Книга 29
13.ХІІ.133(1997)г.
13.ХІІ.133(1997)г.
ЗА БРАКА МЕЖДУ ДУХА И ДУШАТА
Аудиозапис на холизатора преди осиянието
"Жертва, милосърдие и милост"
По всичко личи, че е имало някаква голяма драма преди 8000 години (равни на 200 милиона земни, според Учителя), и една още по-голяма още по-отдавна - вече не на Земята, а в космическия мащаб, при която душата е направила някакво отклонение. Това може да се илюстрира от един съвременен мит или легенда, срещаме го и в беседите на Учителя, и в космогониите, и в окултната астрофизика. Говори се, че Земята някога се е разбунтувала (а това е символ на душата) и казала на Слънцето: "Защо не ме обичаш само мене? Защо не ме обичаш повече от всички други? Искам само аз да съм твоята любима!". Тогава Земята е била вътре в слънцето, не е била още отделена, но е била индивидуално същество. Тогава Слънцето я изхвърлило във вид на планета, която изстинала и започнала да се върти около него. Последвали и всички нещастия, които до ден-днешен се стоварват върху Земята не като наказание, тъй като Слънцето – Любовта - не може да наказва. По тази причина тя загубила основното, което би трябвало да има една душа и което я окачествява като душа. Така че ние тук говорим за душата, която е пропаднала, не е издържала изпита си, а не за истинската душа, която не е преживяла грехопадението. Доколкото ни е известно, има йерархии, същества и хора, които не са участвали в това грехопадение и те са чисти, девствени, целомъдрени. Това не значи, че не трябва да се въплъщават, за да добиват нов опит, но то вече не е по пътя на последствията, на кармата; те също могат да грешат, но по други причини.
Така че, когато се говори: "Душа, обширна като вселената", в тази знаменита и най-мощна формула на Учителя, се говори именно за истинската душа, каквато ние имаме в потенциал - и съществата, които не са паднали, имат такава душа. При сегашното състояние на човека и вероятно на други същества - ангели и божества, – душата се е свила до размерите на сърцето. Сега, дали това е сърцето в нашите гърди или е някакво друго сърце, което може да е с други размери, в други измерения, трудно е да се каже. Но в момента човешката душа, след грехопадението, както и на много ангели, се е свила до размерите на сърцето, т.е. на личните чувства, на любовта с обект, любовта с предпочитание.
Естеството на духа - атмическата същност на човека - и на съответните същества е естеството на Слънцето: То е радиално и дифузно. То иска, копнее, желае и може да се самораздава на всички с еднаква сила. Ако нещо или някой поиска да му отнеме тази потребност, което по принцип е невъзможно, то ще изпита вътрешно ограничение, вътрешно нещастие - Слънцето, респективно човешкият дух, - защото слънцата, звездите, не са нищо друго, освен нашите атмически тела, когато се говори в космологически смисъл.
Когато се е прекъснала тази връзка между духа и душата, т.е. когато душата е изменила на духа, тя е натежала, тя се е свила, паднала е в друго измерение, където съществуват други условия и където в своята любов към себе си тя започва да търси предпочитания. Търси да предпочита някого и нея да я предпочитат. Започва да изпитва мъка, скръб, терзания, болка, когато няма някой да я предпочита или когото тя да предпочита измежду всички. Извън грехопадението, това е велико и свещено чувство. Учителят казва, че личните чувства са необходимост както за всяко същество, за човека, така и за съществуването на цялото битие, на целия космос. Но тук ние стигаме до най-дълбоката, централна тема:
Каква е разликата между Божествените лични чувства и човешките, ангелските, дяволските лични чувства? Има едно строго разграничение. Когато се говори за божествена душа или за Пралайя - царицата на ясновселената, Мировата душа, - тя на първо място е тази, която има лични чувства, защото без лични чувства тя не би могла да съществува, нито да изпълнява функциите си, нито да съществува Определено Битие. Нейните лични чувства обаче са насочени към Бог-Отец или към Тот - към това атмическо, духовно начало. Всъщност, това е проекцията на Бог-Отец, атомът на духовния свят, - а сам Тот съществува в божествения свят, като Създател и Творец. Именно Той е Този, Който обича всички и еднакво дарява всички с пламъка на своята любов, с живот.
Ако самата Пралайя беше пропаднала, цялото Битие щеше да угасне - ако тя беше казала: "Само мене ще обичаш и никой друг повече." Но тя не може да го каже, защото друг всъщност няма - тя е всичко, тя е една пълноценна част от Бога. Погледнато дълбоко, това е сам Бог, Който се диференцира на различни ипостаси, както казва религиозната философия, на различни Свои лица, същности, и затова в Него няма и не може да има никакво противоречие. Ако има неща, които ние ги виждаме като противоречие, те са диалектически двойки от същности и действия с различни потенциали, за да се осъществи движението, животът.
Въпреки това е имало някакво изпитание на самата ясновселена, на Мировата душа, защото това се загатва и в беседите, и в космогониите на други народи, говори се и в осиянията. Нееднократно се говори за острата скръб и безпокойство, които изпитва самата наша Майка – Мировата душа, - именно защото тя се стреми към определеност, а Тот – към неопределеност. По същия начин това нещо изпитва и нашата душа, но повече женската душа. Въпреки че душата е една и няма мъжка и женска душа, то когато душата е в женско тяло, тя именно по този начин започва да усеща и да разбира живота - да се стреми към определеност. И тук започва една всемирна и частна драма в живота на всички нас, че когато нещо не е направено ясно и точно, когато едно обещание не е изпълнено или когато едно поведение не може да бъде обяснено задоволително, тогава не само елементарната, но и много напредналата жена - а това е трагедия и драма и на ангели, и на богини, и на божества, и на светии, - в тях се появява острото чувство за обвинение и вина. Първото нещо, което ще чуеш в устата на класическата жена - тази, която е представителка на пропадналата жена (това става и с мъжете, разбира се, тук говорим за ниво на еволюция, а не за мъже и за жени), това е чувството, че я лъжат и я онеправдават. Ето каква е драмата на пропадналата душа, т.е. откъде идва тази раздяла между духа и душата от толкова милиони години – това, че душата, както и сърцето, започнали да мислят за себе си. Сведенборг казва една истина, която е всемирна, той я формулира по един гениален начин, или по-скоро Христовият дух чрез него, че дори само за един миг, ако едно същество, даже и да е на дъното на ада, помисли за Бога и за ближния, то автоматично се озовава от дясната страна на Бога. Това са фундаментални неща, които говорят какви може да са причините за разкъсването на брачните връзки между духа и душата и какви могат да бъдат начините да се възвърне душата при своя вечен любим. И обратно: даже най-светлият ангел, пребиваващ в Бога, ако само за миг помисли за себе си или за света, моментално пада на дъното на ада.
Значи, ако пропадналата човешка душа се постарае да разбере естеството на духа и в частност на мъжа, който отразява същността на атмичното начало, на Бог Отец или на Тот - че той желае и може да обича всички еднакво - и тази душа престане да се тормози от това, че не е избраната, предпочетената, по-често посещаваната, тази, с която той живее постоянно или преобладаващо, и т.н., тогава се очертава надеждата тя да престане да бъде жестока и зла като Турандот - да престане да реже глави. Защото всичко това в "Турандот" е символика - тези отрязани глави, поставени по фасадата на двореца, – са един много жесток символ, чисто театрално поставен, следствие на това, че ти предварително осъждаш начина на мислене, т.е. главата на този, когото искаш да обичаш по свой си начин и искаш да се подчини на твоя начин на мислене и на твоите потребности. На по-тесните потребности на женската душа да създаде уют, огнище, да се грижи за по-малки същества - за един любим, за един съпруг, защото естеството на сърцето е предимно такова - душата сега се е свила до размерите на сърцето.
Искам да дам пример. Наскоро си спомних за една възрастна близка. Тя е жена, но обикаля всички хора от братството и на всеки пере, чисти, глади, иска да услужи, да му облекчи живота. Значи, ето една душа в женско тяло, в което има наченки на пробуждане на атмическото тяло - в нея се появяват братски чувства, приятелски чувства, потребност от общ живот, разширяване диапазона на съществата, които обичаме и които ни обичат. Учителят нееднократно изказва една велика мисъл, че идеалът на ученика трябва да бъде постоянно да разширява радиуса на душите, които обича и които го обичат. Това всъщност е мотив, желание, жажда и потенция, способност на човешкия дух. Затова планетите на свръхсъзнателното - Уран, Нептун, Плутон - са свързани с колективното свръхсъзнателно: способността да обичаме множеството, всички. Когато говорим за Бога, един от най-мощните Му синоними, това е "всички". Тоест любовта към Бога, това е любов към всички, и то еднакво силна към всички. Това е качество на духа. Достатъчно е човек да послужи на всяко едно същество, което има нужда от него, според начина по който това същество има нужда да му се помогне, и мигновено да забрави за доброто, което е направил, тогава този човек става едно с Бога. Той не чака благодарност, не чака отклик, не чака нещо за себе си, което значи слънчевото или духовно начало, началото на духа. То е мощно ексцентрично, мощно екстровертно, въпреки че в потенциал има в себе си и точно обратното. Доминантното у него обаче е постоянно да извира, да радиира, да изригва навън с желанието да се раздаде на колкото може повече същества. Това не е осъзнато желание, защото то е свръхсила, свръхенергия, свръхмощ, която извира от духа, от действащия и пробуден дух. В осиянията това се нарича "пламтене". Има огромна разлика между творчеството и пламтенето. И все пак, творчеството е интуитивен процес. В него има свръхсъзнателна инвенция, и едва след това човек започва да осъзнава с ума си какво е сътворил, макар че често тези неща вървят заедно. Има умове, които летят наравно с духа, но често умът се уморява, и чак след години, а някой път и никога в едно прераждане човек не може да разбере, че е гений, че в него духът се е проявил - чак след векове хората разбират това нещо. Има един разказ на Чехов...
Значи, проявата на духа е гениалността, творчеството и самораздаването на всички и за всички, без желание за материална или морална компенсация, без сянка от мисъл за себе си. Пламтенето също е на всички страни, но при него става дума за създаване на същества.
Би трябвало бракът между духа и душата да е брак между духа и единствената му сродна душа в Битието. Това е неговата душа всъщност, с която, след като се съединят, те са вече едно и тогава не стои вече този въпрос. След като те са вече едно, той и тя не търсят повече нищо извън себе си, защото са едно цяло. Така можем да разберем съзнанието на великите Учители, съзнанието на Бога, Който не търси нищо извън себе си. Един Учител няма нужда от сродна душа като жена или като ученик. Думите на Учителя, че ако един ученик не срещне своята сродна душа и не се съедини с нея, то никой Учител няма да се наеме да му отвори вратите на Школата и да го пусне в космоса и да се наеме да го учи, важат до момента, в който това не се е случило. Щом се случи, а то е най-великото - бракът между духа и душата, т.е. душата да възвърне своето царствено състояние и да престане да мисли за себе си, - тя отива заедно с любимия си да раздава любов на всички; тя дори му търси обекти на нова любов, за да бъде той още по-щастлив. Тя не страда от това, защото знае, че той е щастлив, а тя също е щастлива, защото, след като и в нея се е пробудил духът, тя също умее да раздава любов на всички.
Ако духът не се е съединил с душата, той страда, плаче. Много често духовните хора - посветени, адепти, гении, дори Учителите, на тази Земя изнасят едно гигантско страдание, гигантска мъка. Учителите биха могли да възкръсват чрез любов, чрез блаженство, а не чрез страдание и смърт. Но няма още такава човешка душа, която да е на такова ниво, че да може да последва един Учител, да избере Него измежду всички други.
Справедливостта на любовта изисква положително отношение към всички и дарява любов на всички. У всеки да виждаш доброто, към всеки да изпратиш една добра мисъл, дори най-отрицателния човек да го поставиш в сърцето и в душата си на едно скъпоценно място с положителна мисъл, с положително поведение, с положително чувство. Когато душата се възвърне на това свое царско място, на своя трон до трона на любимия си, тя става едно с него и може да обича всички (това е изразено художествено в "Приказка за розовата планета").
Целомъдрието, девствеността на сърцето, чисто като като кристал, това е да не ограничаваш другия, други същества. "Чистота" и "девственост" е да служиш на Бога, а това означава да обичаш всички - т.е., когато душата се издигне до своето предишно, царствено ниво, да може да обича всички. Именно затова тя е душа, защото се различава от духа по едно - духът се самораздава на всички, а душата се грижи за всички. Сърцето умее да се грижи само за едно същество и за най-близките същества около себе си, наречени любим, деца, мъж, жена, род, близки, майка, баща, някои приятели, някои роднини, съседи и т.н. - това е обсегът или валентността на човешкото сърце, и засега е нормално да бъде така. Обаче Учителят говори не само за сърце, чисто като кристал, но и за ум, светъл като слънцето, душа, обширна като вселената, и дух, мощен като Бога и едно с Бога. Така че душата, когато си възвърне своето първично състояние, тя излиза от рамките на сърцето, на личната любов, на грижите и предпочитанието към строго определени същества, без да престане да се грижи за тях. Ако тя вече е в тази ситуация - това е тайната, - тя не ги напуска. Не е правилно да оставиш тези, които са зависими от теб, особено ако си майка. Ако човек е отгледал децата си и те са стъпили на краката си и по една или друга причина си е развързал астралните и кармични връзки със съпруга, съпругата - тогава той е вече свободен от тези ангажименти. В най-добрите случаи, това са ангажименти от добро сърце и от любов - те всъщност продължават, но пробудената човешка душа изпитва импулса да започне да се грижи за все повече и повече същества.
Темата за пробудената или целомъдрената човешка душа е разглеждана нееднократно в историята на истинската религия и има безценни автентични бисери, доколкото са дошли до нас от Евангелието, от деянията на апостолите. В думите на апостол Павел, които са не негови, а лични думи на Христа, могат да се намерят като в математическа формула абсолютно точни указания за това, какво представлява душата, която не е прекъснала връзката си с духа; при която въобще не е ставала тази драма на раздяла между духа и душата и нейното пропадане, изгонването й от рая, което е едно и също. Тя всъщност се самоизгонва от рая. Защо там се казва, че любовта, която е качество на душата, дълготърпи? Кой от нас е стигнал до това два се радва, че този, когото обичаме, не се държи така, както ние очакваме? Възможно ли е дълго да търпим? "Не държи мисъл за зло." - Любовта е сляпа за злото – едно от качествата на истинската душа, която не е пропаднала. Т.е., когато душата се проявява, когато човек се влюби истински, той ослепява за недостатъците на любимия. Не само че ослепява, но и пред другите, и пред него самия никога не ги изтъква - дори сам ясно да съзнава, че това са недостатъци и пороци, а понякога и грехове. За човека, който обича истински, до такава степен те са невидими, че той пред тебе се "съдира" да доказва, че това са достойнства... Мога да ти разказвам до утре за една приятелка, която обича истински. И когато човек е преживял това и го преживява постоянно, той просто се връща в рая, въпреки че от гледна точка на "реалността" и фактите, това може да е невярно. Да, обективно може да е невярно всичко, което говори за тебе човека, който те обича по този начин, защото все пак съществува грях, съществуват реални грешки и недостатъци... Сам Бог на Небето и кармата ясно виждат това в тебе, обаче човекът, който те обича безпаметно, скъсва планини от цървули, за да ти докаже, че това всъщност са достойнства... Може явно да греши, но любовта в него, обожанието, не може да допусне нито за миг, че ти може да си грешен. И след като ти си го преживял това и го преживяваш неведнъж, не можеш да приемеш едно отношение, при което хората са окати на недостатъците. Не защото честолюбието ти се засяга, а защото си видял Любовта. Ти предпочиташ да се върнеш там, където те обичат истински, не защото искаш да живееш сладък живот, а защото този, който те грее с една любов, сляпа за недостатъците, той ти помага много повече в твоето развитие, отколкото този, който със сатъра сече наляво и надясно. Касапите... хайде... хирурзите в общуването, мислят, че могат свободно да говорят и да си изясняват един-другиму недостатъците. И това съществува, но то не е работа на душата, то е работа на ума. "Ум, светъл като слънцето" дава възможност да се видят ясно светлините и сенките и тогава можем да си говорим и за недостатъците, тогава можем да си бъдем полезни един на друг, ако в нас има спокойно отношение към другия, ако не се обиждаме, ако няма лични чувства като честолюбие, ненавист, накърнено самолюбие, лъжедостойнство. Та вярно е и това: човек, който не обича истината, обича повече себе си и не може да приеме да говориш за недостатъците му. Той, най-много, да те изслуша - и после да започне една цяла гневна или сдържана със злост тирада, и вместо да се защитава, той минава в нападение и започва да говори за тебе, за твоите недостатъци... В такива случаи логиката, както казва един известен психолог, в устата на жената не е критерий, а е палач. Макар че това не важи само за жената, а за всеки, у когото не действа душата, а действа само злостният ум. Така, ако се върнем към голямата тема за четворенето, която за пръв път ни се поднася, също имам въпроси. Досега ние знаем, че четворката е свързана с четирите сили в Битието: земя, въздух, огън и вода, които са съответни на четирите стихии в модерната космология.
Истинските мислители и философи могат да открият още хиляди сили и взаимодействия, но винаги ще се стремят към някаква фундаментална система на Битието. Затова те е искат да намерят фундаменталните 4, фундаменталните 3, фундаменталните 2 или една сила или частица и т.н. Това съвсем не отрича множествеността, обаче тази множественост се подразделя и диалектически се свързва или подчинява, сглобява, така да се каже, хармонично в тези, които са основните същности на Битието. В този смисъл, моят проблем и въпрос би бил към Този, който ни диктува, защо в четворенето той поставя човека на четвърто място, след като ние знаем, че човекът е петата величина? Именно петицата, или Меркурий, е свързана с човека, който си служи с тези четири стихии, но те са негови градивни елементи, и явяването на човека, това е петото начало – Космическият Човек, който има качествено нови цели и задачи, способности и свойства. А в това осияние Той го поставя на четвърто място и го идентифицира с една от тези четири същности. Защо този път Той свежда нещата до четири, а не до пет? Аз мисля, че след като 4 е число, по-малко от 5, а пък в Божествената кабала по-голямо, то би трябвало диалектически в себе си да съдържа в себе си всички останали числа, по-малки от него (по-големи аритметично) така че това не е противоречие. По същия начин Учителят говори и за 3, и за 2. Значи, няма противоречие. Въпросът сега е да обясни защо е акцентирано върху четворенето, а не върху "петоренето", примерно. Или задачата Му в момента е свързана, специално чрез тебе – проводник на четворенето - с осъзнаването на този принцип. Мислех си, че когато говори за четворката, Той има предвид (защото има различни, стотици и стотици пластове в символогията) една и съща категория или система от категории, както е и в беседите. Той нееднократно свързва четворката с бащата, майката, сина и дъщерята. В осиянията някъде се говори с главна буква за Дъщерята. Както за Сина Божий, се говори и за Дъщерята Божия, Дъщерите Божии. Значи, те имат уникални качества, различни от качествата на бащата, майката и сина. И вероятно, искайки да ни концентрира, да съсредоточи вниманието ни върху качествата на Дъщерята и на Дъщерите Божии, Той говори за четворенето. Защото и в това, което ни се даде да видим на сцената, от сърцето, т.е. от Дъщерята зависеше развръзката. Ако то – Лиу - не бе постъпило по този начин, нямаше да се стигне по веригата до спасяването и на любимия, и на душата на Турандот, и на духа на царя, въпреки че всички тези неща там са с много питанки. Видяхме новия цар, който е детронирал стария, като един изморен човек пред гроба. Виждаш го с едни хилави косъмчета, но това е понеже китайците и въобще азиатците, имат много слаба брада и затова тя виси на висулки... Отстрани няма брада, а отдолу расте като козя брадичка, именно защото Марсовото начало в тях е слабо развито, а е развито началото на Телеца. И в телците-мъже може да се наблюдава как им расте козя брадичка; или дори да имат отстрани брада, те я бръснат. В този смисъл, като гледахме този жалък цар, ние видяхме колко хилав и слаб е станал духът поради това, че душата е една пропаднала и изменила дъщеря, и колко много той искаше тя да постъпи добре; колко много той не искаше да се изпълни този жесток закон да падне още една глава.
В този смисъл, Дъщерята – има и дори осияние с такова заглавие – органически е свързана със сърцето. Значи, без Дъщерята нещата са невъзможни. Но какви са качествата на Дъщерята, е може би една бъдеща наука.