Книга 29
2.III.134(1998)г.
2.III.134(1998)г.
Хижа "Седемте рилски езера"
ПРИКАЗКА ЗА МАРИОР И КВИЛЕНА
17,48 ч.
След вчерашния разговор, записан на лента, очакваме отговори на Елма по обсъжданите въпроси. Дали Той сега е склонен да говори на тези теми - или има и вариант да се изпълни желанието на един приятел, който наскоро помоли да искаме нови приказки от Елма, защото отдавна не са идвали? Преди малко той каза, че за Този, Който ни говори, сигурно не е никакъв проблем да отговори на каквито и да е въпроси и под формата на приказка.
17,52 ч.
- Никой не би се отказал да слуша приказки, докато повечето хора се страхуват от учения и поучения. Ето защо и на Най-Опитният в Битието, Който говори на всички езици и познава всички философии, религии и прочие, Му е най-приятно да разказва приказки...
Охан се славеше по всичкия свят с приказната си природа и нескончаемите песни, с радостните танци на обитателите си. Охан владее и досега много светове на най-различни места, а паспортът за там е само един: да си млад и хубав, да пееш сладко и да си безгрижен.
Навършил 16 години (по вашите земни представи), Мариор бе най-изкусен в пеенето на 8 гласа едновременно и събираше огромни тълпи от цял свят, когато се оповестяваше, че има намерение да пее. Той сам пееше почти постоянно, но се криеше, понеже се чувстваше много добре без хора наоколо. Мариор знаеше, че в един далечен свят се е родило момиче, което също пее на 8 гласа, но още не знаеше как да я открие и да отиде при нея.
Когато Мариор или Квилена пееха, техните песни се настигаха в пространството, оплитаха се бурно една около друга и създаваха особени тунели, коридори, в които можеше да се пътува от нейния свят до неговия и обратно. Ето защо, те не преставаха да пеят, защото съзнаваха, че въпреки вече отдавна пътуващите по техния коридор, тунелът още не е окончателно готов и може да се разпадне, ако някой от тях престане да пее. Те знаеха със сърцето си, че още не могат да се срещнат лично, преди да са изплели целия тунел. Затова пък постоянно се сънуваха и приличаха на отнесени, тъй като това ставаше и когато не спят. Всеки от осемте им гласа се съчетаваше със съответния глас на другия - и така те спонтанно пееха, едновременно на 16 гласа, най-дивната песен на Любовта и чистотата, която някога беше чувало тяхното човечество! (При мисълта за корекция и поставяне на "тяхното човечество" в множествено число, понеже Мариор и Квилена са от различни човечества на голямо разстояние, бе изяснено, че те са всъщност от едно човечество, но в друго измерение – б.х.)
Щастието им беше голямо, но и тъгата не ги напускаше, тъй като оплетените им в любовно единение души плачеха и за физическа среща. Имаше един начин те да се срещнат много по-рано, но за това бе нужно взаимно желание. Колкото и да е странно, нишката на взаимното желание още не светеше със своя прекрасен, ярък ален цвят, през центъра на тунела. Тя бе още нежно розова, тъй като между тях съществуваше взаимна обич, но не и взаимно желание...
*
Някои странни същества се опияняват от хипнозата на момента и от обстановката, в която се намират, считат нещата за дадени и неизменими, и тяхната инертност ги кара да се чувстват доволни от самотата си или от съществата, с които общуват; или от познанията и творчеството, които са им достъпни. Те си мислят, че приближаването към сродна душа е работа на Бога и Провидението, че абсолютно никак не е необходимо човек сам да прави усилия за това, подпалвайки ярко и силно желание за незабавна среща.
Не укорявайте тези нежни или още груби душевно създания, тъй като тялото на желанието в тях още не е пробудено от ударите на мъката и страданието на копнежа. Съжеланието е мигновен ток между две или повече същества с пробудена жилка от Бога, и то се отличава по това, че се превръща в едновременно и незабавно действие за реализация на копнежа.
Много деца в Битието са заченати без следа от съжелание у родителите им, а по причина на възникнала взаимна симпатия или по някакви съображения. Така и нашите приятели се обичаха нежно и всеотдайно, преди още да се познават физически. Пеейки, те правеха щастливи милиони свои събратя и сестри, но желанието за близък контакт още не бе узряло с еднаква сила и у двамата. При такива случаи, често нещата вземат нещастен обрат и силите на мрака пращат свои представители, за да разрушат и останалото, понеже в Битието няма закон за половинчати и отложени действия.
Сега оставям на вас и на всички други, които пожелаят, да доразвият приказката за тези двама певци, като си представят какво е станало поради дългата липса на съжелание. Тези, които искат, могат да се опитат да спасят героите от приказката, след като те бъдат подложени на сериозни изпитания.
Така че, всъщност, истинската драма на приказката още не е започнала. На същество, което дълго време не желае да познае света на съжеланието, му се налага да мине през четири изпита:
Първо, да може да дарява любовта като стремеж по милост; а ако не може да направи това, Кармата да го остави на самотек да търси изход от положението си.
Второ, да може да отдава любовта като чувство с благост - без нито едно изключение.
Трето, обичта му да може да възбуди у някого любовта като сила в такава степен, че този човек, това същество да може да повдигне планини от инерция и невъзможности, за да се усъвършенства - да стане достойно да отговори на тази обич със същата сила и да служи на обичното същество тъй предано и всеотдайно, че да му помага във всичко по-добре от всички останали.
Най-накрая, любовта като принцип трябва да възбуди истинската любов в съществото, което изпитват - т.е. любовта към всички, - без това да нарушава постигнатото в другите три области.
Може би някои от вас очакваха сдъвкана приказка - приказка докрай, с всичките перушинки и възклицателни, но Аз сега давам началото на една приказка, която да се опитате да доразвиете сами. Приказките на Елма никога не са измислени - те се опират на реални случки и имена в Космоса. Те обаче имат силата да измислят техните по-нататъшни съдби чрез красиво подсказване, без да се вмесват в свободата на волята.
Ако успеете с тези ваши варианти, като си дадете пълна свобода на фантазията и въображението, Божественото у вас би могло да помогне не само на тази двойка сродни души, но и на всички останали, които имат същия проблем. Тогава, може би, някой ще достигне и до отговора на въпроса, дали дадена любов винаги е сам Бог или не е; и, ако е, - в каква степен и при какви условия е именно Бог.
Имам право на малко подсказване. Не мислете, че ако съберете нашите герои от сегашната приказка в един дворец и ги ожените, това ще реши положението... И такива случаи има, но техният изход е съвсем друг. Един от двамата в тази драма - няма да кажа кой точно - все още упорито се съпротивлява на Бога дълбоко вътре в себе си, въпреки че инак е много вярващ и набожен. Той все още е изпълнен със себе си и затова иска или всичко, или нищо.
Който иска всичко или нищо, не е човек на високия идеал. Тази вътрешна упоритост и гордост, себелюбие, унищожава алената краска на самоинициативата и надеждата за избухване на съжелание. Непознаването на закона за неунищожимостта на желанието обаче става причина такива слепи сърца да се отдадат фанатично на някоя вяра, наука, изкуство или дейност; или да почнат да си попийват, за да "разкарат" гласа на съвестта, който иска да си признаеш истината пред себе си. След като я признаеш пред себе си, ти трябва да я признаеш и пред онзи, с когото си излязъл заедно от Бога, а не да се криеш в миша дупка от него и от самия себе си; или да чакаш някак си събитията, с течение на времето, да съкратят разстоянието между вас.
Гордите и страхливи принцеси и принцове, особено ако имат и външна привлекателност, се ограждат с кукли – кукли-четки и бои, кукли-книги, кукли-приятели и обожатели, с които се опитват да се спасяват от постоянния ропот на съвестта, от изгарящата жажда за свобода и любов. Те манипулират тези кукли, само и само да запълнят времето си и да мислят, че се спасяват или "спасяват" някого. Но всъщност това не са кукли, а живи хора и ангели, които, по своему, са влюбени в тях и служат на идеала си, за да го спечелят.
Не се опитвайте да спасите двамата герои и с посвещаването им на Словото и Делото, с цел да се подготвели заЖивота. Мнозина се спасяват точно по този начин, но не и двамата, за които ви разказвам в тази приказка. Просто, моментът е узрял да се срещнат. Какво ще произлезе след това е неизвестно, но този опит се налага, тъй като Вселената не може да търпи повече разногласие и липса на съжелание у съществата, които строят коридори между човечества.
Любовта Като Принцип ще помогне последна, ако всичките ви опити останат безуспешни. Все пак, вие се опитайте да пробудите Спящата Царкиня, въпреки че тя или той изглеждат много умни и дейни в очите на другите.
Много високи огради от тръни трябва да преодолеете, за да развиете правилно приказката. Спомнете си всички приказки на тази тема и помислете какво са искали да кажат Учителите на човечеството, както и певците, които са ги съчинили. Ако не – сами съчинете съвършено неочакван край на приказката, какъвто не е имало никога и никъде. И знайте, че пробуждането на спящи сърца и души не може да стане с никакви остени и иглички, с никакви вълшебни парфюми, дори и най-нежните.
Това е новото домашно за ония, които искат да напишат или да разкажат края на приказката.
По другите въпроси - друг път.
18,10 ч.
7.11.2008 г., 07:58:13
Изминали са повече от десет години, откакто е дошло това осияние. То не е отишло до хората, а и да го е прочел някой от приятелите, то е било в некоригиран вид по вина на един човек, който започва да проверява из основи тези текстове цели 36 години, след като е дошъл първият. Илюзията за отклик и правене на добро на дребно, илюзията за личен живот, илюзията за чувство за дълг към отделни хора, а не към Бога, илюзиите за други приоритети, таланти, интереси и развявания в живота извън Словото стават причина за замразяването на живи подаръци от Бога, които си стоят заровени.
Именно по тези причини и по други, Приказката за Мариор и Квилена няма варианти досега. Нека поне днес, макар и с такова огромно закъснение, желаещите се опитат да дадат такива варианти. Нека си представим, че това е една от темите, които Учителят дава в Младежкия Клас.
Ето една от домашните работи, която се ражда едва сега, поради едно късно пробудено чувство за съвест. На мнозина тя ще се стори изключително заплетена, сложна и объркана, затова може въобще да не се чете или да се остави още в началото. За други, въоръжени с по-голямо търпение, това може да бъде материал за изучаване как са се композирали до този момент в един интелект идеите, дошли от няколко хиляди беседи на Учителя Беинса Дуно и над 1100 осияния от Елма. Няма никаква гаранция за стройност и пълна истинност. Затова и се нарича "домашна работа" – опит на ученик, който е още по пътя. Може би и на войник, току-що докаран в лазарета от последната битка на фронта: отново бълнува едни и същи думи, отново кърви... Докторът ще си помисли върху диагнозата, полевият съд или ще му открие тактически грешки, или ще го оправдае и награди. Сестрите обаче не се интересуват от всичко това: те превързват рани. Без замисляне. Затова и се наричат "милосърдни".
ПРОДЪЛЖЕНИЕ
НА ПРИКАЗКАТА ЗА МАРИОР И КВИЛЕНА
№1
7.11.2008 г. 8:15:36
- Господи, защо ми причиняваш това?! С какво заслужих този смъртоносен нож в гърба след толкова много години чист и свят живот? Нима не дадох всичко от себе си за Тебе, за Твоето Слово и Дело, за Твоята музика и за развиването на братския живот? Защо ми отне най-близкия човек? Ето, аз умирам – не искам повече да живея. Без него всичко пропада и аз почвам да не вярвам дори на Теб!
Думите на Квилена се бият спирално по целия коридор между нея и Мариор. Космическите зрители виждат как те избиват милиони същества, които са се зародили като ембриони по вътрешната му повърхност. Квилена не подозира, че мисълта за себе си е жесток кюртаж, углавно престъпление, което всички ние извършваме ежедневно и ежечасно, когато се чувстваме нещастни. Мъката ни, егоистичната ни скръб и жал за самите себе си, дори и подплатена със свещени цитати, се върти спирално като смерч от остри ножове и посича не само ембрионите, но и живородените деца на една любов, на едно сродство между душите.
В такива съдбоносни минути на космически геноцид се поставя въпросът за самите нас: дали сме родени от Незнайното – или сме същества-имитанти, ерзац на някой друг творец, който лепи от глина подражания на творенията с душа. Той ги изпипва външно дори по-перфектни от създанията на Незнайния, ала малцина виждат и усещат, че това не са живи същества. Това, те че се движат, говорят, организират, свирят, пеят, впечатляват, разсъждават умно и разумно и стават "фактори" в някое общество, съвсем не означава, че са живи. Живото и безсмъртното в света се отличава по това, че не се отличава. То се храни от липсата на мисъл и жал за себе си, от абсолютното и тотално самораздаване на всички страни като лъчите на слънцето и плодното дърво, без да се интересува дали някой се ползва от това, има ли някой "специален". То няма нужда от едно-единствено същество в своята аура, освен за определени мигове и кратки периоди, когато Вселената влиза в него за Свещено Зачатие.
Подобията на хора и ангели, подобията на богове не зачитат нито избухването на всички страни, нито специалните мигове на Живота, когато той се създава. Имитантите се разпознават по това, че не могат да живеят радиално във всички посоки; а когато Вселената си опита да влезе в тях като един-единствен лъч, те пак се съпротивляват. Те искат винаги да са сами или да са прилепени към строго определено същество по строго определен начин. Това те кръщават "чистота и святост".
Мариор, усещайки как умират милиони, изведнъж разбира, че Квилена не е родена от Незнайния, защото тя "знае" точно какво е любов, какво е брак, какво е чистота, святост, вярност и целомъдрие. Сам Незнайният никога не е знаел какво представляват тези неща, не иска да знае и никога няма да узнае. Колкото и да ги изяснява през вечността, Той никога не им е прикачвал еднозначност, никога не е казвал, че са еднакви за всички същества. Никога, в нито един миг от историята на Битието, не е имало и никога няма да има нито едно същество, родено от Него, което да реагира на различието с накърнено честолюбие, с остра дума, с остра реакция, остър или изцъклен поглед; с мъка и остра обида, с черно самосъжаление. Мариор изведнъж осъзнава, че тези симптоми на имитантите до един са присъщи и на Квилена. "Господи! Дано да е само заразена, а не без душа!" – проплаква вътрешно той.
Странен ден... Като на длан, само за един миг Мариор вижда дълбоките причини за вихъра от смърт по кръглия и дълъг коридор през пространствата, създаден от него и любимата му. Вижда мига, когато той е поискал да прокара през центъра му прекрасна червена струя от огън и светлина; вижда и спонтанната съпротива на Квилена откъм нейната звезда, където тя живее: усилията й да запълни коридора с нежно розово сияние, недопускащо и следа от червена магма.
Преди да си обясни защо става така, Мариор осъзнава, че съществата, създадени от Знаещото и Знайното, а не от Незнайното, до едно приличат на всички военни началници в космоса. Те се грижат за космичната сигурност, локалната сигурност, домашната сигурност, сигурността на собственото сърце и удобство, на собственото развитие, собствената чистота и съвършенство. Те съчиняват, дават и изискват клетви, а хванатите в тях не подозират, че думата "клетва" е сродна с "клетка" и "клет". Хванатите не разбират, че влизат в затвор или казарма, където има ограда с високо напрежение. Цял живот не проумяват, че има контролно-пропусквателен пункт, от който се излиза само с разрешителен билет или с краката напред. В този ад се борави с понятия като "дълг", "вярност", "преданост", "предателство", "измяна", "дезертьорство". Ако избягаш, ставаш "невъзвръщенец" - и отровните мисли и оръжия на предишния господар ще те преследват докрай, като "виновен" и "изменник". За казарменото съзнание всеки, който не отговаря на представите на ефрейтора или генерала, е "лош" и "враг" – психически обект, за който се мисли с обвинение и омраза; в интимните случаи липсата му предизвиква кислороден глад.
Съществата без душа – милитаристите, следователите и полицаите на духа – мислят изключително в черно-бяло: за тях различните и избягалите са неизменно на черната страна. Изразът "Никога няма да му простя" е непременен белег за същество, което не е родено от Незнайния. То знае с абсолютна сигурност, че именно то е право, а неизпълнилият "закона" и "дълга" си – грешен. В световете на смъртните, бегълците трябва да бъдат "наказани"; а при тези, за които се поставя с основание въпросът дали имат безсмъртна душа, космосът наблюдава дали преследват "виновния" с лоши мисли и определения. Ако не казват и не мислят това с пълна яснота, симптомът е огорчението им. Жертвите им обаче не подозират, че всичко това се е развило по модела на всички гробища в света – липсата на индивидуален жизнен радиус и обмяна с повече аури, плътното съжителство с една и съща аура, преминаването в друга без никакъв отдих и лечение. Воденият за носа се озовава в капана неизменно, без за знае какво значи "Троен Ритъм". Не е чувал за космичния закон, че на най-близкия трябва да отдаваме максимум една трета от свободното си време и да се пазим като от огън от безпокойството му в останалото време. Ако то ни преследва, значи той не ни е "най-близкият". Сродната ни душа е щастлива от залъка или трохата и не се тревожи дали ни "владее", къде сме и какво правим в останалото време. Не задава въпроси и не иска да й се отчитаме.
Припомняйки си тестовата система на Незнайния, Мариор се подготвя за Първото Изпитание и се пренася в света на Квилена като едно невзрачно същество, даже грозновато. Той трябва да се добере до двореца на Квилена и да проникне там по някакъв начин, за да види дали у нея има Милост – първия белег на съществата с душа. Ясен знак за това е именно способността да самоподаряваме, без самите да имаме влечение. И то не с думи и съвети, а по друг начин. Летящите из вселената много добре знаят за какво става дума. Тук ще се приложи цитат от един текст, който е дошъл в България още през 1921 г. Интересното е, че и да прочетат такова нещо, много хора моментално ще го изтълкуват превратно. Доколко обаче са прави, съществуват обективни критерии: съществува науката френология.
"Половата любов е най-малката любов на физическото поле; и ако в нея не можем да дадем жертви, как ще можем да дадем жертви в Божията Любов? Затова Божията Любов започва с най-малките величини. Тя е любовта на младите! Ако тази любов започне с лъжа, целият ви живот ще върви в лъжи. Няма изключения! Ако тя почне с ум, воля и сила, целият ви живот ще бъде честен." (Том "Беседи, обяснения и упътвания", стр. 80-84, съборна беседа "Законът на съвършенството" от 20.VIII.1921 г., Велико Търново)
Някои хора с абсолютна убеденост ще кажат: "Много ясно: жертвата е да се откажеш от тази "най-малка" любов - и това е единственото обяснение". Но какво значи всъщност да дадем жертви, да лъжем или да не лъжем в този случай, наистина е един много индивидуален въпрос. Могат да се дадат поне 100 различни и отговора, в зависимост от нивото ни на еволюция. Може да е вярно и отказването от този вид любов, ако то ни прави вечно млади, здрави и добри. Единственият обективен критерий са измерванията на лицата и телата ни от ангелите, когато си заминем в другия свят. Там всеки представлява това, което е мислил за любовта. Тук този въпрос, на базата на цитираната мисъл, ще бъде оставен без еднозначен отговор, но познаването на няколко хиляди беседи в оригинал е важен фактор. Истинското познаване на Словото не е даже достъпът до стенограмите, но чуването и виждането му в акашовите филми; присъствието в Класа денем и нощем, когато то идва - а то никога не е преставало и няма да престане; изливането му през самите нас, ако сме деца на Онзи, Който добре знае как да предава наследствеността Си; живеенето му както го живеят истинските хора, които изглеждат малко по-добре от сигурните в себе си.
Пътуването до света на претенциозната Квилена и приключенията и перипетиите за доближаване към нея е цяла сага, която може да бъде разказана по най-различни начини. Както е известно, ние, разказвачите на Битието, имаме правото да оставим героинята бездушна и да я обрисуваме като смъртните любими, които са "много дейни" или "много идейни", но винаги реагират с пълна сигурност. А можем и да я надарим с безсмъртна душа и да опишем как тя приласкава преобразения Мариор - от милост. Тази милост няма нищо общо с лицеизраза на имащите, когато подхвърлят монета на просяка. Това е милост със силна, неземна тръпка, произтичаща от съвършено щастие. Това е щастието на Доброто Сърце и Безкористието, което затваря очи за гордостта и предразсъдъците и преживява вълнения и блаженства, напълно недостъпни за смъртните. Това е Божественото вълнение: вълнението, че подаряваш вълнение. Не съществуват земни думи да се опише вълнението по индукция, когато влизаме в резонанс с този, комуто сме се подарили! Нашата собствена тръпка, когато се отдаваме егоистично, е само астрална: чрез нас се удоволстват демони, елементали. Ако заченем, ще родим тях, а не същества с монада. Тя не дава и милионна част от насладата, която се изпитва с участието на ангели. Нещо повече: когато се подаряваме от милост и не сме попаднали на астралец, а на небесно същество, това най-върховно преживявяне влиза в резонанс с преживяването на Бога и се нарича "огнение", "сътворение". Бог е постоянно в това състояние. Ние попадаме в него, само когато се смилим, когато даваме.
Много важно е Мариор, под формата на гърбушкото Риголето или дори Квазимодо, на героя от "Красавицата и звяра", дълго време да се прикрива от Квилена не само външно, но и вътрешно – да не пусне тока на същността си. Инак ще се получи Разпознаване и Мигновено Сливане. Тази опасност и този подвиг се описват удивително точно в "Приказки за Боговете" от Беа Нади: теорите, които са богове, трябва да извикат всичките сили и цялата мощ на грамадната си воля, за да предотвратят преждевременно сливане на двама делени – сродните души. При Мариор и Квилена в този момент е точно така: Разпознаването е важно, но не и в случая. Напротив, то може да провали изпита, защото Разпознаването отключва Космическата Памет независимо от формата и тогава сродната душа може да зачене и от змей. Но тук има огромна опасност да се събуди в любимата егоистичният мотив: "Това е моята сродна душа, моят любим! Той сега е пострадал, но като го целуна, ще се превърне пак в принц и вече ще бъде само мой и единствено мой".
Ако приласкаващият е с душа, той може да се примири с маската на любимия за един цял живот, дори и любимият да си остане омагьосан или неудачник през цялото време. Но това още не е Божествената душа. В Божествената душа няма импулс и понятие за "собствен любим", освен ако за това не я пробуди Незнайният. Ето защо, Посветеният Мариор трябва да предотврати всякаква опасност, на този етап да бъде разпознат вътрешно – Квилена трябва да го надари с любов от милост, мислейки, че той е друг човек. Самият Мариор може да прати друг човек, за да е чист опитът, а и за да провери самия себе си - дали няма да му стане мъчно. Но ако вече е изпитан за ревност и се реши, че няма такава опасност, може да отиде при Квилена и лично. В техните космични полети, Квилена в един момент ще види, че това е всъщност нейният възлюбен Мариор. В реалния свят той ще й се представи без генната маска и любовта им ще стане по-сладка и пламенна от всичко познато на Небето и на Земята.
Може да се измисли и един герой около Квилена, който е по-млад, смъртен и много красив. Той ще е обезпечен материално или ще е със солидно обществено положение. Но може и да е бунтар за бесилката. Той ще владее основния трик на смърт-ните – внушаването на "тръпка". Ако жената е по-проста, ще се избере втория вариант: внушаването на "закрила" и "сигурност". Този герой ще играе перфектно върху главната струна на сърцата, които не са родени от Незнайния: "единственост". Играейки майсторски този сапунен лайтмотив на земните романи и киносценарии; внушавайки фикцията, че любовта е принадлежност и избор, този тип герои превземат безотказно и най-претенциозното сърце на Старата Ева, в което все още шава змията на самомнението и притежанието. Това е сърцето на падналите божества "илухими", които са завзели част от вселената и са внедрили в нея своите представи за любовта с обект. Редактирали са безмилостно всички свещени писания именно в този дух, създавайки и подклаждайки по този начин културата на смъртта. Това им е необходимо, за да поддържат в жертвите си чувство за дълг и вина, страданието, тревогата, болестите и накрая смъртта – основните източници за препитанието на интервентите. Генералният вирус – мисълта за себе си, с метастазите на пълната убеденост, обвинението, назидаването, съветването, самосъжалението и саморазрушението – ето тяхното главно изобретение. Второто илухимно изобретение е мисълта за предпочетения и "най-близкия", която дава всички останали дефекти на човешкия вид и на цели ангелски йерархии в локалната вселена.
Разбира се, Мариор не забравя, че има и истински ближни и предпочетени, с които сме излезли едновременно от сърцето на Незнайния. Племето на знаещите и знайните обаче не може да ги разпознае, тъй като сродните ни души идват рядко на Земята и влизат в някого инцидентно, а това племе тук се храни с постоянно "присъствие" и "разчитане". Манталитетът му се мята между възхищението, разчитането, обвинението и огорчението. Обвинявайки, "страдайки", огорчавайки се, те не само стрелят отдалече или в упор в "ближния", но избиват и съществата, които са породени в космоса от тяхната любов (в началото винаги има поне миг любов). Най-накрая тази огнева мощ се връща като бумеранг върху самия обвинител и огорчен - и го ликвидира. Битието няма нужда от същества, които мислят за себе си. Излишна е и перфидната форма на егоизма, при която се посвещаваме жертвено на близките, но очакваме те да са "при нас" и да са "наши" - искаме "компенсация". Въобразяваме си, че именно ние сме изворът с нужната чистота и дебит за тяхната душа. Не се виждаме какво представляваме, но им натрапваме именно нашата личност, с изисквания и присъда "до живот"...
Второто превъплъщение на Мариор пред Квилена е тестът и наблюдението, дали тя е способна да изразява обичта си с благост. Прекъсването на благостта или пълната й липса, дори и обичта да е уникална и нежна, пламенна, не говори за наличие на безсмъртна душа, на монада. Може и да има искра Божия, но сърцето да е изпаднало, заразено. Тогава, именно, се тества и това, дали самият Мариор има душа и истинска обич, понеже на любимия трябва да се помогне. Възвръщането в света на Незнайния минава през най-различни перипетии, но накрая Благостта побеждава. Липсата на благост е симптом за враг или за заразено същество. Но трябва да внимаваме: има едно мазно поведение, което е адско. То е докато те хванат. Заразените от враговете имат остатък от адско съзнание – очаквания, изисквания, търсене на своето право. Оспорване правото или свободата на ближния; опити за превъзпитаване, назидаване или "подсещане", дори и с добри мотиви. Забележката и поучаването, изтъкването на грешка или недостатък, еднолинейността, са доста ясен симптом за спътник без душа – или поне за силно инфектиран.
При този втори изпит по методите на Незнайния, благостта на по-силния трябва да е за пример, дори и когато пренася ранения по въже над Ниагара и той плаче и се бунтува, ръга го, сипе квалификации на рамото му. Развитието на приказката в този вид показва как в коридора на любовта започват да се съживяват умъртвени зародиши, как се съединяват дори посечени телесни части, как по цялото му космическо протежение възкръсват милиони ембриони и продължава биенето на сърчицата. Магията става, понеже поне единият от двамата родители е върнал благостта в очите и мислите си, абсолютното и тотално необвинение и неогорчение, съвършено Божественото отсъствие на мисъл за себе си и за предпочитанията си.
Има нещо в католицизма и подобните учения, което не е невярно: идеята за вечните мъки в ада. Всичко в нас се бунтува с основание срещу тази садистична и инквизиторска идея, но тя има нещо вярно, погледната от друг ъгъл. Адът съществу-ва и обективно - дори във вида, описан от Данте и Йероним Боск, от черковните стенописи. За съществата с душа той не е "вечен". Той е краткотраен или по-продължителен за всички създания с монада, които са изпаднали временно на дъното му (мисълта за себе) или в някой от кръговете му (мисълта за "близките"). Служебните същности обаче, създадени по някаква тайнствена причина като пълни външни подобия на хора и ангели, дори на божества, наистина могат да си останат вечно в ада. За тях той е среда и източник на живот. Това трябва много добре да се разбере. Когато са на Земята или някъде в тяло из космоса, те носят ада със себе си, в поведението си – постоянно разиграват драми на любовта към себе си и към предпочетените, омраза към "враговете" и "чуждите" – тези, които могат да им отнемат плячката. Те се мъчат от точно обратното – от любовта, от хармонията, от истинските блага и добродетели.
Имитантите без душа нямат причинно, будическо и атмическо тяло – те не са способни на Разпознаване, Саможертва, Подвиг. Разпознаването не е само по отношение на сродните души – то е и Разпознаване на Слово и Дело Божие. Това именно са духовните добродетели. Но има и добродетели над духовните, които се изясняват от Словото и разкриват същността на елохимите, илухимите и алохимите.
В приказката за Мариор и Квилена се засяга и това, но в сюжет и художествени поучения то може да се развие само от изучаващите Словото. То не е само в осиянията на Елма. Има го във всички запазени откъси от оригинално Слово Божие - не само в свещените писания и вътре в сърцето ни, но и в цялата световна култура, начиная от митовете, легендите, приказките.
Централната тема от поучението на Учителя в настоящото осияние, касаеща Божествения свят, е тази за съжеланието. То е нещо тъй фундаментално и велико, че е по-горно и от Разпознаването, Саможертвата и Подвига. Значи – има нещо дори над безсмъртието...
Добрите писатели с искра от Бога могат да развият сюжета на тази приказка и в тази посока. Тя е залегнала още в драмата на Орфей, минава през историята на Лилит, Адам и Ева и се повтаря перманентно и до днес. В Божествените Учения и Школи, в Божествените ни импулси има "хляб" и за ангели, и за божества. Затова по време на Слово идват представители не само на всички школи и цивилизации в космоса, но и на всички йерархии, класове и монади.
Тук не е възможно да се даде ясен образ или идея за сюжета на едно вълнуващо "съжелание", но плодове на съжеланието има навсякъде. То е тъкмо обратното на двузначната дума "съжаление" – разместени са само две букви... Казвам "двузначна", понеже съжалението към себе си иде от ада, а към другия – от света на ангелите. Съжеланието обаче е от най-висшия връх на Божественото и затова то носи нещо повече от безсмъртието. Там ти не правиш добро и не раздаваш любов от милост и съжаление, но изворите на живота бликват едновременно и съвместно. Когато съжеланието не е сàмо диадно или триадно, кланово, но стане "всеадно" (интегрално), целта на Битието е постигната и то няма защо повече да съществува.
Вече сме си говорили за полиади и даже за "всеади". Думата подвежда - те нямат нищо общо с ада. Ражда се "Житие" - нещо по-горно от "Битието" в Библията и Старата Вселена. Досегашното Битие е бинарно – по двойки. Именно затова се нарича "Би-тие". Не само душите, но и сигналите на ясновселената в него са по двойки – както в съвременните компютри. Съжеланието обаче е абсолютен ключ към излизането от Битието и възлизането в Живота, Житието – Новата Земя и Новото Небе. Както е казано в приказката, то е мигновено, несъпротивимо и едновременно. Няма време за съобразяване и разпознаване. Никой там не прави саможертва и не извършва подвиг.
Какво значи и как би могла да се развие сюжетно следващата стъпка от Приказката – проявата на Любовта като Сила, - това остава за бъдещи опити и домашни работи.
Същото важи и за последната, най-висока степен на Любовта, дадена от Елма в "Приказка за Мариор и Квилена". Тя касае Любовта като Принцип, т.е. любовта към всички и между всички, равнозначна на елохимната любов. "Принцип" не означава "принципност" – нещо абстрактно. Любовта като Принцип е безусловна и спонтанна любов без замисляне. Това е сам Бог, който избухва в нас от Любов. Именно тя се отличава с еднакво силна и предана любов към всички и към всеки от всички, без да се разрушават предишните три степени. Това е Любов, раздавана не само на предпочетените, но и на "чуждите", "нисшите", "враговете". Врагът, нещастието, чуждият, са форма на съществуване на Бога, когато сме заграбили нещо или някого само за себе си. Докато поддържаме в душата и двора си свинарници, курници, хладилници, за да консумираме заграбена свобода, все някоя империя ще ни преследва. Няма да ни отмине и Трета, и Пета, и Десета световна и космична война, докато ползваме Бога разфасован. Всичко е Любов, всичко е Бог, но ние искаме да си Го имаме на табличка, докато си пием сутрин кафето... Най-близкият – също форма на съществуване на Бога – е отново малтретиран Бог от нас, защото не разрешаваме да прояви естеството на Бога – любовта към всички. Ние искаме да съберем океана в напръстник, и то нашия, което е форма на тежка космическа лудост. Това са отрицателни сравнения и съждения, трябва да има и положителни. Това оставяме на други домашни работи...
В Приказката са подадени ключове и образи за развитието на сюжета и в положителна посока.
7.11.2008 г., 11:50:15
Virgo Paraiso – Духът на нагуала