Необятното говори

Книга 45

1828 28.10.2015 Подводни камъни, попътен вятър. 11:57 от Р.В:

Почти всеки българин има някой близък човек - дали роднина или приятел, - който живее в чужбина... и българското семе отново се разся..:)

Прави ми впечатление, че някои тотално се откъснаха от родината, други все още прескачат с радост да видят род и народ, трети не искат и да чуят за чужбина, яли веднъж попарата на иноземския гурбет.

При общуване с различните характери виждам как някои си кълчат езика, говорейки български,"забравили" майчиния си език. Други пък се представят, че са от еди кой си град – някакъв там известен мегаполис (прегърнал мрака в себе си), ама нали е мегаполис!... Друго си е да блеснеш в очите на простосмъртните си братя в България. Други пък, които като деца са попаднали покрай родителите си в чужбина, имат самосъзнание на въпросната държава, която им е дала поминък. Е, не влиза ли отново в сила великата реплика на Алеко: "Пази, Боже, сляпо да прогледа!"?

А една от тези души, пръснати по света заради хляба, ми разказа това:

- Като дете, паднах от колелото на един голям камък – ужулена, насинена, наранена, натрошена... Мразех го – казва - този камък! А сега, като си дойда от чужбина, ми иде да го прегърна, да го разцелувам - всичко ми е мило и красиво!

А друг един нашенец, изкарал живота си в Америка, прибрал се в родния ни град, за да извърви последната отсечка от живота си тук, казва..."Ако мразите някого, пожелайте му да спечели зелена карта...."

Та това е животът - с подводните камъни за тяло и дух. Добре че има и попътен вятър...

СЪДЪРЖАНИЕ

/

Начало

Тълковен речник