНО ДА СЕ РАЗВЪРЖЕШЪ.” (1921.12.25н. Каквото вържете на земята.СИЖ4.Еди1922:265)

 

06.08.2010 г. 11,10 ч.

 

НА КОЛАЖА СМЕ С БР. БОРИС И ТЕМЕЛКО В МЪРЧАЕВО.

УЧИТЕЛЯТ: „Казвамъ, че за любовьта всичко е възможно. - Какъ е възможно? - АКО МОЖЕШЪ ДА ЛЮБИШЪ ВСИЧКИ ХОРА, ВСИЧКО Е ВЪЗМОЖНО! /…/ Туй чувство е най-възвишеното, наи-благородното, което отсега нататъкъ трѣбва да се развива въ човѣшката душа! Чувството на любовьта още не е почнало да се развива въвъ васъ. Когато това чувство се яви въ душата ви — азъ го наричамъ „прозрѣние”, —човѣкъ получава ТАКИВА сили, че той се примирява съсъ всичко. И въ нищо не вижда зло; не само че не вижда злото, но той е МАЙСТОРЪ — всички нѣща може да прѣвръща въ добри. Той може да съединява и да разединява, може да вързва и да развързва. А окултиститѣ казватъ, че той е станалъ МАГЪ..” (1921.12.25н.Каквото вържете на земята.СИЖ4. Еди1922:263-264)

Борис Николов:

„Разказваше ми веднъж Любомир Лулчев, че упражнението "Побеждаване" от Паневритмията Учителят го играл заедно с него от горната част на поляната до долната, в разстояние на петдесет-шестдесет метра. Това беше един метод на Учителя, при който Той даваше няколко урока на онзи, който трябваше да учи. Лулчев научи упражнението и го играеше добре, но не можа да научи символиката му - че трябва да се движи с Божественото и със Словото на Учителя.”

Темелко Стефанов:

„И когато излезе Лулчев, беше измъчен и изпотен до кости - дрехите му бяха мокри, като че от баня излезнал! И го питам: "Брат Лулчев, защо Учителят не Ви пуска толкова време? Седите на вратата - и сега, като излизате, толкоз сте измъчени и измокрени от пот!" Той каза: "Ще ти кажа, брат, ама в момента не мога да ти кажа нищо". Един ден пак дойде по това време. Учителят беше отишъл на екскурзия на Витоша на връх Острец със всички братя, които имаше тука при мене. Лулчев дойде по това време и каза: "Ето, ще ти кажа моята история, ама тука на вратата не смея да ти кажа нищо. Ще слезем долу на външната маса и там ще ти разправя всичко". Слезнахме на масата и почна: "Слушай, брат Темелко, аз се излъчвам от тялото си и отивам на източния фронт да бия руснаците. Но като гледам, отсреща Учителят води руснаците и аз вървя против Него!" - Казвам му: "Ти знаеш, че Учителят е Велик Дух, защо вървиш срещу Него?" Той каза: "Обичам германците. И ще видиш моята присъда, защото Учителят не ми прощава. Ето - всеки ден се моля, ама Учителят прошка не ми дава. И ще ме видиш, каква съдба ще имам!". И така, като дойдоха комунистите в България, арестуваха го и най-после го хвърлиха под един руски танк да го сгази. ТОВА му беше присъдата. ТОВА зная за него. Някои казват, че Лулчев е обесен, но това не е вярно. Хвърлиха го под руски танк, та да го премаже.”

 

07.08.2019 г. 12,58 ч.

 

НЕ САМО НАУЧНИТЕ ИДОЛИ, НО И ДУХОВНИТЕ. Мислите и думите на духовните хора често са хиляди пъти по-лоши от топовете и картечниците.

УЧИТЕЛЯТ БЕИНСА ДУНО: „Сега съврѣменнитѣ хора очакватъ своето спасение отъ науката, налѝ? - Не е спасението ВЪНЪ отъ твоя умъ, а отъ туй, което е ВѪТРѢ ВЪ ТВОЯТА ДУША! Ами че вие всичкитѣ сте идолопоклонци! Науката е единъ голѣмъ идолъ: еди кой си тъй казалъ, другъ инакъ казалъ - събрали всичко въ една книга и я нарекли „наука“… И казватъ: „Тази наука ще ни спаси!“. Отъ 19 вѣка все науката ни спасява… Е, и с какво ни „спаси”? – С топове, картечници…” (1921.12.25н. Каквото вържете на земята.СИЖ4.Еди1922:265)

 

 

07.08.2019 г. 22,19 ч.

 

УЧИТЕЛЯТ БЕИНСА ДУНО: „Ние сега се рѫкуваме само съ дѣсната рѫка, а когато обичаме нѣкого, трѣбва съ двѣтѣ си рѫцѣ да се рѫкуваме. А сега – „аристократически”: съ едната рѫка… Когото обичаме, ние трѣбва да хванемъ съ двѣтѣ си рѫцѣ - да вложимъ и мѫдростьта, и любовьта. Божественото трѣбва да се прѣдава и да минава НАВСѢКѪДѢ.” (1921.12. 25н. Каквото вържете на земята.СИЖ4.Еди1922:268)

АКО СА 4 РЪЦЕ, ПОДМЛАДЯВАНЕТО И БЕЗСМЪРТЕТО СА ОЩЕ ПО-БЛИЗО… А какво означава НАВСѢКѪДѢ?

 

 

07.08.2019 г. 10,41 ч.

 

КАК ЖИВЕЕМ НА НОВАТА ЗЕМЯ И В НОВОТО НЕБЕ?

УЧИТЕЛЯТ БЕИНСА ДУНО: "Който отива при Бога, отива без дрехи - гол, както е дошъл на земята. Когато и вие отивате при Господа, трябва да се явите с дрехата си, която ТОЙ ви е направил. Казвате, че ви е срам да се явите гол. Защо се срамувате? – Защото дрехата на вашата голота не е оная, която Бог ви е дал първоначално. Срамът, който днес имате, е дрехата на ГРЕХА, с която сега сте облечени." (Из "Динамика на живота", 20 април 1932 г.)

„Предците на българите идват! Предците на славяните идват! Предците на англосаксонците идват! Предците на латинската раса идват! Предците на жълтата раса идват! Всичките идват в света да кажат на хората: „Няма защо да се биете, светът е широк! Има широко място за вас. Вие се карате заради нищо и никакво в света.“ СКОРО ЩЕ СЕ ЯВИ ЕДНА ПЛАНЕТА В СЛЪНЧЕВАТА СИСТЕМА, която ще бъде по-голяма от Месечината - и ония, които искат, от Земята ще ги пратят там, на новата Земя при най-хубави условия. И България, и Франция ще бъдат нови. Една нова Земя и ново небе иде! Ако ви хареса, ще останете; ако не, ще се върнете тук, на Земята, и ще кажете: „Ние харесваме това място.“ Без раздори, с любов! Примирявайте всичките раздори вътре в себе си и помнете едно нещо: без любов няма живот, без мъдрост няма щастие, без истина няма свобода! Любовта трябва да я търсите, понеже тя ще внесе онзи живот, който търсите - живота в неговата целокупност. Всичко онова, което е живо в света, уважавайте и почитайте. Всичко онова, което във вас ви дава светлина и знание, уважавайте и почитайте. Всичко онова, което ви дава свобода в живота, уважавайте и почитайте. ТОВА е великият закон, който действа вътре във всичките хора. Слънцето грее за разумните, вятърът духа за живите, а водата тече за работливите.” (26.V.1940, „Станало раздор”)

„Казват, че ЩЕ СЕ ЯВИ НОВА ПЛАНЕТА. Ако дойде новата планета, тя ще бъде толкова голяма, че всички ще я видите. Учените хора казват, че това нещо няма да бъде след дълго време, скоро щяло да бъде.” (2 декември 1923 , „Който люби”)

„За жителите на Земята ИМА ЕДНА НОВА ПЛАНЕТА, ПРИГОТВЕНА В СЛЪНЧЕВАТА СИСТЕМА. Оттук всичките хора ще ги пренесат. Сега са започнали вече да ги пренасят по един, по двама, по трима; в бъдеще ПОВЕЧЕ ще ги пренасят там. Там ще имат по-хубави условия за живот. Онези, които ще бъдат пионери на тази планета, ще имат поща до Земята. Те казват, че няма да бъде много далече. Те казват, че след време тази планета щяла да се намести в Месечината. Че нямало да бъде много далече – около 300 хиляди километра. Една хубава разходка ще бъде. А когато това щяло да стане, признакът щял да бъде това, че Месечината ще има синкав цвят, не както сегашния. По това ще познаете, че се е изменила. Един ден ще се върнете на тази хубава земя и тогава ще бъде истинско Царство Божие. Едно царство ще има на Земята, но там ще бъде истинското царство.”(25 декември 1932 , „Ще влезе Духът”)

„Тя е една нова планета, която влиза във вашата слънчева система и се приближава.” (14 декември 1938, „Път и постижение”)

„В нашата епоха се създава една нова луна, досега нашата земя е била с една луна само, а сега вече се създава нова луна с особена светлина.”(1 декември 1935, „Иди повикай мъжа си!”)

„Земята вече се е изморила, поостаряла е малко. Господ иска да я извади. Земята е дала заявление, казва на Господа: „Такива деца не искам да раждам! Не искам да ги отхранвам, отказвам се”. ГОСПОД Е НАМИСЛИЛ ЕДНА НОВА ЗЕМЯ ДА НАПРАВИ, на старата ѝ дава почивка. /Страта Земя/ казва: „Не искам постоянно да ровят, да ме човъркат, дотегна ми! Търпение, търпение - ама вече не се търпи. Нито едно от децата ми не е благодарно. Всички остават своите нечистотии, плюят, ровят отгоре ми - не ги искам вече, отказвам се!” Какви хора сме ние, които нямаме обхода! Само ровим да извадим богатствата, КРАДЕМ. /…/ – Изваждаме масло, въглища, камъни, градим къщи… /…/. Земята казва: „Отказвам се, от всичко се отказвам!” Господ е намислил да изгори цялата земя и ще я изгори по особен начин. Туй понятие, което имаме за земята, ТО ще изгори, ще изчезне, но тази Земя ще остане. Нашето понятие за земята трябва да се измени – ти тропаш, удряш - тя търпи. Не може да тропаш, тя е чувствителна, нямаш право да тропаш!”(26 април 1942, „Неразбраните неща”)

„Един от учените хора на израилския народ – Соломон – така пише в осмата глава на притчите, 31 стих: „И наслаждението ми беше с человеческите синове.“ На кое място? - Не на тази земя, която сега имаме, някъде другаде. Нашата земя на туй положение няма да остане. Понеже е предвидено, няма да се мине дълго време и нашата земя ще се измени. Тази, старата земя, ще си замине и ще дойде нова земя.”(20 февруари, 1938, „Да ми бъде ученик”)

 

08.08.2019 г. 14,36 ч.

 

УЧИТЕЛЯТ БЕИНСА ДУНО: „Когато някой внася нещо добро в тебе, вътрешно ти си разположен; когато ти отнема нещо, ти усещаш вътрешно стягане и неразположение. В невидимия свят няма лъжа, там всичко се забелязва. ПРИРОДАТА ДЪРЖИ СМЕТКА КАК СЕ ИЗПОЛЗВАТ ЕНЕРГИИТЕ. Може да изразходвате енергиите както искате, но в края на краищата, държат ви отговорни.”

(1922.01.01и.срд.ПНМ.ЖЗ1949:30)

 

Истинската любов винаги си личи, но малцина знаят, че ако една душа има титуляр, т.е. собственик с нечист живот, тя е не само негова жертва, но и на духовете, които са винаги около него. Казано е: „Пазù свободата на душата си!” Това означава да можеш винаги да отидеш където си искаш с когото си искаш, обаче когато си на синджир, титулярът и духовете му те състаряват за броени месеци и години. Обаче КОГАТО И ВЪОБЩЕ НЕ ИЗПОЛЗВАШ ЕНЕРГИИТЕ СИ както БОГ е предначертал за тебе, резултатът е същият.

 

08.08.2019 г. 16,44 ч.

 

УЧИТЕЛЯТ БЕИНСА ДУНО: „На всекиго се случва поне един път през годината да бъде представител на космоса - ако не за цял ден, поне за една секунда. Каквото направи през това време, той сам носи отговорността.”

(1922.01.01и.срд.ПНМ.ЖЗ1949:33-34)

 

НАЛИ СЕ КАЗВА, ЧЕ КЪДЕТО НЯКЪДЕ СЕ ПРОЯВИ ЛЮБОВТА, всички същества в цялата вселена спират за миг работата си, за да се насладят на този велик акт и да вземат участие в него? Нали така се извикват и души с искра Божия на земята? Но това се случва и когато някой разпознае Словото Божие и започне да работи за него.

 

 

08.08.2019 г. 19,01 ч.

 

УЧИТЕЛЯТ БЕИНСА ДУНО: „И най-слабата проява на любовта показва, че сродната душа е БЛИЗО някъде. Колкото повече се усилва любовта, толкова повече сродната душа се приближава. Когато тя се слее с тебе, ти забравяш всички скърби и страдания, ставаш свободен като птичка. Без свобода, сродната душа не може да се прояви. Силата и възможностите на сродните души се отнасят към ВЕЛИКИТЕ мистерии на невидимия свят. Обикновените хора, т.е. обикновените души се отнасят към МАЛКИТЕ мистерии.” (1922.01.01и.срд.ПНМ.ЖЗ1949:39)

 

ПОТВЪРЖДЕНИЕ НА ЕДИН ВАЖЕН ПРИЗНАК ЗА ПРИБЛИЖАВАНЕТО НА СРОДНАТА ДУША ИЛИ ПРИСЪСТВИЕТО Й. Би казал някой, че усилването на любовта като знак за това е само СУБЕКТИВНО преживяване, което протича в самота. Да, но в предходното изречение е казано: „И най-малката ПРОЯВА на любовта”. По-нататък в беседата става ясно, че първата ни сродна душа е ХРИСТОС, че всички други сродни души се явяват СЛЕД НЕГО и че въобще няма да срещнем личната си сродна душа, ако не сме приели първо Христа. Преди всичко, това означава разпознаване на Словото Му, но не само запазеното в свещените писания, доколкото там е запазено, а и Живото Слово на Живия Господ, което не спира никога. Той винаги си намира тръби за тази цел. Второ - прилагане на трите основни особености на Христовата Любов: че тя е ИЗЯВЕНА, ПРОЯВЕНА И ОСЪЩЕСТВЕНА. Третата тайна е за ОБЕКТА, ОБЕКТИТЕ на тази любов. Само абстрактно, субективно, молитвено и персонално към Христа ли трябва да проявяваме любовта си към Него, както си го представят много религиозни и калугери – или Той ни е разкрил И ДРУГИ начини? - Да, разкрил ги е още преди 2000 години в знаменитите стихове от Евангелието, че сме се погрижили за Него, САМО АКО СМЕ СЕ ПОГРИЖИЛИ ЗА СЪЩЕСТВАТА В НУЖДА. Всъщност, това е много добре разбрано и от църквите и дейните монаси, то е прекрасна практика от хиляди години не само в християнството, но даже и сред атеистите, понеже божественото в много атеисти е щедростта, човещината. Оттук следва, че приближаването на сродната ни душа и идването й при нас е функция на най-малкото добро, с което сме започнали някъде; дори на най-слабата ПРОЯВА на любовта. Колкото повече ги проявяваме, толкова повече се приближава тя. Затова, именно, е казано, че сродната ни душа търси възможно най-подобни хора на нея, за да влезе в тях и да се обмени с нас, НО ИДВА И КОГАТО ПРАВИМ ДОБРО. Приятността, която преживяваме при усещането за разбирателство, хармония, привличане и сродство с някого е сигурен белег, че сродната ни душа се приближава или вече е влязла в него, но това е все още ЕГОИСТИЧНАТА фаза на връзката. Казано е, че даването е по-горно от всички неща; че да полееш едно цветенце е по-велико, отколкото да си при ангелите, понеже като си при ангелите, ти ЩЕ ВЗЕМЕШ, а като полееш цветенцето, ЩЕ ДАДЕШ. Наистина, сродната ни душа се приближава и когато правим добро там, където нямаме сродство и даже не ни е приятно, но на съществото това му е крайно необходимо. Правейки добро на него, ние правим добро на Цялото и на себе си. Да повторим молитвата: „Господи, НЕ МИ Е приятно това, което Ти искаш от мен и което това същество иска от мене, но заради ТЕБЕ, Господи, и заради това същество аз ще го направя”. Това е в сила, само ако НАИСТИНА точно Господ ни е помолил за това и ако съществото е ЕВОСПОСОБНО, т.е. с искра от Бога. От саможертвите ни то еволюира, очиства се и самò започва да раздава свобода, любов и добро. В такива случаи вече идва при нас и в нас не само личната ни сродна душа, но САМ ХРИСТОС. Заживеем ли така, и да не е дошла още сродната ни душа, Той ще ни я прати НЕПРЕМЕННО; ще прати и цялата ни верига от сродни души и всички възможни и невъзможни щастия и шансове на Вселената! И още един „симптом”, че е дошла точно тя, а не някой друг: забравяме всички скърби и страдания и ставаме свободни като птичките. Не само добиваме, но и ДАВАМЕ свобода.

 

 

08.08.2019 г. 00,02 ч.

 

УЧИТЕЛЯТ БЕИНСА ДУНО: „Мѫжетѣ искамъ да бѫдатъ развързани всѣкога. Мѫжъ вързанъ не искамъ да видя! А женитѣ искамъ всички да бѫдатъ вързани.” (1921.12.25н. Каквото вържете на земята.СИЖ4.Еди1922:270)

- ЕДНО ИЗВЪНРЕДНО ДЪЛБОКО И СТРАННО ПОЖЕЛАНИЕ! От контекста и от логиката на божественото мислене се разбира, че и двете положения са АБСОЛЮТНО ПОЛОЖИТЕЛНИ И СПАСИТЕЛНИ. Всяко от двете твърдения може да се разгледа на 12 различни нива. Колкото и да има нужда от любов, мъжът иска, може и трябва да бъде РАЗВЪРЗАН ВСЯКОГА, т.е. да има възможност за творчество, мъдрост, свобода и простор. Без тях, и любовта му може да умре, и той самият умира преждевременно. Колкото и жената да е мъдра и свободна, душата ù иска и може да бъде БОЖЕСТВЕНО вързана, т.е. да обожава някого конкретно, да се грижи, да се жертва, да бъде водена, да приласкава. Ако изцяло отхвърли това, тя не само че ще погрознее и остарее и ще загуби мъдростта си, но и перманентно ще се разболява. Въпреки че като души и духове ние не сме полове, в земните си въплъщения не бива да пренебрегваме възможностите и мисията на пола си. Съвършеният мъж трябва да е доминантно ВОДЕЩ И МЪЖЕСТВЕН, с малка нотка от женственост. И най-съвършената жена е приятна Богу, ако не живее цял живот сама и ако служи, ако не губи доминантната си ЖЕНСТВЕНОСТ. Всички опити да се заличи половата принадлежност или да се обърне, дори и с най-благородни духовни съображения, в очите на Бога са „отвратителни”. Тази дума по този повод я ИМА в Словото.

СЪЩАТА БЕСЕДА ПРОДЪЛЖАВА, потвърждавайки с пълна сила думата, която бе цитирана преди малко с големи букви по памет: "Вързаниятъ човѣкъ е човѣкъ на Любовьта. СИЛЕНЪ е той! Развързаниятъ човѣкъ е човѣкъ на Мѫдростьта. Слѣдователно, мѫжътъ трѣбва да бѫде развързанъ, а жената — "вързана". И тогава въ свѣта ще има съгласие и миръ. И да бѫдете занапрѣдъ не тъй, както сте сега. Вие, женитѣ, не ми се харесвате: много жени има въ мѫжка форма. И нѣма ПО-ОТВРАТИТЕЛНО нѣщо: мѫжъ влѣзналъ въ женска форма! Тѣ сѫ най-отвратителнитѣ нѣща въ свѣта! И затова се върнете: женитѣ да турятъ образа на първоначалната Любовь, а мѫжетѣ да турятъ образа на първоначалната Мѫдрость. И знайте тогава, че свѣтътъ ще се поправи! "

 

 

09.08.2019 г. 12,23 ч.

 

ОЩЕ ЕДИН ТЕСТ ЗА ПСИХОЛОГИЯ И ИДЕОЛОГИЯ. Според един пример от Учителя, слугата на един английски лорд спасил от глад него и дъщеря му на един остров след корабокрушение, защото имал семена и знаел как да ги сади и отглежда - цели 10 години. Значи, в случая слугата е СПАСИТЕЛ. Въпросът е защо Учителят веднага след това сравнява страстите с този слуга – нали повечето духовни хора говорят само лошо за страстите? Няма ли случаи, когато някои страсти могат да бъдат спасителни, защото са в основата на Божието сърце и на Сътворението? Любовта като стремеж е ЕДНА ЧЕТВЪРТ от Всмирната Любов и най-мощната божествена страст – възможен ли е животът без нея?

УЧИТЕЛЯТ БЕИНСА ДУНО: „Та и ние сега не сме господари, а господари сѫ нашитѣ СЛУГИ. Кои сѫ нашитѣ господари? - Тѣ сѫ нашитѣ страсти, на които ние слугуваме. Тѣ сега ни казватъ: „Господарю, едно врѣме ТИ бѣше нашъ господарь, но сега, на този островъ, НИЕ разбираме отъ тази работа И ТИ ЩЕ НИ СЛУШАШЪ. /…/ Нѣма нищо по-реално въ свѣта отъ любовьта! Сцѣплението на материята зависи само отъ любовьта, която сѫществува между нейнитѣ частици и ги кара да се привличатъ. Хармонията на свѣтоветѣ зависи отъ любовьта, която ги привлича и чрѣзъ която тѣ се движатъ и се въртятъ.”

(1921.12.25н.СИЖ4.Еди1922:273-274)

 

09.08.2019 г. 15,15 ч.

 

УЧИТЕЛЯТ БЕИНСА ДУНО: „Когато произнесълъ Господъ ДЕСЕТИЯ пѫть думата „любовь“, родилъ се ЧОВѢКЪТЪ.” (1922.01.01н.Сродните души. СИЖ4.Еди1922:274)

ИЛЮСТРАЦИЯТА: извлечение от българска публикация в руско списание през 1995 г. („Канон математической аспектологии”)

ВЕЧЕ НА МНОГО МЕСТА са събрани всички изказвания на Учителя и за числото 10, но целта ни тук не е да ги разглеждаме тях. В случая е интересно е да видим ъглите и фигурите в аспектологията, които са получени от това число като ОБРАЗУВАЩО, и оттам да съдим за още някои от спецификите на човека като ЧОВЕК. Това са децилът (полуквинтилът) – 36 градуса, тридецилът (три полуквинтила или квинтил и половина) и декдецилът. В българската математическа аспектология те са в женски род, понеже 10 е четно число. Първият аспект е централен ъгъл на правилния десетоъгълник, а другите две фигури представляват преплетени многоъгълници, т.е. звезди. Тридецилата е „безкрайна” центробежна звезда, а декдецилата – два еднакви независими пентаграма с общ център, на 180 градуса един спрямо друг. За нея, вероятно, важи стихът в библията за естеството на човека: „мъж и жена го създаде”. Безкрайни са моно-многоъгълниците, при които, ако се движиш по хордите им и имаш неотпадаща сила, ще се движиш безкрайно. При третия вид фигури – размножените независими многоъгълници или мултифигурите - всеки от насложените многоъгълници е затворен в себе си и независим от другия, ОСВЕН ЧРЕЗ ЦЕНТЪРА И ПЕРИФЕРИЯТА, ОКРЪЖНОСТТА. Петоъгълникът и пентаграмът символизират Космическия Човек, Учителя, Богочеловека, а десетоъгълниците – всички останали същества с човешка форма в Битието, които са поляризирани, четни. Първите два вида могат да бъдат самодостатъчни като Богочеловека, но третият вид са Мъжът и Жената като отделни индивиди, слети в едно. В този вид те представяват сакрален символ – ЗАЧАТИЕ. Значи, истинско божествено зачеване на нови индивиди с искра от Бога е възможно само между двойките сродни души в третото измерение и в човешка форма. Обаче – само когато са ПРАВИЛНИ преплетени петоъгълници ОТ ЕДИН И СЪЩ ВИД, с ЕДНАКЪВ център и ЕДНАКЪВ радиус и с конвергентен ъгъл помежду си 180 градуса. От тия факти на свещената геометрия следват много интересни космогонични и философски изводи. Боговете и ангелите в десетото измерение са с човешка форма. Те са самодостатъчни и всеки има за център Създателя и за периферия Универсума (Учителя - Бог в Множеството), но те не могат да се възпроизвеждат, освен чрез деление. Много йерархии и организми възприемат именно този техен импулс. Но повелята на Създателя „плодете се и се множете” става възможна на практика едва при поляризацията на съществата по полови двойки, а при десетоъгълниците – като чифта МЪЖ И ЖЕНА. Уникалното при него е възможността за взаимно индуциране на свръхмощни токове, които започват да вибрират експоненциално между Центъра и Периферията до стигане на ТОЧКАТА НА ОГНЕНИЕТО – Точката, в която се зачеват и създават НОВИ ИНДИВИДИ. ИМЕННО ИНДИВИДИ – всеки с уникално лице и уникални обертонове на монадата. Това при боговете и ангелите извън третото измерение е невъзможно, затова външно, в универсума, те всички са еднакви. Като монади, създадени от Бога, те ИМАТ индивидуален потенциал, но още не са станали ПОЛАДИ И ПОЛИАДИ – това, именно, е иманентната същност и продукция на ЧОВЕКА. С това се обяснява защо всички богове и ангели в цялото битие чакат с трепет какво ще се роди от последното творение на Бога. То ще е нещо свършено ново, невиждано от никого. На сегашния етап на творението, то става възможно само чрез сакралното съединяване на Мъжа и Жената. Наскоро узнахме, че за този шанс за раждане като човек на земята по този начин чакат реда си милиони и милиони същества от високите светове - и обикновено чакат с милиарди години. За отбелязване е, че двата пентаграма в третя вид десетогълници - МЪЖЪТ И ЖЕНАТА - са НЕЗАВИСИМИ един от друг, макар че ситуационно, ПО ВОЛЯТА БОЖИЯ, са еднократно, периодично или вечно съчетани. Това означава, че всеки от тах, по волята Божия или по собствено желание, може да се откъсне от този тандем и да живее като отделен пентаграм. Да  се връща към него когато си поиска - или никога да не се върне. Човекоподобните и обикновените хора след Грехопадението също правят опити за самовъзпроизвеждане по полов начин, обаче при тях се разиграва голяма трагедия: мъчат се да се съчетават нееднакви или неравностранни петогоъгълници, всеки от които е с различен център и различна периферия. При тях понятието за сродни двойки души и тела с център БОГА и периферия – ШКОЛАТА, където са ВЕРИГИТЕ от сродни души, е НУЛЕВО. Всяко измислено, прибързано, изкуствено съчетаване на такива е временно, напрегнато и разрушително, понеже нямат общ център и съосие. Възникват БИЕЩИ ЧЕСТОТИ и материалът бързо се разрушава – само за няколко или няколко десетки години. Не че не раждат човекоподобни и подобия на индивиди, но те са почти изцяло изроди, мутанти: като родителите си, те се интересуват САМО ОТ СЕБЕ СИ И ОТ СВЕТА, а не от ИСТИНСКИ ближния, от Словото и от Бога. За тях уреждането в света и самоизявата сред смъртни, саможертвата за смъртни, е основна мотивация, затова и много скоро добиват здравето и вида на смъртните.

ЕТО ВРЪЗКА КЪМ ЦЯЛАТА СТАТИЯ:

 http://neobyatnotogovori.com/?idpub=686&book=20

 

Може да преминете през чертежите и формулите бързо само за общо впечатление, но червеничките букви след тях не са за изпускане. Който има време, може да погледне и следващата тема в този том - за опитите ни за контакт със Сириус. 

 

 

09.08.2019 г. 16,29 ч.

 

УЧИТЕЛЯТ БЕИНСА ДУНО: „Сега, споредъ божествения планъ, всички тия части на разбития корабъ ще се събератъ и отъ тѣхъ ще се направи единъ много по-величественъ корабъ, отколкото е билъ първиятъ.” (1921.12.25н.СИЖ4.Еди1922:274)

 ИЗВЕСТНИЯТ КАНАДСКИ МАЙСТОР НА ИЛЮЗИЯТА РОБ ГОНСАЛВЕС, роден в Торонто през 1959 г., ни представя нещо, което въобще не е илюзия. И той е с балканска кръв, при това с древен индийски, т.е. български произход: родителите му са румънски цигани. За да попаднем на Божествения Кораб, ние трябва да сме преминали през ред вълшебни портали във времето и пространството – да сме направили ДОСТАТЪЧНО верни избори през животите си. Тогава Бог от тия избори и от нашите РАЗБИТИ кораби на илюзиите ще вземе годните части, за да направи този Кораб още по-прекрасен и съвършен.

 

09.08.2019  г. 11,09 ч.

 

ОТ 200 МИЛИОНА ГОДИНИ КОСМИЧЕСКИЯТ ЧОВЕК КОПНЕЕ ДА ИЗГЛЕЖДА ТАКА, както е изглеждал първоначално. С тъга и надежда Той медитира денонощно със всичките си космични сили, надявайки се всеки от нас да се върне на СВОЕТО си място в Него и да си намери допълнителните души, да се пасне до квадрилионна част от ангстрьома с ЕДИНСТВЕНИТЕ пъзелинки около него, с които е бил роден някога. Да не си чупим и разкървавяваме вечно ръбовете в напразни опити да се паснем с чужди. И всеки кораб на Летящ Холандец също медитира и копнее денонощно само за това, през 9 години слиза, за да търси Единствената! Пъзелинките в космическия човек на илюстрацията изглеждат еднакви, но не са. Еднакви са само във второто измерение на полигамните животни и йерархии - там всеки може да се пасне със всеки от противоположния профил. Когато са в третото измерение и в по-високи, всяка пъзелинка има индивидуални извивки в дълбочина, които не се повтарят с ничии други.

УЧИТЕЛЯТ БЕИНСА ДУНО: "Тъй щото, човѣкъ първоначално, когато е слѣзълъ отъ Бога, е почналъ да произнася думата „любовь“ много правилно. Обаче, като се отдалечавалъ отъ Бога, Първичниятъ или Космичниятъ Човѣкъ, както го наричатъ, тази дума по съдържание почнала полека-лека да се смалява, да се смалява незабѣлѣзано, и когато Човѣкътъ слѣзълъ до дъното на битието, почти нищо не е останало отъ тази дума — разнищила се. Туй слизане било тъй незабѣлѣзано, тъй бавно, че даже и този великъ Човѣкъ се е самоизлъгалъ. И вие сега се намирате въ положението на този Космически Човѣкъ по отношение на любовьта на вашия Баща. Знаете ли на какво прилича сега при вас тази любовь? - Тя прилича на едно парче или една часть, останала отъ нѣкой голѣмъ разбитъ корабъ или параходъ отъ вълнитѣ на развълнувания океанъ, който го клатушка. Това парче се люшка насамъ-натамъ и казва: „Ее, любовь, любовь…“, но, като излѣзе на брѣга на нѣкой островъ, казва: „Слава Богу, спасихъ се!...“ Тъй че и вие, събранитѣ тукъ, както и всички християни, сте изхвърлени парчета отъ този великъ параходъ на брѣга на нѣкой островъ.” (1921.12.25н.СИЖ4.Еди1922:272-273)

 

БАЛАДА ЗА ЛЕТЯЩИЯ ХОЛАНДЕЦ

или Ловци на Бисери

 

Разправят, Холандец от древна легенда

кръжел край Земята на кораб от скръб…

Той слизал понякога, твърдо решен да

дари с господарка чертога си скъп.

 

Скръбта му изпридала сребърна лента

безброй векове подир кораба-диск.

 Той дирел ОНАЯ божествена Сента,

 която жадува за звездната вис.

 

Но корабът слизал и можел да слиза

по-бавно от охлюв, когато пълзи,

 и само по някаква бисерна низа

от нечии предани, свидни сълзи.

 

Той търсел ОНАЯ, вълшебната мида,

 която го чака от веки веков:

 но нивга Холандец не слиза,

 преди да съзре под черупката бисер готов.

 

О, няма го, няма го чистия бисер

в очи на жена, разпознала ликът

на тез, от чиято въздишка зависи

реки от звезди накъде да текът!

Такава сълзà управлява вселени,

 небесни царства като пух ги върти,

 топи като сняг и пространство, и време,

 и, бременна с дивни народи, трепти.

 

О, черна планета - земя като яма!

 О, свят ненаселен, студена скала!

 Тук няма го бисера, няма го, няма –

разби ми се кораба в тая мъгла…

 

Горното стихотворение е минорен вариант на едно друго стихотворение - “Кормчия”, - редактирано и обнародвано в сп.”Родна реч” преди 60 г., както и “Рилско утро”, от един вечен приятел – Гришата Ленков, - най-добрия преводач на Пушкин у нас, когото докараха в оловен ковчег от Русия.

 

 

10.08.2019 г. 20,31 ч.

 

ОЩЕ ДВОЙКИ ПЪЛНИ ПРОТИВОПОЛОЖНОСТИ В БЕСЕДИТЕ: Само преди седмица Учителят говори против целувката, сега говори категорично и вдъхновено в нейна защита. Божествено е строго да се спазва тайната на любовта, божествено е и смело да се изявява пред всички. ОЩЕ ЕДИН ПАРАДОКС: Изреждайки всички най-лоши думи, с които е била наричана Мария Магдалина през вековете и даже до днес, Той изведнъж отсича:

„Азъ прѣдставямъ тази жена като единъ идеалъ на любовьта. Пъкъ и не се церемони да изказва любовьта си прѣдъ цѣлъ свѣтъ! Тя казва: „Да става, каквото ще! Азъ съмъ оцапана вече - да говорятъ, каквото искатъ. Ще цѣлувамъ публично, петъ пари не давамъ за мнѣнието на хората!“ /…/ Слѣдователно, цѣлувката е единъ прѣкъ начинъ да се освободимъ отъ злото. У хората цъфтѣнето съвпада съ цѣлуването. Когато цѣлунемъ нѣкого, ние му казваме: „Пѫтьтъ на твоето спасение е да цъфнешъ.“ ТУЙ означава цѣлувката! Ние казваме, че слънчевитѣ лѫчи цѣлуватъ цвѣтето. - Не, онзи, който е дошълъ вкѫщи, НЕГО цѣлуватъ. Като дойде нѣкой гостъ вкѫщи, стопанинътъ на кѫщата ще го цѣлуне. Ако си стопанинъ, ти, дъщеря ти, синъ ти, ще се изредите да го цѣлувате.

Христосъ бѣше на гости у тази жена. Тя бѣше наела стая въ кѫщата на Симона, който даваше банкетъ на Христа; и когато Той дойде, ТЯ НЕПРѢСТАННО ГО ЦѢЛУВАШЕ. Тя постѫпи споредъ законитѣ на природата, по закона на цъвтѣнето, за да покаже, че спасението е ТАМЪ. Значи, тя отвори душата си, тя отвори сърцето, ума и духа си, за да възприеме тѣзи божествени лѫчи — обърна се на едно цвѣте. Христосъ казва: „Понеже постѫпи тъй умно, прощаватъ ѝ се всички грѣхове, които е направила въ миналото.“

(1922.01.08н.Целувание не ми даде.СИЖ4.Еди1922:293-294)

ИСУС ОЩЕ В ПЪРВИЯ МИГ Е ПРОЗРЯЛ, че тая жена не е развратна. Още в началото на тази беседа се казва „Има „разврат” с любов, има разврат без любов.” В беседата се казва, че и да е грешала, то е било от незнание – до срещата с Учителя. Тя Му признава, че всъщност е търсела НЕГО – ЛЮБОВТА, - но не е знаела как. Христос, който вижда и знае всичко до дъното на Вечността, със сигурност е видял и това, че след 2000 години, на основата на неоспорими документи, самата църква официално ще признае Мария Магдалина за чиста и невинна и ще я канонизира като светица и равноапастол. Дали е била съпруга на Исус, дали са имали деца и пр. – това е въпрос, който зрящите могат да проверят в Акаша. Докато всички нямаме такова зрение или такава апаратура, най-добре е да се въздържаме от такива изказвания. Има учени обаче, които не се въздържат:

„Архиви на Ватикана разкриват любовта между Мария Магдалина и Исус Христос. Съдбата на трите им деца била заличена от църквата.

Блудница или светица е била Мария Магдалина? И действително ли е била омъжена за Исус Христос? Каква е съдбата на техните деца? На тези и още много други въпроси отговаря Лорънс Гарднър в книгата си "Конспирацията срещу Магдалина" (ИК "Хермес"), която ще се появи на българския пазар в началото на февруари в превод на Пенка Стефанова.

Изследването на Гарднър е повече от скандално. Реакциите, предизвикани от него, нямаше да бъдат толкова противоречиви, ако не бе фактът, че за написването на книгата си авторът е ползвал информация от секретните архиви на Ватикана, както и други апокрифни текстове. Така става ясно, че в течение на близо две хилядолетия Църквата е водила своеобразна война срещу Мария Магдалина, за да изтрие истинския й образ от историята и да наложи друг, много по-различен от нейната същност.

Спътницата на Христос е сред най-изобразяваните жени през Средновековието, Ренесанса и периода на модерното изкуство. Но въпреки че пред нея се прекланят десетки художници и скулптори, църковната институция не престава да я заклеймява. В евангелията от Новия завет Мария е представена като спътница на Исус, към която той е питаел силни чувства. Официалната доктрина обаче я анатемосва като блудница, която се е разкаяла и заради това придобива статут на светица едва през 1969 г.

Според изследователя в оригиналните евангелия, преди те да бъдат коригирани през IV в., е представен брачният съюз на Исус с Магдалина, бягството от Юдея и преследването на нейното потомство от няколко римски императори. Авторът анализира и въпроса защо голяма част от изображенията на Мария Магдалина не са заимствани от библейски събития (например на борда на кораб, държаща Граал, проповядваща пред събрало се множество, бременна или притиснала в скута си дете).

Според Гарднър, в Новия завет интимната близост между Мария Магдалина и Исус категорично е прикрита. В Евангелието от Филип обаче връзката им е дискутирана съвсем открито: "А съпругата на Спасителя е Мария Магдалина... Христос я обичаше повече от всичките си ученици и често я целуваше по устата. Останалите ученици, виждайки това, му рекоха: Защо я обичаш повече от всички ни? Спасителят им отговори, казвайки: Защо не ви обичам като нея?... Ако някой е в тайнството на брака, той е велик, защото без него не би имало свят. Съществуването на света зависи от човека, а съществуването на човека зависи от брака.

Документи от Картагенския събор сочат, че Исус я целувал често и я е обичал повече от другите. Наричали я "апостол над апостолите", изключителна ясновидка, която стояла далеч по-високо от другите - жената, която знаела всичко и чието сърце било обърнато повече към Царството небесно, отколкото към сърцата на братята й. И най-важното, когато ревнивите апостоли попитали Исус защо я обича повече от другите, той им отвърнал с лекция за значимостта на брака.

"За имперската църква - пише Гарднър - имало само един начин да потулят тези ръкописи. Епископите трябвало да изфабрикуват нов документ за обществено ползване - стратегически организирана, официална и задължителна книга за Вярата, в която те да не са включени. Така се родил Новият завет."

В унисон с официалната политика на Църквата в края на II век Квинт Тертулиан поощрил кампанията срещу жените, заявявайки в "Правилник за църковна дисциплина": "На жената не е позволено да говори в църква, нито да кръщава, нито да дава причастие, нито да иска участие в каквито и да било мъжки дела, най-малко църковна служба."

Така постепенно истинската история за любовта между Магдалина и Исус била заличена, а вместо нея била лансирана друга, много по-удобна за църковната институция. Тази версия била поддържана ревниво през вековете и дори мнозина художници, сред които Ботичели и Леонардо да Винчи, били принуждавани да преправят творбите си, за да не бъдат наказвани за свободомислието си. Така се оказва, че много от техните шедьоври са били цензурирани. Гарднър доказва и тезата, че Леонардо е бил член на Розенкройцерите, които са поддържали идеята за истинската история на Мария Магдалина. Затова живописецът често я изобразявал в творбите си, включително и в известната си картина "Мадоната на скалите", която днес се намира в Лувъра.

Освен образа на Магдалина и мисията й на "апостол над апостолите", Лорънс Гарднър анализира и много други аспекти, останали неизвестни до този момент. Той разкрива принадлежността на Исус към царския род на Давид и така напълно разбива мита за бедното семейство, в което се е родил. Гарднър анализира и първите години на християнството, достигането му до Рим, агонията на апостолите Петър и Павел, изкривяването на Христовото учение. Проследени са легендите за крал Артур и възникването на рицарските романи. На всички тези изследвания Гарднър е посветил последните 9 години от живота си. Още преди да се потопи в тази история, той бе спечелил световна известност с провокативните си заглавия, преведени на повече от 20 езика в Европа и Америка. Сред тях са "Кръвната линия на свещения Граал" (което му донася номинация за престижната британска награда "Писател на годината" през 1997 г.), "Изгубените тайни на свещения Кивот", "Царството на властелините на пръстена". Темата за потулените архиви предизвика и много други автори, сред които и Дан Браун ("Шифърът на Леонардо").

Лорънс Гарднър е член на Обществото на шотландските антиквари, член на Института за нанотехнология, член на Ордена на тамплиерите на св. Антоний и на Благородния орден на стражата на св. Жермен. Същевременно с това той е генеалог на династията на Стюардите. Известен е най-вече като конституционен историк, Лорънс Гарднър е и предпочитан лектор заради невероятната си начетеност и тънко чувство за хумор. Непрекъснато пътува и изнася лекции в цял свят. Филмовите права върху книгите му са откупени и в момента в Холивуд се снима филм с работното заглавие "Изгубената тайна", основаващ се на неговите книги "Конспирацията срещу Магдалина" и "Изгубените тайни на свещения Кивот".

http://delianaangel.blog.bg/…/arhivi-na-vatikana-razkrivat…

 

 

10.08.2019 г. 13,59 ч.

 

ОТНОВО КАРТИНА ОТ ЛАУРИ БЛАНК

УЧИТЕЛЯТ БЕИНСА ДУНО, ИЗ БЕСЕДАТА „СРОДНИТЕ ДУШИ” (1921.12. 25н.СИЖ4.Еди1922:272-293)

„Всички души, които сѫ излѣзли първоначално отъ небитието и сѫ влѣзли въ битието, сѫ били все двойки. ДВѢ души сѫ били тѣ, и тѣзи души сега се търсятъ Христосъ казва: „Да възлюбишъ ближния си“, т.е. да възлюбишъ ближната, сродната душа. /…/ Ако ти не можешъ да любишъ близката си душа, ако не можешъ да любишъ душата, съ която си излѣзълъ, никого не можешъ да любишь. /…/ Да възлюбишъ ближния си като себе си!“ Не да го любишъ, а да го ВЪЗЛЮБИШЪ, се казва. Казваме на български езикъ: „възлюбвамъ“ и „любя“. Думата „възлюбвамъ“ е по-силна отъ думата „любя“. Вие любите, но не се възлюбвате. Любете се и се възлюбвайте! Въ влюбването има разлюбване, а въ възлюбването нѣма разлюбване, въ него има единъ процесъ на ВЪЗРАСТВАНЕ. Тѣзи двѣ сродни души сѫ двата полюса, дѣто се ражда животътъ. Само когато намѣришъ душа, сродна на твоята, която да съставлява противоположния полюсъ на твоя животъ, само тогава ще има растене и ще започне истинската еволюция. /…/ Само когато придобиешъ истинското знание, само тогава ще намѣришъ другия полюсъ на своя животъ, или пѫтя на своето възлизане. Всичката тайна седи въ това — да намѣришъ своята възлюблена, сродна душа. Не я ли намѣришъ, никой учитель нѣма да те вземе да ти покаже онова дълбоко, тайно знание, да ти покаже пѫтя на твоето възлизане. Като намѣришъ тази сродна душа, ще тръгнешъ напрѣдъ. Има ли една опорна точка, всичко става. Какъ е казалъ Архимедъ? „Дайте ми една опорна точка, за да туря своя лостъ, и ще вдигна цѣлата земя“. Слѣдователно, този ближенъ, когото трѣбва да възлюбишъ като себе си, той трѣбва да ти бѫде опорната точка, на която да туришъ своя лостъ. Кой лостъ? — Любовьта. И тогава всички дѣйствия ще ставатъ правилно. /…/ „Да възлюбишъ ближния си като себе си!“ - Това не значи да се слѣешъ съ ближния си. Тукъ нѣма сливане. Не да му кажешъ, както нѣкои се изповѣдватъ: „Азъ съмъ готовъ да ти стана робъ!“ — това не е любовь. Нѣкой казва: „Азъ съмъ готовъ да жертвамъ всичко за тебе.“ Но и въ жертви не седи тази любовь. Тази любовь съ жертви не се откупва /…/ Слѣдователно, когато кажемъ, че трѣбва да любимъ, подразбирамъ, че трѣбва да започнемъ ДА ЖИВѢЕМЪ /…/ Щомъ намѣришъ тази сродна душа, ти си разрѣшилъ половината отъ своята задача, намѣрилъ си правия пѫть. Тогава твоятъ Учитель ще те намѣри и Христосъ ще ти заговори. Само тогава Христовитѣ думи иматъ смисълъ. И ТУКЪ е великиятъ законъ: „Дѣто има двама души, събрани въ мое име, тамъ съмъ и азъ“. Тѣзи двама - това сѫ тѣзи двѣ сродни души. Само при тѣзи двѣ сродни души Христосъ ще бѫде третиятъ. /…/ Да възлюбишъ ближния си като себе си!“ Подъ туй „себе“ — теософитѣ го наричатъ висшето „азъ“ — се разбира да се пробудишъ, да любишъ тази своя близка душа. И нѣма да се мине много, ще влѣземъ въ пѫтя на божествената еволюция. Затуй азъ ви подканвамъ да изпълните този законъ — да намѣрите ближния си. Намѣрите ли своята ближна, сродна душа, и любите ли я както себе си, ще бѫдете въ божествения пѫть. И когато видишъ и познаешъ тази душа, за която Христосъ казва да я познаешъ и да я възлюбишъ, ти ще почувствувашъ въ себе си голѣма сила — не само въ тѣлото си, но ще почувствувашъ такава сила, каквато никога не си чувствувалъ; ще изпиташъ такова едно проясняване на ума, че изведнъжъ ще започнешъ да виждашъ много далечъ - оттатъкъ млѣчния пѫть. /…/ Трѣбва да намѣря своята близка, сродна душа. Въ тѣзи два полюса започва да дѣйствува божествениятъ принципъ и да се проявява Богъ. Това е великото начало, което трѣбва да турите като основа. /…/ Христосъ казва: „Да възлюбишъ ближния си като себе си“. Първо, ще намѣрите методи въ своето съзнание, подсъзнание, самосъзнание и свърхсъзнание. И само като приложите тия методи въ живота си, ще намѣрите своята сродна душа; и като я намѣрите, двамата мълкомъ, тихо ще започнете да работите и нѣма да правите голѣмъ шумъ въ свѣта. /…/ Всѣки отъ васъ ще намѣри своята сродна душа и, като дойдете при мене, ще кажа: „Радвамъ се, че Богъ е влѣзълъ въвъ васъ!” И ще влѣзете съ радость въ Божия храмъ, и само тогава можете да славословите Бога. Какъ ще го славословимъ? — Само чрѣзъ закона на тази велика любовь, която може да прозре въ вашитѣ души. /…/ Непрѣмѣнно трѣбва да видите своята сродна душа отъ небето! Павелъ изказва тази мисъль, само че малко по-другояче. Той казва: „Нито жена безъ мѫжъ, нито мѫжъ безъ жена.“ Съ това той подразбира, че двата сегашни принципа — мѫжъ и жена - трѣбва да се слѣятъ въ една душа, и тази душа да намѣри другата сродна своя душа. Само тогава Христосъ ще бѫде между тѣхъ третиятъ. /…/ И азъ бихъ желалъ да ви срѣщна втори пѫть не по единъ, а по двама — вие и вашата сродна душа, вашиятъ ближенъ. НЕЯ да намѣрите!”

(1921.12.25н.СИЖ4.Еди1922:275-277)

В ТАЗИ БЕСЕДА ИМА СЕРИОЗНИ ПРЕДУПРЕЖДЕНИЯ за опасността от пипането, прегръщането и целуванието на ближния, понеже при много хора това е само взимане без даване, вид вампиризъм. Антитези на тази тема има немалко в беседитие, но и има и много тези в защита интимната близост, каито и синтези. Те трябва да се познават.

 

 

11.08.2019 г. 15,32 ч.

 

ОЩЕ ЗА ЦЕЛУВКАТА И НЯКОИ ЗАКОНИ ЗА ПРИОРИТЕТИТЕ (вижте какви физиономии са направили трима от старите апостоли…)

„Когато човѣкъ не знае какъ да цъвти и цѣлува, той винаги е въ квадрата, неговиятъ вратъ е както на онзи волъ съ рогата. И тъй, цѣлувката, споредъ нейния произходъ, е начинътъ, по който ние можемъ да се спасимъ отъ злото, което сѫществува сега въ свѣта. Какво нѣщо е устата? — Долната устна означава любовьта, силитѣ, които съзиждатъ, — тѣ иматъ единъ произходъ, — а горната устна означава мѫдростьта. И тъй, цѣлувката, споредъ нейния произходъ, е начинътъ, по който ние можемъ да се спасимъ отъ злото, което сѫществува сега въ свѣта. Любовьта и мѫдростьта въ божествения свѣтъ сѫ основата, върху която живѣятъ всички живи, велики сѫщества. Слѣдователно, когато цѣлувамъ нѣкого, това означава, че азъ се ангажирамъ да служа на тази велика мѫдрость и любовь, които съставляватъ божествения свѣтъ, и да живѣя съобразно тѣхъ. И тъй, на онзи, който ви цѣлува, вие сте му гостъ. За да цѣлунете нѣкого, Господъ трѣбва да е въ него. ТОВА е истинската цѣлувка. Тази жена РАЗБИРАШЕ закона — ТЯ цѣлуваше Христа, а не ТОЙ нея. Слѣдователно, ние можемъ да цѣлуваме само Божественото.

 И тъй, въпросътъ е рѣшенъ. Може ли двама души да се цѣлуватъ едноврѣменно? - Не може, то е немислимо. Или мѫжътъ ще цѣлува, или жената; или братътъ, или сестрата; /…/ ТЪЙ седи законътъ. Двама, които се цѣлуватъ едноврѣменно, не разбиратъ този законъ, и отъ такава цѣлувка не може да има никакви добри резултати. Не е въпросътъ кой те е цѣлуналъ, а кого ТИ си цѣлуналъ — това е въпросътъ. Ако тази божествена Любовь, съ която бѣше въодушевена онази жена, която цѣлуваше краката на Христа, хората биха я ПРИЛОЖИЛИ, свѣтътъ днесъ би се спасилъ. /б.с.: Обаче колкото и да ни е говорил Бог на тази тема през вековете, колкото и да ни говори и сега, ние знаем своето си. Може би именно затова понякога Той губи надежда, че ще Го разберем и че ще поискаме да го ПРИЛОЖИМ. Затова казва/: - Да говоря за Любовьта, то е тъй безсмислено за мене, както да ви говоря за тази трансцендентална математика, за висшата божествена математика.”

(1922.01.08н.Целувание не ми даде.СИЖ4.Еди1922:297-301)

ТУК ИМА ГОЛЕМИ ТЪНКОСТИ, които касаят и източната тантра. Доколко е източна, то е друг въпрос. Тя разкрива каква трябва да бъде най-сакралната прелюдия и какво най-възвишеното и целомъдрено изкуство – създаването на човека. Тя познава закона за това кой трябва да е активен ПРЪВ, както и закона за ПОСЛЕДОВАТЕЛНАТА активност, за да си извикат на земята същества с монада. Тази най-висша теургия не изключва едновременния порив, но той е сюблимен, благословен и божествен едва накрая, само след прилагането на първите два закона. В грехопадналата природа от 200 милиона години насам е наложено самецът да бъде хищник – да се нахвърля неудържимо пръв и за храна, и за други неща. „Като на онзи вол” или бик с рогата. Самка, на която това е необходимо, е още по-грехопаднала от самеца. При тази „подредба” на нещата обикновено се ражда поколение без монада, шкарто за ада. Импринтингът на генома може да е силен, но само за да се раждат силни ЖИВОТНИ. Именно затова масовата култура и сцената на стария свят пропагандират приоритета на хищника и в най-великите произведения на досегашната човешка култура. Хищникът е садист, който си взима своето насила; жертвата му е мазохистка, която приема това безропотно, а на някои даже им е приятно. Сега, в началото на Шестата раса, има шанс да се възстанови първоначалният ред на нещата, както е създаден от Бога. Именно този пример е дала още преди 2000 години равноапостолката-светица, когато се е поддала на този божествен импус да бъде спонтанна ПЪРВА. Даже и без надежда за отговор.

 

 

11.08.2019 г. 17,41 ч.

 

„ЦѢЛУВКА” ЗНАЧИ „ОЦЯЛОСТЯВАНЕ”, „СТАВАНЕ БОГ”. Имаме формула „Мощен като Бога и едно с Бога”. Това значи безкрайно много съотношения, т.е. валенции, и хиляди проявления и качества.

УЧИТЕЛЯТ: Казвате: „Азъ зная какво означава числото 1“. - Туй число има безкрай съотношения. То може да има хиляди проявления съ хиляди качества. Първата цѣлувка е образувала единицата - ЦѢЛУВКАТА е извадила първата единица! Питамъ: знаешъ ли науката да отваряшъ квадрата, знаешъ ли науката да цѣлувашъ? — „А, колко съмъ ги цѣлувалъ…“— Ти, като онази „грѣшница”, знаешъ ли да цѣлувашъ нозѣтѣ на Христа, на най-великия човѣкъ? Т.е., твоята уста занимавала ли се е съ есенцията и субстанцията на божествената Любовь, на божествената Мѫдрость? Вкусвалъ ли си ги като плодъ? Защото, като се вкусятъ Любовьта и Мѫдростьта, това е тъй приятно, както когато вземешъ единъ плодъ и кажешъ: „Аа, колко е хубавъ!“ Това е субстанцията на тия основи, върху които почива божествениятъ свѣтъ. И затова Христосъ казва: „Азъ съмъ живиятъ хлѣбъ, слѣзълъ отъ небето, и който ме яде, ще има животъ вѣченъ.“ Какъ? — Съ устата си. Думата „ядене“ подразбира всѣкога РАЗМНОЖАВАНЕ. И който ме цѣлува — цъфтѣнето, - подразбира отваряне на този квадратъ.”

(1922.01.08н.Целувание не ми даде.СИЖ4. Еди1922:297-301)

„Цѣлувка” значи „оцялостяване” – това ясно. Ако става дума за двама, целувката ги прави едно цяло.” В беседите Си Учителят дава да се разбере, че целуването не е само прелюдията с устните, а цялостният и завършен акт на ставането едно с Бога, когато се създава същество. По-горе е казано ясно: „размножаване” - изпълнение на ПЪРВАТА Божия заповед, изказана от Бога още в „Битие” много преди съмнителните 10 „Божи” заповеди. Цялостният Дух, т.е. Благият, е единственият, който може да ни направи цялостни. Другото Му име е „Хол”, но на английски това значи „Цял” и значенията му са цял, цяло; невредим, ненакърним, безопасен, истински, прям. А тук се посочва целувката като единствения начин, по който Бог е образувал единицата. Другото значение на „цял” е „здрав”, откъдето идва и думата „изцеление”. Не е тайна, че в културните страни има профилактика, терапия и изцеление чрез целуване. Опасностите от зарази са реални, но смъртните случаи от липса на оцялостяване са много повече – без истинска любов ОЦЕЛЯВАНЕ няма.

 

 

11.08.2019 г. 12,39 ч.

 

АКО НЯКОЙ МИСЛИ, ЧЕ ХОРАТА - ПОНЕ ПОЛОВИНАТА ЧОВЕЧЕСТВО - не са сам Бог, значи не разбира много от теология. И другата половина са сам Той, понеже няма нищо извън Него, но тях ги е направил човекоподобни с някаква много дълбока и непонятна за нас цел. Може би за да видим в какво се превръщат конфигурациите без Истина и Любов.

УЧИТЕЛЯТ БЕИНСА ДУНО: „Всичката философия въ свѣта седи въ това да познаемъ Бога въ Неговото есенциално проявление, както Той самиятъ се познава, да го познаемъ въ Неговото субстанциално проявление, да го познаемъ въ ВСИЧКИТѢ Негови материални проявления въ свѣта. ТОВА е великата наука въ свѣта! (1922.01.08н. Целувание не ми даде.СИЖ4.Еди1922:301)

ЗА ПЪРВИТЕ ДВЕ СА НУЖНИ БЕЗБРОЙ ВЕЧНОСТИ, но третото можем да започнем от този миг още СЕГА, защото сме будни за МАТЕРИАЛНИЯ свят. Ако в него сме будни и сърдечно, умствено, душевно и духовно, ще разпознаваме лесно материалните форми на Бога в Природата, ще разберем дали това включва и ЧОВЕЦИТЕ с искра от Бога и ще разберем защо по-горе е казано „ВСИЧКИ”.

 

12.08.2019 г. 18,50 ч.

 

УЧИТЕЛЯТ: „Мнозина мислятъ, че азъ искамъ да омагьосвамъ хората. - Не, ХРИСТОСЪ ви говори! И знаете ли какво ви говори Христосъ? Ето какво слушамъ азъ: „Сърцата ви сѫ студени, отвънка има снѣгъ! Слѣдователно, нѣмате провѣтряване, ПРОТИВОДѢЙСТВИЕ тамъ има. ЛЮБОВЬ ви трѣбва - любовь, съ която да прѣодолѣете всичко; любовь, която да стопли тѣзи ледени сърца, да ги стопли съ температура 100,000,000°, да свѣтнатъ сърцата ви! ” (1922.01.08н.Целувание не ми даде.СИЖ4.Еди1922:308)

 

 

12.08.2019 г. 22,06 ч.

 

ПРИМЕРЪТ Е ДУШЕСПАСИТЕЛЕН И ЖИВОТОСПАСИТЕЛЕН. Но не само в главния смисъл – да пристанем на Мистическия Христос, - а и във всеки отделен избор на духа ни, душата ни, ума ни и сърцето ни без изключение. Той е казал, че живее и в Космоса, и в Природата, и във всички богове, ангели и човеци, създадени от Отца Му. Когато приставаме на несъздадени от Него или с принизен вкус и идеал, ние Му изменяме.

УЧИТЕЛЯТ: „Виждамъ Христа, Той ви говори сега и вие седите. Виждамъ една отлична картина: като че ли седи една мома, очакваща Момъка, Който идва сега и ѝ прѣдлага да се сгодятъ. Тя стои много сериозно. Азъ я виждамъ въ сериозна поза. Такава поза сте заели и вие и азъ казвамъ: всичко е готово, само да не мръднете дѣсната рѫка при ухото си… Момата казва: „Сега, като дойде Момъкътъ, чакай да си помисля да го взема ли, или не… Да го взема, но имамъ другъ - по-богатъ, по-ученъ, повече удобства ще ми създаде, само че той още не ми е прѣдложилъ…“ Тя рѣшава, мисли… Колко сериозно мисли!... Сериозно мùсли, но за „онзи“… Нѣма какво да мисли: „Взимашъ ли ме, или не? — „Съ Тебе съмъ, Господи!“ Свършена работа! Оставишъ ли да мислишъ много, нищо нѣма да излѣзе. Има моменти, когато човѣкъ не трѣбва да мисли много, веднага трѣбва да рѣшава.”

(1922.01.08н.Целувание не ми даде.СИЖ4.Еди1922:308-309)

 

12.08.2019 г. 15,05 ч.

 

УЧИТЕЛЯТ: "Онова, което жадува, което гладува, това е УСТАТА. Слѣдователно, туй състояние на човѣшкото сърце и този изразъ на човѣшката уста ние наричаме „цѣлувка”. Тази цѣлувка я има не само у хората, но и между птицитѣ и другитѣ животни, и дори между цвѣтята.” (1922.01.08н.Целувание не ми даде.СИЖ4.Еди1922:303)

 

 

13.08.2019 г. 20,30 ч.

 

УЧИТЕЛЯТ: „Азъ съмъ за онази вътрѣшна цѣлувка на любовьта - на нашитѣ сродни души. Когато ние любимъ хората, отъ БОГА сме дошли, а когато не ги любимъ, отъ ДЯВОЛА сме дошли. Всѣка мисъль, всѣка цѣлувка трѣбва да бѫде пропита съ любовь! И като цѣлунете, да не съжалявате, а да знаете, че сте извършили единъ дългъ, дàли сте нѣщо отъ себе си. И тогава ще чуете този гласъ на Христа: „Прощаватъ ви се грѣховетѣ!“

(1922.01.08н.Целувание не ми даде.СИЖ4.Еди1922:313-314)

КАРТИНАТА е от английската художничка Евелин Де Морган (1855-1919). Който казва, че духовността не е свръхлюбов, свръхемоция, свръхизбор, просто рано или късно заприличва на философията си. И които харесват такъв, заприличват на него. Който обича БОГА, обича Го с ВСИЧКИЯ си ум, с ВСИЧКОТО си сърце, с ЦЯЛАТА си душа и ВСИЧКАТА си сила! А Той ни е казал къде и как да проявяваме ответната Му Любов. Ако не я предадем на другите по същия начин, значи Не Го обичаме. Ако я проявявяме само с молитви и медитации, само нагоре, Той НЯМА ДА НИ ОБЪРНЕ НИКАКВО ВНИМАНИЕ! Понеже Проявеният Бог, Господ, Христос е постоянно само долу, най-долу - в лишените и страдащите, в гъстата материя. И тия ангели, които Го прегръщат тъй предано и трогателно в картината на Евелин Де Морган и персонално в трансценденталния Му вид, до един ще бъдат пратени да проявят люобвта си към Него, когато Той се прави на нуждаещ се долу във всяко едно от тия безброй същества.

 

14.08.2019 г. 19,48 ч.

 

БЕА НАДИ – ИЗ „ПРИКАЗКИ ЗА БОГОВЕТЕ” : : ЗА ЧЕТЕНЕ НА 14 август 2019 г. – СРЯДА - от 20:30:00 ч. българско лятно време (18,30 GMТ) или от първата секунда на четен час когато и да е. С разрешение на авторката. Би трябвало да има и аудиоверсии с различни четци на последователните откъси. Едни са готови, други са обещали, но още не са ги записали. Ако авторката и администраторите на настоящия профил усъвършенстват записите и подредбата, ще бъдат публикувани и те.

БЕА НАДИИЗ "ПРИКАЗКИ ЗА БОГОВЕТЕ","Хелиопол" 1996:

Снопчета преливащи една в друга светлини пронизваха безкрайното пространство. Невъобразимият хаос от цветове не дразнеше сетивата - фината плетеница се открояваше нежно на черния фон. Всяко движение, всеки цвят, всяка сила на светлината оформяше мелодията, която нямаше ни начало, ни край, и която ни напомня, че всичко съществуващо е само звук и светлина. Боàр обичаше да слуша тази музика на сферите. Тя изпълваше душата му със сладък копнеж към едно състояние на пълно спокойствие, на любов и сладостно чувство, някога изпитано и като че ли завинаги изгубено. Тъгата се разля по цялата му същност, докато не го изпълни докрай. Усещаше разпокъсаността си със всяка частица на новото си тяло. Беше "делѐн". Произхождаше от същество на много високо ниво, разделило се в две същества от по-ниски нива, за да изпълни някаква задача. Боар не знаеше какво бе наложило това разделяне, но разбираше, че без изключтелно важна причина, той нямаше сега да съществува в този вид на теòр. Познаваше и други двойки делени, но при нито една от тях това разделение не беше толкова неравностойно. Другата му част се намираше на физическо ниво. За разлика от другите делени, той знаеше не само откъде произхожда и какво представлява, но и оставаше в непрекъсната връзка с второто си Аз и приемаше всичките му мисля и чувства. И това правеше разделението още по-мъчително за него. Завиждаше на другото си Аз за това, че то не знаеше нищо за своята същност и живееше като най-обикновен човек. Но се укоряваше за тази завист, знаейки, че условията на едни физически живот са много по-трудни от тези, в които той съществуваше. Някога, когато изпълнеше задачата си, те отново щяха да се слеят, и от деня на съществуването си в това състояниее Боар мечтаеше само за този миг. Отново прехвърли вниманието си върху нежната музика на сферите и се отпусна, докато не усети как всяка частица на тялото му се носи по вълните на Вселената, като част от всеобщата мелодия. Изведнъж пред него изникна ослепително ярка точка и се разрастна до млечнобяла сфера. Кадòр му идваше на гости! Самият той - един от делените - беше приятел на Боар и му помагаше да се справя по-добре с това състояние. Неговото второ Аз беше диàбо1 - астрално същество от по-долното ниво. Но Кадор понасяше разделението доста по-леко от Боар. Млечният облак се сви и прие формата на теор. Боар остана изненадан от загрижения вид на приятеля си.
- Пак се отдаваш ня чувствата си - упрекваше го Кадор, хвърляйки разсеян поглед върху обстановката, - но сега вече ти предстои истинска работа. Случи се нещо непредвидено и доста неприятно. Кадор замълча и Боар наостри всичките си сетива, за да разбере какво се бе случило.

 - Тозя неудачник Веòва - продължи Кадор, - който командва ангàрите, пак оплете конците… Знаеш, че те отдавна умуват как да си върнат Камъка на мъдростта, който им бе отмъкнат от Сатарà. Някому хрумнала забележителната идея да се използва човек от подвластната им Земя за тази цел. Веова успя да изчисли за първи път без грешка какъв именно индивид им трябва за тази работа. Истинско постижение за остарял глупак! Тъпоумието върви, както винаги, заедно с трудолюбието, и така те преровиха цялата Земя, в търсене на подходящ екземпляр. Боар слушаше с удоволствие грубата реч на Кадор. Непочтителността беше новото му увлечение, и дори в този явно важен момент той не забрави да се упражнява в нея…

- Само един по-висш дух от тях е в състояние да свърши тази работа, а те намериха точно такъв - продължи Кадор. - Отгатни кой е той! Вълна от чувства заля Боар, като ексллодирала Вселена. В един миг той изживя и миналото, и бъдещото! Моментално разбра какво му предстои - и радостта и мъката се сляха в едно. Кадор го гледаше със смесица от възхищение и умиление, жалост и завист. Знаеше колко трудно щеше да бъде за Боар да се справи с предстоящото изпитание, но би дал всичко на света, за да е на негово място и да се доближи поне малко до второто си Аз. Делените не можеха да избегнат мощното привличане един към друг, и докато бяха в това състояние, те носеха в себе си болката от този неестествен вид на съществуване. Боар беше в особено тежко положение. За да може да съществува другото му Аз в тежките условия на един физически свят, на него се бе паднала по-голямата част от издръжливостта, търпението, твърдостта и чувството за самосъхранение и Боар страдаше от тяхната липса. Беше прекалено нежен и раним, дори за един теор. Добре поне, че второто му Аз беше жена и то запази голяма част от мъжките качества.

 Идвайки бързо на себе си, Боар попита:

 - Веова разбра ли коя е тя?

 - Не, естествено. Преди да се разделим, ние добре се грижим за това, съществата от долните нива да не разбират с кого си имат работа. Ако е достатъчно умен, сега ще разбере. Не можем да рискуваме животът ù да свърша преди определеното време - тя трябва да успее! Кадор започна да разказва подробностите:

 - Старият глупак разбра, че тя няма да успее сама, но дотук му свършиха възможностите. Започна да дири подходящ партньор сред физическите раси и, естествено, не го намери. Разбра само, че тя трябва да си го избере сама. Събрали са девет чудовища в централата си и скоро ще започне големият търг...

 - Тръгвам!

 - Почакай малко - задържà го Кадор. - Знам, че ти добре разбираш в каква абсурдна ситуация ви вкарва този безумец. Можете да успеете само заедно, но трябва да се доближиш много до второто си Аз, а това е доста опасно. Кадор знаеше силата на приятеля си, но въпреки това се страхуваше за него. Рядко се бяха случвали срещи между двама делени от една двойка, и те винаги създаваха проблеми. Те не можели да избегнат привличането един към друг, то бе природен закон. Винаги съществуваше опасността да се слеят, преди да са изпълнили задачата си, а това беше равносилно на катастрофа. В такъв случай, всичко трябваше да се започне отначало. Когато бяха принудени да живеят в една общност и не знаеха за връзката, която съществува между тях, те често несъзнателно се проникваха от чувство за отблъскване, вместо от обич един към друг, за да се предпазват от тази опасност.

 - Ако тя успее да се добере до Камъка - продължи Кадор, - ще разбере от него коя е тя и кой си ти, и затова ще е най-разумно да я подготвиш за тази истина. Но не се показвай в формата си на теор, остани само в енергийния си образ. Иначе тя много трудно ще преживее повторната раздяла с теб. Въздъхна тежко и тъкмо реши да се върне и да ги огледа пак, когато до деветия, на нивото на гърдите ù се появи нещо като топка за тенис. Ани се закова на място, неспособна ни да се движи, нито да мисли. Нещото пред нея я удари с такава вълнà от чувства, че тя замалко щеше да загуби съзнание. Сърцето ù заби като лудо и я обхвана силното желание да умре. Просто искаше да изчезне завинаги!

 Дойде на себе си от прилив на сила и протегна треперещите си ръце към топката. Тя подскочи леко в дланите ù. По цялото ù тяло полазиха тръпки на блаженство. Имаше чувството, че познава това усещане на любов и радост от някакъв далечен сън, затвори очи и желаеше само едно - да остане така безкрайно. Нещо силно и настойчиво я разтърси. Ани се опомни и изведнъж се сети къде е и за какво е тук. Тя се обърна и протегна ръцете си с плаващата на три сантиметра от дланите ù топка към Шефа.

 - Избирам този! С изненада забеляза вълнението, обхванало всички наоколо.

- Кой позволи на това нещо да се появи в централата? - чу тя ядосания глас на Веòва. След това се обърна към топката и я попита:

- Кой си ти и какво искаш?

Топката се издигна нагоре, стана малко по-голяма и засвети в цветовете на дъгата. Заприлича на коледна играчка. Ани чу отговора в главата си:

 - Не можах да изпусна уникалния шанс да се явя на конкурса по допълване на двойката, която ще трябва да изпълни най-лудата мисия във Вселената. И го спечелих! А кой съм аз, няма никакво значение в случая.

 - Ти идваш от по-високо ниво и въобще не си подходящ за изпълнението на тази задача - ядосан отговори мислено Веова. - Би трябвало да знаеш, че не можеш да проникнеш на Сатàриус незабелязано.

 - Оставù този проблем на мен. Условието беше тя сама да избере партньора си - и то е изпълнено. Шефът се обърна към Ани и със строг глас заповяда:

 - Не знам какво хареса на това същество, но то не може да ти свърши никаква работа. Остави го и си избери един от подбраните кандидати.

 - Аз направих своя избор! - Ани се възмути от опита на Създателя отново да наложи волята си над нейната. Сигурна беше, че изборът е правилен; а и въобще не се чувстваше в състояние да се раздели с това нещо пред нея. Беше ù все едно какво представлява - то ù предаваше чувство на сигурност и убеденост в нейните собствени възможности. Въпреки прилива на зашеметяваща чувственост, то проясни ума ù до непознато състояние и тя усещаше неподозирани сили в себе си. Заедно с нарасналите си възможности, тя чак сега осъзна опасността на предстоящата задача. Досега цялата тази работа ù се виждаше като игра - все едно, още сънуваше. Но това вече не бе глупав фарс, в който тя бе принудена да участва. Изненада се от внезапно обзелото я чувство на отговорност - не само за себе си и за партньора си, но и за цялата система. Не разбираше точно за каква система става дума, но знаеше, че тя играе някаква важна роля в целия план и трябваше да го изпълни.

 - Няма да позволя да застрашавате успеха на мисията! - тонът на Шефа не остави никакво съмнение в твърдото му намерение да се намеси. - Камъкът е необходим за запазване живота на Земята. Не проумявам какво кара теорите да се месят в тази работа. Немислима е успешна комбинация от теор и човек! Топката се увеличи още малко:

 - Не е в прерогативите ти да прецениш какво да правят теорите. Ти изгуби Камъка, не ние! Ако съм тук сега, това е поради твоята некадърност. Не преценявай нашите постъпки! Трябваше ти второ същество - е, имаш го. Отговарям на най-важния от всички критерии за успех - тя ме избра! Уважавай поне собствените си решения! Шефът вътрешно кипеше от яд, но нямаше какво да отговори. Самият той теор, не можеше да не признае правилността на обвиненията. Добре че поне ангарите не можеха да чуят разговора им. С изненада установи обаче, че жената явно разбра за какво става дума.

 - Мисля, че е време да тръгваме на път - обади се Ани. Стана ù досадно от разправиите. Искаше възможно по-скоро да се махне оттук и да остане насаме със сферичното същество, определено от Шефа като „теор”. Топката пред нея я заля с нова вълнà от нежност, и Ани, забравяйки другите, затвори очи и се отдаде на това прекрасно усещане за покой и защитеност. Пътуваха с космическия кораб от границата между царствата до Сатàриус. Това беше архаично превозно средство и това пътуване щеше да трае цели седем сатариански дни, но извън царството си Веова не можеше да им осигури друг транспорт. Въпреки че Боар можеше да се премести в пространството, като свиеше енергийното си тяло до нулеви размери и просто се появеше там, където пожелаеше, той не се сърдеше на това забавяне. Имаше нужда от това време, за да свикне с присъствието на второто си Аз и да се научи да се справя с непрекъснатото желание за сливане с Ани. Този стремеж се изразяваше в един силен копнеж и чувства на безкрайна любов към другото си Аз. Тази любов беше нещо дадено от самата им природа на двойка делени; тя нямаше нужда нито да се изгражда, нито да се поддържа. Никакви превратности на съдбата не биха могли да я унищожат. Замалко да погуби Ани със силните си чувства, когато се появи за първи път пред нея. Изненада го голямата ù възприемчивост, въпреки физическото тяло, в което се намираше. Добре че поне успя да ù прелее от силата си и да я закрепи в задоволително добро физическо и духовно състояние.

 Откакто Веова ù даде тяло на сатарианка, тя проявяваше по-малка чувствителност и по-добре се справяше с налитащите я чувства. Боар непрекъснато експериментираше, доколко можеше да осъществи взаимен енергиен обмен помежду им. Но трябваше да внимава да не се увлича, когато се свързваше с Ани. Съществуваше реалната опасност да не пожелае повече прекъсването на такъв контакт и да се слее напълно с нея. А това щеше да означава не само край на това приключение за кражбата на Камъка на мъдростта, но също така провал и на тази мисия, заради която въобще се бяха разделили и която със сигурност имаше много важно значение за тази вселена. Не можеше да рискува това при никакви обстоятелства! Предстоящата задача не беше лека и за него. Веова беше прав, когато сметна, че теор не е много подходящ за тази работа. Трябваше да проникне на Сатариус във физическа форма, за да не бъде открит от сигналните устройства на Сатарà. За ментални същества, каквито бяха теорите, това беше почти непосилна задача. Бяха способни да изграждат и поддържат астрални и особено физически тела само за съвсем ограничено време. Дори тези няколко секунди, които им бяха нужни за да стигнат повърхността на планетата, щяха да изтощят енергийните му ресурси. Рано беше сега да мисли тези проблеми. Използваше времето да се наслаждава на близостта на второто си  Аз. Изпрати му отново малка част от чувствата, които изпитваше към него и които то можеше да понесе. Ани се разтапяше в поредната вълнà от нежност, която проникна във всяка частица на новото ù тяло. Чувстваше се с Боар щастлива по начин, несравним с никое изпитано досега щастие. Когато той ù пращаше нежните си чувства, тя направо умираше от удоволствие. Той се опита да ù обясни това състояние, но тя не успя да схване всичко. Били "делени" - техните души били две части от едно друго цяло същество. Затова непрекъснато се стремели към обединение, но това можело да стане чак когато и двамата умрат в сегашния си вид. Това обяснявало странния ù стремеж към смъртта, който изпита още при първата им среща. Не харесваше тази мисъл за "програмирана" влюбеност, но знаеше, че беше просто лудо влюбена в това енергийно кълбо. То отгатваше всяка нейна мисъл и всяко нейно чувство. Затова пък тя нищо не знаеше за него. Каза ù само името си. Разбра, че ако успееше да се добере до Камъка, щеше да узнае повече. Дали това обещание не беше само глупав стимул? - Не, той нямаше нужда да я кара по този начин да се старае повече. Тя и без това беше готова да направи всичко за него. Знаеше, че не само Шефът на ангàрите искаше да притежава Камъка отново, но и че Боар участваше в това приключение, за да може тя да успее. И тя просто беше длъжна да успее! Инак щеше да изложи не само себе си, но и него. Не я беше страх от Императора и смъртта. Беше я страх да не разочарова Боар. Усети нежното докосване на мисълта му. Уверяваше я, че няма нужда да доказва по този начин любовта си. Винаги щеше да я обича, независимо какво ще се случи. Ани чак почервеня от срам… Не можеше да свикне с това, че дори най-интимните ù мисли му бяха достъпни. И тогава той я заля отново с такава вълна от топлина, че тя забрави всичко на света.

***

Ани бавно дойде на себе си. Чувстваше се много добре - като че всяка частица на тялото ù се къпеше в океана на блаженството. Все още стискаше Камъка с всички сили, а той светеше в най-различни цветове. Виждаше черното пространство около себе си, осеяно от безброй звезди, като през мъгла. Някъде в краката ù се открояваше зелена планета, от която тя стремително се отдалечаваше. Досети се, че това е Сатàриус, спомни си всичко и се изплаши. Къде беше? Как така се носеше без всяка опора в пространството? Тъкмо щеше да попита Камъка за това, когато чу в главата си познатия глас:

 - Недей да питаш Камъка за неща, които и аз мога да ти обясня. Иначе ще се почувствам съвсем пренебрегнат…

- Боар! Къде си, не те виждам? - Ани почувства радост и облекчение, когато разбра, че той е наоколо. Нищо не можеше да ù даде такова чувство за сигурност и закрила, като близостта на Боар.

 - Как така къде съм? - отговори той с престорено обиден глас. - Аз съм навсякъде около теб и вътре в теб! Ани чак сега си спомни откъде познаваше тази мъгла около нея. Тогава Боар беше като стена отпред, отдѐлен от нея. А сега тя го усети в себе си, той бе проникнал в нея и те като че ли бяха едно. Тя се опита да си представи как също е само облак от свободно движещи се енергийни центрове и как се разтваря напълно в енергийната сфера на Боар. Получилото се чувство не се поддаваше на описание. Тя се отдаде на това усещане и потъна отново в блаженство. Но Боар я извади бързо от това състояние:

 - Не се заблуждавай, все още сме двама. Така, както сме, ние не можем да си представим другото си, слятото състояние. Но разделянето ни дава възможността да се обичаме и аз съм ù много благодарен. Ани изпита дълбока любов към Боар. Чувствата ù към него просто не можеха да се сравнят с любовта към други. Чувстваше към него влечение като към мъжа на мечтите си, чувстваше и закрила като в утробата на майка си, имаше и вяра, като вярата в Бога. Всичко това нямаше нищо общо с любовта към мъжа ù, към родителите или към децата ù. Нямаше и нищо общо със зараждащото се в нея чувство към Сатарà. Стана ù мъчно, когато се сети за Императора. Какво ли правеше той сега? Изпитваше съчувствие към него, но и истинско влечение. Това я объркваше. Спомняше си тъжните му очи и онова чувство за духовна близост, за което не можеше да намери обяснение. Какво ли се беше случило тогава, когато Сатара ù бе откраднал Камъка от Веова?

 - Попитай Камъка на мъдростта за тези неща - посъветва я Боар, - той може да ти разкаже цялата история на тази проявена Вселена. Ани стисна Камъка и отправи мислите си към него. Съзнанието ù се пренесе на друго място, в друго време, и тя стана свидетелка на нещо, случило се много отдавна.

...Веова ядосано обикаляше в кръг около Сатара. Бурно жестикулирайки с ръце, той му викаше:

 - Никога няма да успееш! Нали видя какво стана на Земята! Не, не мога да ти позволя това!

 - Но ти работù на Земята само със Силите на дясната ръка и не балансира всичко отначало. Затова по-късно системата се стремеше сама да оправи нещата и привлече Силите на лявата ръка от хаоса. А те останаха неуправляеми. Това бе началото на края - възрази ангарът с прекрасна златна коса.

 - И ти смяташ, че си по-умен от мен? Как си позволяваш? - Веова се беше спрял пред Сатара.

 - Искам да ми дадеш възможност да докажа, че съм прав! Аз те моля да работим заедно на Сатариус и да разпределим равномерно силите си.

 - О, не! Ако смяташ да надминеш учителя си, ти трябва да се оправяш сам с това, което имаш. От мен няма да получиш нито капка от Силите на дясната страна - Веова надменно се изсмя. Тогава в очите на Сатара се появи пламъчето на омразата, той се превърна в огромен змей, издуха пламъци към небето и със страшен глас заяви:

 - Не можеш да ме спреш! Аз ще създам своя свят сам и без твоята помощ. Нека бъде така, както ти искаш - нека има и един свят, създаден само със Силите на лявата ръка. И ще видим кой от нас е бил прав. Веова се засмя силно: - Ти не разполагаш с Камъка на мъдростта, без него ти не можеш да построиш система! Сега беше ред на чудовището да се изсмее.

 - Мисля, че тук грешиш! - То отвори своята паст - на езика му лежеше кристал, прозрачен и светещ във всички цветове на дъгата. Змеят разтвори огромните си криле и отлетя, а Веова изрече най-големите проклятия, казвани някога... Ани погледна учудено ръката си. Чак сега тя осъзна, че Камъкът се беше превърнал в светещ прозрачен кристал. Ако Урзý го бе видял такъв, никога нямаше да ù го покаже. - Защо се промени така?

 - Защото Камъкът на мъдростта се показва в истинския си облик само на съществата от най-високи нива - отговори Боар.

 - Но аз не съм такова същество! - протестира Ани.

 - Нито пък аз. Но когато сме заедно, ние сме такова същество. За Камъка няма значение, че временно сме в две различни проявления. Той познава създателите си. Дълбоко впечатлена, Ани се замисли. Какво ли същество представляваха те с Боар? Не можеше да си го представи. И нещо не беше наред. Накрая се сети какво именно.

 - А как така току-що видях, че Камъкът светеше в устата на Сатара?

 - Защото и той е от делените и се намираше близо до второто си Аз - отвърна Боар много меко.

 - Но аз не видях друго същество край него, освен Веова. И чак като изрече това, тя прозря една неподозирана истина, от която направо ù прилоша. Всичко се обърка в главата ù и само душевната подкрепа, която получи от Боар, я спаси да не полудее. (от това, че Веова и Сатара, най-лютите свръхбогове, са делени – единствените сродни души един на друг в Битието – б.р.)

 ***

Ани се чувстваше като замаяна. Камъкът ù беше показал толкова много неща - как бе създаден този свят, как се образуваха материалните тела, как изглеждаха духовните същества, когато все още имаха някакъв вид. А някъде имаше нещо, което вече нямаше никакво тяло - нито физическо, нито ментално, нито пък друго. То оставаше неразбираемо. Вече знаеше какво са представлявали заедно с Боар, когато са били едно същество. Камъкът обаче отказа да ù съобщи какво е накарало това същество да се раздели. Освен това разбра защо, когато тя се учеше да кара триместния агàтор, Боар реагира така остро на опита ù да стигне до него. За тях винаги съществуваше опасността от преждевременно сливане. Чудеше се как успяваше да я пренесе през пространството по този начин. Но Камъкът ù обясни, че той не я докосва реално, защото били в две много различни тела. Най-опасно било духовното докосване - енергийния обмен, т.е. когато ù преливаше от силата си. Но Ани не проумя напълно в какво се състои тази опасност. Пред нея се разкриваха толкова много познания, че мозъкът ù просто отказваше да ги възприеме. Нямаше и смисъл. Знаеше, че ще забрави всичко, когато я върнат на Земята. При мисълта за връщане ù стана болно. Не можеше да си представи да се раздели отново с Боар! Това пътуване до границата между царствата, до която той трябваше да пренесе физическото ù тяло, беше много трудна задача за него. Той губеше все повече сили. Въпреки че черпеше енергия от далечни звезди, изразходваше повече, отколкото получаваше. Скоро запасите му щяха да свършат. Дотогава трябваше да е стигнал границата, за да може вече Веова да поеме тялото ù. Ако не успееше, тя щеше да умре. Ани не можеше да му помогне с нищо и се чувстваше ужасно безполезна. Добре разбираше, че няма вина за тази ситуация, но безсилието ù тежеше на съвестта. Вече не закачаше Боар, пестеше му дори усилието да ù отговаря. Той поддържаше тялото ù и тя не усещаше нито жажда, нито глад. За да не хаби повече енергия, тя отново потъна в състояние на полусън и се остави Камъкът да ù показва света.

***

Сатарà се върна в тялото на Императора. Пътуването приключи успешно. Бе получил отговор на повечето си въпроси. С голямо задоволство той установи, че знае дори повече, отколкото Веова. Засмя се. Старият глупак! Не беше разбрал, че на Земята е намерил човек с дух, който принадлежи на делѐн. Това обясняваше участието на теора в тази работа. Не теорите искаха обратно Камъка. Просто този теор трябваше да спаси второто си Аз от произвола на Веова. Изненада го фактът, че може да има такава неравностойна двойка - теор и човек. Малко знаеше за делените. Те принадлежаха към нивата над теорите и никой ангар не разбираше предназначението им. Знаеха само, че съществуват. Спомняше си впечатлението, което това момиче му направи. Това, което го впечатли, не беше хубавото ù тяло, нито пък необикновеният ù ум. Просто подсъзнателно усети близостта на висш дух и нещо сякаш го теглеше към него. И сега той изпитваше някаква мъка, че тя си бе отишла. Завиждаше на сина си, който успя да се радва по-дълго на компанията ù.

 Трябваше да успокои Урзý и майка му. Сигурно си мислеха, че заради тази кражба ще ги накаже жестоко. И имаха всички основания за страха си; досега той винаги бе взимал крути мерки за запазване на общественото устройство на Сатариус. Но сега бе решил да промени стратегията си. Времето за промени беше назряло, нека това събитие станеше повод за тях.

***

Отново пътуваше с космически кораб от границите на царствата към Сатариус. Но това пътуване не приличаше на предишното, сега беше сама и можеше да разчита само на себе си. Щеше да кацне близо до града, малко встрани от мястото, където се приземиха миналия път и където би трябвало все още да се намира старият им кораб. Непрекъснато я налитаха спомени за миналото пътуване с Боар. Спомняше си първата среща с него и това, че замалко щеше да умре от силата на възникналите чувства помежду им. Той едва успя да ù прелее достатъчна енергия, за да преживее шока. После, вече като сатарианка, тя по-добре се справяше със стремежа си към сливане с Боар. Някога бяха едно същество и се бяха разделили, за да изпълнят някаква задача, за която дори Боар нямаше представа. От Камъка на мъдростта Ани знаеше, че така би трябвало да бъде. Но при среща на двойка делени винаги възникваше стремеж към сливане и на тях им костваше големи усилия да го преодолеят. Щяха да се слеят отново и да изпитат онова върховно щастие, за което само мечтаеха, едва след като изпълнят задачата си. Просто техните личности щяха да престанат да съществуват и щеше да се роди отново онова висше съвършено същество, което бяха преди, но вече обогатено с опита, събран от двете си части. Но и така, както бяха разделени, те се обичаха с една възвишена любов, несравнима с обичта между хората. И това беше неотменна даденост на природата им. Замùсли се за Веова и Сатара. Тя знаеше от Боар, че и те бяха двойка делени, но нито един от тях не подозираше това. Колко сложни бяха техните взаимоотношения! Хем се обичаха, хем се мразеха… Принудени да живеят на едно и също ниво, те бяха изложени на същото привличане като Ани и Боар, но Камъкът на мъдростта не им беше открил истинската им същност. Най-вероятно, така бе пожелало онова висше същество, което те са представлявали, преди да се разделят. Двете му части бяха почти еднакви по способности и мощ, независимо от това, че единият се беше проявил като теор, а другият като ангар. Омразата ги държеше на разстояние един от друг, за да не се стигне до спонтанно сливане помежду им. Последното би било равносилно на катастрофа за делените, ако се случеше преди да изпълнят предназначението си. Какви ли бяха подбудите на Веова да спаси Императора? Той все още мразеше Сатара и би трябвало да се радва на провала му. А може би несъзнателно го обичаше в искаше да му помогне? Ако Боар беше тук или ако държеше Камъка в ръката си, Ани щеше да получи отговор на въпросите си. Чувстваше се много самотна през това седемдневно пътуване. Веова ù върна тялото на сатарианско момиче, което бе ползвала предишния път, само че узряло с пет години. То почти не се бе променило. Малко по-пищно, то беше все така красиво и здраво. Ани се чувстваше в него доста по-добре, отколкото в земното си тяло. Към възвърнатата ù памет ангарите бяха дописали събитията, станали на Сатариус през тези пет години и Ани се зае с анализирането на тази информация. Сатара беше последвал съвета ù и беше оставил на бунтовниците малко повече свобода. Не им разваляше вече агаторите, с които те се придвижваха бързо по планетата и така успяха да организират цяла мрежа от въстанически групи. След две години завладяха първата си провинция. Екзекутираха високопоставените чиновници и избиха семействата им. Дълго потисканият страх се превърна в люта омраза към всичко, което принадлежеше на Императора и династията му. Горяха дворци и училища, библиотеки и корабостроителници. И народът се радваше на освободителите си, сляп за факта, че не всичко в така уреденото преди общество беше лошо. Ани често се бе възхищавала от техните постижения и умното управление на Сатара. Но копнежът към свобода не можеше да се потиска непрестанно и, въпреки че Императорите потушаваха жестоко бунтовете, те не спираха. Това не можеше да продължава вечно. Трябваше да настъпи някаква промяна. След като Императорът се отказа да ги преследва, бунтовниците завладяваха все повече провинции. Накрая стигнаха до портите на Главния град, последното владение на Императора. Тук свършваше информацията. Ани се зачуди защо не бяха убили Императора веднага, а го бяха хвърлили в затвора. Може би така удължаваха малко радостта си от победата. А може би просто не смееха да посегнат на него. Тя си спомни какво впечатление ù направи Императорът в краткото време на двете срещи с него. Висок и як, той не приличаше на другите сатариански мъже, които бяха по-дребни и слаби от жените си. Момичетата много го харесваха, въпреки страха, който им внушаваше. Той несъмнено щеше да бъде мъж-идол и за всяка земна жена. Ани си спомни мощното привличане, изпитала тогава към него. И сега, когато мислеше за Императора, тръпки полазиха цялото ù тяло. Усмихна се на себе си. Нима го беше пожелала тогава? Не познаваше половите трепети на сатарианското си тяло, но знаеше, че се почувства духовно много близко до Сатара. Може би имаше и някакво по-специфично привличане между различните делени. Само едно знаеше със сигурност - че искаше да го спаси на всяка цена от грозящата го опасност.

***

Намираше се в едно огромно празно помещение. При мъждукащата светлина на маслената лампа на пода, едва различаваше натрупаната слама и полуседящата фигура на Императора върху нея. Беше закован за стената с дълги и тежки вериги. Тя тихо приближи с лудо биещо сърце. Очите му бяха затворени, може би спеше. Тя остави внимателно каната на пода и клекна до него. Целият беше в рани и засъхнала кръв. Краищата на пръстите му бяха подути. Беше облечен само с кожена препаска на слабините си и Ани се любуваше на мускулестото му тяло. Въпреки че беше доста отслабнал, той излъчваше онази мъжественост, по която въздишаха всички жени. Неспособна да се въздържи да не го докосне, Ани нежно милваше раните по тялото му с върховете на пръстите си. Погледна го в лицето и видя леката усмивка на устните му. Преди малко я нямаше и тя се изплаши.

 - Радвам се да те видя, Ани - каза той нежно и отвори очи. Познаваше магнетичния пронизващ поглед на тези яркозелени очи. Но сега в тях имаше още нещо, което я прониза направо в сърцето. Тя се разплака, той я прегърна с двете си тежки от веригите ръце и я притисна към себе си. Ани зарови лице в гърдите му и ги изми със сълзите си. Искаше времето да спре - и да плаче така докато свят светува. Той я галеше леко по косата и някакъв странен мир обхвана душата й. Престана да плаче и го погледна с умоляващи очи.

 - Елате да ви изведа оттук! Усмивката на лицето му стана по-лъчезарна и той тихо отговори с дълбокия си глас:

 - Ти си тук и нищо друго няма значение. Веова ли те изпрати да ме спасиш?

 - Да, но не само той иска да ви спаси, аз също искам - отговори Ани с тежко предчувствие. Нима ще откаже сега помощта, само защото тя идваше от Веова? Сатара се засмя - старият мърморко не може да понесе, че нещата на Сатариус се провалят и той ще изгуби баса. - Не сте прав - възрази Ани, - той просто ви обича. Сатара я погледна учуден. Какво знаеше тя за техните взаимоотношения с Веова? Тя беше държала Камъка достатъчно дълго в ръцете си, за да разбере много неща. Тя беше от делените, най-високо развитите същества в тази вселена, които той познаваше. А изрече тези думи с истинско убеждение.

 - Едно време ме обичаше, но това беше много отдавна. Сега само се старае да ми навреди. Но аз съм му благо дарен за това, че те изпрати при мен. Защото много исках да те видя пак. Ани просто загубваше ума си. Не беше силна като тогава, преди пет години. Нямаше го Боар, за да ù предава част от силата си и да прояснява ума ù. Последните думи на Императора отново я накараха да заплаче, но не знаеше дали от радост или от мъка.

 - Аз ви моля, елате с мен! Лесно можем да избягаме оттук. Не искам да умрете - умоляваше го Ани. Но той само нежно избърса сълзите ù и я погледна с такава любов, че на Ани ù се зави свят.

 - През всичките тези години имаше двама души на тази планета, които копнееха за теб - отговори ù той, погалвайки я леко. - Синът ми копнееше за майчините ти грижи, а аз копнеех за самата теб, за духа ти, за душата ти и за това прекрасно тяло. Тя сведе очи от срам. Не беше очаквала тази изповед от негова страна. А чувстваше искреността му. Той взе главата ù в ръцете си и я накара да го погледне право в очите. Тя се вгледа в тях и през тях и те я отведоха някъде много далеч в един прекрасен свят. Нещо далечно и дълбоко в нея се събуди и тя усети копнежа си към някакво друго, нереално състояние. Заля я такава вълнà от щастие, че забрави за това къде се намираше и отново усети онова чувство, че се разпада на безброй отделни частици. Бе тъй близо до чувството, което изпитваше към Боар, но беше все пак различно. Той откъсна погледа си от нея, притисна я силно в обятията си, като ù говореше тихо и нежно: - Обичам те, Ани, и те желая! Тя нямаше вече сила да устои на мощното му привличане. Усети, че просто се прилепи плътно до тялото му и че цялата трепереше от желание. Искаше да се слее с него, да бъдат едно цяло. Галейки я нежно с ръце, той бавно свали кожените ù дрехи, а тя покриваше израненото му тяло с целувки. Усети неговите устни по тялото си и притисна главата му с гъстата дълга коса още по-силно до себе си. Стенеше от удоволствие при всяко негово движение. Ръцете му оставяха горещи следи по кожата ù и Ани се виеше в неговата прегръдка. Той не бързаше да проникне в нея и тя едва издържаше нарасналото желание. И когато вече се беше отчаяла, той я завладя съвсем и тя се вдигаше и отпускаше в обятията му. Душата ù напускаше това тяло, пълно със страст, и се срещна с неговата душа някъде далеч в пространството. Там те се сливаха в пълно блаженство. Бяха ту двама, ту един, и не искаха вече да се разделят никога. Бяха станали богове - и целият свят беше техен ...

 ***

Тялото на Ани още потръпваше в ръцете му. Сатара грижливо я покри с наметалото и нежно я притисна към себе си. Не искаше вече да умре. Искаше да изживее току-що преживяното отново и отново. Той не помнеше да е изпитвал такова щастие някога. Това не беше телесно усещане. Бяха се издигнали заедно на някакви много далечни, високи нива, и бяха усетили щастието да бъдеш близо до онова Неназовимо, Неразбираемо и Всесъществуващо. То можеше само да се почувства подобно на лек полъх в топла лятна нощ. Чувстваше непозната сила в себе си, като че ли беше донесъл част от това Нещо в този свят. Преливаше от благодарност към Веова за това, че му позволи да вкуси от това щастие, решавайки едновременно проблема му. Може би наистина те се обичаха. Защото той усети в себе си не само благодарност, но и едно друго, много по-дълбоко чувство. Целуна нежно челото на Ани. Сърцето му се сви, виждайки ясно тежките дни, които чакаха това момиче. На самия него се падаше по-лекият дял от общия път, който предстоеше да извървят заедно. А после тя щеше да го напусне отново, за да се видят пак, вече на друго ниво. Не можа да прозре по-надалеч съдбата и се върна в тъжната реалност на тези дни. Скоро щеше да изгрее Голямото слънце и той, галейки я, събуди Ани. Тя отвори очи, за да види дали е още до него, и ги затвори отново. Притисна глава към неговите гърди и го прегърна през кръста. Не желаеше да го пусне. Изведнъж се изправи, сещайки се, къде е и какво искаше да направи.

 - Времето напредва, трябва да бягаме!

 - Аз нямам намерение да бягам - отговори твърдо Императорът.

 - Но аз те обичам и искам да те спася! - извика отчаяно Ани.

 - Ти вече ме спаси - усмихнато отговори той, - ти носиш моето семе в себе си, и в мига, в който ми отсекат главата, ти ще заченеш втория ми син…

- Но аз искам теб, не мога да чакам внук, за да те видя отново! - Ани пак започна да плаче. Той отново я придърпа към себе си, нежно я галеше по косата и все така усмихнат обясни:

 - Аз все пак предвидих още тогава, че може да се случи нещо на сина ми, преди да му се роди дете. В такъв случай зачевам втори син, притежаващ всички необходими заложби, за да стане носител на духа ми. - Той замълча замалко и продължи: - Ти ще бъдеш най-добрата майка, която някога съм имал! Ани съвсем се обърка. Не можеше да понесе мисълта, че щеше да загуби този любим мъж толкова скоро. Разбираше какво ù казва Сатара, но някак мисълта, че дете от него ще бъде самият той, ù се струваше толкова нереална и далечна. Искаше да прегърне точно този мъж пред нея и да немисли за друг.

 - Трябва да напуснеш този град веднага - продължи той. - Отиди оттатък морето в планината на белите върхове и потърси билкаря Имор. Той ще те приюти и ще ти каже какво да направиш с детето, когато то стане на шест години. След това трябва да се върнеш при Веова. Преди да оставиш сина ни, предай му това от мен. Той извади изпод сламеника малък, пирамидално шлифован оранжев кристал - кристал от агатор. Ани го прибра машинално в кожената си торбичка и погледна Императора с тъжни очи. Лицето му излъчваше такова щастие и радост, каквото въобще не беше очаквала. Знаеше, че не може да го придума да промени намерението си и страдаше от мисълта, че повече няма да го види. Той я прегърна и те лежаха притиснати един до друг, докато не чуха ключа да се върти в бравата. Лакеят беше дошъл да прибере Ани. Императорът я откъсна от себе си и тя стана. Лакеят влезе и взе учуден пълната кана с вино. Накара Ани да побърза. Той излезе пръв и тя се обърна на вратата, за да хвърли един последен поглед към мъжа, с когото беше прекарала най-прекрасните мигове в живота си. Той лежеше на сламеника в същата поза, в която го завари вечерта, но със смирена усмивка на лицето си. Отвори очи, прониза я с остър поглед и нежно каза на прощаване:

 - Обичам те и се радвам, че ще ми бъдеш майка.Тя бързо излезе, от страх, че иначе никога вече няма да може да го остави.

***

И тя разбра, че те ще се срещат отново и отново, докато не се обединят с другите си Аз, а може би и след това, вече в друг вид, като други същества.

***

Колко много се заблуждаваше той! Сатара беше самотен дух, вечно търсещ този, който би могъл да го разбере истински, когото би могъл да обича и от когото би могъл да бъде обичан. Имаше само един друг дух, отговарящ на тези желания, но той принадлежеше на второто си Аз и някога няма да се слее с него - ще бъде завинаги загубен за Сатара.

***

Огледа се и видя да приближава едно облечено в бяло същество, с коса на дълги златни букли. Беше ангар. С удоволствие установи, че отново всичко си спомня. Той застана пред нея и я заразглежда с нескрито любопитство.

 - Добре дошъл в нашата общност - започна той. -Трябва да те поздравя за огромния напредък, който постигна. Физическо същество много рядко успява да се усъвършенства достатъчно през такъв цикъл, за да достигне нивото на ангарите. Той отново я разгледа и чак сега Ани установи, че бе облечена в същата бяла дреха като неговата.

 - Казвам се Рамосù - продължи ангарът, - тук съм, за да ти помогна да се запознаеш с новото си тяло и с реда в нашата общност.

 - С новото си тяло? - Ани скочи на крака и с недоумение гледаше светлите си, леко прозиращи ръце. - Какво искаш да кажеш с това?...

 Рамос ù направи някакво движение с ръка и пред нея се появи друг ангар. Беше облечен като тях, имаше същите златни дълги коси като Рамоси, и в широко отворените му зелени очи се виждаше неговата пълна обърканост. Ани се засмя на смешния образ пред нея - и другият също се засмя. Тя извърши две крачки към него - и той направи същото… Протегна ръка да го докосне - и тя премина през неговата протегната ръка. И чак тогава Ани разбра, че това пред нея не е никакъв друг ангар, а огледалният ù образ. Смесица от чувство на загуба, яд и тревога подкосиха краката ù и тя се свлече заедно с образа пред нея на пода.

 - Не, това не съм аз - изстена тя, - аз съм жена. Някъде в себе си тя напълно разбираше станалото, но смущението ù беше тъй силно, че тези размисли не достигаха до ума й. Изпадна в дълбоко униние. Плачеше ù се, но по бузите на образа пред нея не се стичаха сълзи. Той само помръкна - около него се появи нещо като черен, прозрачен облак.

 - Не се разстройвай - чу тя успокояващия глас на Рамоси, - в началото на всички им е трудно да приемат новото си положение. Той взе двете ù ръце в своите и тя усети някакво странно трептение в себе си и чувство на доверие към ангара пред нея. Успокои се малко и черният облак на образа пред нея се разсея.

 - Това тяло е астрално и е много по-добро от физическите тела. С него можеш да отидеш навсякъде в това царство само като пожелаеш, неговите чувства и мисли са винаги ясни и разбираеми. С него ти ще усещаш неща, недостъпни за физическите тела, и това ще ти достави голяма радост. Той помълча малко, давайки време на Ани да се успокои напълно. - Ти вече не си жена, нито мъж. Ангарите нямат пол. Ти си просто ангар…

- Но аз не се чувствам различно от преди - възрази Ани.

 - Това е само в началото. Скоро ще свикнеш с новото си тяло и ще забележиш разликата. - Рамоси седна удобно до нея. Посочи огледалния образ и започна да обяснява.

 - Освен че нямаме полови органи, и другите ни органи не са същите като на физическите тела. Те са нещо като центрове, които имат различни функции. Външните ни се-тивни органи само ги подпомагат. Образът пред нея изведнъж се изправи и стана почти прозрачен. Ани видя няколко по-плътни петна, приличащи на вихри, оцветени в различни цветове.

 - Това, което виждаш в зелено, е нашето сърце. То поддържа енергийния ни баланс. Ние нямаме кръв, която да тече в кръвоносни съдове - енергията обтича цялото ни тяло. Виолетовият център в главата е нашият мозък, тъмносиният е зрителният, а светлосиният е говорният център. Жълтият център изпълнява ролята на храносмилателна система. Тъй като телата ни са астрални, ние поемаме за храна астрално вещество. Обикновено го абсорбираме през кожата, но ако искаш, можеш да го поемаш и през устата, докато свикнеш. Храната се преработва изцяло в енергия, и ако преядеш, просто трябва да намериш начин да изразходиш излишната си енергия - Рамоси се засмя, очевидно развеселен от някакви свои спомени, и продължи обясненията си:

 - Астралното вещество се разгражда без остатъци. Ще дойде време, и хората ще се научат да правят същото с физическото вещество. Оранжевият център е центърът на съгласуването. Той свети по-силно от другите, защото в момента той е най-активен в нас. Чрез него ангарите общуват, когато работят или се радват заедно. Той е свързан с всички останали центрове. Ангарите винаги работят в колективи и разбирателството помежду им е изключително важно. Не можеш ли да съгласуваш трептенията на центъра за съгласуване с друг, няма смисъл да работиш заедно с него.

 - А какъв е червеният център? - попита Ани, развълнувана от тази нова за нея информация. Въпреки че държеше Камъка на мъдростта в ръцете си, тя не се беше поинтересувала от тези подробности за строежа на астралннте тела.

 - Това е центърът на волята. При ангарите той не е много активен. Но има и изключения - и както виждам, ти си едно от тях. Имаш рядко силен волеви център. Повече използваме другата му функция.

 - Каква друга функция? - недоумяваше Ани.

 Рамоси се засмя.

 - Ще разбереш, когато се влюбиш в някого. Тогава центърът на съгласуване става толкова активен, че успява да активира в центъра на волята по-особени трептения и това ще ти достави най-голямото удоволствие в нашия свят.

 Ани го погледна учудена.

 - Нали сте безполови? Как така ще се влюбите?

 - Любовта няма нищо общо с пола. Ти още мислиш с физическите понятия. Ние не се обичаме по-малко от хората на Земята, дори обратно. Чувствата ни един към друг са доста по-чисти и силни. Между нас не може да съществува фалш, измама или заблуждение. Само истинска и взаимна любов може да накара центъра на съгласуване да затрепти с такава сила. Ани се замисли за собствените си чувства, за копнежа си към Боар. Не беше успяла да стигне до него след физическата си смърт. За един момент тя се надяваше, че може би вече е настанало времето за тяхното сливане. Боар ù беше обяснил, че това може да стане, чак след като тя умре, но явно имаше предвид друга смърт. Все пак, сега тя беше по-близо до него, разделяше ги само едно ниво. Дали скоро щеше да го види отново? Напразно се опита да предизвика някакъв контакт с Боар. Можеше да го осъществи, само когато той желаеше. А Боар добре владееше чувствата си и нямаше да се поддаде на нейния зов, ако това не беше необходимо. Изпълни я тъга, и край образа пред нея отново се появи онзи черен облак. Рамоси я погледна учуден.

 - Не знам какво те натъжава. Би трябвало да се радваш на превъплъщението си. Прескочила си в следващия еволюционен цикъл, а това е изключително постижение за духа ти!

 - Радвам се. Тъгата ми не е свързана с това. Аз и друг път съм била на това ниво, за да изпълнявам разни задачи на Веова. Тогава се запознах с един друг теор, по когото копнея сега. Но това няма значение.

 - Нима ти си жената, която открадна Камъка на мъдростта от Сатара и после му стана майка? - Рамоси я гледаше с широко отворени очи. Ани се засмя. Винаги я напушваше смях, когато видеше учудените лица на ангарите. Още не си даваше сметка, че сега и тя изглеждаше по същия начин.

 - Да, аз съм Ани.

 Рамоси скочи развълнуван на крака. Трябва веднага да съобщя на Шефа за това! Освен това, ти вече не си Ани. Той ще ти даде ново име. Не може да се въплътиш в ангар и да запазиш старото си име на земна жена. Трябва да се научиш да не мислиш за себе си в женски род. Ани въздъхна. Щеше да ù бъде трудно да мине от "тя" на "той" в собствените си очи. Ангарът я - о, не! - го взе за ръка и го пренесе със себе си в Централата.

***

Рамосù целият трепереше от вълнение. Дори не се беше свързал предварително с Веова, а направо отведе новия при него. Чак сега си даде сметка, че Шефът можеше и да не хареса тази прибързаност. Но когато разбра кой е новодошлият, просто не успя да си намери място. Това беше първото човешко същество, което той посрещаше - а точно то беше добре известно на всички ангари. Отскоро работеше в зоната на пристигането и досега бе посрещал само Сатарà на два пъти, когато се връщаше от Сатариус. Пристигането на някой от физическия свят беше доста рядко събитие и той запълваше времето си с други дейности. За първи път му се налагаше да обяснява на новак къде е попаднал - и доста се вълнуваше. Остана доволен от себе си. Даваше си сметка, че новият все пак познаваше донякъде обстановката, но му бяха казали, че и други преминали в горните нива обикновено знаят нещо предварително за тях. Веова го гледаше учуден и намръщен, но бързо прехвърли вниманието си върху неговия придружител. Разгледа го задълбочено и се разсмя саркастично.

 - Кого ми водиш тук, Рамоси? Това май трябваше да се очаква!

 Наведе се леко напред и с ирония в гласа се обърна към новия:

 - Е, как се чувстваш като ангар?... На Земята ти беше независим дух, въпреки че можех да направя с тялото ти каквото пожелаех. Но тук ти си ми пряко подчинен. Очертава се едно приятно сътрудничество… Веова се облегна отново назад и Рамоси наблюдаваше учуден промяната в настроението на Шефа. Обикновено той не изразяваше емоциите си така явно. Изглежда, новопристигналият доста го притесняваше. Веова, загледан в невъзмутимия израз на лицето на новия, отново стана мрачен.

 Изведнъж Шефът се оживи. Стана от трона и отиде при тях. Сложи ръката си на рамото на новия и каза:

 - Новото ти име е Аниор. Нека има нещо от старото ти име в него така, както има много от старата ти същност в това ново превъплъщение. Той се върна на трона си и Рамоси попита:

 - Към каква работа да го насоча, Велики Създателю? Без да се замисли Веова отговори:

 - Знам, че ти отдавна мечтаеш да работиш за Сатара. Освобождавам те от задължения към мен. Вземи новия със себе си. Рамоси не можа да повярва на късмета си. Днес явно се очертаваше щастлив ден за него. Когато Сатара се върна окончателно при тях, той успя някак да уговори Веова да му отпусне част от ангарите си, за да управлява Сатариус с тяхна помощ от това ниво. Имаше доста доброволци, които последваха Сатара, и те на практика премахнаха границата между царствата на Земята и Сатариус на астрално ниво. Рамоси от самото начало също искаше да последва този великолепен ангар, но се притесняваше от неопитността си. Смяташе първо да натрупа повече познания, преди да предложи силите си на Сатара. Сега самият Веова го пращаше при него! Но защо трябваше да отведе и новия? Това нов номер ли беше да вбеси Сатара, като му даваше новаци за помощници?... Видя как Аниор се обърна към Веова с лек поклон и го чу да казва:

 - Благодаря ти, Веова, за новото ми име и за това мъдро решение.

 Чак тогава Рамоси се сети, че новият имаше по-особено отношение към Сатара и че Шефът можеше да има и други подбуди за решението си. Те напуснаха централата и Аниор започна да го разпитва за Сатара - кога се бе върнал и какво беше станало оттогава. Рамоси му каза каквото знаеше, а то не беше много. Просто един ден бе намерил Сатара на един от хълмовете в зоната на пристигането. Разпознаха се веднага взаимно и се поздравиха. Още тогава Сатара му бе казал, че повече няма да се превъплъщава на Сатариус и че ще трябва да се види с Веова. После двамата Създатели се били усамотили някъде, и след дълги преговори успели да се споразумеят. Ангарите много се зарадваха. Помислиха, че враждата между Веова и Сатара най-накрая бе преодоляна. Но останали излъгани в очакванията си. Въпреки че Веова се съгласил да отпусне ангари в помощ на Сатара, той продължаваше да го отбягва и не поддържаше никакви контакти с него. Не беше мир, а само примирие. След като чу това, Аниор се замисли и се затвори в себе си. Рамоси не знаеше на какво се дължи това странно за ангар поведение. Ангарите охотно споделяха с другарите си всичките си радости и мъки. Може би наистина трябваше да мине известно време, преди Аниор да свикне с новото си положение на ангар. А може би просто беше различен, след като беше минал през физическия свят, през който ангарите никога не бяха минавали.

***

Когато чу решението на Веова да ги прехвърли при Сатара, Аниор се стресна. Сатара се беше върнал, преди той да пристигне! А това можеше да означава само едно -синът им Орак е умрял. Спомените за живота с Имор и Орак в планината на Сатариус го изпълваха с болка и тъга. Какво ли се беше случило през тези години? Не искаше да тъне в догадки и насочи вниманието си върху предстоящата среща със Сатара. Обичаше го, както обичаше Боар, но се притесняваше от взаимоотношенията си с него. Щеше да го види за пръв път като ангар със собствените си очи. Спомените за двете превъплъщения на Сатара, които познаваше - последния Император на Сатариус и Орак, общия им син, - бяха дълбоко вкоренени в него. Но тези личности не бяха идентични със Сатара като ангар. Те принадлежаха на един физически свят и бяха умрели в него.

 - Хайде да тръгваме - прекъсна мислите му Рамоси. Аниор още не знаеше как да се придвижва, но ангарът се успокои: - Когато познаваш зоната, в която искаш да отидеш, е достатъчно да си представиш добре цвета си. А когато отидеш някъде за пръв път, можеш просто да преминеш от съседна зона пеша, като крачиш в нищото между двете зони.

 - Няма ли опасност да паднем другаде? - пошегува се Аниор. Искаше да се разведри малко. Но забрави, че ангарите нямаха чувство за хумор и Рамоси съвсем сериозно поясни, че това било невъзможно. Хвана го за ръка и те полетяха с голяма скорост надалеч. Когато пристигнаха, се оказаха в една друга централа. Въпреки че Аниор никъде не виждаше златен трон, той веднага разбра, че това е именно централа. Тук работата кипеше с пълна пара. Имаше много ангари, всички заети с някаква дейност. Никой от тях не им обърна внимание, Рамоси гледаше също така безпомощно, като Аниор. Потърсиха Сатара. Изведнъж Рамоси извика:

 - Видях го! Трябва да минем отсреща.

 Пробиха си път през залата. Вътре в зоните ангарите винаги се придвижваха пеша. И най-накрая Аниор видя Сатара наведен над някакви странни схеми в пространството под него. Обсъждаше ги с още двама ангари. Въпреки че имаше същото облекло и почти идентично тяло с другите ангари, Аниор го позна веднага. Беше по-висок, имаше по-буйна и дълга коса и излъчваше много светлина. Ангарите се различаваха в личното си развитие един от друг именно по тази светлина. Новаците, като Аниор бяха още съвсем матови, а колкото повече напредваха, толкова повече светлина излъчваха. И другите двама ангари до Сатара светеха силно, но тяхната светлина беше като на фенерчета до прожектор. Аниор дори присви очи, следвайки някакъв стар земен рефлекс. Рамоси видя тази реакция и се засмя.

 - Не се бой, няма да ослепееш. Нашите очи могат да гледат тази светлина спокойно. Много е красив и силен, нали?...

 Аниор само кимна с глава, неспособен да откъсне очите си от Сатара. Той не само светеше много по-ярко, но и бе много по-красив, отколкото си го спомняше от картините на Камъка. Някаква буца застана в гърлото му, и докато чакаха на почтително разстояние Сатара да си свърши работата с двамата най-добри архитекти - както Рамоси тихо обясни, - Аниор си спомни първата среща с Императора в кулата на Главния град. Спомни си магнетичния поглед на яркозелените му очи и чувството на обреченост, което го обхвана тогава. Страхуваше се отново да срещне този поглед, видян още веднъж преди раздялата в очите на сина им. И въпреки това, копнееше за него. Дали Сатара беше усетил неговото присъствие или нещо друго го накара да вдигне глава, но точно в този момент очите му направо пронизаха Аниор. По лицето му мина едно дълбоко вълнение, той остави архитектите и се доближи до тях. Рамоси грееше от щастие, а Аниор побърза да сведе очи, треперейки целият от краткия миг на докосването на този поглед. Искаше да го погълне пространството и остана благодарен, че Сатара се спря на две крачки от тях. Чувстваше съсредоточения му поглед и знаеше, че го беше разпознал. После чу топлия му глас като през стена от вата:

 - Добре дошли при нас. Веова ли ви изпрати?

 - Да - отговори Рамоси, -- каза да доведа и новия. Пристигна едва днес. Кръсти го Аниор.

 - Хубаво име, напомня ми за някого… - За разлика от повечето ангари, Сатара умееше да се шегува. Но Аниор въобще не можеше да се съвземе. Продължаваше да гледа в краката си, неспособен да вдигне очи към Сатара. Само се разтрепери още повече от неговата близост. Трепетът беше по-скоро приятно вълнуващ, отколкото предизвикан от страх. Но Аниор сега нямаше сила да анализира странните си усещания.

 - Огледайте се наоколо. Навсякъде има нужда от помощници - продължаваше Сатара. - Когато си харесате някаква работа, само ми кажете. Той се обърна и се върна към прекъснатата си дейност. Аниор повдигна плахо глава. Видя леката усмивка на лицето на Сатара, и още преди да успее да сведе отново очи, Сатара успя да му хвърли един бърз и пронизващ поглед. Аниор видя и радостта, и нежността в него, преди отново да успее да го избегне. Борбата в душата му придобиваше застрашаващи размери и той трябваше бързо да се обърне и просто да тръгне нанякъде, за да не се хвърли в обятията на прекрасния ангар. Другите ангари удивени се обърнаха след него и Рамоси едва го догони.

 - Къде хукна изведнъж? И какво ти става?

 Стана черен като диàбо! Хвана го за ръката и го задърпа нанякъде. Оказаха се сами върху син килим. Наоколо отново всичко беше черно. Тук помещенията нямаха стени. Аниор седна и обви коленете си с ръце. Чувстваше се ужасно самотен и осиротял. Плачеше по ангарски начин. Рамоси клекна пред него и се опита да го успокои.

 - Не знаех, че толкова много се обичате. Още не се бяхте докоснали, а ти вече целия се разпадаше от трептенията в центъра си на съгласуване.

 - Има само два начина да се оправиш с това - продължаваше той, - или веднага да се преместите в зоната на любовта и да изживеете заедно това чувство, докато се изтощи енергията на центъра на съгласуване, или с центъра на волята да потиснеш центъра на съгласуването. Последното е много трудно, но понякога се налага, за да не пречат силните ни чувства на работата ни. Сатара точно това направи сега, ти също се опита. Но още действаш несъзнателно и не владееш добре това тяло. Затова изкара излишната си енергия в този отвратителен облак…

Аниор постепенно се успокои. Изведнъж в него нарасна някакво друго силно желание. Объркан, той попита Рамоси:

 - А сега какво става с мен?...

 - Гладен си - засмя се той, - загубил си много енергия. Хайде да се преместим в зоната на храненето. Ти май още днес ще разбереш всичко за нашия свят.

***

Този път подът беше розов. Нямаше нито маси, нито столове. Аниор засега не забелязваше мебели в този свят. Седнаха с Рамоси удобно на пода и той направи едва забе-лежимо движение с ръка. Изведнъж пространството край тях се изпълни с някаква розова мъгла и Аниор усети странно гъделичкане по кожата си. Не беше неприятно. Попита Рамоси какво е това.

 - Това е астрално вещество в несвързан вид. То е много фино и прониква през кожата. Дрехите ни не представляват преграда за него. Сега дадох командата за мъгла. Но ако искам, мога да променя формата на хранителната смес. Той направи някакво друго движение и мъглата се сви в дълга, тясна спирала. Рамоси отвори уста и края на спиралата опираше в нея. После той я хвана с едната ръка - и мъгливото вещество вече минаваше само през пръстите му. Засмя се на учудването на Аниор и му подаде спиралата в ръка.

 Усещайки как по тялото му минава нещо, Аниор поддържаше странното образувание. Чувстваше се все по-добре. Попита Рамоси как да извика сам храната.

 - Просто мислиш за нея и правиш някакъв знак. Все едно какъв. Така е с всички предмети, които ти трябват тук. Те също са състоят от астрално вещество. То няма постоянна форма, но когато си представиш нещо, то се формира по някаква готова схема от тази маса.

 - Каква е тази готова схема, откъде идва? — попита Аниор учуден.

 - Едно време теорите създадоха нашия свят и конструираха основните форми в него. Сега с това се занимават архитектите. Те са специалисти по създаване на сложните неща. Нещо просто всеки сам може да си създаде. Опитай да промениш формата на хранителната смес. Аниор затвори очи и си представи малки розови топчета. Нещо го удари по носа. Той погледна и видя, че край тях с голяма скорост, като сачми, се движеха топчета и причиняваха болка при удар. Рамоси се смееше и препращаше летящите към него сферички обратно... Аниор ги уплътни мислено още малко, вкара ги в един общ поток и го насочи към Рамоси. Играта му харесваше. Рамоси отвори широко устата и ги погълна всичките. После се преви като от болка и топчетата изхвърчаха от ушите му. Аниор го гледаше зашеметен. Рамоси умираше от смях.

 - Докато центърът на храносмилане не я обработи, ти можеш да се отървеш от излишната храна. Стане ли обаче на енергия, трябва да я изразходиш. Изисква се известен опит, за да прецениш правилно колко храна ти трябва. В началото често се прекалява.

 - И какво се прави тогава? - недоумяваше Аниор.

 - Или се хвърляш в някаква работа, която иска много сили, или си търсиш някого да се любиш с него. Може и да играеш, както ние сега преди малко, но това не изисква много енергия, когато свикнеш. Ти обаче откри друг начин, когото намирам за доста неприятен - ти тъгуваш…

- А какво става, ако нищо не правиш?

 - Ще се чувстваш отвратително и тогава инстинктът ти за самосъхранение все ще избере някоя от тези възможности. Най-ефикасно е да се любиш. Тогава се изразходва най-много енергия.

 - Май сте големи сладострастници… - пошегува се Аниор.

 - О, не! В сравнение с физическите същества, ние сме самото целомъдрие! Всъщност, много рядко имаме сили за тези преживявания, тъй като отдаваме всичко от себе си и те ни изчерпват докрай. Обикновено използваме само специалните празници за тях. А те не са много.

 - Специалните празници? - Аниор не можеше да повярва. - Нима не решавате сами кога ви се иска да бъдете заедно?...

 - Никой не ни ограничава. Но празниците са изработени за нашата общност още от теорите и най-добре отговарят на физиологичните ни нужди. Спазването на този режим се отразява добре на нашето развитие. Аниор осъзна колко много неща имаше да научи за ангарите. Попита Рамоси дали има начин да ускори придобиването на знания за живота им - или трябва да узнае всичко от собствен опит.

 - Можеш да посетиш зоната на знанието. Ще ти я покажа. Но това прелято в мозъка ти знание няма никаква стойност, докато не изживееш всичко сам. След като се нахрани доста внимателно - не искаше да рискува пак да изпадне в неудобно положение, - Аниор се почувства уморен. Денят беше дълъг за него и той попита:

 - А имате ли ден и нощ?

 - Не така, както на Земята. Но и ние се уморяваме и почиваме. Ако си уморен, прехвърли се в зоната за почивка. Хайде да ти я покажа!

 Пристигнаха в напълно черно пространство. Рамоси отново направи знак с ръка и пред очите им се появи нещо като хамак, изплетен от зелени, сини и жълти фини нишки. Не провисваше като хамаците на Земята, но пак имаше малко извита форма. Рамоси се настани в него. Странното легло веднага се опъна по неговото тяло и той изглеждаше като молец в паяжина. След като се нагласи удобно, хамакът започна бавно да го люлее. Аниор почувства силно желание за сън и опита да си представи още един хамак. Появи се веднага. Той легна внимателно в него и се протегна. Хамакът не се движеше. Тогава се сети сам какво да направи. Пожела си люлеенето - и изведнъж се почувства почти щастлив. Оставаше само едно. Пожела да остане сам. Край него се появиха познатите черни стени със звездите на небето и от Рамоси нямаше и следа. Обърна се, затвори очи и заспа.

(ПРОДЪЛЖЕНИЕТО Е В СЛЕДВАЩАТА ПУБЛИКАЦИЯ)

 

14.08.2019 г. 19,40 ч.

 

ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА ОТКЪСИТЕ ОТ "ПРИКАЗКИ ЗА БОГОВЕТЕ" от Беа Нади.

След това се събираха на групи и се наслаждаваха на произведения на изкуство, разработени от ангари с художествени наклонности. После слушаха някаква много хубава музика и след това просто се разпръсваха по два-ма-трима, а понякога и по повече, за да се усамотят в зоната на любовта. Чак след това те се събираха на нещо като голям пир, за да възстановят енергията си. Всичко това изглеждаше доста безобидно и Аниор се притесняваше единствено от това какво да прави, ако Са-тара пожелаеше да прекара празника с него. Мисълта за такава възможност хем го вълнуваше, хем го плашеше. Но едно знаеше със сигурност: с никой друг той нямаше да влезе в зоната на любовта!

***

Произведенията на изкуството бяха великолепни. Аниор се наслаждаваше на прекрасните форми, безкрайните нюанси от цветове и звуци, грациозното им движение. Нямаха нищо общо с картините или статуите на Земята. Астралната материя предлагаше по-големи възможности на творците и те бяха стигнали едно невиждано съвършенство в умението си да боравят с нея. Не беше посещавал досега зоните на изкуствата и реши в най-скоро време да запълни този пропуск. Намираше се заедно с хиляди ангари в специалната огромна зона за празници. За разлика от другите зони, където всеки ангар сам трябваше да се погрижи за интериора, тук всичко беше изградено предварително. Аниор седна леко уморен на някаква бубуна, която се оформи по тялото му в удобно кресло и си пожела малко от хранителната смес. Храна можеше да се поръча навсякъде, не само в зоната на храненето. Погълна розовата мъгла през гърдите си и се заслуша в първите тонове на странната музика, която изпълни изведнъж зоната. Беше много нежна - като че ли много ръце наведнъж свиреха на хилядострунна арфа и му напомняше музиката, която бе чул по време на приема в кулата на Императора. Аниор затвори очи и се отдаде на приливите и отливите на тази омайна песен. Чувстваше как цялото му тяло се отпускаше и изведнъж видя във въображението си Боар в човекоподобния си вид да му се усмихва. Той се носеше заедно с тази музика и Аниор се изпълваше със спокойствие и блаженство. После Боар му махна с ръка за довиждане и се разтвори сред хаос от светлинни нишки. Изчезването му за първи път остави не тъга, а радост в душата на Аниор. Светлините се сгъстяваха в две яркозелени очи, които го гледаха с нежност и любов. Това бяха очите на Императора и Аниор изведнъж видя раненото му мускулесто тяло, тъмното му лице и буйната му черна коса. Отново се намираше в прегръдката му и чу нежните му думи: "Обичам те, Ани, и те желая."

 През цялото му тяло премина силен трепет и той отвори очи. Посрещна същия този поглед, пълен с копнеж от едно светло лице, оградено със златни букли. Имаше чувството, че продължава да сънува и се наслаждаваше на прекрасното усещане в тялото си. Лицето се усмихна и чак тогава Аниор осъзна, че Сатара седи пред него и го гледа. Ако имаше физическо тяло, щеше да се изчерви. Толкова неудобно му стана! Сведе поглед и чу топлия глас на Сатара:

 - Спомняш ли си последните думи, които си казахме на Сатариус? Аниор добре си ги спомняше и ги чуваше като че ли отново.

 - Бих ги повторил сега - продължи Сатара с такава нежност в гласа, че Аниор едва успя да потисне силното си желание да го прегърне. Тихо отговори:

 - Аз също.

 Сатара го взе за ръка и го пренесе някъде. Аниор не се интересуваше къде се бяха преместили. Щеше да придружи Сатара навсякъде. Повдигна глава и го погледна. Очите му го гледаха с такава топлина и любов, че Аниор не беше в състояние да се съпротивлява повече и направо се хвърли в ръцете му. Изстена:

 - Обичам те, Сатара - и потъна в неговата прегръдка. Сатара го притисна силно към себе си и нежно отговори: - Обичам те, Аниор. Толкова много чаках да те прегърна отново! Те се притиснаха един в друг и Аниор се отдаде на удоволствието от все по-нарастващите трептения в центъра за съгласуване. Тези трептения се разнесоха по цялото му тяло и той потъна в блаженство. Изведнъж едно неописуемо чувство го разтърси из основи. Аниор изстена от възторг. Целият се превърна в чувство, астралното му тяло се разпадаше на части, душата му полетя надалеч и срещна душата на Сатара. Те се сляха в едно и заедно отново изпитваха неописуемото щастие да се допрат до Неназовимото и Неразбираемото. Останаха там цяла вечност, докато почти се сляха с Него. И тогава нещо ги задърпа обратно и те се оказаха все още прегърнати, но напълно изтощени, обгърнати от светлинни нишки. Спояваха отделните си части отново в едно и нямаха нито сила, нито нужда да говорят за незабравимото преживяване. Лежаха така един до друг, опитвайки се да задържат прекрасния спомен. И въпреки че отново бяха две същества, те знаеха всяка мисъл и всяко чувство на другия. В тях се беше появило нещо ново - те вече не бяха същите. Не знаеше колко време бяха лежали така прегърнати, когато един друг зов в тялото на Аниор започна да става все по-настойчив. Трябваше му време, докато осъзнае, че беше ужасно гладен. Още не беше успял да оформи тази мисъл в поръчка на храна, когато един розов облак ги обгърна и двамата. Той погледна за миг Сатара и бързо сви очи от заслепяващата го светлина. Жадно поемаше хранителната смес през всичките си пори. Бавно възстановяваше силите си, но продължаваше да се чувства изцеден. Спомни си думите на Рамоси, и чак сега ги разбра. Сатара леко го погали и Аниор вдигна очите си към него. Видя учудения поглед на Сатара и тихо попита:

 - Какво има?

 - Много си се променил. - Той помълча, изучавайки го с очите си. - Като че ли са минали хиляди години. Аниор нищо не разбра. Изправи се бавно до него, чувствайки се все още отмалял, и каза:

 - Не знам как съм се променил, но ти си станал още по-красив, ако това въобще е възможно. Направи леко движение с ръка и пред тях се появиха огледалните им образи. И двамата се взираха в тях. Сатара направо скочи на крака от изумление! Разбираше по-добре от Аниор какво се бе случило. Беше зареден до краен предел с ментална енергия. Слабостта, която винаги се появяваше след като се любеха ангари, идваше от изтощаване на астралната им енергия. Но за пръв път той виждаше, че чрез любов може и да се придобие ментална енергия - или светлина, както тук я наричаха. И тогава си спомни за чувството, което имаше, след като се люби за пръв път с Ани в затвора на Сатариус. Тогава беше във физическо тяло и не можеше да види какво се бе случило. Но вече разбираше откъде бе дошъл този огромен напредък в личното му развитие, след като се върна при Веова. Напредък, който му позволяваше да стане теор когато пожелае. Но не само той се беше заредил с тази енергия. Аниор светеше със силата на един добър архитект, усъвършенствал се половин вселенски цикъл… Разликата при него беше много по-забележима, отколкото при Сатара.

 - Как стана това? - попита Аниор изплашен.

 - Не зная. То е нещо, свързано с нас. Никога не съм чувал за подобно нещо досега - отговори Сатара смутен. Прегърна Аниор и го притисна към себе си. Но това вече не предизвика в тях никакво трептение и Аниор изведнъж осъзна, че сигурно трябваше да измине доста време, докато отново можеха да повторят днешното преживяване. Системата на празниците, която му се видя в началото много глупава, се изпълни със смисъл и мъдрост.

 - Ела - каза Сатара, - трябва да участвам в последната част на празника. Ще се радвам да ме придружиш.

 После отново го погледна и се засмя.

 - Ще предизвикаме страхотен скандал!...

***

Скандалът наистина беше голям. Не само че повечето ангари чак сега разбраха в какви отношения се намираха те. Най-много ги удиви рязката промяна в личната сила на Аниор. Сатара трябваше да им обясни, че и той не знае как е стананала тази работа. Но им каза нещо, което те не знаеха и което ги примири горе-долу със странния факт. Каза им, че Аниор не е обикновен човешки дух, стигнал в развитието си до нивото на ангарите, а че е делен - част от много развито същество, обитаващо горните нива, което се е разделило, за да живее в две проявления от ниските нива. Досега само силноразвитите ангари знаеха за делените и Сатара се притесняваше дали няма да си навлече лоши последствия с оповестяването на тази информация. Но нямаше как да остави подчинените си в недоумение. Чувството за несправедливост щеше да разруши цялото това дружно общество. Аниор го попита по-късно дали наистина смята това за причина за бързия му напредък. Сатара само повдигна рамене. Каза, че било много вероятно явлението да има нещо общо с това, но че не разбира истинските връзки. Може би, ако стане теор, ще узнае повече. Последните му думи отвориха голяма рана в душата на Аниор. Изведнъж той осъзна, че нямаше да може още дълго да се радва на присъствието на Сатара. Той бе вече стигнал нивото на теорите и беше само въпрос на време, докато вземе решение да премине на горното ниво. Тогава те щяха да бъдат разделени така, както беше разделен с Боар. Сатара видя черния облак край тялото му и го прегърна. Уверяваше го нежно, че винаги ще го обича, независимо къде се намира. Но Аниор, за разлика от Сатара знаеше, че това не е възможно. Един ден Сатара щеше да умре завинаги, обединявайки се с Веова. И нещо му подсказваше, че този ден не е далеч.

 ***

Изведнъж пред него се появи ярка светеща топка. Нахлуващата вълна от радост направо подкоси краката му. Седнал на тревата, Аниор наблюдаваше с трепетно очакване как тази шарена топка се разрасна в облак, а облакът се кондензира в човешка форма.

 - Здравей, Аниор! Радвам се да те видя.

 Боар изглеждаше точно така, както го беше сънувал на Сатариус, само че в очите му този път вместо облаците на тъгата играеха искрите на радостта. Приличаше повече на момче, отколкото на мъж. Имаше кестенява коса до раменете, сиви очи и леко загоряла кожа с червеникаво-кафяв тен. Тялото му беше нежно и източено, почти слабо, но много подвижно. Намираше се в нещо като прозрачна сфера със светлосинкав оттенък. Аниор грееше от щастие. Когато беше до Боар, той вече нямаше нужда от нищо друго на света. И само усилието, което трябваше да полага, за да не се слее с второто си Аз, го връщаше към реалността.

 - Станал си красив ангар… - продължи Боар и го огледа. Аниор излезе бавно от еуфоричното си състояние и попита развълнуван:

 - Едва ли си дошъл, само за да ми кажеш това… Този път той реагира доста по-разумно на появяването на Боар, отколкото когато беше човек. Боар се засмя.

 - А освен това, стана и мнителен! Наистина, трябва да ви похваля. Постигнахте огромен напредък. Говореше за него и Сатара. Аниор се притесни за момент. Би ли ревнувал Боар заради любовта му към Сатара? Отново чу звънкия му смях. Беше забравил, че Боар знаеше всичките му мисли и чувства, независимо къде се намира.

 - „Умирам” от ревност, но какво да правя, когато не щеш мен да ме прегръщаш?…

 Шегуваше се. Любовта им никога не би могла да бъде помрачена от отношенията им към други същества. Принудени да спазват известно разстояние един от друг, те винаги оставаха две части от едно цяло и това никога ня¬маше да се промени.

 - Радвам се на изключителния ти късмет да намериш в Сатара такъв приятел - продължи Боар вече сериозно. Аниор се досети, че Боар беше дошъл за да говори с него точно за тези взаимоотношения. С нетърпение очакваше да разбере повече по този въпрос.

 - Когато ние се разделяме - обясни Боар, - това деление не е произволно. Винаги се спазва една и съща пропорция - 3 към 7. Това не са количествени или качествени параметри и не са свързани със силата на духа на отделните части. Отнасят се до друго свойство, което не мога да обяснявам сега. Така всеки от делените или е "тройка", или е "седмица". Ти си "седем", аз съм "три". Общо сме "едно"1; или - иначе казано - цялото. Той спря замалко и огледа гората. Усмихна се и каза между другото:

 - Много амбициозен проект за един новак като теб… После продължи да обяснява:

 - Когато се срещат двама делени от различни двойки, техните взаимоотношения зависят от тяхното число. Ако са "три" и "седем", те се разбират много добре. Ако са две "тройки", разбирателството е по-трудно, но общото им число "шест" е числото на хармонията и те могат да общуват съвсем нормално. А две "седмùци" винаги ще се дразнят един от друг. Това е така, защото дават заедно "пет", а петицата предразполага към спор. Аниор го слушаше внимателно. За пръв път чуваше за такава зависимост.

 - Значи, Сатара е "три", а Веова е "седем" - заключи той. - И това е причината да се разбирам толкова добре със Сатара и да се дразня толкова от Веова. Не съм и предполагал такава зависимост!

 - Аз имам един приятел сред теорите - продължи Боар, - казва се Кадор. Той е делен от доста време и в началото ми помагаше да се оправя с чувствата си към теб. Аниор го погледна учуден. Досега Боар нищо не беше разказал за себе си и за живота си като теор. Не знаеше, че и той има приятел.

 - "Седмица" ли е? - попита Аниор.

 - Да, но нашите отношения не са такива както между Сатара и теб - отговори Боар усмихнат. Беше почувствал раздразнението на Аниор, когато той разбра, че има приятел. Ако някога се срещне с Кадор, сигурно ще хвърчат искри между тях. Бяха две "седмùци".

- Какво искаш да кажеш с това? - полюбопитства Аниор.

 - Ние не се любим.

 На Аниор му стана неудобно. Нямаше намерение да го разпитва за това. Боар имаше право на същото щастие, като неговото със Сатара. Освен това не знаеше, че и теорите, които имаха само ментално тяло, имаха такива отношения.

 - Любовта е общ закон на универсума. Всичките духове се произлезли от един източник и са привлечени един към друг. Омразата е необходимост, за да може всеки отделен дух да развива индивидуалността си, преди отново да се слее с другите - обясни Боар. Той замълча, а Аниор се бореше с желанието си да го докосне. Обхвана го дълбока тъга. Искаше му се големият цикъл да беше изтекъл и да беше заедно с Боар до Онова, до което бяха стигнали със Сатара. Радостните искри бяха изчезнали от очите на теора. Със замислен израз, който никак не отиваше на това почти детско лице, Боар го погледна и каза:

 - Вие със Сатара постигате нещо, което не е достъпно за никой от нас. Доближавате се до самия Източник и черпите енергия направо оттам. Това е съвсем ново явление в универсума. Това е нов път за еволюция, много бърз и ефикасен. И ще ви създава врагове. От уплаха и завист, те няма да позволят да използвате тази възможност докрай.

 - Кои са тези, които ще ни попречат? - попита учуден и леко изплашен Аниор.

 - Духовни същности от много високо ниво, несвързани с тази Вселена. Те не биха рискували да оставят някой да напредва така бързо и лесно. Аниор изтръпна от това предупреждение и потъна в тъга. Боар стана и се доближи до близкия бук. Докосна го с ръка и дървото просто оживя. Листата му пожълтяха, едно се откъсна и, летейки зигзагообразно, кацна в ръката му. Той го подаде на Аниор с думите:

 - Всичко е прѐходно, умира и се ражда отново. Изпрати му вълнà от нежност и Аниор просто се разтопи в нея. Тъгата се разсейваше и силата, която Боар му предаваше, се разливаше по цялото му тяло. Погледна го благодарен. Беше дошъл да ги предупреди, че нямаха вече много време. Боар стана и го погледна с тъга. Тихо каза:

 - Предай много поздрави на Сатара от мен. Трябва да тръгвам. - И после добави нежно и със силен копнеж:

 -Обичам те, Аниор! Разпадна се на облак, сви се на топка и рязко колабира в една точка. Беше се върнал на своето ниво. Аниор седеше с листото между пръстите, загледан в мястото, където допреди малко се намираше Боар. Отново потъна в дълбока тъга. Чу кристален звън и излезе от вцепенението си. Стана и потърси Сатара. Само той можеше да влиза така в заключената му зона . Видя го, загледан в пожълтелия бук. - Второто ти Аз разполага с голяма сила, - с възхищение каза Сатара.

 - Откъде разбра толкова бързо за посещението му? -попита Аниор удивен. Сатара се засмя.

 - Нима забрави какви сигнални системи имах на Сатариус? Винаги съм искал да зная кога неканени гости посещават царството ми…Прегърна Аниор и прошепна нежно:

 - Все ме е страх, когато се срещаш с второто си Аз, че мога да те загубя завинаги. Аниор се притисна силно към него и остави нежността му да проникне в него. Радваше се на щастието да бъде обичан от две такива силни създания, каквито бяха Боар и Сатара. Постояха така прегърнати една малка вечност и после Сатара взе главата му в ръцете си, погледна го право в очите и тихо помоли:

 - Ще ми покажеш ли за какво си говорихте?

 Аниор сам не знаеше как разбра какво искаше Сатара. Но изведнъж проумя, че трябваше просто да си спомни целия разговор с Боар и Сатара щеше да види всичко в очите му. Спомни си, че по същия начин беше видял съдбата на Орак в неговите очи. Нямаше никакви тайни пред Сатара и му предаде по този бърз начин почти целия разговор с Боар. Само изпусна частта, когато говориха за Веова и Сатара. Но Сатара веднага забеляза, че нещо криеше. Видя го в изпитателния му поглед. Сатара не го упрекна, само леко се натъжи.

 - Какво искаше да каже с това, че няма да ни позволят да използваме тази възможност докрая?

 - Ще ни разделят. Нещо гадно ще измислят. - Аниор се притисна отново силно до него. - Страх ме е, Сатара! Сатара нежно го погали, за да го успокои. Може би самите те представляваха някакъв експеримент на тези незнайни богове. Щеше да посрещне съдбата си каквато и да е, но чувстваше, че Аниор не беше още достатъчно развит, за да се примири така лесно с неизбежността. Отново видя бъдещето на Аниор, без да види себе си в него. Стана му много мъчно.

 - Каквото и да стане, Аниор, аз ще те обичам, докато съществувам!

 Аниор въздъхна тежко. И в този момент Сатара разбра, че той знаеше нещо, което касаеше неговия живот. И че не искаше или нямаше право да му го открие. Откъсна се нежно, но решително от прегръдката му, погледна го и тихо промълви:

 - Когато решиш, можеш да ми кажеш всичко. Това никога няма да промени отношението ми към теб. Погали го леко по косата и се пренесе обратно в Централата.

***

Веова стоеше в зоната на преговорите и очакваше Сатара, който отново го беше помолил за разговор. Още миналия път, когато Сатара се върна от Сатариус, Веова усети, че нещата основно ще се променят. Просто нямаше вече сили да се бори със Сатара. И Сатара се беше променил след последното си превъплъщение. Виждаше го по-сериозен, по-отговорен и някак по-мек в подхода си към него. Веова просто си бе признал накрая слабостта, която имаше към Сатара. Не само се възхищаваше от него и го уважаваше, но и го обичаше. Дълга вътрешна борба му костваше това признание. Но колкото повече мислеше над тази възможност, толкова по-вероятна ставаше тя. И когато Сатара го помоли да му отпусне част от ангарите за помощници, той просто се съгласи. Знаеше, че иначе Сатара няма да се оправи и осъзнаваше, че вече не желае той да се провали. Беше му станал равен и Веова се зарадва на това. Но всеки път. когато го приближаваше, в него отново се надигаше необясним страх. Това чувство работеше като инстинкт за самосъхранение. Като че ли едно по-близко отношение щеше да застраши самото му съществуване. Всичко щеше да е добре, ако Сатара не търсеше упорито именно тази близост. Въпреки че Веова отблъскваше доста грубо всичките му опити за едно тясно сътрудничество, Сатара не се предаваше. И тази настойчивост най-много плашеше Веова. Не можеше до открие причината за този страх. Зае се със сериозен преглед на техните взаимоотношения през дългото време на този цикъл. Откри много свои и негови грешки, но те не можеха да са в основата на това чувство. Взаимната им любов и омраза беше част от самите тях. Сети се за Камъка и странното му поведение. Осъзна този факт, едва когато видя Камъка да свети в ръцете на Ани, щом теорът беше до нея. Знаеше, че Камъкът на мъдростта се превръща в прозрачен кристал в ръцете на създателите си. А делените произлизаха от тях. И тогава си спомни, че той някога бе светил и в неговите ръце. А това можеше да означава само едно - и той е делен. Само че не бе знаел нищо за това. Освен това то означаваше, че някъде наоколо трябваше да се е намирало второто му Аз. Това прозрение го удари като гръм от ясно небе. Първоначално не можа да повярва. Премести се на нивото на теорите и изучи цялата достъпна информация за делените. Откри, че макар обикновено по-развитият дух от една двойка да знае откъде произхожда, това съвсем не беше задължително. Така догадката му само се потвърждаваше. След като си припомни отново ситуациите, когато Камъкът се бе превръщал в кристал, стаяващото се предчувствие кой е второто му Аз се потвърди. Можеше да бъде само Сатара и никой друг. Осъзнавайки това, той просто се паникьоса. След толкова дълго самостоятелно развитие да осъзнаеш изведнъж, че пътят пред теб като индивид е ограничен и че ти предстои сливане с друго същество или реално — пълно заличаване на индивидуалността ти — това беше тежък удар. Още не можеше да го приеме окончателно. Помоли второто Аз на Аниор да му позволи да подържи за малко Камъка на мъдростта в ръцете си, за да се убеди в правилността на догадките си. Но Боар - този път теорът му се представи - просто му каза, че със Сатара представляват двойка делени. Поздрави го за постижението, че е разбрал този факт сам и го предупреди, че Сатара все още нищо не подозира и че е по-добре засега да не узнава това. Веова искаше да се посъветва с Боар как да се държи с второто си Аз, но Боар се засмя и го увери, че тук съветите на другите делени много малко помагали. Нещо, което той бил изпитал на собствен гръб. Трябвало само да се пази от преждевременно сливане със Сатара. А това означаваше да го държи на разстояние от себе си. Видя Сатара да пристига. Усмихна му се и го поздрави. Веова се бореше с чувствата си на привличане и отблъскване. Пак се появи страхът от загуба на собствената си идентичност.

 - Защо отново настояваш за среща с мен? — студено попита Веова. - Знаеш, че не желая да свързвам Земята със Сатариус.

 - Много жалко, - отговори Сатара, - но не за това искам да те помоля. Нека оставим физическия свят на мира и се занимаем с нашия. Исках да ти предложа да слеем двете астрални царства в едно. И без това границата между царствата реално вече не съществува.

 Веова остана изумен. Несъзнателният стремеж на Сатара към сливане с него се проявяваше в непрекъснатите му опити да слива техните работни системи. Първо идеята му, че само система, изградена със Силите на дясната и лявата страна е стабилна; после - идеята му да свърже Земята със Сатариус; а сега и тази нова идея.

 - Ти страдаш от натрапчива идея за обединение - от говори Веова.

 Сатара го погледна замислен. Наистина обмисляше вероятността Веова да е прав. Това говореше за изключителния му духовен напредък.

 - Може би. Но усещам, че това е пътят, по който трябва да тръгнем, за да спасим и двете системи от гибел.

 - Ако си прав - отговори Веова, - че грешката е направена още в самото начало, нищо не може да ги спаси. Веова не се инатеше просто така. Беше убеден в това, което казваше. Дори стигна дотам да смята обяснението на Сатара за техния провал за вероятно. В този случай, той не виждаше никакъв изход от положението.

 - Длъжни сме да опитаме - продължи Сатара, - иначе последствията ще бъдат ужасни не само за хората, но и за ангарите, и за нас самите.

 - Ако не беше създал собствена система на Сатариус само със Силите на лявата страна, - отговори Веова, отново обхванат от агресивността си към Сатара, - щетите щяха да бъдат наполовина! Сатара изтръпна от това обвинение и затвори за няколко мига очи. Пребори се успешно с желанието да отговори рязко и продължи разговора, чак след като се успокои.

 - Сегашното положение не е удобно за ангарите. От една страна, ние разделихме приятели, за да работят за нас. От друга, рано или късно ще се появят дрязги между двете групи, някакво съперничество, и тази сплотена общност ще се разпадне. Работата и в двете системи е една и съща, те си приличат като близнаци. Нищо не пречи ангарите да работят заедно и за двете системи. Веова добре разбираше аргументите на Сатара. Отново остана изненадан от силно развитото му чувство за отговорност. Спомни си, че точно тази способност беше слабо проявена в някогашния му първи помощник. Реши да подложи това чувство на изпитание.

 - И кой от нас двамата, според теб, ще поеме командването? - попита Веова със саркастичен смях. Сатара го стрелна с пронизващ поглед. Нямаше готов отговор на този въпрос. След кратко мълчание, той отговори твърдо:

 - Готов съм отново да стана първия ти помощник.

 Веова замръзна от изненада и от срам. Изведнъж разбра, че самият той никога не би бил способен на такава саможертва. Разбра, че Сатара не само го беше изпреварил в умението си да управлява една физическа система и една ангарска общност, но и в цялостното си развитие бе придобил много по-голяма сила от него. Засрамен и изплашен, Веова не успя да попречи на старата омраза да си прокара път в съзнанието му и извика:

 - А аз не те ща за помощник! Веднъж ме изостави в тежко положение, и сега вече нямаш място до мен! Той обърна гръб на Сатара и се пренесе в Централата. Вече седнал на златния си трон, Веова бе обхванат от дълбоко съжаление за отвратителната си реакция. Самообвиняваше се и се презираше. Разкъсваше се между желанието да се извини на Сатара и чувството за собствено достойнство. Обичаше Сатара, но не беше в състояние да му го признае. Прекалено дълго той беше стоял на върха на тази макар и незначителна в рамките на вселената пирамида, за да може просто така да слезе от него. Чувството за самота, което го съпътстваше през целия му досегашен живот и на което той отдавна не обръщаше никакво внимание, се надигаше мощно в него и го заля с тежките си вълни. То изкара от дълбините на съзнанието му дълго потискания стремеж към подкрепа и любов. И Веова изпадна в дълбоко униние.

***

Сатара се връщаше дълбоко наранен. Примирил се вече с непрекъснатите си неуспешни опити да уговори Веова за едно по-тясно сътрудничество, той не можеше да се примири с несправедливите му обвинения. Обичаше този теор, който беше предпочел да приеме външния образ на старец, увлечен от патриархалните си разбирания, както един човек би обичал баща си. Дори разбираше донякъде, че тези изблици на неприязън се дължат на собственото му развитие от обикновен ангар в истински Създател. Но не можеше да повярва, че това враждебно отношение се основаваше само на професионална завист. Веова не можеше да бъде толкова дребнав. Той нямаше да е теор, ако това беше вярно. Трябваше да има някаква друга причина за странното поведение на Веова. А той не успяваше да я открие от толкова много време. Чувстваше се жалък в безсилието си. Дори работата му не успя да го отвлече от тези тъжни мисли. Даде някакви разпореждания и се оттегли в зоната на покаянието. Искаше да направи пореден опит да открие грешката си. Скоро установи, че беше прекалено уморен, за да се занимава със задълбочен анализ на отношенията си с Веова. Премести се в зоната за почивка - и точно щеше да я заключи, когато Аниор помоли за разрешение да го види. Не бяха се виждали, откакто второто му Аз го посети, и Сатара се зарадва на посещението му. Аниор го погледна и каза, като че ли прочете последните събития от лицето му:

 - Бил си при Веова и отново нищо не постигна. Това звучеше като упрек, въпреки че Сатара знаеше, че Аниор не го обвиняваше. Отново го завладя чувството, че се бе провалил, и той скри лице в ръцете си. Аниор го прегърна нежно и го галеше по косата. Са¬тара се чувстваше върнат във времето, когато Аниор му беше майка и го успокояваше край леглото на умиращия старец Имòр. Поемаше нежността му в себе си и постепенно се поотпусна. Изпитваше огромна благодарност към съдбата, че му беше определила да извърви част от пътя си заедно с този делен. Време беше да мине на горното ниво, но той все отлагаше тази стъпка вече не заради отношенията си с Веова, а за да може да продължи да прегръща този дух в превъплъщението си на ангар. Преливаше от обич към него и прошепна, придръпвайки го към себе си:

 - Нямаш представа колко много те обичам!
Аниор се усмихна и отговори:

- Грешиш. Аз те обичам още повече. Сатара се засмя щастлив. Цялото му униние и умора се бяха изпарили. Дяволито попита:

 - Да обявим ли сега състезание кой кого обича повече?...

 - А какъв ще бъде регламентът? - влезе Аниор в играта. Те се търкаляха, прегърнати на пода. Сатара коленичи до Аниор. Затвори очи като че ли дълбоко се замисля, и после, с вид на озарен от изключителна идея, ги отвори и предложи:

 - Задача първа: кой ще направи най-хубавото любовно ложе!

 В пространството пред тях израснаха от нищото две странни образувания. Те непрекъснато променяха формата си, управлявани от фантазията на създателите си. В един момент Сатара се засмя и извика: - Край! - той погледна с преиграно отвращение и двете произведения. - Равен провал! Най-хубавото любовно ложе измислиха теорите и аз предлагам да се преместим в него. И още преди Аниор да успее да възрази, той го хвана за ръка и го пренесе в зоната на любовта.

 - Какво чак толкова хубаво има в тази зона? - огледа се Аниор. – Наистина, не зная какво я прави подходяща за тази цел.

 - И аз нямам представа, - поизлъга Сатара. Не му се занимаваше с обяснения сега. - Правил съм любов в почти всички зони, но в тази удоволствието е най-голямо.

 - А, така значи! - Аниор се преструва на изгарящ от ревност. - И мога ли да узная с кого?

 - О, бяха толкова много, че вече не ги помня - засмя се Сатара. Напрàви опит да прегърне Аниор, но той го отблъсна.

 - Нямам намерение да бъда поредното ти завоевание.

 - Имам чувството - продължи Сатара през смях, - че малко си закъснял с това решение…Събори Аниор с едно бързо движение и го стисна в обятитята си. Подът на помещението, осветен в оранжево, се прегъна покрай тях. Аниор направи опит да се измъкне от ръцете на Сатара, но той го държеше здраво и усмихнато отговори на напразните му усилия:

 - Няма да те пусна вече никога! - А след това добави нежно: - Защото никого не съм обичал така, както обичам теб. Той охлаби желязната си хватка и погали нежно утихналия в прегръдките му Аниор. Нямаше думи да изрази това, което чувстваше към него, и само го гледаше с очи, пълни с обич. Аниор поемаше тази любов с очите си и я връщаше към Сатара чрез ръцете си. Те вдигнаха волевата бариера на чувствата си и трептяха напълно съгласувано. Беше необходим само миг, за да стигнат до това силно разтърсване, което откъсваше душите им от техните тела. Отново литнаха заедно в далечината към този Първоначален Източник на енергия и останаха при Него, докато телата им не се изтощиха докрай. Тогава те трябваше да се откъснат от това пълно блаженство и да се върнат, за да спасят астралните си тела от пълно заличаване.

 ^^^

Потънал в сложните си изчисления, Аниор не бе чул нежния звън на влизащия в охраняваната му зона Сатара. Чак като чу съвета му как да подреди наследствените особености на мравките, за да хранят листните въшки с листа на точно определен вид дърво, той му обърна внимание. Остàви работата си над матрицата за гората и зачака да чуе за какво бе дошъл. Но Сатара не бързаше. Любуваше се на светлината на Аниор. След като заедно преживяха отново онова необяснимо щастие, Аниор за пореден път направи огромен скок в развитието си. Сатара добре разбираше притеснението на всички около тях. Ако странното явление не касаеше него и Аниор, той също щеше да се изплаши от него. В него самия увеличената ментална енергия почти не личеше, тъй като тя нямаше как да се прояви в това астрално тяло. Но Аниор засвети като един напреднал архитект. Ако двамата имаха щастието да се любят още няколко пъти, Аниор щеше да стигне нивото на теорите. Сатара разбираше, че само енергията още не правеше от Аниор бог, но тя помагаше в бързия му растеж. Темеда - учителят по архитектура - му се оплака, че Аниор учи по-бързо, отколкото той успява да му преподава. Аниор напредваше добре със своята гора. Да изгради такава затворена система без помощта на Камъка на мъдростта, щеше да е изключително постижение за всеки отличен архитект. Аниор вървеше по собствените му стъпки, само че в много по-ускорен темп. Сатара бе убеден, че някой ден Аниор щеше да изгради своя собствена физическа система.

 - Исках да се посъветвам с теб - започна накрая Сатара. - Мисля да говоря пак с Веова.

 Аниор го погледна първо учуден, а после поклати решително глава.

 - Остави това. Няма никакъв смисъл.

 Неговата убеденост смути Сатара. Искаше от Аниор съвет, а не да осъжда самата му идея за среща.

 - Но ние трябва да се споразумеем рано или късно - възрази Сатара. - Иначе всички ни очаква печален край.

 - Не вярвам да се стигне дотам - отговори Аниор. - Просто ще има друг изход от това положение, който ти засега не виждаш. Сатара онемя. Нито веднъж досега Аниор не беше правил такъв пряк намек, че знае повече по този въпрос от него. Почувства се страшно засегнат. Стана и заснова напред-назад. После се спря пред Аниор и го погледна:

 - И защо просто не ми го покажеш тогава?

 Аниор се притесни. Явно съжаляваше за думите си преди малко.

 - Мисля че нямам право - промълви той.

 - А ако те помоля?

 - Дори тогава.

 Сатара се ядоса. И без това се чувстваше безпомощен пред Веова, а сега и най-близкият му приятел не желаеше да му помогне.

 - Аз нямам никакви тайни от теб, Аниор. Приемам те за равен и бих ти казал всичко, защото те обичам. Аниор се сви като от удар. Черен облак на тъга обвиваше тялото му и той тихо отговори:

 - Моля ти се, Сатара, недей! Не сравнявай нашата любов с една информация.

 - Но от тази информация зависи съществуването на две системи, съдбата на толкова много души!

 - Ако беше така, щях да ти я кажа - отговори уморен Аниор. Но Сатара не можеше вече да се спре. Осъзнаването, че Аниор знаеше причината за несполуките му с Веова - че той можеше да му помогне да реши този най-важен въпрос в живота му, а отказваше да го стори, - просто го влуди. Чувстваше се предаден в любовта си към него. Цялата му мъдрост се изпари нанякъде и той каза нещо, за което щеше да съжалява много скоро:

 - На теб просто ти харесва да имаш някакво предимство пред мен. Нали си делен, висше същество - къде аз да се меря с теб… Веднъж успя да ми откраднеш Камъка на мъдростта, а сега отново демонстрираш превъзходството си! Видя широко разтворените очи на Аниор и съжали веднага за избухването си. Аниор се изправи бавно, целият треперещ от възмущение и болка. Отговори тихо, притегляйки всяка дума:

 - Може би най-разумно би било просто да те зарежа сега. Но за да не демонстрирам превъзходството си и за да не нараня самолюбието ти, няма да постъпя така. Той застана пред него и го гледаше право в очите.

 - Щом тази информация ти трябва, за да получиш доказателство за любовта ми към теб, ще ти я дам. Сатара отстъпи няколко крачки назад, зашеметен от силата в тези думи. Искаше да спре Аниор, да предотврати катастрофата, която предчувстваше.

 - Прости ми, Аниор. Наговорих големи глупости. Бих те обичал, ако ще всички тайни на този свят да пазеше за себе си. Не искам вече да знам тайната на моя живот! Чувстваше се като Орак на върха на скалата, когато молеше Сатара за прошка - жалък и нищожен пред великия дух пред него. Аниор се засмя горчиво и отговори:

 - Не лъжи, Сатара. Искаш да я узнаеш, а можеше сам да я откриеш – така, както откри, че тя е тайната на твоя живот. Аниор се облегна на бука на Боар, долепи и двете ръце към ствола му и затвори очи. Сатара вече знаеше, че Аниор беше взел окончателно решение и че нямаше да може да го спре.

 - Толкова си умен, Сатара - започна Аниор, - но точно като сина ни, ти не желаеш да погледнеш фактите, свързани с теб, в очите. Помниш ли как Орак не искаше да осъзнае кой му е бил баща? Сега е точно същото. Той помълча малко и Сатара си спомни как седеше на сламеника в къщата на Имор, притиснат до майка си в онзи мразовит ден. А сега Аниор се беше превърнал отново в тази любяща майка, която обясняваше търпеливо на сина си тайните на вселената и негова собствена тайна.

 - Аз нямам никакво предимство пред теб - продължи Аниор меко, - защото и ти си делен. Настъпи мъртва тишина. Дори вятърът престана да движи короните на многовековната гора. Сатара беше замръзнал на мястото си. После изтича при Аниор и го прегърна. Това по-скоро беше нужда от физическа подкрепа, отколкото изблик на любов. Но Аниор се наслаждаваше на тази прегръдка, осъзнавайки, че тя можеше да бъде и последната в общия им път. Съзнаваше голямата отговорност, която беше поел, съобщавайки тази информация на Сатара. Никой не му беше забранил да говори за това, но Аниор знаеше, че бе престъпил неписан закон. И знаеше, че това щеше да има последствия. Но не можеше да измъчва повече Сатара. Грозните му думи преди малко показаха колко много беше разстроен той от неумението си да разбере причините за поведението на Веова и за собствените си щения. Сатара се откъсна от него и го погледна с объркани, безпомощни очи. Накрая плахо зададе неизбежния въпрос:

 - И кой е второто ми Аз?

 Аниор се усмихна нежно и тихо отговори:

 - Хайде, Сатара, не си оглупял напълно. Знаеш го много добре, но не искаш да си го признаеш. Реакцията беше зашеметяваща. Сатара отскочи и изстена. Затича се между близките дървета, държейки главата си с двете ръце, като че ли щеше да я загуби, и мълвеше непрекъснато: - Не, не, не!...

 После спря отведнъж пред Аниор, погледна го с умоляващи очи и тихо помоли:

 - Кажи ми, че това не е вярно!

 Аниор го погледна със съчувствие и любов и отговори:

 - Вярно е. Сатара се опъна в цял ръст, вдигна главата и ръцете си към небето и изрева като ранено животно. И този рев се чу из цялото царство и ангарите замръзнаха на местата си. Прелетя в зоната на изпращането и избяга на горното ниво. Аниор, потънал в непосилна тъга, прегръщаше живия бук. Сам беше предизвикал това, от което се страхуваше най-много и за което го бе предупредил Боар.

***

Усети, че отново някой беше проникнал в зоната му. Аниор се откъсна от мрачните си мисли и се огледа наоколо с надеждата да види Боар. Имаше силна нужда от неговата подкрепа. Но видя Веова да приближава ядосан.

 - Какво си направил със Сатара - почти извика той, - че хукна през глава и напусна това ниво?

 Излъчваше не толкова яд, колкото болка, и Аниор разбра, че той истински се тревожеше за съдбата на Сатара. Беше причинил мъка не само на Сатара и на себе си, но и на Веова. Чувстваше отговорността за постъпката си като огромен камък на раменете си.

 - Казах му кой е - отговори Аниор свеждайки глава пред обвиняващия поглед на Веова.

 - Казал си му, че е делен? - Веова направо подскочи. - Как можа? Нямаше никакво право да се бъркаш в неговата съдба!

 - Но той страдаше неимоверно от това, че не проумяваше вашите отношения - защити се Аниор. - Искаше отново да говори с теб. Нямаше да спре, преди да узнае истината, а само щеше да трупа болка и разочарование.

 - Това още не ти даваше право да нарушиш закона -отговори възмутен Веова. - Трябваше да го узнае от мен или да се добере сам до това познание.

 - А ти защо не му каза, щом знаеше истината? - запротестира Аниор, поглеждайки Веова в очите. - Може би ти доставяше удоволствие да гледаш как той се измъчва? Веова се смути от неочакваното обвинение.

 - Разбрах го съвсем скоро - отговори той, - малко преди ти да дойдеш. Разбрах го сам и бях убеден, че и Сатара трябва сам да се досети. Замълчаха. Аниор седна в основата на дървото и затвори очи. Беше почернял от мъка и Веова разбра, че Аниор беше взел трудно решение. Веова нищо не губеше от това, че Сатара беше преминал на горното ниво. Очакваше го отдавна. Винаги можеше да се премести там и да се срещне с него. А Аниор беше загубил най-близкия си приятел. Убеди се със собствените си очи в изключителния напредък на този ангар. Беше разбрал за начина, по който той го постигаше. С превръщането на Сатара в теор, Аниор се бе лишил от тази възможност за бързо развитие.

 - Сатара нямаше да се сети сам - обясняваше Аниор с уморен глас. - Някой трябваше да му помогне. Никога не допускаше нещата, засягащи дълбоко същността му, да достигат до будното му съзнание. Страхуваше се от тази истина.

 - И на мен не ми беше лесно да я приема - каза Веова замислен. - Първо трябваше да се убедя, че наистина го обичам, преди да разбера защо. Толкова дълго нашите отношения бяха засенчвани от тази фалшива омраза между нас, че това прозрение ми струваше дълга вътрешна борба. И след малко попита:

 - Ти ли му каза, че съм второто му Аз?

 - Не - отговори Аниор, - досети се сам.

 Веова се разходи мълчалив из гората. После се спря пред Аниор.

 - Въпреки това, ти не трябваше да го конфронтираш с този факт. Само обърка всичко. Какво ще направят сега ангарите от неговото царство? Кой ще се погрижи за Сатариус? Помисли ли въобще за последствията? Аниор сведе глава. Знаеше, че упреците на Веова са основателни. Нямаше отговори на неговите въпроси. Отново беше повлиял съдбоносно на развитието на тази система. И отново това влияние беше от съмнителна стойност. Но не съжаляваше за постъпката си. Готов бе да понесе каквото и да е наказание. Обичаше Сатара и щеше да му помогне, каквото и да му струваше това. Веова го изучаваше с поглед, въздъхна тежко и каза:

 - Засега аз ще се погрижа за ангарите. Ще обединя двете царства така, както Сатара пожела. Съобщи го на ръководния състав. След това изчезна, връщайки се в своето царство.

 ***

Появи се изненадващо пред очите му в зоната на покаянието. Аниор скочи от радост. Ако можеше, Боар щеше да го прегърне сега, но трябваше да се задоволи с изпращането на чувства на нежност и любов към него. Аниор му отвърна със същото и известно време те просто се радваха един на друг. Бяха единствената двойка делени, доколкото знаеше Боар, способни на такава близост. Благодарение на Веова, вкарал ги несъзнателно в ситуацията да общуват един с друг, те се бяха научили да се справят с тези положения и да черпят максимална радост от тях. Засега успешно избягваха омразата, предпазваща двойките делени от спонтанно сливане. Предаде малко енергия на Аниор, за да се справи по- лесно с тъгата си. Той го погледна благодарен и го попита измъчен:

 - Сърдиш ли ми се за това, което направих? Боар се усмихна и отговори:

 - Въобще не съм в състояние да ти се сърдя за каквото и да е.

 Аниор го погледна учуден и промени въпроси си:

 - А би ли постъпил по същия начин?

 Боар се засмя.

 - Сега вече ме хвана натясно - отговори той. - Не, не бих. След като видя посърналото лице на Аниор, нежно добави: - Но не те осъждам за това, което си направил. Действал си от любов, макар че малко избърза. Направи това, което смяташе за правилно, и аз нямам намерение да се поставям над твоите решения.

 Подкрепи думите си с нова вълна от нежност и постепенно черният облак край тялото на Аниор се разсея. Но му предстоеше да съобщи на Аниор далеч по-неприятни неща, и Боар леко се натъжи. Аниор веднага забеляза промяната в настроението му и го погледна с напрегнато очакване.

 - Теорите, отговарящи за този сектор, се събраха и взеха решение как да ни накажат - продължи Боар.

 Аниор го прекъсна възмутен:

 - Защо "ни"? Нека правят с мен, каквото си искат. Но ти нямаш нищо общо с това!

 - Ние сме скачени съдове. Всичко, което става с единия от нас, незабавно се отразява на другия. Всяка наша радост е обща, но и всяка наша мъка. Когато наказват теб, те все едно наказват и мен.

 Аниор го погледна с виновно лице. За първи път той съжаляваше за постъпката си. Не искаше заради любовта му към Сатара да пострада Боар.

 - Не се тревожи за мен - успокои го Боар, - моят дял е доста по-лек от твоя. Смятат, че не си достоен да бъдеш ангар и ще те преместят. Аниор се засмя горчиво. И без това не знаеше как да погледне ангарите в очите. Те обожаваха Сатара и нямаше скоро да му простят, че го беше прогонил на горното ниво.

 - Ще ме върнат на Земята ли? - попита той.

 - Не - отговори усмихнат Боар. - Те не могат да те преместят отново на физическо ниво. Прекалено много сила си натрупал, а нея не могат да ти я вземат.

 Той помълча малко, любувайки се на излъчването на второто си Аз. Аниор дори не подозираше какво беше спечелил от любовта си към Сатара. Той още не знаеше стойността на тази сила.

 - Ще те прехвърлят към диабата. От светъл ангар ще се превърнеш в черен диабо. Но не се плаши! Това далеч не е най-лошото, което можеше да ти се случи. Обсъждаха доста по-гадни варианти, но Веова те защити. Каза, че си бил много подходящ за диабо - повече отколкото за ангар…

- Същото ми казаха и ангарите - усмихна се притеснен Аниор. - Но нищо не зная за тях. Разправяха разни щуротии, в които просто не можах да повярвам.

 - Най-вероятно са били верни - отговори Боар. - Но да си диабо има едно безспорно предимство: те, за разлика от ангарите, добре развиват индивидуалността си и имат чувство за хумор. Може би там ще ти харесва повече, отколкото при ангарите. Само се пази от Ханурà. Тя е ужасна. Аниор го погледна учуден.

 - Тя? Ханура не е ли теор?

 - Теор е - обясни Боар. - Но това, че сме безполови, защото нямаме нужда да се размножаваме, не означава, че в нас няма женски и мъжки същности. Теорите не ги проявяват много силно и ние гледаме на себе си като на равни. Понякога едната страна преобладава и тогава тази склонност се проявява във външния вид, който предпочитат. Ханура е типичен пример за това.

 - А ти какъв теор си? - полюбопитства Аниор. Боар се засмя.

 - След като сме двойка делени и ти беше жена във физическия свят, на мен нищо друго не ми оставаше, освен да се правя на мъж…После добави по-сериозно:

 - Помниш ли, че ти говорих за отношението 3 към 7 при делените? Едно от нещата, което изразява това деление, е мъжката и женската същност. "Тройките" съдържат мъжките качества, а "седмùците" - женските. Но това не означава, че сме мъже и жени в смисъла, който физическите същества влагат в това понятие. Бихме могли да се наречем и "черни" и "бели" или "топли" и "студени".

- За това ли Веова изглежда като старец, защото е "седмùца"? - по-скоро разсъждаваше, отколкото питаше Аниор. Не можа да въздържи любопитството си и попита:

 - А как изглежда Кадор?

 Боар се ухили и дяволити искри се появиха в сивите му очи.

 - Като много хубаво момиче…

Аниор остана поразен. Бореше се с надигащото раздразнение. Не искаше да се поддава на глупавата ревност, възникнала заради несъвместимостта му с Кадор, като две "седмùци". Успя да прехвърли вниманието си на нещо странно, според него:

 - Но ти винаги говореше за него като "той", а за Ханура говориш като за "тя"!

- Теорите не правят тази разлика. Само диабата наричат Ханура "Вещица" и му определиха женски род. После и ние свикнахме с това обръщение. Аниор не знаеше дали Боар не иска просто да го успокои с тези подробни обяснения. Връщаше се към нерадостните мисли за това, което му предстоеше, и си спомни какво му каза Боар преди малко:

 - А ти? Какво ще правят с теб? Боар се усмихна нежно.

 - Просто трябва да помагам временно на Веова да управлява и двете системи. Ще заместя Сатара, докато той се оправи. Така поне няма да скучая.

 - Какво стана със Сатара? - попита Аниор изплашен. - Мислех, че щом стигне горното ниво, той ще бъде добре.

 - Не се тревожи - успокои го Боар. - Кадор се грижи за него. А той знае как да помага на побъркан от любов делен. - И добави усмихнат: - Успях да изпитам това на собствен гръб. Но на Аниор не му беше до шеги.

 - Побъркан от любов към кого? Към мен, или към Веова?... Боар се затрудни. Не знаеше как да каже истината най-меко на Аниор. И без това му се беше събрало много през този ден. Погледна го нежно и каза:

 - Май и към двама ви…

Но Аниор не се засегна. Той знаеше, че Сатара и Веова се обичаха точно толкова, колкото той и Боар. Правеше разлика между любовта на двойка делени и любовта между два различни индивидуални духа. Двете чувства в него въобще не влизаха в конфликт. Седеше натъжен в мислите си и тихо помоли Боар:

 - Ще предадеш ли на Сатара нещо от мен? Боар се усмихна и отговори изключително топло:

 - Ще му кажа колко много го обичаш и колко много съжаляваш, че не можеш да го прегърнеш сега.

 Протегна ръка, образува астрална материя край нея и леко докосна ръката му. Аниор се стресна и го погледна, учуден и щастлив. За пръв път Боар рискуваше такъв пряк допир. И двамата се наслаждаваха на връзката си и внимаваха да не загубят разсъдък от силните си чувства. Мечтаеха заедно, докато успяваха да поддържат това сътояние стабилно. После Боар рязко дръпна ръката си. Хвърли към Аниор един последен нежен поглед и каза:

 

 -Обичам те, бъди силен! - и се сви в една точка, за да се върне там, откъдето бе дошъл. Боар издебна Кадор да Го няма, за да предаде на Сатара поздравите на Аниор. Просто закачи един свой светлинен лъч към тялото на Сатара и му преля чувствата на Аниор. Щастлив, Сатара се смая от това му умение, но Боар обясни, че има да открива още много неподозирани възможности на новото си тяло. 

 

 

15.08.2019 г. 13,28 ч.

 

УЧИТЕЛЯТ: „Докато любовта се изявява /истински/, човек е ВНИМАТЕЛЕН в отношенията си. Когато любовта слезе в астралния свят, явяват се сенки, които я покриват. Като слезе на физическия свят, любовта започва да ограничава. Тя поставя човека в ограничения. Докато е на физическия свят, човек все ще туря в кафез възлюбената или възлюбения си. Все ще се намери някой да ви тури в кафез…” (1922.01.08н.Разговор с Учителя.ПНМ.С1949:56)

 

 

 


СЪДЪРЖАНИЕ
/

 

 Начало 
 Тълковен речник 
 Книга 1 
 Книга 2 
 Книга 3 
 Книга 4 
 Книга 5 
 Книга 6 
 Книга 7 
 Книга 8 
 Книга 9 
 Книга 10 
 Книга 11 
 Книга 12 
 Книга 13 
 Книга 14 
 Книга 15 
 Книга 16 
 Книга 17 
 Книга 18 
 Книга 19 
 Книга 20 
 Книга 21 
 Книга 22 
 Книга 23 
 Книга 24 
 Книга 25 
 Книга 26 
 Книга 27 
 Книга 28 
 Книга 29 
 Книга 30 
 Книга 31 
 Книга 32 
 Книга 33 
 Книга 34 
 Книга 35 
 Книга 36 
 Книга 37 
 Книга 38 
 Книга 39 
 Книга 40 
 Книга 41 
 Книга 42 
 Книга 43 
 Книга 44 
 Книга 45 
 Книга 46 
 Книга 47 
 Книга 48 
 Книга 49 
 Книга 50 
 Книга 51 
 Книга 52 


...Продължава във Facebook.
© Необятното продължава да говори - 2021 ∴ Attar
Посещения - hit counter