Книга 41

 

Олтарят на Разпознаването.

Какво се прави в дните от седмицата

 

10.ІІІ.150 (2014).

 

ОЛТАРЯТ НА РАЗПОЗНАВАНЕТО

Писмото е до една нова млада приятелка - духовна, умна, талантлива и прекрасна във всяко отношение. За нея още от първия миг дойде усещането, че е преродена една любима сестра от Братството - поетесата Теофана Савова.

 

09:12:44, до И.Ц. : - Благодаря за кристалните стихове, подобни на капки от Вечността.

            Ако ти си тази сестра, която също изливаше в поети­чески трели любовта си към Бога и Учителя и бяхме озарени от душата й, няма да се учудя. Тя изказа за мене едно проро­чество, което бих мечтал да се осъществи - не зная дали ще е в този живот. Тя, именно, както никой друг, заедно с удиви­телната си родна сестричка е живяла на палатка през най-лютите зими и снежни фъртуни на 15 метра срещу дома на Учителя, защото не са могли да си представят, че ще оцелеят душевно и физически в аурата на по-ниски същества от Него и Ятото Му.  

 

 

       По това, именно, се разпознават рожбите Му от глъбините на Битието. Не само по изворността на сърцето им и ручейността на чудния им глас и талантите им, по които ги разпознаваме през вековете, но и по високия им вкус и идеал да търсят и намират своите си при всички случаи, дори и да са закопани на хиляди мили под земята. Невъзможно е да не затрептим от най-чисто божествено припомняне, когато чуем такъв роден глас! Даже изведнъж се разплакваме и не знаем как да сдържим сълзите си при такава дългоочаквана среща. Душите, в които е ударил звънът на Втория Вселен­ски Гонг на върха на планината Морея, не могат да не изос­тавят мрежите и сечивата си моментално, когато срещнат Единствения и родните си братя и сестри от Неговото безс­мъртно гнездо - и да не тръгнат с тях и след тях като зама­яни! Неизмерими и странни са магнитните отливи от смър­тоносния бряг на света, в които ни повлича чувството към тях. Всички казват "Стой си на брега!", а ние знаем, че на­вътре в Океана на Любовта ни чака сливане завинаги, за вечни времена. Тъй се случи и с една невинна девойка на брега на океана, за която ни разказа един брат от Безвремието. Тя излезе по райски дрехи на своята скална тераса на 50 метра над морето, за да се погрее на Божието слънце както я е майка родила. Но завари там странен човек и в началото се уплаши и й стана неприятно, че са й открили тайното място. Обаче човекът се оказа пратеник от Вечността. Попита я дали иска Свобода и тя извика без замисляне "Да!" Олтарят на Разпознаването - Цветето на Второто Посвещение - вече отдавна пламтеше с всичка сила в сърцето й. Цялата й душа с всичка сила бе закопняла за Приставане: Приставане на Съ­вършения и Съвършените. Посвещението Приставане е та­кова: умираш завинаги за света и всичко и всички от мина­лото си. Макар и да функционираш все още в света през деня без никой нищо да подозира, ти нощем пориш просторите на Вселената със Своите си. Тя бе обещала сватбен венец на един земен човек и на брега я чакаше влюбен годеник и после съпруг, уютен дом, семейство, уреденост на живота и чо­вешка кариера, обаче бе ударил Часът на Избора. Необикнове­ният Човек на скалната тераса до нея направи едно магическо движение, взе я на ръце и те скочиха с възторжен вик към сърцето на океана! Нещастният годеник, който бе видял всичко това, скрит зад скалата, съзря далече долу само един кръгов гейзер от ослепителна пяна. После видя как два щаст­ливи тюлена плуват като едно същество, като торпили по огнената пътека на слънцето към центъра на Океана[1].



[1] Това е, накратко, съдържанието на разказа "Панталони от тюле-нова кожа" от Ерик Линклейтър.

 

 

       Тя нямаше как да знае, че при пробуден Олтар на Разпознава-нето една висша жлеза в мозъка пробужда способността ни да се превръщаме във всяко същество от всички краища на вселената, което си поискаме, да се озоваваме с полет или мигновено във всяко слънце ли на всяка планета на Вселената - в обширното и безкрайно красиво Царство Божие на Лю­бовта.

       Но и да не си самата наша най-любима сестра и пое­теса, ние пак сме братя и сестри от глъбините но Онзи, Който е вечна Светлина и Трепет и ние сме прострени пред нозете Му в постоянна възхита и ридание, копнение, носталгия и непрестанно признание със сълзи и молитви от душа във вечна и предана Обич и Любов:

 

             Рабиндранат Тагор

 

О Господи - Боже, Царю на вселената,

в молитва безкрайна, без глас,

аз вечно, без дъх, неизменно,

пред Теб ще стоя във захлас!

 

Сред звездните острови, сам, непотребен,

във бездни от вечности, аз,

до смърт разридан от копнежа по Тебе,

пред Теб ще стоя във захлас.

 

Вселени избухват от жаждата странна  -

те чуват Те в нощния час...

В прибоя им стигнал, и аз, в Океана,

пред Теб ще стоя във захлас.

 

Щом волята Твоя до края изпълня,

глупец ли, мъдрец беловлас,

тогава, о Боже, самотен, безмълвен,

пред Теб ще стоя във захлас...

          .

       22:55:03 ч. Четвъртък вечер и нощем и петък до обяд е един-ственото време през седмицата, когато може да се влезе в холивселената, която е над божествения свят. Едно от усло-вията е да не се вечеря и закусва. Другите условия засега са неизпълними за почти всички земни хора, тъй като те нямат понятие и потребност да работят за Словото и да общуват по-дълго време с хората му - всеки си има свои занимания, предпочитания и завръзки.

            Ако човек има божествено семейство или се грижи за някоя божествена майка, в понеделник вечер може да възлезе в ясновселената; но тя е част от божествения свят, а не от цяловселената. През нощта във вторник се възлиза в тот-вселената, ако имаме висок вкус и идеал да общуваме с някой от Отците или Героите на Делото. В сряда вечерта се влиза в умствения свят и в Школата, ако сме разпознали Словото и работим за него; в петък - в будическия, ако сме със сродна ду - ша; в събота вечерта и през нощта се пътува в универсума (физическата вселена) и във вътрешността на Земята, а неделя - през цялото денонощие - в божествения свят. За влизане във всеки от световете се искат съответни храни и различни спътници. Но ако четем тия неща казваме, че са интересни, но не си промѐняме живота и не изпитаме жажда за Космос и Школа повече, отколкото за слънцето и въздуха, на практика си оставаме отвън. Фактически, не сме имали вяра, понеже се казва, че вяра без дела е мъртва.

 


СЪДЪРЖАНИЕ
/

 


...Продължава във Facebook.