Книга 43
7.VІІ.150(2014)
СЪЩНОСТНО,
ЕСТЕСТВЕНО И СЪЩЕСТВЕНО
(ИМПУЛСАТОР В.Л.)
7, 14
Упование!
Онзи, Който обуславя Първичното - Незнайният, - Той е Същността. Първичното, Отец, не е самата Същност, но Нейната Изява. Проявата на Същността е Естеството - Великата Разумна Природа, - а осъществяването ѝ - Реалността.
Същността е неизявена, непроявена и неосъщес- твена. Намира се в собствените си тайнствени глъ- бини, отразени в света "татван". Ноàите - нейните отражения - са същности. Не се изявяват, не се про- явяват, не се реализират. Не ги търсете нито в Отца, нито в Естеството, нито в Света. Намират се в любов към Същността.
Отец поражда отци и янтрини - неограничени от нищо Изяви, извиращи създателство, творчество, обич. Не искайте от ноаите - татванните същности - да пламтят от тия три жажди: те са мъртви за Естеството, мъртви за Света. Не умрели, но мъртви - разликата е огромна. Умрелият е бил жив, мъртвият не се е раждал. Вие употребявата и двете думи за "умрял", но не е така. Мъртвината е велика дума, велико състояние. За мъртвина копнеят всички проявени, всички живи, отдали се до последен дъх на Отца. Когато са се проявили, когато са се наживели, те копнеят с всичка сила за покой - по-"приличното" име на мъртвината. Затова мъртвите при вас ги наричат "покойници", но вече се разбрахме, че те са умрели, нямат покой. Умрелият няма покой, понеже не се е изявил, не се е проявил, не е живял както трябва.
Да се изявиш, да изявиш Бога-Отца, значи да оби- чаш като Него и да разпознаваш, да изявяваш Словото Му. Умрелите не са изявявали Обичта, не са разпознали Словото, не са го изявявали. Умрелите не са проявили и Сина Му - не са любили, не са живели както трябва. Умрелите не са създали и нещо в Реалността, не са осъществили Отца и Сина като свежи, безсмъртни създания, които не само живеят, но и сами създават светове и същества.
Същността се интересува само от Себе си; ней-ните подобия - също. Покоят на мъртвината е свещен, не го умаловажавайте за нищо на света. Там няма мисъл, но те приличат на мисълта за себе си. Умрелите са умрели от мисълта за себе си, от мисълта за ближния, който не е Ближен, от мисълта за света, който не е Свят. Светът на Реалността е свят (свещен) - там всяка мисъл, чувство и действие се осъществяват мигновено, раждат същества. Светът на Естеството е естествен - там си верен на Великата Разумна Природа и затова подлежиш на еволюция - развиваш се. Имаш ближни, имаш нужда от ближни, служиш на истинските ближни. Умрелите не са служили на истинските си ближни - служили са на близки. Най-умрелите са искали близките да им служат, живели са с очаквания и изисквания. По-малко умрелите служат, но не както трябва и комуто трябва. Затова и най-умрелите, и по-малко умрелите се вкисват: не искат да служат повече на Естеството. Всъщност, те не са му служили, затова се отказват от него, мислейки, че са служили на Великата Разумна Природа. Остават с кисел и горчив вкус от кривите огледала на Природата - света на Великата Илюзия, създаден от Природата, за да оглеждате своите собствени кривини. Няма криви огледала - всички огледала на Природата са кристално гладки и чисти. Но Природата е направила така, че кривият вкус на непълноценните хора и ангели, на несъвършените божества да се пречупва още във въздуха и да създава у тях илюзията за криви огледала. Кривините на лошия вкус нямат нищо общо с божествените кривини. Божествените кривини и извивки са завъртане около сродната душа, около ближния - истинския ближен. Великата Разумна Природа се занимава само с това - с обслужване и служене на ближния. По-малко умрелите се опитват да й подражават, но те обслужват близките, не ближния. Избрали са си близки, подобни или контраподобни на самите тях. Кривините на вкуса им създават илюзия за криви огледала, те си взимат модел от тях, т.е. от себе си, и изпадат в харесване - харесване на кривини. Харесването по подобие създава еснафските подобия на тандеми, които се въртят около взаимното удоволствие. "Търкулнало се гърнето", "лѝка-прилѝка"... Контраподобието не е еснафско, там не се търси еснафското удоволствие, търси се ревността и побоят, постоянното апострофиране, преследването на другия с неправда. Контраподобието е обсебване, смучене, вампиризъм. Жертвите обаче не подозират, че сами са си избрали „лѝка-прѝлика”, но чрез обратна матрица на кривините й. Като са отхвърлили ближен, като не са разпознали сродна душа и не са се откликнали, Великата Разумна Природа отпечатва контраматрици на вкуса им и им внедрява същества или подобия на същества с точно обратните недостатъци. Ти ще му прислужваш като слугиня, ще му носиш от пиле мляко - той ще те язди и ще те бие с камшик отгоре! Бог му се радва и даже му засилва ръката с камшика, за да се научиш да отличаваш близък от ближен. Ти все пак му служиш и го слушаш, трепериш му - затова си по-малко умряла от него. Той е по-умрял още приживе, както и ти си умряла приживе, защото какво друго е човекът или ангелът, който е вторачен? Бог им праща ближен и ближни постоянно, плувате в море и океан от ближни, но вкусът ви, кривиците ви си избират съответни на вас приближени и симпатии само за удоволствия или за житейски уроци, за кармично назидание.
Същините и същностите нито имат понятие, нито са длъжни да мислят за ближен, нито за близък. От близостта се пазят като от огън; ближният за тях не е даже химера, защото нямат необходимост от ближен. В целомъдреното си състояние духът е неприкосновен и девствен, няма как да има мисли и понятия, няма как да има и импулси, даже божествени. Импулсът е еднократна или честотна дейност на искрата Божия, след като вече е била подпалена. Тя е "мотор" на Отца, подпален за създателство, творчество, живот със всичка сила и самораздаване. Тук също няма замисляне и понятия, защото няма как да има. Замислянето и понятията са спадане в причинния свят, в умствения. Най-умрелите - умрелите още приживе - се занимават денонощно с мислене и с понятия, представи. Слагат пред скоба идеята, изхвърлена от задното отверстие на някое криво божество, и решават уравнението неправилно. Паднали богове и титани обитават постоянно подобието на ментал, илюзорното подобие на каузала, подобието на архетипната вселена, в която се таят съвършените образи на Бога. Дадено им е да ги съзерцават и гълтат, понеже все пак са безсмъртни - не са имитанти, - но са паднали и затова имитират. Поглъщат Мъдрост, поглъщат Божествено Знание, поглъщат Абосолютна Истина, но червата им са разстроени и много скоро изхвърлят остатъците им като запек и диария... Така са създадени философията и религията в света, общественият и махленският морал, представите за нравствеността и красотата - все запек и диария на луди или помръкнали богове и ангели... Обикновените хора и ангели, които са по-малко луди и по-малко умрели и затова нямат такива мании, изпадат в една по-проста ненормалност - да бъдат фенове. Да вярват на боговете и титаните, когато клечат по голяма и по малка нужда и създават нормативи. Свободните обитатели на вселената имат дни и часове на смеха и не могат да си вземат дъх от радост и веселие, когато има предавания от света на умрелите... Там виждат как клечат великите ви създатели на фалшиви философии, на криви представи за нравствеността, мъдростта и красотата; как се напъват като ги раждат, какви звуци и газове произвеждат пред аудиторията... Като изкара една голяма и твърда философия след много напъване, кумирът ви се вдига облекчен, избърсва се и сам започва да ви се смее, задето сте му повярвали - той все пак има божествен произход, интелигентен е... По-простите умрели, понеже умовете им са попомръкнали, сами вярват във философията си и искрено се радват, когато са им повярвали и други. Други обаче, понеже имат душевно разстройство, раждат произведенията си още от ранната си младост и опръскват почитателите си с редките си... открития... тъй гръмогласно и многотиражно, с тъй много обиколки из държави, градове и други клозети, че феновете им по зали и ашрами приемат пръските им за божествена благодат и се облизват щастливо...
Ноàите, които нямат ум и разум и затова са щастливи, няма как да бъдат опръскани от бестселъри или окултни многотиражки, да се възхищават от голямото клечене на някой световноизвестен авторитет. Те пребивават в тръпно блаженство - разминали са се и с причинния свят, и с будическия, и с атмическия. Познания и мъдрост не ги интересуват, сродни души и известност - също; духовни и светски пагони - още по-малко.
Тук обаче е мястото да отличим същини от същности. Същините са незиблеми еталони на Първоначалата, които поддържат конструкцията на Битието и неговите Закони. За тях не е писано и предвидено да излизат навън и да се подпалват, да преминават от Абсолюта в Определената, Проявената и Осъществената Вселени. Умрелите, които намират начини да ги копират и видоизменят, обикновено с обратен знак, създават теории, правила и закони на ада, поради което са известни като адски същини и представляват, всъщност, "най-умрелите". Те не са родени от Абсолюта, но имат разрешение от Него да произвеждат абсолютизъм, догматизъм, догмàтика. Фабрикуват едновалентни учения и определения, които внушават на по-простите "най-умрели" убеждението, че дадено учение е най-вярно или единствено вярно и всички други са невалидни. "Най-умрелите" се стремят към "единствено верни" и неподлежащи на бъдещи вариации правила и феномени, приписвайки на източника им пълна забрана за това. Ако са заграбили учението на Божествен Източник, те не виждат или съзнателно скриват разрешението Му да се правят варианти на правилата и методите, дадени от Него. На практика, с отричане на Новото се занимават предимно оглашените, които мислят Учителя за умрял. Нямат никаква представа, че Учителят е вечно жив, че Школата Му работи, че в Специалния клас, който никога не се е закривал, еволюционното развитие на Словото, на идеите, на методите и пр. тече със всичка сила. В системата на пентаграмиката, отричането иде и от фалшивите светци и праведници.
Ако обаче "най-умрелите" експлоатират учението на някой бог или титан от тяхната категория, те виждат, че самият той е забранил категорично в учението си възможност за развитие след смъртта му (понеже такива са смъртни). "Непогрешимостта" и абсолютната нетърпимост към Новото в такива случаи се превръщат в охулване, преследване и санкции спрямо нарушителите на догмата.
Същностите, от своя страна, за разлика от същините ("еталоните"), са особен вид ноаи от Абсолюта, които се наричат "потенциали". Те са неподпалени монади, които имат свободата да поискат да бъдат подпалени. Да преминат в тотвселената, да станат творци и създатели, извори на доброто. Да наследят от Баща си Абсурд, за да поклащат устоите на Битието. На това ниво се интересуват почти изключително от собственото си творчество и изява.
Потенциалите обаче могат да преминат и в ясновселената, и оттам - във Великата Разумна При- рода, където да пробудят в себе си и Естеството. Това е способността за еволюция, за промяна на статуса не само като индивиди, но и като личности. Там вече могат да преобразяват и материята, не само духа. Могат да зачеват от по-висши същества, да боготворят, да обожават, да благоговеят, да уважават. Индивидът в тотвселената не познава такива чувства. Той може да изгори докрай, да гори и пламти безкрайно в името на обичта и доброто, но за него другите източници на Космическия Огън са невидими - вижда само почитателите си. Той познава само Любовта като изява - умее да се самоотдава без замисляне.
Като станат божествени личности, същностите-потенциали имат нещо в повече от отците и янтрините: те вече се интересуват какво им е на другите и какво творят другите; изпитват нужда да им помагат, да им се отдават, да бъдат в служебно и орбитално положение. Наследяват от Майка си Милост и умеят да слагат балсам в раните на съществата, да ги приласкават, възрастват и обгрижват според техните реални нужди, а не според собствената си представа за тях. Янтрината също се самоотдава в делириум, но без да се интересува от представата и конкретната нужда на отсрещния - затова се съчетава само с Отци. Влизането в роля, снизхождението, грижата, компромисът, саможерт-вата, пригаждането, разбирането, превъплъщението на по-ниско или различно ниво за тях са невъзможни. Отците и янтрините не притежават такива качества, те са им непонятни. Те познават само запаления фитил и барута. Те творят и се възпламеняват, самозадоволяват се и задоволяват, но не знаят що е "самоотверженост", "самоотричане", "себеотрицание". Тия неща в този свят са достъпни само на "Невестите Божии", когато ги проявяват спрямо "Отците Божии", но към никой друг. И прави са отците и гениите, тъй като за един индивид да отрече себе си значи да умре, т.е. да се върне в татван или в Хаоса. Майките Божии обаче и Любимите Божии, сродните души, Ясновселенските Дъщери и богини, Дъгите Божии, Служителките и Служителите на Естеството или Великата Разумна Природа и пр. умеят да се отказват от себе в името на другия, за да придвижват плана на Бога и в полето на Еволюцията. Това, именно, се нарича "Любовта като проява".
Най-накрая (но след това има още безброй възмо- жности), "същността" или "ноаята-потенциала" има свободата да влезе и в Света - да стане съпричастна на Делото. Става въплъщение на Духа Божий и на Христа, влиза в хипервселената. Започва да се занимава с устрояване на светове и обители и със създаване на същества за населяването им. ("Отидох да ви приготвя..."). Затова "същността" – ноаята-потенциал - там се превръща в динамична и после в кинетична ноая и хрàни съществата с "хляб насъщен". Това е осъществяването на Любовта като зачеване и раждане на обители, светове и същества с искра от Бога. Със сваляне Царството Божие „на земята" , т.е. в универсалната вселена.
Ето защо "същностите" от татван, наречени още "потенциали", имат свободата и потенциалната възможност да се превърнат и в най-последния плод на Битието - в Новите Човеци, чийто клас познавате като "зелохими". Именно те се занимават с Любовта като Осъществяване. Само това те наричат "съществено".