Книга 34
5.IV.138(2002)
5.IV.138(2002)
Бургас – Изгрев
ВЕЧНОСТ, РАЙ
И ЦАРСТВО БОЖИЕ
13,11 ч.
Може да изглежда странно, но огорчението е началото на старостта, а безразличието – краят: вход към смъртта. Някои може да помислят, че осъждането е по-силна връзка с дявола, отколкото безразличието, но не са прави. И ще ви кажа защо.
Огорчението е водопад, осъждането – гейзер, а безразличието – блато. Някой ще каже: "Не, езеро е...", но не е така: при езерото има втичане и изтичане. Пак ще каже: "Да сме безразлични към злото и лошото не е ли Божествено?" – Абсолютно не е! От злото се пазù, не го проявявай, но го любù, с всичка сила го люби! Интересувай се от него, когато Небето ти го праща, не бъди безразличен. Зад него се крие един урок, един подарък, едно благословение от Бога. Не се мърси от злото, но ако попаднеш в него, почни да го чистиш, и то с любов.
Някои бъркат съзнателното незабелязване на злото с безразличието. Не, това са коренно противоположни неща! Ще си затваряш очите за злото, когато е възможно; но щом Господ ти зашлеви плесница или вложи обидни думи в нечия уста, за да те изпита, ти не можеш да бъдеш безразличен: или ще се огорчиш, или ще го осъдиш. Така става, когато човек е още несъвършен – когато сам още съдържа зло в себе си. Щом пусне Христос в сърцето си, той, и като види злото, моментално ослепява за него; ослепява, но не оглушава. Използвам този обрат, с цел да ви наведа на мисълта, че сърцето трябва да ослепее за злото, но умът не бива да спи: Правдата изисква будност.
Сега, как се проявява сърцето, ослепяло за злото? – Първата проява на този Божествен процес е онемяването – абсолютното онемяване. Да не отговориш на злото нито с мисъл, нито с чувство, нито с действие, нито с език. "Нито с мисъл... – но нали умът трябва да е буден?" – Точно там е работата, че умът прави филми, прави звукозаписи, но може да прави и неми снимки. Добрият човек няма право на моменталната снимка да запише звук – вече имате в света такива снимки. Значи, добрият човек, в истинския смисъл на думата, щрака само неми снимки на злото и недостатъците около себе си, но моментално ги скрива в съзнанието си. Ако гъкне – дори и мисловно, - той се е оцапал: проявил е разгневяването, обидата, ниското си еволюционно ниво. Даже когато си мисли, че е учител на хората и трябва да им показва тия снимки, той е пак болен: от честолюбие. Мисли си, че има право да учи някого, но той сам е още оплескан. Не е напълно добър, понеже на бодването отговаря с бодване, отмъщава. Автоматично и на серии окачествява много невинни явления като грешни. Като боднеш другия, дори и да си прав, ти не привнасяш нищо в живота - само увеличаваш бодванията. Няма и един на сто хиляди, на един милион, който да не се огорчи, да не осъди. Почти всички хора днес са езичници; има и езичници, по-добри от тях. Всички вадят снимките и филмите на злото, пускат тихо или силно високоговорителите - и стават ортаци на Нечистия.
Огорчението и съденето идат от егоизма, но безразличието е вече симптом. Малко е да се каже, че то произлиза от егоизъм – поразеният от смъртта приживе, става индиферентен - демонстративно или не. Огорчението е женската страна на егоизма, пасивната; прокурорството е мъжката; но безразличието е сатанизъм, нищо повече! Когато е пасивно и неосъзнато, то е само симптом, белег на жив труп; но когато стане нагло и демонстративно, то е заразна болест, палач, Косата на Смъртта.
Има един суров, абсолютен закон: безразличният към Любовта се осъжда на смърт. Безразличният към Мъдростта се разболява, безразличният към Истината катастрофира. При пасивното, несъзнателно безразличие, само страданията будят човека за тези светли извори на Живота; но при активното безразличие ти съзнателно бягаш от тях: разминаваш се, страниш или тичаш. Виждаш ги, но се правиш на "áмпе", слагаш шапка невидимка... За мнозина можеш да минеш за невидим, но за Съдбата – не. Ако не съзнаваш, че си глупав, тя те буди чрез мъка, болести, лишения; но ако активно и нагло се правиш на ибрамбашия, тя те подгонва по всички правила – ставаш опасен за космичното движение. Битието те изплюва веднага, защото си камък на пътя, подводна или надводна скала.
Който съди, той вади меч - можеш да се подготвиш. Огорченият смърди и мирише – можеш да го заобиколиш или да го поканиш да се окъпе, да посмали егоизма. Безразличният обаче не се мърда, прави се на зает и нормален, но изхвърля и най-тежките коли в пропастта. Тъкмо затуй са необходими моменталните снимки: да знаете къде по пътя има буци, гърбици. Пуснèте нощем късите, за да ви е мирна главата, да не осакатите някого. Превключвайте на къси, когато се разминавате – поне това можете да направите, след като сте свикнали да се разминавате като луди. Прокурорите карат на дълги и затова се блъскат челно; ищците вечно карат на къси и не могат да попаднат на магистралата, въртят се около дребното си "аз"; но палачите – бубуните и скалите по пътя, сринали се от пълно безразличие – нямат сила да се отместят, защото нямат двигател, сърце: в повечето случаи те са хора без монада. Изглеждат страшно спокойни, така хубаво са си подредили живота, всичко си имат и всичко им е ясно, но само едно нямат – душа. Буца на пътя.
Ще кажете – много съм суров към безразличните... - Не – суров съм към прокурорите, циция съм към ищците, но към безразличните съм отвратителен: изривам ги в Небитието! Запомнете: даже и Дяволът не е безразличен. Той горко плаче, когато някой стане лош, но е длъжен да си върши работата – да го сблъска с последствията. Дяволът плаче по-горко и от Христа, когато срещне егоист: той е експерт по самосъжалението и осъждането, прави им диагноза както никой друг. Не само прави диагнози, но и операции – Главен Хирург на Битието. Само не оперира безразличните, те са неспасяеми. Има тумори, които се отстраняват само със скалпел, но безразличните сами са целите тумор, който се елиминира от Битието. Ищците (огорчените) и прокурорите много често са с искра Божия и имат кълн за еволюция, могат да се поправят. Ищецът вечно мърмори за своето право, преживя, тревожи се и отравя атмосферата; съдникът си мисли, че е нормален, защото съди "умно"; но и двамата подлежат на лечение: мъките и страданията ги облагородяват. Този, който не се облагородява от страданията, е съмнителен: той си умира в собственото мнение. Няма да си мръдне пръста нито да помилва, нито да те удари – ще те отмине като стълб. Съмнителният се държи автоматично на "безопасна" дистанция от Любовта, Мъдростта и Истината - той им е сложил етикети, че са отровни. Даже инквизиторът, палачът, могат да попаднат един ден на Небето, ако се покаят; безразличният го чакат вечни мъки. Никой окултист не може да приеме мрачната теза за "вечните мъки" в ада, но тя е вярна, колкото и това да ви изглежда невъзможно. Има една област от Вечността, която е запазена зона: склад за мъртво желязо. Тази зона е предвидена да бъде вечна, защото има и вечни мъртви железа: същности без монада, които никога не могат да приласкаят. Не могат да се отметнат от себе си заради другия, по никой начин. Те не владеят приближаването – приближават се, само ако има магнит.
И така, видите, че някой мръдне към вас, залепи се... Да не мислите, че има душа? – Той е дошъл, защото сте магнит, подчинява се на природен закон. Ако се размагнетизирате, пада - пак става старо желязо на дъното. Съществото с искра от Бога остава при вас, даже и когато изключите напрежението – то се подчинява на Любовта, не на магнетизма. Естествено, оставането на някого при някого или някъде също се подчинява на велики закони: живото същество умее и да се махне, защото също има гравитация, ускорение. Съществата, създанията с еднùна, се разпознават по това, че само танцуват едни около други, понякога се сливат и раждат, но винаги продължават по пътя си, за да се приближат към нови звезди и вселени. По-женствените се огор-чават, когато почне отдалечаването; самците почват да съдят, но и двата вида рано или късно се окопитват. Тези, които остават "вечно да скърбят" или таят пожизнена омраза и осъждение, много миришат на ръжда, на старо желязо от гробницата. Те или са прилепени докрай, или докрай ги няма – Танцът и Несигурността не ги касаят.
И така, не смесвайте скръбните с огорчените; не мислете, че Правдата създава прокурори. Скръбен е Исус, защото не мисли за Себе Си - мъчно му е до смърт за другите: какво ги чака. Знае колко ужасно е да се живее в перманентен егоизъм – в постоянна мисъл за близките и за себе си. Знае как се заема Съдбата с всеки един егоист, който се огорчава или съди на всяка крачка.
Често осъждането не е от егоизъм, но от гордост, самомнение, себизъм – гангрена на духа. Не че духът има гангрени, това е невъзможно, но липсата на прошка и приласкаване прилича външно на гангрена – кухина в атмическото тяло, изпълнена още с мрак. Размирисването на душата също не е размирисване в прекия смисъл на думата – душата е благоуханна и безсмъртна. Но когато един човек или ангел се огорчи, той образува отдръпване на душата и свиване, понякога до точка – край на "душа, обширна като Вселената"... Този вид женски егоизъм, независимо от пола, създава мигновен вакуум в ясновселената и тогава милостта към другия изчезва. Явява се милост към себе си - гадно и миризливо чувство за лична онеправданост, животинско самосъжаление. Ясновидецът вижда това и в краската на аурата – тя не е краска, а мътилка. Така че животинското, адското в живота на обикновените хора с още неоформени лица и черепи се простира между два бряга: обидата и отмъщението. Невъзможно е да преглътне реплика, да не дири своето право, да не онеправдава... правдообразно. Моменталната снимка не потъва, а веднага се копира в голям размер и се навира в лицето на "виновния" – демек, "засегнат съм!"... С педагозите е по-лошо: там егото е прикрито под три слоя и не мирише, но лъщи.
Една от формите на егоизма и самомнението, когато са сключили адски брак у някого, е мигновената отрицателна реплика, независимо от случая. Жаждата да отрече, да каже "ама", "но" или "не" е тъй неустоима, че почва да прави бръчка между веждите, сваля клепачите отвън надолу. Такъв контрира не само другите, но и себе си, Бога в себе си. Живее в постоянен ад, но има шанс да излезе от него – има монада.
Безразличието не спори, то се отстранява. Държи дистанция. Постоянната дистанция или постоянното прилепяне са наистина съмнителни – главен симптом за треньор, не за жив човек. Треньорите на ада сега до един са в човешки форми, почти не останаха вече в астрала. Така че бъдете щастливи, когато някой ви крещи или ви пребива от бой – почти винаги той е с душа. Когато му омръзне да е в ада, точно толкова горещо и ще ви обича: без прилепяне. Прилепянето не е обич – в него няма мисъл за свобода. Когато разнотълкуването на един факт доведе до взаимна болка, говорим за садизъм и мазохизъм – размяна на реплики.
Да оправдаваш другия при всички положения; да оставяш свободен другия от време на време; да го приласкаваш най-нежно и пламенно, когато Бог е рекъл – ето Ритъмът на Обичта и Безсмъртието! А когато Бог е решил, че витката е станала по-голяма и някой трябва да излезе на нова орбита, обичащият го пуска с радост и душата му почва да пее! Той знае, че това е сливане завинаги. Когато любимият изчезне задълго или за цял живот и ние не реагираме като ищец или прокурор, душите ни се съединяват във всичките горни 48 измерения и ставаме с него едно цяло. Повече никога няма да се разделим! Във всяко следващо кътче на универсума Бог няма да закъснее да ни срещне пак и физически, защото имаме Безсмъртието - Благодарността за Мига.
Защото няма нищо по-велико в Христовото Учение и Христовите души от това: "Ако не погубиш душата си, няма да я намериш". Да! Да погубиш честолюбието и самомнението си, презумпцията за обвинявяне! И душата си – безмъртната си монада - трябва да си готов да отдадеш на Бога и на ближния; да слезеш в ада, ако трябва; да се откажеш от мнението си и "спасението" си. За това са необходими само две стъпки: край на огорчението, край на осъждането! Край на самомнението, наречено "педагогика".
Вместо горчилки, да раздаваме сладост и благост на ближните! Да се правим на слепци от окатост! Да раздаваме като големи извори сладост и благост и на неближните, защото неближният на Земята е ближен на Небето – във всичките останали 48 измерения. Ближният на Земята, по правило, не можем да го намерим на Небето – горчилките и теслите с пироните пречат. Теслите и пироните са безразличните – като си свърши работата Съдбата с тях, като служебни инструменти, отива и ги захвърля в склада. Вече не ги подрежда, не ги точи – свърши се това време. Тяхната участ са паяжините; но не скърбете – и в мазето те ще си останат безразлични. Ако крайно много ви е било мъчно за някой пирон или някоя тесла в човешка форма, може да имате шанс: когато дойде Денят, част от стопилката може да влезе в някое живо същество. Така най-после ще се допрете до онзи, който не е искал да се допира... Но не бързайте – това не е искра, тесто е. Ако някой харесва тесто - негов вкус... По-важно е кой ще ви подаде питката, кой ще я разчупи, когато е готова. Важното е, че ви я подава предишният безразличен, като вече жива субстанция – "питка". Безразличният нито иска, нито може да пита – той няма нужда от щастие и еволюция.
А сега – благодаря че приехте малкото, понеже то ви се дàде от души с искра Божия – добри хора. Такова "малко" пуска кълн, пораства. Хората с многото, които не ви подадоха ръка (или нещо още по-лошо), не са виновни: вини в този свят няма. И те изпълняват волята Божия: отдалечават се, за да поемете по нов път. Важното е някой да се отдалечава или да се приближава. Който дебне да е на постоянна дистанция от нас, за да не се срещнем случайно, или да е прилепен без отлепяне – от него се бойте. Хората със стъклените очи са най-страшни, но и те не са виновни: нима трионът или тестото са одушевени? Проблемът си е в нас, ако сме се влюбили в такива.
Благодаря и за разбирането – за това, че не ми искате повече "фундаментални" осияния... Отдавна живеете – денем и нощем – в Школата на Живота, където всеки миг е фундаментален. А във вечностите, заключени между тия славни мигове, вече мнозина от вас живеят и в рая на Земята, защото той е Миг и Избор. Вечността е миг, Раят е Избор, а Царството Божие е живот за всички.