Необятното говори

[1] Антон Дончев познавах от Съюза на писателите още от 1975 г., но за втори път се видяхме в дома на една приятелка точно в деня, когато рухнаха двете кули в Америка. Бях го помолил да го срещна с една американка, пишеща книги за богомилските паметници в Босна и дошла специално да проучва изворите за богомилството. Срещата ни бе фундаментална - разпознахме се като Христòви братя от арените и кладите и носители на Словото. Духът му знаеше вътрешно, че най-добре се лекува с милувка, а това ние го знаем само от Учителя и от осиянията.

Имаше между тях гадател по дъното на очите – българин беше, роден в Родопа, планината на Орфей. Той ка-пеше в окото някаква билка, която разтопяваше света пред тебе – и тогава надничаше в окото ти като в кладенец, на чието дъно е написана съдбата ти. Гледаше през огромен, бистър скъпоценен камък, който навярно струваше колкото целия Монсегюр. Камъкът трябваше да изгори с гадателя – тези камъни горят като въглени. Та този гадател ми каза всичко, каквото съм преживял – гледаше лявото ми око, което записва какво е видяло. Но не можеше да каже нищо за бъдните ми дни, защото нямах дясно око – Светата инквизиция ме направи едноок.

[2] Обяснение за чужденците и българите, които не знаят за българс-ката народна поговорка "Като си пееш, Пенке ле, кой ли ми те слу-ша?..." - т.е., Бог ни "пее" но ние не прилагаме. А конкретният случай е следният. Преди много години Елма се съгласи да диктува осияние пред много хора – рядко явление. Бяхме в дома на една приятелка. Осиянието завърши с думата-подпис "Пенка"... Но миг преди да бъде произнесено на глас това име, на вратата се чука и влиза нова прия-телка, която чува "Пенка" и е изненадана, че някакъв непознат поглежда към нея и произнася името й... На тази Пенка Бог бе дал две задачи, ако иска да се излекува от диабета си, да се подмлади и да жи-вее на земята още много години. Трябваше да престане да играе ро-лята на прорицателка и лечителка и да почне да се занимава с интегрално смятане. Никакъв проблем: пръв наш приятел в Пловдив по това време беше професор в университета и преподаваше точно тази дисциплина. Пенка обаче не изпълни нито една от тия заръки и много скоро след това си отиде от този свят.

3.Мануел кани Манито в Светилището и му дава Посвещение. Вижда, че "завъртяните вибрации" на сонетите и епиграмите не само не са против Волята Божия, но и уравновесяват самоупованието на съвършените с едно много красиво и ефективно движение, което създава ЦВЕТЯ И ОРНАМЕНТИ в ясновселената. До този момент тотумът в този район не може да пробие една сфера над себе си, защото си е мислил, че "над него няма". Но дори тотумът тлъстее или кльощавее, когато мисли за глупости или за себе си. Красивите фрактални вселени, които се явяват пред взора на Съвършените поради "слабото сърце" на турбадурите, се оказва че не само украсяват света, но и отколе спасяват сърца и души. Не само това - те самите са пълни с нови умове, сърца и души, заченати от Трубадурите! Според Статистиката, един трубадур, един измисляч на серенади и мадригали, един смешник-каламбурник сред народа или при царя излюпва много повече Божии яйца, отколкото молитвите на окумените Съвършени. С бѐлите си тоги те стоят непоклатимо в месомелачката на трупове наоколо - и не ги е срам да се молят Богу. Затова и сега ще си платят, но Словото и Магистъра трябва да бъдат спасени. Спасителството на народите ще бъде поето от по-добрите по сърце, от по-талантливите, които карат народа да се изпопуква от сълзи и смях поради глупостите и ахканията от сцената, да никнат семената на съвестта и саможертвата в народа. Мануел и Манито направиха тандем и по този начин не само в този век.

4. Рицарите приближават, скоро Монсегюр ще загине. Красавецът с мандолината и баретата, съпроводен от толкова много женски въздишки, ще влезе в крепостта през тайно подземие, ще го дегизират до неузнаваемост с лицето на Магистъра - и ще отиде на Кладата вместо него. За Учителя той би дал не само 1000 живота, но и душата си! Той е влюбен не само в него, но и в дъщеря му, а това за Трубадурите ИМА значение. Когато са пред Божествената, те са неподражаеми - благородници до сащисване. Когато са сред хората, те свалят благородните парцали, слагат шарените гащи на смешниците и започват да лекуват душата на народа. Гениалното им изобретение - да се самоунижават и да се раздават до атом, както умее само Учителят, досега е избавило от Инкубатора не само стотици хиляди истински пиленца, но превръща даже змийски яйца в гълъбови! А навикът им да затварят с приятелите си от Душевната Полиция най-лошите от враговете по недостъпни подземия и обители и да им дават изворна вода и шепа жито на седмица не е само един измислен навик. Оттук точно се излюпиха най-много бивши змийчета, които се превърнаха в Гълъби и Жар-Птици. Но това е специалност само на шутовете и трубадурите, на рицарите с печален образ. Нали знаете: качулката им е с две лица. Отпред разсмива хората, а отзад плаче, с което пак ги разсмива... Но то всъщност плаче истински, защото е много неразбрано и самотно. Тумбите просветени, утешени, излекувани, почитатели и почитателки са едно, но когато те си тръгнат по къщите и божият човек си остане вечно сам - съвсем друго нещо.

Няма как, не могат да избягат заедно. Ако не изгорят "Магистъра", сечта и палежите ще обхванат не само околните хълмове, но и цялата област, цяла Франция, цяла Европа. Не че не ги обхванаха, но това беше много по-малко от намеренията на Църквата, тъй като, от една страна, хора с душа отидоха под ножа и в пламъците в достатъчни количества, а хора също с душа, а не окумени Съвършени, станаха като Христос и тръгнаха по кръчмите, в будоарите, в падналите домове и сред сергиите. РЯДКО размахваха камшик - по-често лекуваха, спасяваха, приласкаваха, подмладяваха. Трябваше да платят данъка на Окумените и Много Сигурните в Себе си - да бъдат пържени и клани заедно с жертвите на „Съвършените”, но именно поради това имаха шанса да са на два сантиметра от народа, за да могат да му слагат балсам в раните. В Окумените и Чистофайниците, в Прекалените Молитвеници няма такова понятие, няма такова особено желание. Така че Инквизицията няма нищо общо. Тя просто изпълни заповедта на Бога да бъдат унищожавани всички, които проповядват дистанция между съвършените и залепеност между несъвършените.

Оттогава Магистърът и Трубадурът са в нескончаем тандем. Първият води избраните вертикално нагоре и лекува раните на втория, а вторият дава на първия УРАВНОВЕСЯВАНЕ^{^[3]}на Битието - надежда за милост и любов. Надежда за изпълнение на една стара мечта на Бога - Царството да бъде не само на Небето, но и на земята.

[3] Че приятелката, на която се изпраща това писмо, е от Ятото на Тру-бадурите и Магистрите и тяхна любима сестра през вековете, си личи от думите ѝ по този повод само няколко часа преди да го получи, по повод на поредното смешно стихотворение от "присмепулника": "Сега си мисля, че това е твоят начин да поляризираш напрежението, за да разтоварваш".

След няколко века, един друг Магистър в Русия разпозна Смешника и Трубадура и му повтори, че той не е грешник, а молекула от Милостивото лице на Христа. От Лицето, което умее да обръща и другата си страна, когато ударят едната. От това, което е готово да отдаде не само правото си, но и живота си и душата си заради Приятелите. И това, което е разбрало съвсем правилно Думите на Съвършения, че който облече голия и нахрани гладния без да се замисли нито за секунда; който е приютил лишения и нещастния и го е утешил, НЕГО е приютил, нахранил, спасил, утешил и облякъл.

Библиотека „Прекрасни чудаци”

българска серия

Антон Дончев

Из "Странният рицар на свещената книга"

Четиринадесетият ден

Остава един ден.

Накрая спрях в Монсегюр.

Монсегюр остана последната ни албигойска крепост – а защо не и последната видима еретическа твърдина – в целия свят? Ако някога албигойците бяха сънували, че ще съществува място, където ще владее само Учението, то Монсегюр беше този въплътен сън. Крепост, където и последната душа принадлежеше на Учението. Както след стихийно наводнение на единствената скала се спасява всяко оцеляло същество, тъй и в Монсегюр се скриха съвършените еретици – самотни след разлялото се френско море. Сами бяхме на тази скала. Всички гълъби на Монсегюр се бяха върнали в гълъбарниците по върховете на кулите. Те гукаха от сутрин до вечер. Не изпращахме и не посрещахме гълъби. Нямаше от кого, нямаше кому. Тук посрещаха слънцето и вкусваха благословения хляб Вилхелм Ричард, Ровал, Понс, Фабри, тук можеше да чуеш словата на Лагет, Гроз, Бонафас. Братя Сикер и Америк доведоха своите ученици. Рицари от прочутите родове Аламани, Вилмури и Мервили прекланяха колена пред албигойския архиерей Госелин и слушаха поученията на Бертран д,Ан Марти.

Но в Монсегюр дойдоха не само албигойците от Прованс, тук имаше катари и патарени от Италия, валденси от Алпите, немци, британци, босняци, българи, дори еретици от Киев. Защото Монсегюр не беше толкова крепост, ами светилище, където всеки прозорец гледаше към дома на слънцето, където то щеше да влезе в определен ден. А имаше прозорци, които гледаха към някоя звезда.

Крепостта владееше старият Пиер Роже[4] дьо Мирпоа, горд, че не скланя глава пред френския крал и защитава честта на бароните по завета на прадедите. Със сюзерен в изгнание, васал на висконта на Безие, който беше поддръжник на Тренкавел, този Пиер Роже можеше да прави всичко на своя глава. Той беше корав човек, грабеше абатства и манастири, а след убийството на монасите в Авиньонета се гневеше, че не са му донесли главата на паписта Арналди, за да превърне черепа му в купа за вино.

[4] Той се ражда във Франция пак със същото име и през ХХ век и от-ново се среща с Трубадура. Последният завежда Роже и жена му Арлет на Рила и ги въвежда в Светилището. Бог чува молитвите на Роже и Арлет и те преживяват неща, които са почти недостъпни за българите, понеже българите имат най-дебелия череп в света и благоговението пред чуждата истина за тях е непознато. Бившият Пиер Роже, сега крупен финансист и бизнесмен в Париж, плаче и ридае като дете на мястото на Свършения в България на планината Рила, когато Съвършеният отговаря на молитвата му. В навъсеното небе с бурни оловни облаци се отваря малко отверстие и цели десет минути един неподвижен лъч от слънцето огрява в точен кръг само мястото на Съвършения, където стоят покъртени двама приятели от Монсегюр. Как може дъждът да спре само там и лъчът да не се движи толкова време, след като облаците горе секат върховете, текат бързо като огромна река и леят наоколо дъжд като из ведро? Роже се разридава още по-силно, понеже за него това е чудо. Трубадурът е свикнал с такива неща, но на Роже му е за пръв път. „В този миг аз разбрах всички лекции и беседи на Учителя!” – възкликва той. – „Мислех си, че съм Негов от мига, когато вдигна от леглото парализирания ми баща от десетилетия, но сега разбрах, че съм Негов от Вечността!” Когато през плач и сълзи той разказва всичко това на съпругата си, останала в хижата да се стопли в леглото, понеже са дошли вир-вода, тя на свой ред се разревава и с огромна вяра тръгва да си получи и тя чудото. Дъждът, в секундата на влизането на Роже и Присмехулника в хижата, се превръща в плътна стена, невъзможно е да се излезе, но тя не се интересува. Облича се в мокрите си дрехи. Готова е и тухли да падат, и буци лед, ако щат... Няма как, двамата мъже тръгват с нея. В частта от мига, когато Арлет прави крачка навън от стрехата на хижата, тя настъпва невидим педал и дъждът престава. Не вали сàмо по протежение на пътя от Второто до Четвъртото езеро и на една ширина от няколко метра от двете страни на пътеката. Не само това, но по тази ивица с пътеката грее и слънце и се вдигат неописуемо прекрасни светлозелени изпарения, а дъждът наоколо е още по-силен. Арлет и Роже стигат със Смешника до Ръцете, които дават, и отпиват от свещената струя на извора. Цял живот са мечтали за това – виждали са го само на снимка. После стигат съвършено сухи до Ио-Колнар, знаят къде е Вратата. Получават си дяла за това прераждане и се връщат. В мига, в който отстъпват от „педала” до стрехата на хижата, отгоре пускат отново дъжда със всичка сила.

След години една най-близка на Трубадура отива да учи в Париж. Би-вшият брат на Роже от Монсегюр никога няма да го помоли за услуга, Приятелството никога не може да си поиска нещо, Приятел е само този, Който Сам се Сеща. Любовта е да се сетиш. Но друга Приятелка от Кладите е близка с Роже и Арлет и им казва кой е дошъл в Париж. Младата българка получава без наем етаж от дворец, докато е студентка, слугите ѝ носят сутрин закуската и кафето в леглото...

Не беше леко да се оправи и брани тази крепост само със стотина рицари. По стръмните пътеки към Монсегюр всеки ден качваха на ръце и на носилки десетки болни и умиращи. Албигойците от целия Прованс идваха в Монсегюр, за да получат последно посвещение. И всяка смърт се превръщаше не в скръбен помен, а в тържество. Хора, които цял живот бяха прекарали като добри католици, идваха за „утешение” и умираха с унесена усмивка. Веднъж донесоха и католически свещеник. Тъй си отиде един от бароните Мирпоа, Пиер Роже в Каркасон и Жилбер дьо Сен Пол в Пюи Лоран.

Докато през лятото на 1243 година Гюи – новият маршал на Мирпоа, пратен от френския крал – заедно с прелатите на Нарбон и Алби и със сенешала на Каркасон със своите французи, Гюи доведе пред стените на Монсегюр десет хиляди кръстоносци.

След деветмесечна обсада, Монсегюр се предаде. Не дочакахме великия ден на пролетното равноденствие. Огньовете по стражевите кули угаснаха през зимата, но кладата с еретиците пламна през пролетта.

Тогава преживях наяве и видях с очите си оня сън, който сънувах преди да предам Книгата в Безие. Пак имаше зала с маса и свещи, пак около нея стояха епископ Бертран д,Ан Марти и комендантът Пиер Роже дьо Мирпуа. Имаше и трима Съвършени – първосвещеникът Госелин, Ламот и Перела. Там бях и аз. Но епископът и комендантът и всички други бяха живи хора, а не съновидения. И пак пред малко прозорче оскъдно капеха и звънтяха монети в обърнат шлем – останалите живи защитници на крепостта ни връщаха залога за живота си. Над главите ни също така равномерно ечаха удари на желязо върху камък. В горната зала разкъртваха изображението на слънчевата роза с шестте листа, която лъчите трябваше да докоснат в деня на равноденствието. Сякаш дълбаеха душите ни.

Глухи, могъщи удари равномерно разтърсваха каменните стени. От гредите на потона се сипеше прах и червоточина – сякаш Монсегюр се отърсваше от преходното и тленното. Биеше огромно сърце, което тресеше цялата крепост – като замиращо сърце на великан, тръгнал към оня свят. Биеше равномерно, но бавно – между всеки удар можех да прочета „Отче наш”. Над Монсегюр падаха скалите, хвърлени от огромната каменометка, сглобена пред стените на стражевата кула. Там успяха да я изкачат испанските катерачи, повикани от нашия отдавнашен враг – нарбонския владика Пиер Амиел.

Когато изсипахме шлема на масата, преброихме четирийсет топли монети... Четирийсет живота. И ние знаехме колко осакатени ръце, превързани чела и пронизани гърди трябваше още да преброим. Нямаше нито един воин, който да не носи рана.

И отново Пиер Роже помоли епископа да даде оръжие в ръцете на младите Съвършени. Епископът каза:

- Не!

В Монсегюр бяха събрани двеста петдесет и седем Съвършени. Хората шепнеха, че когато нощем гледат към крепостта, тя светела. Да, в Монсегюр бе събрана светлината на Окситания. Какви хора бяха дошли в Монсегюр! Лечители, които виждаха болежките на хората като изписани върху кожата им и ги лекуваха с една милувка. Звездобройци, които ходеха по звездите и ни разказваха за други странни същества. Ясновидци, които разговаряха с мъртвите, както говореха с нас. Не зная дали някъде някога са успели да съберат толкова мъдри и добри хора на едно място. Господи, защо трябваше да умрат? Защо духна и загаси светилниците си? Един стар, прастар босненец казваше, че ги викат на далечна звезда.

Имаше между тях гадател по дъното на очите – българин беше, роден в Родопа, планината на Орфей. Той капеше в окото някаква билка, която разтопяваше света пред тебе – и тогава надничаше в окото ти като в кладенец, на чието дъно е написана съдбата ти. Гледаше през огромен бистър скъпоценен камък, който навярно струваше колкото целия Монсегюр. Камъкът трябваше да изгори с гадателя – тези камъни горят като въглени. Та този гадател ми каза всичко, каквото съм преживял – гледаше лявото ми око, което записва какво е видяло. Но не можеше да каже нищо за бъдните ми дни, защото нямах дясно око – Светата инквизиция ме направи едноок.

Ами трубадурите в Монсегюр? Песнопойците? Гласовете, които слушах година след година да се вдигат като птици към пълната луна?

Но бързам да разкажа за нощта, когато се събрахме в малката зала. Епископът каза:

- Съберете всички ръкописи и ги изгорете.

Казах му - а си мислех за песните на Пейре:

- Оставете песните. Светата инквизиция е скъперница – тя ще ги затвори и ще ги пази в най-дълбоките си затвори. И един ден те ще излетят в небето.

Епископът ми каза:

- Ще се гаврят с тях и ще ги изгорят на най-високата клада.

Казах му:

- Тогава те ще се превърнат в светлина...

И като помълчах, попитах го:

- А Свещената книга?

1580 02.08.2014 Способността да се поляризираш. От В.Л.: Бла-годаря - с прегръдка и поклон! Това е отговор на двата ми спон-танни въпроса - за способността ти да се поляризираш и на "случайната" ти грешка в името ти във Фейсбук...