Необятното говори

Книга 40

Из любителското филмче "Най-вълшебните дни!"

Последния ден от едно вълшебно пребиваване в едно от най-свещените и красиви места в България. Последна разходка... Веднага тръгнаха след мен! Мойте мили приятели! Необятната нужда на съществата с душа да следват някого, да се милват и да бъдат милвани... Изведнъж котарачо се качва по мене по собствена инициатива и се настанява на рамото ми!...

Всичко това го снимам на живо и се вижда и чува как казвам във филмчето: "Каква е тая любов бе, каква е тая любов!... Каква е тая любов бе..." И кучу иска да се качи, но е голям... "Къде са другите котки от санаториума, а?... И те ми се качват, но сега ги няма… Добре се чувстваш на рамото ми, а? Мър-мър-мър-мър-мър... Хайде сега, мацане, малко с мене на разходка… àаа така... àаа така, мацане..." - Даже пак ще ме целува!...

"Котараченце си ти!... Айде сега... Кажи, мацане... Кажи, писане... Аа, искаш да слезеш ли? Искаш да слезеш?...- Не щеш... Искаш да си седиш тука, защото..." - Всичко това е още в началото на екскурзията. Кучето лиже другата ми ръка и ни следва. Казвам му: - "Муце, и ти ли? И ти ли идваш?"

Сигурно усещат, че си заминаваме, и затова... Цял час и половина котьо държа баланс на гърба ми по каквито и височини да вървяхме, даже и когато сядах или кляках да галя и кучу - да си слага главата на коленете ми, да е справедливо… Нали казва българската народна мъдрост: "Ако някой се не дава да го познаеш, гледай го с кого ходи". Уви, повечето хора ходят със съмнителни хора или са като куче и котка от лошото издание на Старата вселена. Кой ще търпи да милваш пред него или зад гърба му някой друг и няма да извади нокти?...

Котьо се премести на другото ми рамо... Сега гледа горе птичките... Кучу ми лиже пръстите…"à, така, мойте мацинки и кученца... Браво! Ей, мацане! Тръгнах на ескурзия - и ти на рамото ми... Не щеме да се разделиме, нали? И нашия приятел също... Какво стана тая сутрин, бе?... И на отиване, и на връщане… Даже искаш да си играеш - кат се клати това нещо на камерата (капачката на връв)... Айде да ви кажа чао сега - вече сме на стълбите. Ма и ти си пак с нас бе, докрай бе!..."

Разказвал съм някъде как една хрътка се откъсна от господаря си и игра с мене паневритмия в Рига докрая, как гълъби и катерички също се закрепват за раменете ни дори като ходим или танцуваме (случвало се е и на Лео); как костенурки идват всяка сутрин в гората при дънера, за да слушат с интерес как се записват на уокман "Прекрасните чудаци"... Или как хлопват на три пъти от половинметровите етажи на алпинеум в Цариград, за да дойдат до някого, да сложат крачета на крака му и да го гледат дълго и унесено... Като ги занесеш обратно най-горе в басейнчето, правят това пак, без никаква възможност да се върнат обратно сами. Занасяш костенурката – тя прави същото втори път! Любовта не се интересува какво оставя зад себе си. Оан уей тикит! – еднопосочен билет… Съществата с душа разпознават - и пристават. И други го правят, обаче като се залепят, не пускат плячката…

Даже и тия дни, много години по-късно от събитията, които представям, едно куче и едно невръстно пиленце в гората ходят до краката на някои хора, когато те танцуват; спират до тях, когато те спрат. Нямат нищо общо с някои "братя", които ни гледат неприветливо и изтеглят ръката си като ужилени, когато ги здрависаш. А други, макар и без лоши мисли, десетки години си тръгват сутрин от поляната без никакви душевни терзания, че през едно цяло прераждане не са се сближили с някого; че не са се затичали никога към някой човек, ако не е собственият... Имаше куче, което тичà след рейса от Говедарци цели три села, защото не можеше да се раздели с един човек. В една беседа Учителят казва: "Бог е създал кучето, затова аз гледам на него като на написано Слово Божие. От очите му излизат думите, чрез които Бог е създал всички животни." ("Истински поклонници", 23.ІІІ.1931)