Книга 11
12-13.VІІ.124(1988)г.
София - Изгрев
ТРЯБВА МИ СТРАДАНИЕТО ТИ, А НЕ ТАЛАНТИТЕ ТИ
ЖЛО / Тойонус
Хосе Ривера – Мъченичеството на св.Себастиян
Това осияние е било предназначено от п. за пълно замразяване, но Елма казал, че не разрешава. Трябвало и то да стигне до хората. Даже насочва п. към картина, където има почти пълно подобие на светеца с единатора.
12.VІІ / 23,47ч. - 13.VІІ / 01,30ч.
Преди известно време, точно когато излизах с тролея си, една кола спря точно пред депото, където работя, и излязоха трима души – двамата в съвършено нови работнически дрехи. Другият посочи право към мене, двамата ме погледнаха и запитаха: "Това ли е пичлемето?" – "Това е" – отговори шефът им. Те ме огледаха нагло и насмешливо и чух единият да казва: "Тоя е много лесен...".
Не искам сега да цитирам тук случаи от моя “Дневник на тролийбусния шофьор” – над 150 машинописни страници, в които се описват корупцията, ужасите и геноцида в софийския градски транспорт. Там се разказва и за два случая, когато колега и колежка се оплакаха от някои шефове - викнаха журналисти - и на другия ден и на двамата предното колело на всяка от колите им тръгна самичко пред тях... Аз пък бях дал този свой дневник не другаде, а в “Работническо дело” члез братовчедка ми Стефана Билдирева... Главният казал, че от това нещо не може да бъде публикувана нито буквичка.
От този ден нататък заваля градушка от неприятности. Както на всяко българско място, където съм работил – от хамалството и миньорството - до Съюза на писателите, издателствата, БАН и министерството на Людмила Живкова. Сценарият е един и същ.
Скарах се с ортака на новата машина, с когото до този ден се разбирахме идеално. Държи се като жена, крещи и ме прави виновен за неща, за които нямам вина. Казал е на един колега за мене: “Ще го тормозя, докато сам се откаже!” - но защо не ми каже в очите, че не ме иска ортак, а прави това подло, по женски? После почнаха да ми дават най-скапаните машини, опасни не само за моя живот. Преди седмица, при внезапна техническа неизправност по вина на гаража и дежурния механик, едва не убих с тролея себе си и много хора). Не ми дават повече от една почивка в месеца; работя по 10-12-14 часа. Затова, че повече от година нямам нито едно отсъствие и закъснение и че съм със символична заплата, ограбван най-безсъвестно от феодални закони и робовладелски порядки, не се посвениха да ми дадат само 12 дни годишен отпуск, от полагаемите ми се 30 за две години.
В личния живот – същото. Абсолютна липса на разбиране, доброта, топлина – пълна самотия. Много добри духовни приятели, но ... няма къде да спя, освен в някой изоставен тролей в работата ми, и то по 2-3 часа в денонощието.
Ето и тази вечер. Обаждам се на една добра приятелка, която наскоро ме покани, и първия път прекарах добре там, дори се навечерях като хората и можах да поспя на тишина. Защо тази вечер тя ми каза “ела”, а като отидох с последни сили, ми каза да си вървя?... Не бяхме се карали - тъкмо обратното, чудесно съм се държал с нея. Дали не ù е дигнал и на нея телефон някой, за да се продължи тормоза?...Върнах се много късно, трябва да ставам пак в 3 без 15, а сега е след полунощ. Горе и долу пак се веселят и дънят касетофоните до разтрисане на къщата. Има къде да отида, но там домакинята заключва стаите (веднъж и мен заключи отвън), а и няма никаква надежда да я видя с блуза без лекета или да върне дълговете си – не на мен, а там, където трябва. Няма надежда да продаде всичко, което притежава, и да остане абсолютно бедна, на издръжка на Провидението. Само при това условие някои могат да останат при някого – богати хора с имоти, мнения, страхове, роднини, душевен студ и много приказки не вършат работа.
Наистина, силите и способността да се издържи са на приключване. Пак остри болки в сърцето, виене на свят, усещане на силно желание да си отида завинаги от този свят и - най-лошото - прокрадване на мисъл, че Провидение няма, че Бог спи или няма понятие от логика и милост, след като оставя създанията си в такива нелепи условия. Контра-отговорът е, разбира се: “Изпичане при екстремални трудности”; “Изграждане на характер”, “Изработване на търпение”, “Саможертва от милост към по-слабите” - и пр., и пр., и пр.
Добре, но всичко това оправдано ли е, след като се срива вече видимо личността, здравето, младостта? След като белезите на рухването и отчаянието са повече от очевидни?
Ето – още крещят и думкат пияниците в махалата, а сръбската кръчмарски музика до сриване на квартала въобще не трогва милиционерите след 12,30 през нощта – сигурно и те я обичат?...
Да бъде лишен човек от всичко, всичко, всичко най-насъщно и най-вече, от сън – това не е ли по-ужасно от затвор, лудница и инквизиция? Плащам ли си за нещо - или е друга причината?...
Източникът ненадейно се включва и продължава мисълта ми:
“ ... а отгоре на всичко, на онзи балкон лае куче, а на горния етаж също са си взели кутре, което по цяла нощ скимти и топурка ... – нали това искаше да допълниш още?"...
Сега слушай:
Казал съм някъде, че Ми трябва твоето страдание, а не способностите ти. Христовите проводници сега са за оплакване повече от всякога! Назиданието, което трябва да получат несъзнателните човешки души, трябва да бъде нагледно. Казал съм, че всичко се хроникира на кино в живота – без изключение! Морето от азове носи на първо място егоизъм – мисъл за собственото удоволствие и сигурност. Там е изключена мисълта, какво е нужно на другия.
Съжалявам, но няма друг начин засега, освен живи съюзници на Бога да помагат във Великата актьорска игра. Нечовешките, най-ужасни страдания, през които минавате, владеят тази огромна мощ, наистина да се превръщат в покъртително средство за въздействие за ония, които са ви ги причинявали. Шпионинът, който ви лъже най-безсъвестно, за да извлече информация и материали; окаяните отрепки от противоположния пол, които издевателстват над вас, проституирайки или вампиреейки чрез студ или подлост или обвинения; началници и колеги, които ви крадат пладнешки – всичките до един някога се поставят в същите обстоятелства! И когато запитат “защо?” – пуска им се пиесата... Малцина могат да повярват, че това са наистина техните образи от последния им живот. Ала има специална методика, за да се уверят: гласът не се изменя много през вековете. Като си чуят гласа – познават се...
Ти не си виновен – не изплащаш никаква лична карма, освен с майка си. Ясно е обаче, че най-интересното ще го кажа друг път, понеже ти се вие свят безбожно, а трябва да ставаш след не повече от час и половина. Трябва обаче да опънеш ремъците с последни сили и – ако потрябва – да паднеш под колелата...
Когато още един Моцарт си отиде от нечовешко страдание и лишение, белким се трогнат някои, та да направят нещо за Словото и носителите Му...
(Редактирано за последен път 21 години по-късно, след много тежко психическо и физическо натоварване и премала от преумора. Жилищният проблем обаче е решен стабилно: таванче от пет кв. Метра с прозорче като в затвор... Има даже и тоалетна, в която не дават да се пуска водата.)
