Необятното говори

Книга 40

Из любителското филмче за с. Стоб в Западна Рила и околностите му (Един китайски мандарин)

Гостуват в Стоб и децата на една приятелка - близнаците Девѝн и Благея. Отиваме на пирамидите. Запознах ги с трите стобски самодиви и отидохме на реката - веселие и игри до Бога!...

По-нататък се разказва за самото начало на запознанството ми със самодивите. Три прелестни момичета от селото сами се приближиха към къщата и поискаха да се сприятелим. Невинността и чистотата са неудържими!

С това филмче отново и отново говорим за директното присъствие на Бога в хората с душа - като поглед с неспряна любов и мила усмивка. Ето още няколко кадъра:

Така могат да гледат само децата на Бога и сам Бог през техните очи. Който ни поглежгда така, ангелът си е все още в него и затова Бог гледа през очите му съвършено ясно и директно.

След това във филма зазвучава народна песен за големия проблем на Тончо... Да, Тончо е тъй кахърен, защото го искат и канят цели три моми-хубавици, а адската религия и традиция повеляват да си избере само една... Но от развитието на легендата за стобските пирамиди в третата част на това живо филмче ще видим, че един ден хората ще престанат да се кахърят по такива поводи и затова никога повече няма да остаряват и умират.

Следва нова тъжна родопска песен и се появяват подвижни надписи, които я коментират: "И наистина, неизмерима е болката на сърцето и душата, когато гальовниците - сродните ни души - не се събират с когото трябва, а стават робини на хора без душа или с много помръкнало пламъче. Когато човек е свободен да живее и да ходи където иска с когото си иска, той остава вечно млад и хубав и райските светове из цялата вселена се отварят за него без никакви проблеми.

Докато близнаците пак играят на "пържоли" на екрана както в началото на това филмче, започва гласова импровизация за тях - все едно, че те са мандаринът и мандаринката...

Един китайски мандарин

с една китайска мандаринка

със дъх на дивен розмарин

дошли с вълшебна перушинка...

Посрещнал ги незнаен принц,

маскиран като весел дядо -

такъв е неговияат джинс

от златозарно Елдорадо...

О, дядо! Бързо ни води

там, дето тичат лудешката

коне от преспи и води,

през тъжните сърца в реката...

Там, дето речните моми

все мият камъните обли,

но тоя срам не се изми...

О, туй е приказка от Стоб ли?

О, славна перушинке, спри!

Постой, семейство, не отлитай!

Не си представяте дори

как тъжни са без вас горите...

Как пàри тая самота,

как плаче празната тераса,

Но... гледа дядо: вечерта

пак ново чудо му поднася:

Към него идват три деца -

три живи стобски самодиви.

В гласа им бликат сто сърца,

сто струи, звънко ромонливи!

Пирувай, обич, зазвъни!

О, въздух за добрите хора!

От тука тръгват си едни,

но мигом пак се пълни двора...

Ето и идеята за самата пиеска, в която злокобната легенда за стобските пирамиди, които уж били вкаменени хора, наказани, защото са целували не по каноните на вярата, ние променихме.

Веселият дядо и трите стобски самодиви пируват и се смеят, радват се на новото невинно приятелство и си разменят самодивски пръстени и клетви за невярност към лошите и вярност към добрите. После се отправят към Стобските пирамиди. Денят е прекрасен; навсякъде дървета и млади овошки в сватбени премени. Дядото понякога се превръща в млад принц. Той и трите прелестни девойки са вече при пирамидите и ги гледат възхитено. Едно от момичетата се преоблича като стара бабичка - нали е пиеска, човек ткрябва да е артист... - и ходи прегъната като буквата "Г", с тояжка,... Помагат й да седне с "оох" и я молят да разкаже легендата за Стобските пирамиди. Като стига до епизода как кумът целунал младата булка и всички се вкаменили, казва злобно: "Това е грях! Така им се пада!” Другите две момичета поемат репликите една след друга: „Ами тогава... те вече отавна са изчезнали, понеже пирамидите с десетилетията постоянно се стопяват и се явяват нови – нали са от пясъчник. - Ами... тогава… магията вече е развалена!.. - Значи... можем свободно да се целуваме!... - Без да ни е страх, че ще се вкаменим...- Нее! Тия със вкаменените сърца и езиците-прокурори много бърже остаряват и... получават инсулти и инфаркти... - И склероза! - И артрит... - И дъртрит... - И не знам какво си още...

Поглеждат надалече към реката и тогава Б. – прекрасната народна певица - казва: "Ей, виждате ли! Нашите сестрици - речните самодиви, дето им викат русалки и наяди, още са там. Още мият и милват каменните сърца на гордите... Дано се стоплят и омекнат!" - Другите момичета подемат: - "На тъпите! - На проклетите! - Дето... не искат да се целуват... - И дето много обичат да дават акъл. - И дето всякога намират под вола теле... - И даже под телето - вол... - Дето го няма... - Ами то... затова езиците им са се срастнали с гърба и краката... Те са омагьосани... Цял живот живеят само с едни и същи хора около себе си! - И ходят като буквата "Г"... – Омагьосани са от Лошия Магьосник. - Дето не дава... да се целуват хората...

Дядото казва: "Мила Б., хайде изпей оная, забранената песен за истинската легенда за Стоб”. - Б. запява прелестна народна песен за кума и свекъра, които един след друг целунали булката, а после почнали да я целуват всички добри и прекрасни хора от селото. Годеникът черпел всички с ябълки и круши и с какви ли не още плодове - няма там никаква ракия, никакво вино, никакво... шампанско... Благодарял на всички, че я целуват и ги благославял през щастливи сълзи - всекиго благославял!

При всяка целувка възкръсвало по едно каменно сърце от реката - и много от облите камъни по бреговете се превръщали в прекрасни момичета и момчета, които постепенно се хващали на хорото и запявали песен колко велик е животът и колко вълшебно нещо е целуването, когато не искаш да притежаваш някой и да го командваш. Да му наливаш... акъл в главата...

Последните прегърбени и охкащи баби и дядовци първо заплашвали с пръст възкръсващите млади хора, защото... вече почнали да се целуват и прегръщат всеки със всеки - както им попадне... И както става по цялата вселена.

Стобските пирамиди - една по една - също се превръщали в хора. Една по една почнали да се превръщат от баби и дядовци в млади, чудесни, прекрасни момчета и момичета! И те почнали да се прегръщат и целуват с много шеги и закачки, с възгласи на радост и щастие: колко са били стари и глупави досега.

Прелестната Б. пее и се чува ясно песента с думи само в началото, а после звучи само гласът й. И на този фон, дядото започва да разказва.

Дядото?!... - Та то няма вече никакъв дядо! Той, в началото - по погрешка или кой знае как - е целунал... една коза... Защото... никой не обича да целува дядовци и да ги прегръща... Обаче после изведнъж... Наблизо много баби и бивши проклети болни жени чакат на опашка да разцелуват един млад принц, а той намига на трите си приятелки и те се смеят: разпознават подмладения дядо... Всяка баба и бивша проклета жена с бивш лош вкус, веднага след като прегърне и целуне принца, се превръща в момиче и отива на хорото - и рипа повече от другите...

Има обаче и две безнадеждни бабички, които съскат и викат, че това е "грях". Правят кръстни заклинания срещу "дявола", а после пак се прекръстват и мигом се превръщат в две крастави жаби, които почват да скачат и бягат от него с големи скокове... Трета е още по-зла и кълне със всичка сила, "То се не може така! Къде се е чуло и видяло... да целуваш някой друг, освен... своя си човек?! Ааа-ма-хааа!" - Но веднага се превърнала в грозен чер дракон, който отлетял, и някъде над храсталаците се пукнал от яд... Четвърта мълчи и само гледа: тя е безумно горда и стои, изправена като стълб. Блъска с рамене и ръце всеки, който се опитва да я прегърне и целуне. Постепенно се превръща в ледена статуя и после в недостъпен снежен планински връх. Чува се гласът й отдалеч: "Аз пък ще продължавам да правя каменни сърца и да ги хвърлям в реката!..."

Някой казва "Ти си ги хвърляй, но пролетта вече дойде и ще..."

На фона на чудна дъга над планинско езеро със зелени брегове започват да се издигат надписи: