Необятното говори

Книга 45

1862 1.10.2016 Размисли по повод на работата ти за религиоз-ността, до Х.С.

Баща ми ми обясни още докато бях юноша, че religare означавало „отново свързване” (с Бога). Причината била грехопадението, но му зададох въпроса защо Бог е допуснал такава възможност, защо в произведението Му има заложени дефекти, след като лично Той е създал Битието и съществата и е всемъдър и безпогрешен, а човекът е „венецт на творени-ето” – последният Му и най-съвършен шедьовър, криещ потенциали, непознати и за боговете. Бях чел вече в беседите на Учителя, че всички същества в цялата вселена чакат със затаен дъх какво ще разцъфти в човека и какъв нов плод ще даде. Отговòри ми, че възможността да грешим е инструмент на свободната воля, с която е надарен само човекът, и че е единственият път засега да напредваме в Мъдростта и Познанието. Че отклонението от Модела води до болка и страдание и до необходимост да поправяме грешките си. Казах на баща си, че ако аз бях Бог, щях да измисля нещо „по-интелигентно”...

Осмелих се, понеже бях чел в беседите, че ако някой предложи друг, по-съвършен модел, Бог ще го приеме, но досега никой не бил успял да измисли нещо по-умно и етично. Казах си (което прочетох след много години у Владмир Леви), че никой не ме е питал дали съм съгласен да си правят експерименти на гърба ми без да съм изначално виновен - да ме създават така, че да проявявам заложените дефекти и да ме възпитават както кучето със салама и пръчката, за да развивам условни рефлекси – т.е. „добродетели”... Бях много близко до логиката на честния мислител-атеист.

ДАЙ ТОГАВА ДА ПРЕДИЗВИКАМЕ МИСЛИТЕЛИТЕ С ЕДНА ТЕМА: „КАК БИХ СЪЗДАЛ СВЕТА И СЪЩЕСТВАТА И НАЙ-ВЕЧЕ ЧОВЕКА, АКО БЯХ БОГ? ЗАЩОТО ИЗВЕСТНАТА ПРОЦЕДУРА НЕ МИ ХАРЕСВА И НЕ ИЗДЪРЖА НА ПОНЯТИЯТА МИ ЗА ЕТИКА И ЛОГИКА”. Един френски флософ и писател, сега забравих името му, казва: „Не вярвам в Бога, но ако той съществува, това говори много зле за престижа му”. С течение на годините изучаване на Словото намерихме много отговори на тази основна тема, но напълно задоволителен отговор не съм оформил за себе си и досега. Как би могла да съществува педагогика без пръчка? С безусловно, нетворческо послуша-ние? – Наистина, това е заложено в Библията, но къде отива тогава свободната воля? Или тя се награждава, само когато избираме любовта и доброто?- Натам клонят работите...

- СТРУВА МИ СЕ, че не само християнството специализира религията като откровение - това го има и в индуизма, будизма и т.н. Идеята, че Бог е метафизично абсолютен, но същевременно и еволюира чрез творението Си, я срещаме днес в Словото на Учителя Беинса Дуно и другаде. Нещо повече: разговарящи с Бога като Нийл Доналд Уолш, както те претенди-рат, твърдят, че предават директно думите Му, когато ни казват, че Бог лично присъства даже в леглата ни, когато се любим и правим деца и че насладата и плодът идват от Него. Ние ги получаваме от Него, но и Той прежвява и твори нещо ново чрез нас. Тази теза се оспорва от абсолютистите, считащи, че така принизяваме Бога и се правим на много важни. Всъщност, ние всички сме вътре в Него и действията ни са сам Той. Но това, че ни е надарил със самосъзнание, не е причина да мислим, че ние Го учим на нещо ново и че Му даряваме наслади, които произлизали от нас...

В този смисъл, биха казали абсолютистите, но и диалектическите логици, разликата между Бога и човека не е взаимоизключващо се противопоставяне, а хармоничен процес, извършващ се вътре в самия Него, като взаимонеподвижност и взаимодвижение на двата Му полюса Абсолют и Човек, Богочеловек. Не винаги е хармонично, понякога е драматично и даже трагично, но това е предвидено в Неговата педагогика. В Пиесата Си Той сам позволява ипостасът Му Дяволът да Го предаде чрез ипостаса Му Юда в ръцете на ипостасите му Рим и Синедриона и така да се самоокачи на кръста, с някаква много велика и тайнствена сугестивна цел.

- Включването на теорията за първоначалния Взрив от точка, за да се превърне потенциалното в реално, е много чаровно развитие на заложената тема... Възниква въпросът, научава ли нещо ново Бог в крайния продут на това, което е станало „е”? Или, като изначален Провидец, Той е видял крайния резултат предварително и затова той... не Му е интересен. Защо се „поти” тогава?... – За да даде на създанията Си щастието да се преживеят като откриватели и творци... Да, но нали те са сам Той – има ли нещо извън Него? Следователно, Той съзнателно е затворил в самото начало сетивата им за всезнание и всепредвиждане, за да им подари изненади... Сам Той, за да не му е „скучно”, от време на време се гмурвал от Емипирея в Битието, за да Му се затворят сетивата и да може да възклицава пред новости, които иначе потенциало ги знае... Това ставало, като влиза в ипостаса си Човек...

- Работата ти наистина е гениална, понеже и ти достигаш до Драмата и Драматичността, дори до Тревогата, въпреки че Бог е безтрепетен Архат. Всъщност, Той е едновременно и двете. Тревогата е божествена доминанта на ипостаса му „Божията Майка”, „Мировата Душа” или „Селена”, но тази тревога е божествена, защото Тя не се тревожи за себе си, а за децата им. В момента, когато реши да влезе в ролята на сянката си – Луната, - Мировата Душа пада на дъното на ада и започва да се тревожи за себе си. Обрича се на грозни деформации, за да представи на сцената как изглеждат и колко са здрави с течение на вековете и годините тия, които се тревожат за себе си или не реализират пълноценно и с Висок Идеал потенциала и собственостите на Бога, подарени им от Него.

- И ето, ти отново стигаш до възлизането на духа от „екзактната природна детерминация” в сферите на съзнателните творчески изменения - някой ги бе кръстил „ентелехия”. Дали пък наистина това не е уникалната доминанта на ипостаса на Бога като Човек, Человек, Богочеловек? Интересно, Емануил Сведенборг опровергава категорично религиите, които визират Бога само като абстрактен Дух „горе на небето”. Казва, че и да е така, Той съществува вечно и в изначалната Си човешка форма, наречена в библията „Господ”. И наистина, щом е създал човека „по образ и подобие Свое”, значи как изглежда Той в действителност? Или - погледнато разширено – човешката форма е само един от божествените Му „мерцедеси”, а Той съществува едновременно в още безброй божестве-ни, духовни и физически форми? От което следва, че самият човек не е само това, което виждаме днес физически като себе си и другите хора около нас. Казва се, че съвършените същества имат кълбообразна форма и че фактически всички звезди и планети и звездни купове във вселената са именно те, а в човека е заложено и това. Както и квантовата му „ форма” на пълна невидимост, нематериалност, безформеност и разлятост в Битието и Небитието, както възприемат мнозина самия Бог.

- Да, дълго време пътуващият Бог като Човек, самоограничил се в по-ниските измерения, се отдалечава максимално от Своята еталонна истина. Но целта е един ден да се възвърне в Еталона в пълната Си красота и съвършенство, реализирайки Себе Си и равните на Себе Си (богоравните) като Богочеловек. Обаче в гъстата материя подвизаването Му наистина е тежко и драматично, понякога действително трагично. Така Той (Тяй) иска да внуши на родените от Нейго едно от най-великите Си качества, една от най-великите Добродетели – способността да се отказваме от Себе си и Иманентното Си естество.

Казано е, че духовният дух и човек се стреми нагоре в духовния свят, търсейки все по-голяма духовност, свобода, вярност на себе си и на творчеството си, докато божественият дух и человек слиза надолу по стъпълата на Саможертвата във все по-гъста и по-гъста материя, подвизавайки се почти изключително само от любов и милосърдие. Също като Бога като Господ, той си мисли какво е необходимо на другите, според представите, естествата и потребностите на другите, а не според Своите иманентни представи и потребности или липса на потребности. Самоограничавайки се до максимум, Бог като Господ денонощно изтръгва Свои изтерзани създания от дъното на ада. От най-голямото падение и най-големия грях - мисълта за себе си и верността на себе си. В духовния свят това е най-висшето качество, но то е егоизъм, то е качество – не е добродетел. В божествения свят, проникващ до дъното на ада и под него в тартара, това е най-голямата добродетел. С тази тънкост, че същевременно не губиш себе си и жаждата си за свобода и вярност на себе си, но ги ориентираш само за периодите в „извънработно време”... А работното време на Христос и добрите хора е в света - сред лишените, сред нещастните на дъното на ада.