Илюстрация: Възкръсналият Рубенсов Христос със знамето на Отца, три женски възнесения на талантливата съвременна скулпторка Lori Kiplinger и възнесение на една мъжка галактика.

ХРИСТОС - СЛОВОТО МУ, НЕДОСТИГНАЛО ДО НАС (22.11.26н лмс ЖИГ48`144):  Христос изрече още много думи, но и аз не смея да ги кажа. – "Кажи ги!" - Ако ги кажа, всичко, което виждате тук, ще изчезне! За благото на всички, ще премълча. /.../ Тогава Христос е казал велики неща, които днес не могат да се повторят. Един ден, когато излезете от гробовете си, когато Божията Любов ви посети и възкръснете, само тогава ще разберете какво е казал Христос. / Внесете чистотата в себе си - и любовта ще дойде! Отворете се за светлината - и мъдростта ще ви посети! Вложете свободата в себе си - и истината ще похлопа на вратите ви! Тогава и вие ще знаете какво е казал Исус и какво - Христос. На второто пришествие, Христос ще произнесе същите думи. Тогава мъртвите ще излязат от гробовете си. КОМЕНТАР: Не е възможно такива мисли в беседите на Учителя и подобни призиви да се разберат истински, ако човек не е страдал достатъчно и не е изучавал Словото Божие задълбочено. Само тогава ще имаме реално разбиране на това що "жив" и "мъртъв", що е "чистота", "Любов", "Мъдрост", "Истина", "свобода" и "излизане от гробовете". По-горе Учителят изказва една странна мисъл: " За благото на всички, ще премълча". Това трудно може да се разбере. Какво е това "благо", след като без тези велики истини ние си оставаме мъртъвци – движещи се и разлагащи се приживе трупове, които си мислят, че живеят? При това потребителските, културните, атеистичните и религиозните егрегори съзнателно държат язвите ни постоянно отворени и упорито сипват сол в тях. Явно обаче Небето се съобразява с нашите заблуди и възможности и предпочита да ни остави да тлеем по този начин, вместо да ни изясни неща, от които бихме полудели или би настанала неуправляема анархия, докато сме на този етап на развитие. То е принудено да ни остави да си играем с избухливи играчки и бавно действащи отрови, за да научим сами урока си. Вижда, че сме извънредно невъзприемчиви и не взимаме поука от здравето и вида на инвалидите край нас – мислим си, че това е "живот". Не схващаме, че и ние изпълняваме като курдисани все същите мотивации и ценностни ориентации – и на 60 години вече не се различаваме от родителите си. Цялата свободна вселена живее по съвършено друг начин, но обикновеният човек би изпаднал в шок, ако попадне там. Затова тук сме под строга карантина от доста дълго време.

Ето,все пак, някои разкрития в беседите на тази тема:

Бог казва:"Съблечете старите дрехи на тези философи! Съблечете ги и ги оставете голи". –"Как ще останат голи?" – Всички хора трябва да останат голи като Адама, и след това да облекат дрехата на светлината, в която няма никакво съмнение, никакъв страх. Сега сте облечени, но сте порочни. Тогава ще бъдете голи, но чисти като светлината." (Из "Дерзайте, Аз съм!", 13 май 1923 г., София)

"Адам първоначално е бил гол в рая. Каква е била неговата култура тогава? Ние казваме: голи били, но престъпления нямало. Ние сега сме облечени, но престъпления има. Питам: кой порядък е по-добър? Порядъкът на голия, но без престъпления - или порядъкът на облечения, но с престъпления? Разбира се, порядъкът на голия, но без престъпления, е за предпочитане, отколкото порядъкът на облечения, но с престъпления. Не мислете, че тия здания, които сега имаме, са израз на някаква особена култура." (Из "Божественото и човешкото", 28 юни 1923 г., София)

"Защо са нужни градове на Господа? – Защо са нужни дрехи на хората? Не могат ли да ходят голи?" (Из "Хваление", 16 април 1930 г., София)

"Питам тогава: когато Адам беше в рая, имаше ли такива видими църкви, както сега? Църквите отпосле дойдоха. И казва Писанието, че той бил гол тогава. Под думата"гол" се разбира, че той не е имал такива дрехи, както сегашните - да се е обличал тъй модерно. Ако сега дòйде Адам, как ще се облече? Тогава той е бил гол, но безгрешен, а сега той е облечен, и то модерно, но грешен. Питам: кое е по-хубаво? Да бъдеш гол, но безгрешен - или облечен и грешен?" (Из "Изпитай и виж", 16 февруари, 1930 г.)

"Защо носим дрехи? – За да се види страхливецът! Всички вие, и аз включително, все сме страхливци. Голи бяха първите хора, герои бяха, голи ходеха, юнаци бяха, не ги беше страх от студа. След като съгрешиха, казват [за някого]: "Колко хубаво е облечен!" - Казвам: първокласен страхливец! [...] Моите понятия за живота са съвсем други. Красивото, което имате, не е в дрехите. И аз, като седя [облечен], играя роля. Казва някой: "Много хубави са ми дрехите!" - Не си правù никакви илюзии! Ти носиш един халат - в затвора си вътре. Този халат в затвора показва, че сме в ограничение. Имаме велика задача да се освободим, а не да кажем: "Съдбата ни е такава, няма какво да правим..." - Не, не, този халат трябва да го хвърлим по който и да е начин!" (Из "Свобода", 15.I.1932 год.)

"Който отива при Бога, отива без дрехи - гол, както е дошъл на земята. Когато и вие отивате при Господа, трябва да се явите с дрехата си, която Той ви е направил. Казвате, че ви е срам да се явите гол. Защо се срамувате? – Защото дрехата на вашата голота не е оная, която Бог ви е дал първоначално. Срамът, който днес имате, е дрехата на греха, с която сега сте облечени." (Из "Динамика на живота", 20 април 1932 г., София)

"Бъдете градинари на човешките души. Велико нещо е да отглеждаш една човешка душа! Това е божествена работа. [Един] градинар се излекувал благодарение на цветята. Ставал сутрин рано преди изгрев слънце, леко облечен, и работел между цветята по цели дни. Забравял, че е толкова леко облечен, забравял даже да яде - с такова увлечение работел. Дали е гол или облечен, и това не забелязвал..." (Из "Обич и знание", 8 май 1932 г., София)
"Писано е, че Адам и Ева били голи. Според разбирането на съвременните хора, на голия човек се гледа като на изостанал в развитието си..." (Из "Философия и наука", 15 юни 1932 г., София).

"Голият е всякога добре дошъл и за предпочитане пред облечения със скъсани дрехи. Майките посрещат децата си всякога голи. Голотата е израз на чистота. Само чистият може да бъде гол." (Из "Опорни точки на живота", 1 август 1932 г.).

"Някой казва: "Оголях..." – Че много естествено! Ти облечен ли се роди? Ти гол се роди. Рибите са голи във водата. [...] И докато не станеш гол, ти не можеш да се очистиш. Адам и Ева бяха голи." (Из "Слушане отвътре. Какво да направиш", 8 ноември 1933г.,София)

"Казано е за Адам и Ева, че били голи в рая. Тяхната голота ни най-малко не подразбира греховност. Те били добри, но поради непослушание към заповедта, дадена им от Бога, трябвало да напуснат рая и да отидат в света, където ги чакали големи страдания и нещастия. За да издържат на външните сурови условия, Бог ги облякъл с кожени дрехи. Тъй щото, докато първият човек е живял в рая, той е бил външно гол, а вътрешно облечен. Като излязъл от рая, той станал външно облечен, но вътрешно гол. Вътрешната голота подразбира греховността на човека. За да бъде облечен външно и вътрешно, човек трябва да води чист и свят живот, да слуша и да изпълнява това, което Духът отвътре му говори." (Из "Послушание", 30 септември 1934 г.,Русе)

"Ще кажете, че може и без дрехи. И това е възможно. Жителите на един остров във Франция ходят голи като Адам. Те се наричат "нудисти". Ако срещнете такива хора, ще се чудите как ходят голи. Те са доволни от по-ложението си, но на вас това се ви вижда чудно." (Из "Ценната дума", 3 февруари 1935 г., София)

"Казвате: "Какво ще остане от нас като ни съблекат голи?" - Това да не ви смущава. Като се съблече гол, човек се освобождава от личното гледане на нещата. Няма по-велико нещо за човека [от това], да се освободи от своите лични възгледи. Докато не започне да гледа широко на нещата, да обхване в мислите и в желанията си благото на всички хора, човек никога не може да стане жител на духовния свят." (Из "Трите степени", 21 април 1935 г., София).

"И в странство вече Новото Учение е влязло. Там има нудисти, които искат да демонстрират, че може и на Земята да се живее както в онзи свят. Но те са малцина и ги държат надалеч, затворени на един остров като някои прокажени." (Из "По новия начин. Коприненият конец", 15.XII.1935 г., София)

[Учителят говòри за една стара картина с Разпятието] "Тази картина аз бих желал някой художник да я нарисува по-хубаво, и в бъдеще да я турим в нашия салон. Хубава идея - да се преработи! Всичките народи [в старата картина] носят кръстовете си и прегърбени отиват на Голгота... Но това е разпятието. Трябва да дойде другата картина - възкресението. Лесно се представят народи с кръстове... Как ще ги представиш без кръстове? - Същият закон: как представят Христа възкръснал? Има ли дрехи? - Всичките народи ще ги наредите възкръснали, голи ще ги наредите - да проявят любовта!" (Из "Както ме е Отец въздигнал", 28 април 1940 г.)

"Като кажем, че хората са голи, трябва да имат идеал. Голите идеал имат! Защото човек не може да постигне идеала си, докато не стане гол. "Из Връзвайте и развързвайте!", 24.III.1940 г.,София)

"Срам те е да останеш гол, но не те е срам да кажеш една бяла лъжа. Че аз предпочитам десет пъти да се съблека гол, отколкото да кажа най-малката бяла лъжа!" (Из "В начало бе Словото", 27 април 1941 г., неделя, 10 часа)

"Човек може да ходи гол, но само при едно условие. Ако живее в света на любовта, може да живее гол. Щом е извън света на любовта, той трябва да бъде облечен. Докато Адам беше в света на любовта, той беше гол в рая; щом съгреши, излезе извън рая. Сега искам да разбирате. В съвременните християни има едно неразбиране." (Из "Зародиш, дърво и плод", 22.VI.1941г.,София)

"Искам да ме разберете добре. Защо художниците не рисуват Христа с мантия, но го рисуват гол на кръста? Има голота, която е грозна. Има голота, която е красива." (Из "Връзване и развързване", 29.XI.1942 г.)

"Адам в рая беше гол. Голотата е чистота. Обличането, както хората сега се обличат, то е грешно състояние." (Из "Сиромах и богат", 26 август 1944)

 

 

01.12.2015 г. 21,54 ч.

ПРИКАЗКА ЗА ДРУМНИК-СЛАДКОДУМНИК

Аз съм Друмник–Сладкодумник,

много скитам по света:

с ореховки за децата,

и целувки за сърцата –

за да блика радостта…

Друмник–Сладкодумник решил да отиде в един далечен морски град със своя вълшебен летящ кораб. След дълго пътуване се приземил до един голям бял дворец. Дълго време след неговото приземяване хората говорели за появата на небесен кораб над този градски дворец и даже вестниците писали за това. Тръгнал Друмник-Сладкодумник да раздава даровете от вълшебния си кораб. Виждали го на много места – сам или с други сладкодумници и вълшебници - да твори и дарява красота и добро.

Корабът му бил целият от кристал, а вътре имало много отверстия, в които се наливали различни видове горивo – този кораб бил много вълшебен и не можел да лети само с едно гориво. Друмник-Сладкодумник се скитал с кораба си по света, за да събира от човешките сърца и души горива за своите пътешествия и да раздава радост и щастие. Над всяко отверстие имало светящ надпис на непознат език, но когато дете поглеждало към надписите, те се променяли и се появявали написани на собствения език на всяко дете. С възрастни това се случва много рядко – възрастните са късогледи и виждат само до върха на носа си и най-много до върха на носа на близките си. За децата няма никакъв проблем да обичат всички и затова четат надписите в кораба на чичо Друмник свободно, даже и да не са ходили на училище. Но заради възрастните, тук ще преведем имената на някои от вълшебните горива: "Блага Дума на Устата", "Мили Поглед на Очите", "Нежно Чувство Проявено", "Разпознаване на Своите", "Отклик Без Замисляне" - и още много, много други названия. От всички страни, стените на кораба били от горе до долу с отверстия със светящи надписи.

Имало и някои по-големи отверстия с различни цветове. Например, над яркочервеното пишело "Безумни Рискове", над нежнозеленото – "Вълшебни Мигове", над виолетовото – "Диамантена воля", над чисто бялото – "Саомораздаване на Всички" и "Неизпускане на Мига", а над черното – "Есенция от Остри Шипове срещу Преуспяващи и Навлеци". Имало и една едва видима дупка с надпис "Кратко Говорене". От това гориво се намирало много рядко, но било много силно и от него стигали по няколко капки годишно. Имало и една почти невидима дупчица, в която горивото се вкарвало само с тънка инжекция – толкова малко количество гориво от този вид се произвеждало в космоса и толкова силно било то, даже и в микродози. Надписът над него бил по-дълъг, но не само децата, а и много пришълци не могат да го разчетат и разберат напълно. Било нещо като "Възхищение пред Чуждата Истина". Казах, че този надпис под отверстието за гориво бил по-дълъг от другите. Досега са разчели само отделни фрази, които звучат логично, например: "...не само възхищение, но и лансиране".

Кристалният кораб имал и дезинтегратор за отровен въздух и дъжд и за отходни води, които се стичали към него от всички страни, когато е кацнал. Надписите над всяко смукално отверстие били почти напълно изтрити или замърсени от постоянна употреба, но в справочната книга за този вид летящи чинии може да се узнае какво пише на табелките над отверстията и маркучите за всмукване и преработка на най-гнусните мръсотии от света: "Не си прав!", "Чакай да ти кажа", "Ние сме единствено прави", "Нормативи, заповеди и санкции", "Имена, титли и тиражи", "Печалби и лихвени проценти", "Гной от нотариални актове", "Стръв за наеми", "Стръв за първенства и купи", "Привилегии, предимства и награди", "Ледено безучастие" - и пр. и пр. и пр. Един от най-мощните всмукатели в добрите космични кораби е за мизерни психики на просташки народи, които хвърлят боклук по улиците и сред природата; по реките и доловете и покрай блоковете, в които смъртеят.

Още малко за устройството на летящата чиния. Всички тия отверстия и надписи били подредени по етажи, направени от различни скъпоценни камъни. Първият етаж бил от блестящ елмаз, и с големи букви там било написано нещо за гостуването: "От Два Дни и Една Нощ"; вторият бил от смарагд и там пишело "От Една Сèдмица", третият бил от чист сапфир и имало надпис "От Един Месец". Така всеки по-горен етаж бил от различен скъпоценен камък и там горивата, които се наливали, били, съответно, продукт от една година екстракция, от 7 години, от 14, от 28, от 56 години - и дори от цял живот или цяла вечност събиране и раздаване на гориво.

Ще попита някой: "Как така и раздаване? Нали трябва внимателно да се събира гориво в сърцето и душата, за да се спасиш и да занесеш на Друмниците-Сладкодумници, та да те повозят на някой вълшебен кораб из космоса или да те стоварят някъде в преддверието на... Царството Божие, ако си много религиозен?..." – Това е така, но в много случаи горивата се появяват сами, когато ги раздаваш комуто трябва и както трябва и когато не се стремиш да уреждаш живота си или да спасяваш само близките си и собствената си душа. В такива случаи даже си напълваш повече, отколкото сам си си произвел. Но ако не го раздадеш веднага на всички, а мислиш за утрешния ден и за тирани, близки и клиенти, има опасност от вмирисване на личността или от разбойници, крадци и експлозии. Тогава почваш да червясваш от самота и те посещават само подобни на тебе.

Корабът на Друмник-Сладкодумник можел да лети из цялата вселена, само когато имало от всички горива. Той можел и да се уголемява колкото си иска и да вози неограничено количество пасажери, когато се намирали хора с чисти горива. Защото идвали и много любопитни или амбициозни с мръсни и взривоопасни горива и горивата им се замърсявали все повече и повече с всяка секунда пазарене, съмнение, подозрение, душевен студ, леден или безразличен поглед и лош вкус. Разминаването на сродни души карало горивата да замирисват на развалени яйца, а животът с несродни екземпляри и раздялата вечер със сродни души - разотиването по леглата, стаите и къщите си - превръщало всяко гориво в помийна вода, която се стичала в реките и моретата и там всичко живо измирало. Но имало и случаи, когато прекомерното оставане на някой в стаята или къщата на някого или прекомерното мислене за него – дори и да ти е най-близкият човек – превръщало горивата в остри камъни и ледени парчета, които пробиват и най-твърдите подметки и тогава ходилата и душите почват да кървят и хората погрозняват и се състаряват само за няколко години. На някои особено чувствителни личности изтича цялата кръв и те полудяват и умират само за няколко десетилетия. Първо умират сърцата им и те почват да правят забележки на другите и да им дават съвети. Основното им удоволствие е да отричат и отблъскват истината на другия, да не дават, а назидаването и наставлението е любимият им прийом. Те могат да живеят само за себе си и за близките си, най-много за собствената си представа за истината и за собственото си нищожно обкръжение и не са способни да раздават живот и щастие на други. Пришълците избягват такива от светлинни години разстояние, защото потта и погледите на такива хора са особено миризливи и токсични. Туземците не знаят, че усещат собствената си миризма, когато обвиняват, че другите им миришат – има хора-огледала, които ти връщат собствената смрад в носа, когато си помислиш да изтъкнеш нещо лошо или да дадеш съвет. Друмник-Сладкодумник ни е казвал, че за да слезеш между хора от такава раса без да припаднеш, трябва с часове да ходиш рано сутрин нагоре по планината и да пееш едни специални песни; да се мажеш със специално масло против отврат и смрад, което пада от небето сàмо при изгрев-слънце, стига да не си си вкъщи или в леглото.

Но - стига описания и теории! Нека разкажем на малките пришълци и кореняци какво се е случило на Друмник-Сладкодумник един ден преди много, много години, когато кацнал с чинията си край столицата на вълшебното царство Киевска Рус. Питате – защо и "кореняци"... – Ами нали от собствен опит знаете, че във всеки свят има и хора, родени именно в този свят – не пришълци като нас. Нали на всички е известно, че истинското правителство на Земята и на всяка звезда и планета е невидимо и че управлява хората и природните царства и стихии, откакто се е образувала самата планета. Защо забравяте това? Тази история с пришълците е много раздута във вестниците и ние всички сме учили по колко кореняци и извънземни има във всеки отделен свят. Това, че на планети като Земята пришълците са преобладаващи, а кореняците само една шепа, се дължи на особеното естество и мисия на Земята – такава като нея няма в целия всемир! Тук могат да се срещат и обичат представители от всички кътчета на вселената, без да им мигне окото. Даже и така наречените "обикновени" хора на Земята са дошли от други светове, но на тях не може да им мигне окото, защото още спят – душите им са затворени. Тези, които си мислят, че виждат, защото гледат с отворени клепачи най-различни къщи, предмети, измислици и все едни и същи пейзажи и физиономии в себе си и около себе си, нямат нищо общо със зрящите хора. Понякога спящите и незрящите са много по-зрящи от зрящите, които си мислят, че живеят.

И така, Друмник-Сладкодумник кацнал един ден в известния град Киев и веднага се срещнал с един свой Побратим, който също бил много сладкодумен. Не само сладкодумен, но и голям артист – прекарал цели 26 години в подземията на Червения Змей, за да усмири стихията на космическия прилив, който вече се стоварвал върху планетата Земя. Такива приливи стават периодически на всяка звезда и планета, във всеки звезден остров или държава от острови, във всеки ъгъл на междузвездното пространство. Киевският Побратим и Друмник-Сладкодумник си припомнили как предишния път са посрещнали заедно една такава космична вълна във великата страна Сибир и са успели да я усмирят, но тогава каторгата им се видяла много по-къса и по-лека, въпреки зверския студ и режим. Това било, защото дори и в тъмниците те били в прегръдките на зрящи души – пришълки като тях, умеещи да разпознават пришълци. Даже царят се бил трогнал и им позволил да отидат в тъмниците при мъжете си. Сега е много по-трудно, понеже не само коренячките, но и пришълките са почти до една омагьосани от Змея на Вледеняването и не могат нито да те разпознаят, нито да реагират. Те се влюбват в Преуспяващите или в Хората с Уверено Поведение или Привлекателен Външен Вид и не могат да понасят нежността, несигурността и космическите преживявания. Те все още искат да се хващат на въдици. Ето защо, от "шансонети" и "шансонетки" не може да се очаква нищо. В космическия език, под тази дума не се разбира някой, който пее, а "подобие на човек, което има подобие на шанс". Хората с душа, които са яли достатъчно бой от хора без душа, са обръгнали от това и най-после един ден узряват. Съвършено невъзможно е да узрееш - и да не тръгнеш моментално след някой човек с душа, да не поискаш да живееш с него или поне да се срещате от време на време. Такива обаче все още няма наоколо. Затова космическите вълни в такива епохи се усмиряват предимно в самота и тежко лично страдание. Най-добрите артисти на всемира се справят успешно с това, въпреки че не си служат с бутафории – приемат болката и смъртта на живо. Това е вторият, но изпитан начин за усмиряване на космически приливи.

Киевският Побратим разпознал не само личността на приятеля си от стара Русия и Сибир, но и неговия Учител. На стената висяла картина, нарисувана от самия него, на която се виждало как Царят на Доброто държи Земята в ръцете си. Казал, че това е най-великият Дух, който се е раждал някога на тази периферна планета. Признал, че това е и неговият Учител, защото има само един истински Учител на пришълците и коренните жители, които не мислят за себе си. Лъжеучителите и многото учители се явяват само там, където някой мисли предимно за себе си и за "своите" си, за "уреждане в живота", за собствената си слава и изява. Не че няма и полезни учители, но те са полезни само дотолкова, доколкото качествата и предпочитанията ни са полезни. А какво значи "полезни", това знаят само децата и възрастните със светящо сърце. Останалите стават плячка на приятностите и ползите, които ядат подобия на хора.

Срещу картината с Царя на Доброто източният вълшебник бил нарисувал и окачил една по-малка картина: на нея съвсем ясно се виждал портретът на нашия Друмник-Сладкодумник като млад. Откъде украинският Друмник знаел как изглежда Царят на Доброто, както и един от Неговите поданици от най-старата страна на света? Дали и той със своя кораб не може да ходи където си иска? Домакинът обяснил, че това нещо може да се узнае и без кораби. Царят на Доброто никога не е умирал и по принцип не може да умре. Иначе как ще е Цар на Доброто? И като не може да умре, Той и досега си има небесно училище и флотилия с кораби и без кораби, с която поданиците му от цялата вселена се разхождат по звездите когато заспят; а като се събудят, свалят хиляди звезди от щастие за хората и природата по планетите си.

Друмник-Сладкодумник видял на стената и трета картина от своя побратим, от която го гледала съвсем жива Майката на Света. Хората със светящо сърце знаят, че Майката на Света не е някаква картина или икона, но всяка Майка във вселената със светящо сърце, която има дете или деца от бащи със светящи сърца и души. Такива деца се интересуват от Истината, а майките им са оазиси на живота и около самите тях се появяват извори и оазиси, към които се стичат всички жадни и гладни, защото изобилието без такива Майки е невъзможно. Ако някой баща престане да пътува по земните и небесни райове и някоя майка престане да приема космични гости и да ги пои с жива вода, да ги храни с плодовете на живота, оазисът мигом изчезва и тогава трябва да се работи с кървав пот и труд за коричка хляб. Сърдечната оскъдица мигновено се превръща в мъки и оскъдица отвън. Станем ли предатели, почнем ли да мислим само за себе си и за тераните си, за своята самодейност и своеглавие, Царят на Доброто ни обръща гръб и тогава ставаме поданици на Царя на Злото, където не става нищо или всичко става много трудно.

Домакинът не само казал всичко, което се е случило досега на Друмник-Сладкодумник, но и познал къде точно се намира в момента кристалния му кораб и какво му предстои от сега нататък до края на гостуването му на тази периферна планета. Всичко, което казал, се изпълнило. Той подарил свои сладкодумни книги на госта си и ги надписал с вълшебни посвещения. В едно от тях споменал и за великата и най-древна родина на човечеството и на самия Друмник-Сладкодумник, от която излитат през всички векове "Белите Орли на Безсмъртието" по цялата вселена. Тази книга с това посвещение се пази и досега в корабната библиотека на нашия пътешественик.

Скоро след отпътуването си, Друмник получил още едно писание от своя източен Побратим, което той бил написал специално в чест на госта си и го отпечатал във вестниците на своята страна. Нарекъл героя на разказа си със земното име на Друмник-Сладкодумник от последното му посещение на тази изолирана планета, и там той го представил като един безсмъртен дядо с младолико лице и тяло, който си бил изобретил сам космичен кораб от блестящ кристал и летял с него без никакви проблеми по цялата вселена - също като древния цар Соломон. За да накара елементите да се търпят и да се побратимят, той правил дълги опити през вековете, докато ги поставил във взаимна хармония. Химически и физически елементи, когато са в хармония, добиват безтегловност и могат да произвеждат въздух за дишане, умерена топлина, вода, подмладяване и щастие - и храна в неограничени количества. Те добиват тази способност, понеже са отлежали достатъчно време в Оазисите на Приятелките и Майките. До този момент, никой друг в цялата история на човечеството не бил построил по-вълшебен кораб от този на Дядо "Г.", освен, разбира се, Царят на Доброто и някои Негови приближени от други светове. Може би защото никой на Земята нямал инфразелени очила като тези на Дядо "Г." и не можел да вижда ясно защо земните елементи от толкова много векове звучат в такава грозна и страшна какофония и не искат да се съединяват. Те следват поведението на хората на Земята – мъчат се да се съединяват с който им падне - или с никого не се съединяват. Затова планетата им е станала непрозрачна и те са почнали бурно да остаряват и погрозняват, заразени от най-страшните болести на Стоглавия Змей: страха за себе си и за своите си, лошия вкус, самосъжалението и мисълта за утрешния ден.

И до днес този разказ може да се намери в библиотеките на Киевска Рус – даже и в земните ù библиотеки. Така и е наречен: "Хармония на елементите". Е, тук го преразказахме с малки украшения и вариации, но те не са измислени. В приказките няма нищо измислено – измислят си глупости само обикновените хора и превръщат измислиците си в селища, вещи и взаимоотношения, които състаряват. Затова приказките никога не се разпадат и остават вечно в паметта на народите, докато ръкотворните илюзии рано или късно се разпадат, а обикновените хора, които ги ползват, се разпадат по-бърже и от творенията си. Затова пък най-глупавите измежду тях наричат ръкотворните творения и лошите взаимоотношения "култура" и "история", а приказките наричат "фантазии".

Според този разказ, дълги, дълги години и векове Дядо "Г." бил правел опити да съедини в хармония две или повече от две сърца и тази хармония да продължи повече от няколко години, но всичките му старания оставали безуспешни. Всеки път корабът му падал на Земята и се разбивал. Един ден изобретателят разбрал, че абсолютно целият кораб трябва да бъде изграден от много повече хармонични кристали – не са достатъчни само два или три в двигателя. Най-простите кораби сега, по неговия модел, се правят от 144 големи кристала, а най-мощните са от десетки и стотици хиляди, милиони. Тъй като всеки кристал е свързан чрез една невидима нишка с един човек в космоса, който го е отгледал, то, ако някъде се появи неразпознаване, студ в отношенията и дисхармония или се стигне до лоша реакция и раздяла, съответните места в кораба се пропукват и той се взривява. Това обяснява защо успешните космически полети са толкова редки. При това, специално в стените на всеки кристален кораб парчетата са подредени в най-сложен пъзел – нито един от околните елементи не може да бъде заменен с друг. Прилягането трябва да е точно и плътно до квинтилионна от микрона, за да няма нещастия. Немислимо е да строиш летателен апарат от кристали, които още търсят сродните си елементи хаотично и самодейно и се мъчат да се наместят до някой, който няма техните допълнителни очертания. Често някой има 19 страни и е намерил един от сродните си елементи, който му приляга плътно, а с останалите 18 не иска да се съедини, даже и вече да кръжат около него. Ако такова нещо се случеше сред атомите и молекулите в космоса, вселената щеше да се разпадне мигновено. В дирене на хармонията между елементите, Дядо "Г." бил изтъркал толкова много елмазени пантофи, че брадата и косите му са станали по-кристални и по-бели и от сняг...

Но ние започнахме историята с приземяването на кораба в един крайморски град. Пеейки своята песенчица на Друмник-Сладкодумник, дядото-космонавт прекарал няколко хубави години в този приказен град. Там имало толкова много обич и хармония и той посетил с невероятни нови приятели толкова много цветни и пеещи вселени, попаднал сред тъй изумителни дворци със завески от пшеница, слизал тъй надълбоко в световете на кристалната светлина и тъмнина, че изведнъж се осмелил да почне изпълнението на един свой древен проект – да основе свой собствен град на дъното на морето. Такива градове има и те нощем излитат на орбита около Земята или около други звезди и планети, но на дъното на това море още нямало нито един. Затова то чернеело от мъка и заплашвало да се взриви. Около него постоянно се водели люти войни и оттам тръгвали много големи нещастия по света, но и немалко велики открития. Друмник-Сладкодумник съобразил, че газовете, които излизат от това море, могат да се превърнат в гигантски резервоар за земно и космическо гориво и така да се спасят и крайбрежните жители – затова, именно, почнал строежа на дънния град. Планирал да го завърши за 7 години, но…

…Тук няма да разказваме какво попречило на Дядо "Г." да завърши проекта си. Ще разкажем само за един по-любопитен случай, от който се вижда кои са онези, които изпълняват мечтите на хората и кой раздава космичните блага, ако човек се стреми към хармония на елементите. Но и прекаленото изясняване на този въпрос е неуместно, понеже хората могат да започнат да се опитват да надскачат себе си - от страх или от гордост. Попадането на някое космическо буре с мед, от което медът извира вечно само за едного или двама, също може да е един вид съблазън, и то много голяма. Затова Дядовците не започват веднага с меда и в никой случай не подмладяват всеки и не се подмладяват пред онези, които идват веднага с големи лъжици, а от себе си дават само трошици. Всеки си има някаква кожичка, която не си я дава при никакви обстоятелства; или я дава само на хора, с които е сключил договор. Или я дава на същества и вещества, толкова смрадливи и далечни от безсмъртието, че на човек да му дойде до плач. Друмниците обаче отдавна не плачат за такива кожички, защото са видели, че от тях вее смърт. Даже и да им ги подаряват, не ги приемат.

Случаят, за който искам да разкажа, е станал в една шатра сред природата близо до една древна крепост - и трябва да кажа, че такива случаи се броят на пръсти из вселената. Оттам космонавтите излетели вертикално нагоре и на всички страни с такава изумителна скорост, че само за няколко минути събрали една от най-редките есенции на Космоса, за каквито в повечето космични кораби не е предвиден резервоар и двигател. Но в кораба на Друмник-Сладкодумник, разбира се, имало място и за такова гориво и такъв двигател. В резултат на този подвиг, на едно място на Земята и на още 248 из космоса се подписал мир, а на единия от пилотите Космосът подарил цял дворец, какъвто простосмъртните не биха могли и да сънуват. Хората обаче не разбират, че за поддържане и функциониране на такива дворци полетите не бива да са еднократни. Мнозина не знаят, че външните дворци са само символ – и да ни подарят такъв, това е само магичен символ, че могат да ни подарят и едно безсмъртно, младо тяло. Ти си го носиш в едно джобче, и при нужда можеш да го образуваш във въздуха. Въобще, есенциите на Разпознаването и Предаността привличат всички сили и блага на Природата, дори и когато сме останали по дрипи на улицата.

Но отклик и спонтанност, които ни се натрапват, без да е дошъл моментът за това или без да е определено от Звездното Правителство, също могат да бъдат сянка на мисълта за себе си. Това е много сложно и затова жадуващите да бъдат предани на Космоса трябва много добре да помнят, че хармонията на елементите се получава, само когато елементите са близко до съвършенството. И иначе може да се получи хармония, но тя е кратковременна, понеже търканията за собствено наместване и изблъскване на останалите могат да произведат искри и да взривят горивото. Щом Космосът страни от нас, значи имаме несъвършенства. Още дълго трябва да го търсим с труд и сътрудничество, а не с мисъл за бурето с меда и за постоянно оставане в нечий туземен кораб. И Друмниците качват понякога несъвършени хора на корабите си, за да ги поразходят из приказното царство на Добрия Цар, но когато някой извади нокти или проточи език да дава акъл или за да остане по-дълго в кораба, или да напъди друг гост или даже Друмник, Друмниците престават да бъдат сладкодумни и могат да станат и лоши. Лошото обаче не им е в характера и затова те дават уроци чрез нетърсене и отсъствие. Обидим ли някой Друмник, лъхнем ли го със студ и неразбиране, той ни напуска задълго и тогава всичко около нас почва да се разпада. Ако ще да си съберем цял палат около себе си с египетски труд или машинации, този палат ще бъде мъртъв – от всеки ъгъл ще лъха тъга и студ. И най-пищните празненства и танци с купени или мукавени гости няма да развеселят душата на собственика.

Но, да довършим приказката за най-странния полет, за който разказахме преди малко. Друмник-Сладкодумник сътворил във въздуха и подарил на втория пилот не само онзи голям дворец, но и предизвикал странно явление: пред космонавтите изневиделица се явили от нищото... един генерал, двама полковници, трима капитани и… половин старшина. Те едновременно казали:

- Здраве желаем, Ваши Величества! Ще изпълним безпрекословно всичките ви заповеди!

Друмник ги помолил да пренесат двореца в един голям град и да дадат ключовете му на способния пилот. Понеже старшината бил половин, в обслужването на двореца нещо куцало. Но и това можело да се поправи – няма случай в историята на вселената, когато нещо добре започнато да не може да се поправи. С такива работи се занимават всички Летящи Холандци.

Ще попитат някои: а със станцията на дъното на морето какво станало? Така ли ще остане недостроен космическият град?

Досега нямаме точен отговор на този въпрос. Носят се най-различни слухове. Същите усти и вестници, които били съобщили преди пет години за явяването на странна летяща чиния над голямото бяло здание в центъра на града, сега разгласили за едно странно и необикновено явление, наблюдавано на брега от стотици хора точно до този град. Едно грамадно сферично тяло било излетяло наскоро от морето вертикално нагоре и се изгубило в небесата. Никой не могъл да обясни какво е това. Добре че при тия размери не тръгнало пак над Земята, както на идване, защото този път можело да гръмнат много повече цистерни по околните ж.п. гари…

12.I.136(2000)

Пловдив
За връзка с Друмниците: drumnik@abv.bg

 

 

 

05.12.2015 г. 08,28 ч.

Трябва да поясня, че темата и първата мисъл в тоя вид публикации са от Учителя Беинса Дуно (Петър Дънов), а коментарите са от съставителя на една енциклопедия с избрани мисли от беседите Му, подредени по тези, антитези и синтези (съотв. цифрите 1, 2 и 3 след водещата дума). Доколко и къде в коментарите има намеси на Христовия Дух, това могат да изяснят само езотеричните филми на акашовите записи и сърцата с монада, които имат усет за Словото..

ЖЕЛАНИЯ 1 1936.01.19н вкч ВНП АСК93:342 Човек желае три неща: той желае да бъде свободен, той желае да има светлина, той желае да има /истински/ живот. Това е то, въплътената любов! Ако човек не може да придобие своята свобода, той не може да придобие светлина и знание; тогава и живот не може да придобие. КОМЕНТАР: Както сме говорили, във всяко истинско Слово, в божествените учения и при Учителите на Бялата Ложа няма призиви за ликвидиране на желанията. „Убий всяко желание” е формула на черната ложа, тъй като е казано: „Не убивай!”. Не само че даже и адските желания могат да се трансформират, но поначало има божествени желания. Три от тях - и на първо място - са именно изтъкнатите в цитираната мисъл: желание за свобода, желание за светлина, т.е. мъдрост, и желание за живот. Няма друга дума, друго понятие, друга категория, която може да замести силата и святостта на желанието. Искането не е тъй неотложно, животоспасяващо. Донякъде синоним на „желание” е думата „жажда” – жажда за свобода, жажда за мъдрост, жажда за живот. Желанието, жаждата, произтичат директно от Отца – от Твореца, Създателя. Установено е, че в центъра на всички звезди има желязо – пак Негова дума, Негов порив и субстанция. Буквата „Ж” е символ на Сина Му Христос, Който е Господар на живовселената, наречена още хипервселена. Жаждата за свобода идва от Духа, Святия Дух (Господаря на свръхвселената или духовния свят), а жаждата за светлина, за необикновено знание и мъдрост – от Учителя, Господаря на универсума. Значи, у когото няма жажда за свобода, жажда за Слово и Мъдрост и жажда за истински живот, той няма отношение към Бога и трите Му ипостаса – Отец, Дух и Син. Ако пък ограничава свободата на другите и отрича жаждата им за духовна светлина и истински живот, той е вече враг на Бога. Това е психологията на граничаря, надзирателя, сержанта или ефрейтора - в ада, който сме си избрали сами или са ни натикали там насила. Техният манталитет е „взискване”. Има такава казармена дума в уставите, който не знае. Не изискване, а "взискване" - иначе карцер или куршум в тила. "Анатема" - в религиозните адове на черната ложа. Така, наскоро чудовищата военни убиха един любим приятел от Африка - прекрасния Арнолд, понеже се е отказал да убива. С приятелката си негърка бяха като ангели в паневритмията. От старшина нагоре, чак до прокурор, генералисимус, президент или цар, пак всички са убийци, понеже изпълняват или подписват смъртни присъди, но просташкото съзнание при тях обикновено е по-замаскирано. Специално ги обучават в това, за да не изглеждат простаци. Хитлер беше ефрейтор – и това си пролича от поведението му. Всички военни обаче са си от черната ложа, дори и революционерите, тъй като наказват безмилостно за бягство от системата. И да не е военен, човекът без монада се разпознава по това, че в най-добрия случай „отписва” някого завинаги – прави го „невъзвръщенец” в живота си. Той не прощава никога „своеволията” на жаждата и желанието за разнообразие, за свобода. Не си помисля дори за миг, че ако някой избяга, той бяга от ада му,а не от "рая", с който го е прикоткал. Точно това е проповядвал в прав текст Христос, поради което не са му простили. Желанието и жаждата са ядрена реакция, взривни процеси, които трябва да се реализират с всичка сила, без замисляне и незабавно, ако не искаме да умрем или да лишим някого от живот (евентуално - зачеване на дете с душа). Те са като нуждата от глътка вода или въздух в последния момент, за да продължим живота. Адските и човешките желания трябва да се трансформират, за да се използва енергията им, духовните и ангелските ни пречистват, но божествените трябва да се изпълняват с всичка сила в настоящия миг, за да не се отчаем, състарим и умрем. Който мисли, че смъртта е нещо естествено и неизбежно, просто не познава безсмъртни хора – хората, които дават живот, светлина и свобода. Не случайно има цял том беседи с това заглавие. Не случайно постоянно четем, че Любовта ражда живота, Мъдростта ражда светлината, а Истината – свободата. Не е ли време да престанем вече само да го четем, ако искаме да не сме нещастни, да не се деформираме с годините и да не се подлагаме повече на робовладелци и феодали? Да не ги харесваме или съжаляваме, казано по-точно... Добрата новина е, че измежду тях има и интелигентни хора с по-висок ИК и добро сърце, които се сещат, че духът и душата имат повече от една или две валенции. Тогава те освобождават робите си, за да не бъдат мразени от тях или да им треперят, и се заемат с благородни дела извън личните си интереси. Добиват чар и привлекателност и хората почват да ги харесват и благославят, близките им пак ги обикват и почват да им се възхищават. С това се разписват за отлитане в новите предели - няма да останат за претопяване в старата вселена.

 

 

06.12.2015 г. 07,12 ч.

Ако става дума за Флотилията и Кръвта от Чашата на Граал през ХХ и началото на ХХI век, трима от носителите ѝ се срещнаха и днес. Херувимът (Йордан Радичков) и свещената му съпруга често идваха на гости на Гълъбин и простряха криле над него. С Данчо този път се познаваме от 1975 от Съюза на писателите, после сътрудничехме щатно и нещатно на Людмила в Комитета, докато убиха тялото й. Тук слагам знаменитото му есе "За Простотията":

Някои смятат, че човек върви с простотията си, други пък твърдят обратното – че простотията върви с човека, тъй като той си върви, и простотията върви с него; кихне ли, тя също започва да киха, седне ли на някоя маса, тя също сяда до него, вземе ли да говори, тя веднага ще почне да говори заедно с него и не е изключено даже да го надговори. Човек от провинцията ми разказваше, че при тях в едно държавно учреждение веднъж влязла простотията, седнала зад бюрото и никой не можал да я измести от там. Доколкото си спомням, цяла комисия ходила да разследва случая, но простотията била извънредно категорична и по никой начин не искала да излезе от учреждението.

Разбира се, появата на простотията в едно провинциално учреждение не може да даде никакво отражение върху столичния живот. Столичният живот е крайно чувствителен към подобни явления, макар че и в столицата могат да се срещнат простотии – било в трамвая, било на улицата или пък в някоя частна къща. Аз лично съм виждал човек да се вози във файтон, а до него седи простотията – и тя се вози. И в трабант съм я виждал същата простотия, а когато беше времето на велосипедите – и на велосипед. През периода на шушляка и на транзистора тя доста гордо вървеше с човека и също като човек свиреше на транзистор и шумеше с шушляка.

В минута на откровение, един мой приятел ми се оплакваше, че не само живее с простотията си, ами че и бил длъжен да спи с нея. Неприятно му било, казваше той, да легне и да усеща под завивката простотията до себе си. Той лежи и не мърда и гледа по възможност най-кратко да диша, а тя също тъй лежи и не мърда, диша равномерно и кротко – досущ божа кравичка. Вземе ли да похърква, тя веднага почва да похърква заедно с него и той не беше съвсем сигурен дали когато сънува, тя също не сънува с него...

Ако простотията може да се побере в едно легло, това все пак не е най-лошото. Аз съм виждал човек, нищо човек, една педя дребосъче, а простотията му голяма колкото черква. Върви той под ръка със своята черква; като върви, задръства цялата улица, но никак не му мига окото. Мигар на човек с толкова огромна простотия може да му мигне окото? Ще те прегази и ще си замине, без дори да те забележи! Виждал съм и потна простотия, виждал съм кисела простотия, а има и усмихнати простотии, тъй както има и дебели. Познавах едного, простотията му беше дебела като копа сено. Питал съм го много пъти как живее с тая простотия и той винаги ми е казвал: „Ами как! Като игла в копа сено!”.

Можем да приемем, че човек върви с простотията си или пък обратното – че простотията върви с човека, това едва ли ще има особено значение. По-важното е човек да гледа простотията да не е по-голяма от него. Забелязал съм, че някой хора имат голям късмет: простотиите им съвсем дребни, могат да се скрият където си поискат. А съм виждал и човек, простотията му голяма колкото една дървеница. Ей тук стои, на ревера му, той се разхожда с дървеницата, вози се с нея, храни се, спи, а също така и говори. Той говори, а простотията стои на ревера му като дървеница. Тя стои на ревера му като дървеница, а той говори и ръкомаха, говори и ръкомаха, говори и ръкомаха...

 

 

06.12.2015 г. 15,46 ч.

Тук копирам диалога ни с един приятел за числото 108:

Kiril GuRuev: Преди години се замислих за думата "ПРО-СТО-ТИЯ"... Видимо в това понятие се крие "числото 100" и стремеж да минеш "отвъд - про"!? По-късно открих, че архетипите в центъра, като се оградят веднъж... и после още веднъж и се достига във външния кръг числото - 108!?!? Това число е изключително важно... и от него НАВЪТРЕ - всичко е Божествено... но навън е Хаос. Това число е "Границата"... Толкова са порталите... и затова всяка една религия го има в писанията си!

Григорий Ватан: Както през всички векове, "лириК" прави фундаментални открития с великолепния си ум, някои от които са останали завинаги в съкровищницата на Битието. Сега сам открива още тайни за уникалността на числото 108, знаейки какво говорят народите за него. Със сигурност знае от българския КМА, отпечатан на руски през 1995 г. под заглавието "Канон математической аспектологии", че 108 градуса е централен ъгъл на правилен десетовърх непрекъснат преплетен многоъгълник (звезда) с образуващ делител на окръжността = 10, наречен планиметрически тридецил - или квинтил и половина. В този вид функционира една от чакрите на Новия Човек, при която пентаграмът (72 градуса), от статичен е станал динамичен, обменящ се, вечен. Ако два срещуположни преплетени пентаграма образуват статичното съединение на Мъжа и Жената, практикувано в Тантра, то тридецилът ги изкарва от интимния имум на Вечността и тогава от семейство те се превръщат в извор за всички. Децилът (36 градуса) е правилен десетоъгълник - той е подвизаването на самодостатъчния индивид. В някои свои въплъщения такива са Светиите, Архатите, Брахмачарите, Учителят като "Девственикът Кумара" и пр. - при тях съответната чакра е в този вид. За разлика от езическата терминология, в старозаветната, новозаветната и "праведнишката" наука за енергийните центрове и линии, имената на кундалини, чакрите и пр., както и местата, видт и функциите им са съвършено различни. В науката и практиката на Ученика, кандидат за Новата Земя и Новото Небе, кундалини се е трансформирала във "вихрун", и на места с архайски скали като България се кондензира като "елмазената струна на аза" и представлява тридецилна лазерна тръба вертикално през българина и през духовните и божествените българи, независимо от етносите им на земята или в космоса. Самите чакри от 1864 г. насам в Новия Човек са от три категории: олтари, престоли и двери. Тридецилната струна на аза, чиято аура и генератор е "вихрун", се образува при обмяната и размяната на съществата, родени от Бога, интензивна до безкрайност както във водния клъстър - както живеят всички безсмъртни същества в Изкупената Вселена.

Снимка на Григорий Ватан.

 

 

06.12.2015 г. 22,41 ч.

Интересен феномен: само в един от сайтовете на един човек досега са влизали над 140 хиляди души, неколкостотин го харесват, в 38 книги там са дадени накрая имейли, а не са поискали пряк контакт повече от петима. Толкова ли са желаещите само да четат, а не да преживеят реално нещо като това с една Приятелка през една вълшебна нощ?:

22.XI.132(1996) Бургас – Изгрев

“АЛБРАН”, “ПРОЛУМИН” – И ОЩЕ ЕДИН ПОЛЕТ В НОВИТЕ НЕБЕСА

Тази нощ П. е сънувала следното:

“Бях в небесата! Някой с невидима ръка сякаш ми дърпа завеската – и отивам на най-различни места. Странни жилища-блокове, плуващи хоризонтално. С тебе летим – виждаме се като слънце през глухарче… Лилаво… Нещо се движи – реки, струи, полета (млечно-лилаво, сребристо-лилаво, хиляди нюанси на лилавото, но различни). Дъхът ти спира от красота!

Появява се изумрудено-зелена светлина – съвсем друг живот, – като че ли те гали и докосва, и са едно в друго с лилавото. А там, където се допират, се явяват фантастични геометрически форми – съвсем друг свят… На места се усилва зеленото, на места – лилавото; но сякаш това Нещо ти следи мислите и се изменя, за да ти достави удоволствие. Тази феерия обаче е нещо отделно: отдава ни радост и ни изучава – и ние нея. Ако Всемирът тече – това е: тече пред тебе и се изменя, според мисълта и желанието ти. Имаш обаче усещане за дистанция: бриз, полъхче, което ви разделя; но от това и на двете същности им е хубаво. С теб сме тотално едно цяло, разделено на две: летим свободно, знам, че си ти, имаме чувството за безкрайна дълбочина или за дълбока безкрайност: колкото по-надълбоко отиваш и настрани, все нови и нови неща и преживявания; пак всичко тече и е безкрайно, безгранично…Съвсем определено знаеш, че това е живо Нещо… И всички други светове, в които бяхме, са живи! Усещаш, че това Нещо те обича много, но то е отделно, не иска да се слеете напълно - и любопитно се изучаваме… Не познавам думи, с които може да се изрази тази радост и щастие. С теб нищо не искахме да формулираме; нито искахме повече, нито по-малко. Нито нещо друго, просто… Неизмеримо е, за да го обясниш. Аз така си представям хармонията с Бога!

После влязохме в тази, светложълтата същност. Ако тази сутрин не бе ми казал за този светложълт цвят, въобще нямаше да ми се отключи споменът за този “сън”. Как можа да говориш точно за светложълтото!?...

Следващата завеска наистина беше светложълта. Усещането там беше всепроникване, докато в предишните светове имаше дистанция. Ние бяхме както самото Слънце, така и всеки негов лъч. Просто в момента, когато ни дръпнаха тази завеска, ние с теб станахме това светло или светящо жълто – то също е живо. То е всичко: имам чувството за абсолютно всепроникване.

Тук почти няма външно други светове и оттенъци: само знаеш какво точно си ти и че си безкрайно щастлив. Просто си навсякъде и отиваш навсякъде, без да го мислиш. Най-малко са външните преживявания; но като излязохме оттам, ние бяхме истинските - ние самите. То не е нито слънцето, нито светлина, нито зарево – просто ние самите сме това прелестно жълто, иска ми се това да е същността ни. Едновременно и точка, и всемир: много дълго време стояхме там и не искахме да излизаме. Не знам, сигурно Бог така си се чувства! Не искахме да излезем, защото бе тъй пълно, че не искахме да го загубим. Но все пак ни дръпнаха отново завеската и трябваше да излезем – тогава разбрахме, че нищо не сме загубили от всичко това. Бяхме и точка, и безкрай и самият Бог – сега знам как се усеща сам Бог! И понеже вече бяхме това, то остана завинаги в нас. Затова отидохме в синьото.

До този момент ние бяхме с тебе все едно слънца през глухарчета… Но след като излязохме от жълтото, нямахме нужда да се виждаме отвън – нямахме вече нужда от никакви слънца, от никакви глухарчета... Все едно Бог да излиза от себе си и да се види в едно огледало (При отварянето на том с беседи след днешното осияние се падна и такава мисъл – за Бога и огледалото (б.п.) - така и ние: до жълтото се наблюдавахме отстрани къде ходим и какво правим, но след жълтото ПРОСТО БЯХМЕ.

Само не знам защо нямаше червeно. В началото Слънцето през глухарчето беше оранжево, почти червено, но не ни пуснаха там – щяхме да се изгубим. Изобщо думата ”цветове” там е много условна – нямат нищо общо със земните цветове.

Пак завеска – и в синьото… Искрящо като сняг! Твоите снимки много ми помагат, за да мога да вляза в тези светове и отчасти да ги опиша с думи. Синьо като ласка, като самата всемирна нежност, дъх преди зефира – такова светлосиньо; диханието на безкрайността: уж диша, но не иска да премести и една молекула от въздуха. Когато поетите казват “като мъх на праскова”… Ох, моя беден български език… Милувка, нежност, докосване без допир… В това светлосиньо всяко нещо там го има, но без действието – безкрайно меко и ненасилващо. Как мирише на бебе, как е гладка бебешката кожа и бебешкият свят?… - Всичко и тук е наситено със сияйна мекота: присъствие без присъствие: меко, гальовно, любовно в най-финия и ненатрапчив, чист смисъл. Чистотата на Любовта!.. Имахме го с теб там това усещане.

И аз сега си давам сметка, че сме били в жълтото, в този невероятен рай, усещахме, че сме самите ние със своите чувства и желания и пр., но в синьото отпадна всичко, което е: там всичко е, но и не е. Има трепет без трепет, мисъл без мисъл, нежност без нежност… Тук е само огледален образ на този свят, затова ние сме в нереален свят – там всичко е реално. Именно затова е нереално, за¬щото едновременно е и не е; ако жълтото е всепроникващо, синьото е нещо като всепоглъщащо. Това става, когато лежиш на земята и гледаш небето: ти се разтваряш в него, то те приема, но с нищо не се променя…

Като че ли се връщахме някъде с тебе в това синьо – връщахме се в някакви свои първични форми. Ако нещо дойде там, то вече няма да е същото: това ще е огледалният му образ. Ако нещо е там, не е там – и именно тогава е истинско. Смисълът в синьото не е красотата, не видимостта, не усещането; но все пак не е Нищо – то е Нещо, обаче без Нещо. То си е то; но ако огледалният му образ отиде там – изчезва.

Много дълго време стояхме тук, а всъщност изобщо не бяхме тук. Само едно разбрахме: какво е Чистотата на Любовта и Диханието на Всемира, но съвършено ненасилствени и нематериални. Защо казвам ”всепоглъщащо”? – Защото там абсолютно нямаш представа за пространство. Там те има, а те няма... Няма по-точно от “дихание”, но дихание без дъх: такава мекота, такава нежност – сигурно Бог така ни обича! И най-слабият бриз на земята, който ни гали лицето, е ураган, торнадо в сравнение с този Дъх! И именно понеже едновременно и бяхме, и не бяхме там, нямахме никакъв проблем да излезем от там.

- Това става тази нощ?..

- Да... А сега отиваме на бялата завеска… Тишина от звуци… Значи, ако някога сме си представяли, че нещо е и кръгло, и некръгло и безкрайно… Прозрачно-бяло, свръхбяло, с безкрайно много измерения и фигури в него и от него. Когато е сферично, то е сàмо бяло: ние сме вътре в него и сме самото него. То е невероятно красиво бяло! До такава степен е съвършено и крехко, че само една мисъл - като прашинка, дори и най-светлата, - би взривила тази сфера на Великата Тишина или Пустота на Нищото, изпълнено със самото себе си. Даже мисъл ще го взриви! И понеже ние с тебе все пак сме още доста несъвършени, много бързо излязохме оттам – не можехме да издържим, без да мислим...

След това – разлято-бялото, с безброй-безброй нишчици, както светлината си играе на водната повърхност; но тук това е навсякъде - обемно, не само повърхност. Тук няма кръгли форми – всички са нишковидни и издължени. Те си плуват, плуват, но всяка една, докосвайки се до другата, издава звук… Но това не са земни звуци. Ако ти можеш да кажеш какво е тишина от звуци, аз не знам… Те си знаеха кое и как да докосне, за да издаде звук и този звук да не наруши тишината. Всички нюанси на тишината и бялото...

Значи, там имаше същества - от седефенобяло, от млечнобяло, от звезднобяло, от бисернобяло… Все едно една безкрайно бяла река, в която тия неща или същества се движат във всички възможни посоки… Имаше слънчевобяло… И като се докосваха, издаваха такива фантастични звуци, че не нарушаваха тишината... И ние с теб бяхме тотално омагьосани от тази симфония на тишината! Колкото по-надълбоко слизаха тези бели същества, толкова по-кристален ставаше звукът от докосванията им и толкова по-велика - тишината.

Точно определени същества обаче, като се намереха и докоснеха, оставаха вече завинаги заедно. И при все това, не прилепваха плътно, не се залепваха – запазваха свободата си. Едни се допираха само на две места, но това ги отблъскваше и после дълго време се търсеха да се докоснат вече на три места. Може и на две места, но само при пълно пасване… Т.е., тройното свързване е само за компенсация, понеже най-стабилно е двойното, когато е истинско.

Най-трудно се свързваха най-продълговатите същества – и пак издаваха много хармонични звуци. Много приличаха на снежинки, на звездички, на клетки.

Слънчевобяло не може да се свърже със седефенобяло. Бисерно-бяло не може с атлазенобяло... Всички са едно, хармонични звуци създават, пак не накърняват тишината, но не могат да тръгнат по двойки, ако не са от един и същ цвят.

Всъщност, нишките знаеш ли от какво идват? – Когато се съберат много слънчевобели, много атлазенобели и пр. Тогава звуците стават други. И тишината – много по-дълбока.

Най-интересното е, че има степени на Тишина. Колкото е по-фин, по-дълбок и кристален е един звън, толкова тишината е по-съвършена и умиротворена - като бяла бездна от блаженство след взрива на Любовта… Така че си има степени на тишината…

Казах ти после, че в снега се появи чернозем и Елма каза да слезем на земята, т.е. в града – искал да ни обясни (ти казваше) защо трябвало да се върнем долу. Там вече бяхме с другите приятели; обаче горе бяхме само двамата с теб.

Ето думите на Елма във връзка с това преживяване:

9ч.10мин.

- Абсолютното се преживява само в присъствие на негови проекции на земята. Сега всички възлизат, защо да не възлизате и вие, общувайки с кристал¬чета абсолютност?

Кристализацията на абсолютното се нарича “албрáн” и се образува около монади, слели се с Истината по-плътно, отколкото с всичко останало. С Истината се сливаш, с Мъдростта общуваш, а Любовта тече през теб.

Неизказани са превъзходните, горни светове на Новото Небе и Новите Земи и Пространства, които отварям в момента! Щом като си избирате кристали на Истината и нежното сияние на Мъдростта, струята на Любовта непременно ще пада дълбоко в сън-щата на душата ви и пръските им ще осветя¬ват вековете!

Съвършено не е безразлично с кого ходите по планините, с кого се срещате, с кого живеете. Праната, салмата, амралната, пролуминът и пр. ня-мат горнила по планети като вашата, освен сърцата на децата. Щом някой остане дете, готово за отклик всеки миг и на всеки повик за обич или добро, сърцето му става обиталище на ангели, сакрален център на кристализация, в който Абсолютното се ражда и се разсипва на всички страни. Ако попаднете на такова скъпоценно кристалче, то “заразява” вашите спящи кристали на Абсолютното и те започват да се размножават.

Ето сега: от най-ниските места на България, от пастта на мъртвия град, някой успя да се издигне в световете на Целомъдрието и да преживее неща, немислими дори за най-напреднали йоги и западни по-светени.

Ако ви препоръчваме планините, това е защото сега там тези неща стават много по-лесно и без прякото присъствие на катализатор на кристалите.

“Самотните”, за които говорим, могат да се върнат безпрепятствено и да не полудеят, само ако са се излъчили високо в планините. Сега на по-ниско от 1500 метра трябва да си с близка, сродна душа, особено нощем, ако не искаш да те отвлекат демоните. Всички питате с право защо и най-силните молитви повече не действат; не действат даже и специалните формули за ограждане. - Понеже Бог не е създал света такъв, какъвто сте го направили, и никъде не е писал, че трябва да сте сами или с несродни души. По тази причина сега е дошъл моментът, от който нататък, за да си сам или с несродни души наоколо, трябва периодично да се зареждаш от сродна душа или да живееш над 1500-2000 м. надморска височина.

Мнозина още си правят илюзии, че същностите могат да им бъдат приятели или партньори, преди да са посети семена, монади в сърцата им. Тези от вас, които са още само същност, неспособна да се раздава монадно, трябва да се съединят със сърце и искра Божия, за да се подпалят. Подпалването става лесно, понеже свещта на Първодвигателя дава ритмично искри, от които не трябва да се пазите. По-рано подпалването на спяща монада ставаше и с молитва, и с творческо вдъхновение; с песнопения, пост и подвизаване. Сега това е напълно невъзможно.
Шестата раса се откри – лентата горе е прерязана, Новата Земя функционира! Съвършено изключено е да претендирате повече за човешки облик, ако не подложите горивото си на постоянното присъствие на искрите Божии, с които Бог обсипва света напоследък. Който се е прилепил - от страх, от навик или поради порочен вкус - към "същност", а не към монада, ако той самият е още "същност", няма повече никакъв шанс да оцелее. Нещо повече: получите ли пламък от свещта, вие ще можете да раждате деца с искра Божия – повече няма да се промъкват същини и плътоци в семействата ви.

Необяснимо е за ангелите и обитателите на цялата Нова Божествена Вселена как е възможно някои първородни синове и дъщери на Отца да се продават за паница или зрънце леща – за “материална сигурност”. Истинската материална сигурност е всъщност сигурността на ясновселената, поддържаща младостта, здравето и съвършения мир и щастие. Самата Пралайа се отдава периодично на Отца, въпреки Неговото “пълно безумие”, защото само от Него тя получава огнени семена на монади, причиняващи мир, хармония и ред в света й. На пръв поглед – абсурд: семена от неопределеност и бунт, от свобода – а раждат покой, сигурност, пълна подреденост...

В редките случаи, когато се прави опит в едно гранично поле на Пралайа да бъдат оставени да се излюпят яйцата на демоните, тогава тези изчадия започват да създават привиден ред и сигурност, за да се види кой им се хваща на въдицата. Така Бог пресява същините и плътоците.

9,50ч.

- В това осияние има два нови термина: ”албран” и “пролумин”. Може ли да се каже нещо повече?

-“Албран” се образува при наличие на монада. Щом една монада от искра стане ток, цяловселената потича в нея линейно и образува поле. Това поле е неудържим копнеж по Истината. Това поле почва да привлича частици от Истината с такава интензивност, че на практика увърта цяловселената в тита-ничен вихър и по това поле се почва нова кристализация на Истината! Абсолютният свят е в пълен покой, но цяловселената се поляризира и женският й полюс се върти. Това въртене се възбужда при всяко потичане на монада по посока на Словото. Новата кристализация на Истината се нарича ”албран” и създава своя собствена вселена. Значи, разпознаването на Словото се дължи на монаден ток, а строителството на вселени – на монадна кристализация. На по-разбираем език, това означава утвърждаване на ха-рактера в пътя на Новото Слово. Когато едно същество съзнае, че Словото никога не спира, монадата му става ток и образува силови линии в Битието. А щом приложи съветите на Словото, около полето на тази силова линия и вътре в него се структурира нов модел на нова вселена. Бог проверява дали тази вселена е съвършено уникална и милостива – и ако я одобри, пръсва безчет семенца на монади в почвата й. От растежа на новите същества излиза такова благоухание, че сам Създателят на всичко и всички изпада в транс от новото блаженство.

“Пролумин” е есенция на просветлението, а това е нейното условно име на земята.

Ето какви мисли от Учителя се паднаха след това осияние при отваряне напосоки на случайно взети томове с лекции и беседи. Падат се и мисли за цветовете, които не са тъй чести в беседите:

“От Божествено гледище, на любовта трябва да се отговаря с любов. Не се ли отговаря на любовта с любов, това показва, че има някакви причини [от което следват кармични уроци – б.п.].

“Днес иде новата раса – шестата раса, - в която и мъжете, и жените, ще се разбират. Идеите на хората трябва коренно да се изменят. В сърцата им пък трябва да влезе Любовта.” (т. “Степени на съзнанието”, с.183-184, л.“Идейната обич” от 12.03.1930г.)

“Ако отидете в една леярница, където топят железа, ще видите, че всяка една отделна частица от желязото в първо време не иска да се подчини, да се слее с другите, и казва: ”Аз не искам да си дам “свободата”! Но като я сложите при температура около 1000 градуса, тогава тази частица от желязо се слива в едно с другите и от него вече можеш да правиш каквото си поис-каш. На съвременните хора трябва огън – огънят на Любовта!” (т.”Думи на правда”, стр. 235, б.”Имаше някой чело-век” от 27 ноем¬ври 1932г.)

“Калено желязо например е това, което пър¬воначално е било меко; и после, чрез нагря-ване на огън и потапяне в студена вода извед-нъж се втвърдява. Тогава казвам: ако в човеш-ката воля се вложи повече електрическа енер-гия, тя става силна, но крехка. Ето защо, на човешката воля трябва да се придаде един важен елемент – ме¬ко-та. Аз считам меко¬тата в човешката воля за ед-но от качест¬вата на разумния живот” (т.”Разумният живот”, с.224-225)

“Червеният цвят е проявление на един висш свят. Той е емблема на любовта. Той е толкова чист и деликатен, че ако се докос¬нете до него, ще внесе във вас висши вибрации, висш живот, но колкото слиза от една гама в друга, той става все по-гъст, докато на физическия свят действа възбудително на хората.” (пак там, стр.64, л.”Превръщане на цветовете”, 11.11.1923г.)

“Жълтият цвят съответства на Мъд¬ростта. Този цвят не съществува истински в природата, той е само отражение – досега тук не се е проявил, тук не го знаем. За в бъдеще може да се прояви. Цвят, който се е проявил, има сила в себе си – той е жив, съзнателен цвят. Като влезеш в неговата аура, с него чудеса можеш да правиш. Жълтият и червеният цвят засега са само маски, не са истинските образи. Зад всеки цвят стои една разумна сила във вселената. Например, сърцата на всички същества са свързани с червения цвят, който те изпращат като струя на земята. Но, за да се домогнеш до съществената сила, която се крие зад този цвят, трябва да го превърнеш 7 пъти, т.е. да го дигнеш в 7 по-високи гами.” (стр.67)

“И тъй, ефектът на цветовете зависи от техните вибрации. Колкото са по-висши вибрациите на даден цвят, толкова и резултатът е по-добър. Правете опити, за да почувствате вибрациите… Човек може да вижда в аурата си трептенията на разните цветове. Висшите трептения, които идват от висшите светове, влизат в аурата ви и създават една приятна гледка, приятна картина…” (стр.67-68)

Следователно, всяка сила, за да се доведе в своето нормално действие, си има своя особена запалка. Всяка сила има свой специален огън, своя специална запалка, която може да я вкара в действие. Рядко може и с друга запалка, но няма да произведе същия ефект – изисква се нейната определена запалка.
Единствената запалка за разумната човешка душа е да помисли, че Бог е Любов! Вие можете да мислите за баща си, за майка си, за приятелите си, но те са обикновени запалки. Като помислиш, че Бог е любов, тази запалка е сила! От тази запалка трябва да започнете! Няма динамическа сила в света, която може да се противопостави на тази запалка!
И тъй, ще схващате Бога като Любов. За Него няма да имате никакви философски схващания – няма да слушате как го описват философите. Макар че са философи, това нищо не значи – описват неща, които не се описват, и говорят неща, за които не се говори. Ти не можеш да видиш Бога, нито да Го определиш какво представлява, но като дойдеш в съприкосновение с Него, ти ще Го почувстваш, защото няма друго същество, което да има Неговите вибрации. Ако имаш хубаво разположение на душата си и се приближиш при Бога, ще усетиш най-нежни вибрации; но ако се приближиш при Бога неподготвен, ще изживееш най-големи сътресения, най-големи взривове. Ето защо, когато грешните хора се приближават към Бога, изчезват като дим, а праведниците се радват. Затова, най-напред трябва да се нагодим към Неговата запалка…
Значи, първата запалка – най-силната, най-мощната в съзнателния, самосъзнателния и свръхсъзнателния живот – това е да се свържеш с Бога. Като отидеш при Бога, трябва да станеш сериозен. Всички противоречия трябва да изчезнат от душата ти. Душата ти трябва да бъде така отворена, че да приемаш всичко, което е необходимо за тебе. Само така ще можеш да почувстваш Бога! А ти отиваш при Бога и се съмняваш дали ще те приеме или не, сам си поставяш преграда. Досега в аналите на окултната наука няма случай смирен човек да е бил изпъден от Бога, но горделивците много често са изпъждани. Бог държи горделивците далеч от себе си. Не че не иска да разговаря с тях, но, като неподготвени да издържат Неговите вибрации, в тях стават големи експлозии, които причиняват големи пакости. А Писанието казва: ”Бог не съизволява в смъртта на грешника”. В това, именно, седи Божията благодат.
Та ще дойдете до истинската философска мисъл. Аз наричам “философска мисъл” мисълта на сърцето. Първо ще почувстваш, после ще мислиш! Първо ще опиташ ябълките – после ще им направиш описание. И любовта първо ще я опитате, а след това ще говорите за нея. А сега всички говорят за любовта, без да са я опитали.” (с.71-72)

След всичко описано, обяснено от Елма и паднало се от беседите, човек може само да мълчи. Но тук се налагат някои изводи:

1. Нещата, преживени от П. през изминалата нощ щяха да си останат дълбоко в подсъзнанието й, ако човекът до нея не бе заговорил сутринта за светложълтия цвят.

2. От съвършено различни томове лекции и беседи на Учителя се паднаха напосоки мисли, свързани с личността на П. и нейната история от мига на срещата й с Учителя и Братството: а) За да се стигне до всичко, което е тя в момента, е трябвало да отговори на любовта с любов; б)”Желязото” й е трябвало да се стопи в общата магма на Божественото, да загуби старата си личност; в)”Желязото” й е трябвало после да се закали в студена вода. Преди 20 дни П. разказа, че са я водили в ада и там е видяла и преживяла ужасни неща при демоните, но със смирение и вяра излязла от калта. Дали това не е било “закаляването” на желязото и после – добиването на мекотата, като подготовка за днешния полет; а след това - трансформирането му в мек характер?; г) П. преживява тази нощ неща, свързани с “полетите” към Новата Земя и Новото Небе, каквито не са били преживявани в този вид от нито един йога или западен адепт, а Учителят днес ни отваря том с беседи точно за цветовете и техните висши влияния, водещи до богопознание.

Възниква въпросът, защо не е имало проникване зад червената “завеска” - в червения свят. Говорейки днес в беседата и за този цвят, Учителят дава паралелния му, най-висок аналог: ”запалката на любовта към Бога” (а и в осиянията се говори за горива, запалки, ”свещи”...). Хиляди и хиляди пъти сме чели за “Божествената Любов”, “Любовта на Бога”, “Любовта към Бога” – но това ни е звучало повече величествено и абстрактно. А Учителят говори за практическа проява на любовта към всички, която дава незабавни резултати. По това, именно, се отличава Христос или Христовото Начало в съществата с искра Божия – способността да проявяват любовта спонтанно, незабавно - и където Бог ги прати.
“Ти си се разболял по единствената причина, че си прекъснал първоначалната хармония със своите [космични] приятели. Ако имаш четирима души приятели да те обичат [истински], ти няма да умреш. Сега хората умират по единствената причина, че няма кой да ги обича [истински], или са загубили вяра в хората.” (т.“Живият хляб”, СиЖ`97, с.27, б.”Живият хляб” от 18.12.1932г.)

 

 

07.12.2015 г. 12,24 ч.

27.I.125(1989)г.

София

ЛЕГЕНДА ЗА ЗОРНИЦАТА

Аз съм още десетгодишен и живея в Легенда за Зорницата. Тук е досущ като на самата Зорница, ала ние сме на Земята и за Света на Скупчените Хора сме невидими. И ние не го виждаме, освен когато някой наш е в Щурм.

Страшно приятно е да тичаш цял ден по витите пътеки покрай Малките Ниви и Горички! Във всяка Горичка виси като Капка от Злато, Яспис или Кехлибар по една Жилищна Капсула. Като стана Юноша, ще ми дадат и на мене такава Нива с Горичка и собствена Капсула. Мама казва, че Юношите трябва да растат в Тишина, за да могат да слушат Ветрове¬те от Музика. Юношите, също като Децата, Правят Каквото си Искат - но те искат да са влюбени, да слушат Космоса, да пеят, да свирят, да гостуват и да им гостуват, да пътуват, да съчиняват. И да рисуват живи картини във въздуха! Мама казва, че тъкмо така вкусът на плодовете във всяка Собствена Малка Нива и Горичка става съвсем различен. Има Жито Като Банан, Жито Като Праскова, Жито като Кайсия... Има огромни, сочни Жъдъдини, и Шишарков Ананас. Всеки привлича различни Ветрове от Музика. Мама казва, че в Света на Хората, Които Остаряват, Житото и Хората имат еднакъв Вкус. Затова са страшно твърди и дребни. Житото и Хората, още от Юноши, ги Стривали, Обработвали и Продавали. Знам ги и трите думи какво значат!

С Мама живеем в нашата Брезова Гора, която ражда Брезина. Страхотно вкусен Плод! Него го е създал Татко. Татко си идва много рядко, защото живее в Света на Хората, Които се Мислят за Умни, а Всъщност Остаряват. Там той е Хамалин. Мама казва, че в Света на Хората, Които Вдигат Прах и Шум, Нашите рядко биват други. Каза ми някаква дума "компромис", но не разбрах какво значи. Точно така каза: "Работи като Хамалин, за да прави възможно най-малкият компромис. Ако някой може, да ми обясни...

Веднъж сънувах един Сън на Мама от времето, когато е била в Щурм. Видях как й викат с най-ужасен тон две Неща с Ръце и Крака. Приличаха на Хора, но не бяха никакви Хора - лицата им бяха ужасни! Яздеха някакви чудовища на 4 колела, вместо крака. Видях как Мама Пребледнява. Така се уплаших, че после дълго ме лекуваха от Ужас в Очите. Разделиха ни в две различни места: мене в Житомалинна Нива, а мама — в Гора с Бадемина. Бадемината е разкошна и много сочна. Лекува Бълнуване Насън. Лекуваха и на нашата Гора с музика, понеже от моя Вик изпопадаха всички Брезини и Брезите не цъфнаха цели два Месеца. А Семена от Брезина се търсят от Нашите по цялата Вселена и Татко го наричат Гений. Много време стотици Наши не можаха да преминат в Щурм. Бадемината замества за няколко минути Обичта. Но и Обичта не е лесна, защото даже и сред Нашите има Хора, Които Мислят Само за Себе си или Само за Някой Друг. Затова внезапно изчезват и почти никога не се връщат обратно

Аз ще премина в Щурм много по-рано от повечето Младежи. Всички казват, че съм с Особена Наследственост, понеже Татко бил Пришълец. Татко пък казва, че не е никакъв Гений и че дължи Брезината на Мама, защото се бил влюбил в нея. Татко е пребродил цялата Вселена и само тук е открил Жена, Която не Търси Своето Право. Тя била единствената Жена в радиус от стотици хиляди Мисловни Години, на която не замръзвали очите, когато любимият й бъде обикнат от някоя друга. Това е Мама! Тя пък казва, че има Космически Вкус и че Мъжете, Които са Известни и които се Налагат, са й противни до Мозъка на Костите. Тя е Интелигентна като Татко, понеже не е от Хората, Които Живеят Заедно. Тези Хора са Прости, защото търсят Скука, Внимание и Подкрепа. Затова изглеждат много Зле. Виждал съм такива в една наша здрàвница.

Ако издържа изпитите за дълго слушане на Говор, Шум и "Музика" от Света на Скупчените Хора, ще ме подложат на най-страшното - Последния Изпит. Цяла година си длъжен да живееш само с един човек - и очите ти да не се разболеят от Лош Поглед, а езикът ти - от Лоша Дума!

В Света на Хората, Които Остаряват, Майките ги разделят от Децата и се виждат с тях само за два-три часа в денонощието. В останалото време Майките вършат Най-Различни Глупости. А кое Дете и Юноша може да чуе Ветровете от Музика, ако не е живяло с Майка си дълги години? Татковците си идват рядко, защото сега е Космична Война и те са в Космоса или на Щурм в Света на Хората с Дрехи. Хората с Дрехи са също хора като нас, но са направени на Палячовци. Това е сторила една Шайка Хуманоиди. Тази Шайка Произвежда и Продава. Тя е овладяла Земята. Знам ги всичките тия думи какво значат! Знам и за Чуващите Само Себе си; знам и за Чуващите Само Близките си. Знам и за Космоса, Който ги лекува чрез Смърт.

Аз наистина знам какво значи това "Дрехи". Веднъж, както тичах, на пътеката пред мен се яви внезапно едно Момиче с Дрехи. Бегълка! Когато някой от Света на Скупчените хора вече не харесва Смъртни и не може да живее с тях, понякога се озовава внезапно в Легенда за Зорницата. Всички са душевноболни – явяват се с Дрехи. Почти веднага изчезват обратно. Така и това Момиче - като ме видя, хукна да бяга. Смути се, че съм нормален. Спъна се в едно Житно Зърно Като Пъпеш - и изчезна.

Сега съм вече в Щурм. Тука дишаме само Обич - или чрез Семена от Брезина. Има ли някой в повече?...

Бележка: горната идея за фантастично произведение е развита преди това в голям разказ, който е изгубен. Би могъл да се потърси в архивите на писателя Любен Дилов, ако го пазят ,както и на бившата Държавна несигурност,която ми го взе насила.

*

ИМРОВИЗАЦИЯ ВЪРХУ "ЛЕГЕНДА ЗА ЗОРНИЦАТА"

(СПОНТАННО ВЖИВЯВАНЕ НА ПРИЯТЕЛИ В РОЛИТЕ НА ГЕРОИТЕ
И ПРОДЪЛЖАВАНЕ НА ДИАЛОГАЗИТЕ ИМ НА ЖИВО)

5.02.1996 г., гр. Бургас

(Снето от аудио касета – някога разказчето е изчетено пред приятели и записано на лента. След кратка пауза, понеже хората мислят върху чутото, следват неочакваните реакции на присъстващите.

Ностран (който е написал разказчето) – Ми аз предлагам сега, като свършихме тоя малък разказ, само за секунда да си представим, че сме в началното училище – значи, ние сме децата там... За секунда да престанем да играем ролята на възрастни хора, която играем всеки ден, и да станем нормални, тоест деца. Иии – да престанем да крием, че ние сме от тая Легенда за Зорницата... Сега искам... ако може де, не че искам... – ако може, - Ноинна да разкаже какво стана, когато се спъна в това житно зърно като пъпеш... Ако може да се сети... защо се спъна- какво я уплаши. и защо изчезна; и като изчезна – къде отиде?...

Ноинна - – ....Тя се уплаши...

Ностран – "Тя"... – Това си ти, какво "тя"!... Много трудно си спомняш!... /изненада и смях/ – От кво се уплаши тогава?

Ноинна – Амии, уплаших се...

Ностран - Нали беше от наш`те, от Легендата?...Не помниш ли?... Върна се при нас, после пак изчезна... Като ме видя...

Ноинна – Уплаших се... като те видях гол...

Ностран – Защо?...

Ноинна – Амии... две неща ме уплашиха. Първо – ти беше гол; и – второ, - че ме гледаше с много чисти очи...

Ностран – Значи, ако те гледах с нечисти очи, нямаше да избягаш, така ли?...

Ноинна – Ами... аз бях забравила какво са чистите очи ... И в тоя миг видях чисти очи ... и си казах: тука става страшно... Защото... така ни бяха учили - че чистото мръсно и е много страшно и трябва да се бяга от него... И ни учеха ... във всичките отделения за това...

Ностран ... – и вкъщи...

Ноинна – вкъщи - най-вече те...

Ностран – ... Това, дето му казват "къщи" – едни такива ... кубчета, дето "живеят" хората ... които... остаряват...

Ноинна – Амии ... имах такива, които казваха чее ... те са ми родители... Защото ... аз ... Защото те ме учат... да се подчинявам...

Ностран – Да...

Ноинна – ... и аз знаех, че ... подчинението е форма на обич. В един миг ... отидох там – и те видях ... гол! После... ти не искаше да ти се подчинявам, ти сàмо...

Ностран – Аз исках само да си играем!...

Ноинна – Ти отвори ръце да ме прегърнеш – а мен ми казваха, че прегръдката е нещо лошо...

Ностран – ... и страшно...

Ноинна – и страшно... И това голямо житно зърно... което не може да стане на къща...

Ностран – А ти не помниш ли, че ние засявахме едни специални семена, които растяха и ставаха на къщи?... Нас така ни растат къщите там... Те са прозрачни...

Ноинна – ...Прозрачни?

Ностран – Даа, вътре има семки... Като у тиквата, ама те не са точно тикви, нали?... И като сложиш една семка в друго гнездо, тя вече не е непременно прозрачна - може да си я направиш лилава; може да си я направиш квато искаш... Толкова ли не си спомняш!

Ноинна – ...Виж какво, аз не исках да си спомням.

Ностран – Защо?

Ноинна – Защото, ако си спомнех, нямаше да искам да се върна обратно...

Ностран – Па ... па за кво ти е да се връщаш?...

Ноинна – Ми ... там ме чакаха други...

Ностран – Амии... От тази планета.... чела ли си някои книги, някои писатели?...Някой такъв ...Чехов ... да ти се върти в главата – чела ли си?

Ноинна – Знам, че ми е приятел...

Ностран – Той, че е от наш`те, от наш`те е... Обачее ... дали си спомняш за един негов разказ ... "Кащанка"?... Побългарено – "Къщанка" – на руски значи "Кестенявка". Засега не си спомняте, но ... защото ...."Уханието на Прасковения Цвят" /Ностран се обръща към Галя-художничката - това е нейното име в Легенда за Зорницата, както и "Сияние от Сиериус" и др./ .... – Защото там всеки там има такива имена... – ... и когато аз отивах на гости към твоята Прасковена гора – а ние с тебе си говорехме по пътя телепатически, – ти ме чакаше, нали... Още тогава си говорехме, чеее... Ти също си чела Чехов ... иии – ето сега се сетих за Кащанка. Едно кученце, което цял живот са го били. Неговият господар – груб. И го бие цял живот. И какво се случи после? – Кученцето се загуби. В един цирк отиде – и го гледаха, и го глезиха; то научи какви ли не неща! Там само го галеха. Обичаха го и го глезиха страшно много... И какво се случи накрая?... – Отишъл на цирк неговият господар, познал го, че тва е Кащанка – и само като свирнал и казал: "Кащанкааа! – то подвива опашка и отива с него – за да го бият пак...

Уралоний – То всеки тука си клеква пред некакъв господар...

Ностран – Опитвам се да разбера... Ако не бях чел Чехов, нямаше да разбера защо ти тогава си искала да се върнеш... Или казваш, че освен бой има и обич?...

Ноинна – Аз не съм искала. Аз не съм искала...

Ностран – Аа ... то самичко става...

Ноинна – Аз просто... се уплаших от това разминаване между двата свята. А когато се усъмниш, трябва да си отидеш...

Ностран – Точно така е.

Ноинна – Аз си помислих, че сънувам... Защото ... толкова рядко ни се дава да бъдем в тоя свят, че просто... Толкова дълго ти внушават, че това е нереален свят, че в момента, в който на тебе ти хареса, ти казваш: "Това не може да е истина!"... Защото... Ммм... Защото на земята все още убиват, или вкарват в лудница, когато си в истината. Аз си помислих за това.

Ностран – Ние затова наричаме тоя свят тука "света на скупчените хора"... Те живеят ... много наблизко един до друг. В така наречените "селища"... Наричаме ги още "хората с дрехи", както помните от това разказче. Това е изповед. Това не е разказ... Иии ... ги наричаме още "хората, които остаряват" – за разлика от нас; - иии ... ги наричаме още "хората, които се мислят за умни, а всъщност остаряват".

Ноинна – Аз си помислих тогава и друго нещо. Помислих си ... – тогава така мислех... Тогава мислех, че тия, които са дошли от ... този хубав свят, ... трябва да живеят само за другите. Че нямат право да живеят за себе си.

Ностран – А мислиш ли, че си била права?

Ноинна – Сега считам, че не съм била толкова права, защото е трябвало да дишам - да живея и за себе си.

Ностран – И за себе си, и за другите, вероятно.

Ноинна – Да. Тогава си мислех че ... те са толкова богати, че трябва да дадат цялото богатство само за другите. Защото на тях им стига факта, че са богати.

Ностран – Ами да.

Ноинна – Обачее ... като се върнах тогава.... ми стана много тъжно. Защото ... ... ... защото не можех да понасям дрехи...

Ностран – Ами разбира се, ти си нормална бе, как така! Как ще понасяш, като си нормална...

Ноинна – А пък - ъъъ ... там всички казваха, че трябва всеки ден да обличам различни дрехи... Аз смятах, че не трябва да обличам различни дрехи...

Ностран – Амаа ... то е същото, дето слагат ... ъъъ ... на кученцата гащи... иии даже и на слон ще турят гащи в цирка!...

Ноинна – Ама аз не говоря само за дрехите като дрехи...

Ностран – А за какви други неща?

Ноинна – Всяко нещо, което е като дрехите. Ама не истинско.

Ностран – Аха ... Има мисли-дрехи , чувства-дрехи...

Ноинна – И ... в началото започнах така ... да го правя ... за да им покажа, че не съм чак толкова различна.

Ностран – ...иначе ще те убият веднага. Или ще те турят у лудница. .. Ние също се обличаме, ти се не бой!... Като сме в щурм, се обличаме; когато сме в щурм, сме облечени като всички ненормални...

Ноинна – Обаче после ... си казах :... ... ... Там е просторно, тихо ... Обаче там мирише на нещо, което го няма на земята... И закопнях за тоя аромат.

Ностран – Ама ние го усещаме от време на време, наскоро го усетих. Със... ъъъ ... С Омна го усетихме преди няколко дни... Преди два-три дни, като беше тука Омна... Усетихме силно ухание от нашия свят. После разбрахме, че тамянът във черквите мирише ... на нещо в нашия свят...

Ноинна – ... и тогава обявих война на ... скупчените хора.

Ностран – Даа...

Ноинна – Те решиха да ме направят като тях. Аз в началото се съгласих. Послеее ... Обявих им, че съм в бунт и ... Просто реших да онемея и да ослепея ... И те, като ме видяха, че съм сляпа и няма, решиха да спират да ме подчиняват. Сега отново искам да се върна в тоя свят, но не знам какво да направя.

Ностран – В кой свят?

Ноинна – Скупчените хора вече не ме искат.

Ностран – Да.

Ноинна – Те казват: "Тази е много скучна...Не може да облича различни дрехи, защото няма вкус." - Аз реших да им покажа, че нямам вкус...

Ностран – Ма ти за`тва ли си подаряваш дрехите на всички?...

Ноинна – Да – и къщите, и ... всичко; и любимите ... и ... Защото те изведнъж видяха, че аз съм много "глупава"... Аз това искам да им докажа през цялото време – че съм толкоз "глупава", че изобщо не мога като тях да бъда "умната"...

Ностран – ... Ти каза, че си искала този аромат на простор отново да се върне. Може ли само... Замалко де... – нали знаеш, че аз никога не прекъсвам и не говоря дълго като... Хората Които Остаряват ... В момента аз не те и прекъсвам – моля те само да ... додам нещо... Ааа, помниш ли веднъж от наш`те ... един ... приятел ... На земята му казваха Абдул Фарадж... Когато ... го помолихме да се върне ... няколко века назад във Сирия ... Помниш ли той ... ааа ... със ..ъъъ... какъв скъпоценен камък дойде? Той беше изработил един невероятен скъпоценен камък – лилав, вътре светящ, и вътре играеха едни причудливи цветове ... Всъщност, това беше една негова мисъл – от неговата философия, - щото той ... реши да стане философ тогава. И тази мисъл беше толкова велика, такова огромно откровение, че неговият кристал (знаеш, че можем да размножаваме тия мисли-кристали в космоса) го размножиха във ... първия тираж беше около 50-60 билиона... Ааа... защото тази мисъл страшно много помогна на много наши хора по различните планети, когат са във щурм. ... Има ги и в много звезди - и на слънца се ходи на щурм... И в пространството, междузвездното, ходят в щурм... И там има такива, които остаряват. Ааа ... тази мисъл беше следната: "Ако искате да се убедите в нищожността на светските претенции и придобивки, вижте как изглеждат тия, които ги имат". Ама ... после ти, като доразкажеш, аз ще разкажа пък ... защото нашата приятелка – Уханието – Прасковеното Ухние отсреща, я наричаха още "Ухание от Сириус"... Зависи – каквото му е настроението на човека, така и се нарича; или така се запознава с другите.... Така че в това разказче тука, което е съкратено (защото го беше разказал, този приятел, в 30-40 страници), той беше разказал, че ... когато ... се срещнахме със тебе (той ли, аз ли – все едно...), ти не изчезна веднага – ние си поговорихме малко със тебе... Ти после изчезна, после се уплаши. Ти си го забравила.... Аааа ... тогава ...ти, всъщност, в началото се уплаши, защото тичах точно към тебе. И тъй като Малките Ниви... В средата на всяка Малка Нива има по един юноша или едно момиче, нали; и той или тя - като свири или като пее, или като рисува, или като обича, плодовете около всеки от тях добиват вкус и форма и аромат, който нямат плодовете в никоя друга Малка Нива. Много добре знаеш, че има милиони вкусове от един и същи плод – и нито един не се повтаря. И точно заради това, пътечките около Нивите са малки – там много трудно се разминават ... хората ... от нашия свят и от Легенда за Зорницата. Защото, по принцип, ние, хората с душа, не можем никога да се разминаваме... Няма такова понятие – затова няма как да се разминем. На тия тесни пътеки между Малките Ниви, ние се "разминаваме" само с Прегръщане... Няма друг начин....

Лидериус – ...Освен на... "прескочи кобила"...

Ностран – Е, ако е кобила, прескачаме я òдма, ама там няма кобили... Катърите и кобилите са на земята – те могат да се разминават и да да бравят любимите си, даже да ги отписват завинаги... Ние тука, всъщност, не се разминаваме.. И точно заради това на мене никак не ми беше... защото ... нямах такова понятие, че можем с теб да се разминем ... тогава... А аз тогава тичах към нея – към Музика от Сириус... Защото тя ме чакаше – имахме уговорена среща да отида въфъъ... нали, Прасковената Гора – тя беше цъфнала тогава, ... защото със нея пък ... ааа ... лягахме един до друг ... иии ... започвахме де пеем... А само прасковеният цвят – когато е цъфнала прасковата, при пеене на специални песни (те са "прасковени песни") създава ... (налии .. хората от Света на Хората, Които Остаряват, го наричат "илюзия"), всъщност създава една нова реалност. Появява се едно топло ... езеро ... нали, - когато само се пеят тези песни (трябва да има ухание на праскова) ... Иии ... това топло езеро ни повдигаше, и ние – както бяхме на гръб, нали, и то така ни люлееше – и отгоре се появяваха звездите. ..Звездитеее... - Наш`то зрение е истинско: хората виждат звездите като точки на небето, а ние ги виждаме днеска като прасковен цвят, утре като люляков, нали - както са си, всъщност... Та ... тогава ... аз мно...; като тичах бърже, ти се уплаши, че аз нещо мога да ти направя... Затова се хвърли настрани ... въфъъ .. една от ... Това беше житна гора, в която ти се хвърли – нали; - нашите житни гори, знаеш, те са по 50-60-100 метра високи - ... И ти такаа, настрани ... Обаче житото, по-малкото, нали, те отхвърли и те блъсна във мене и аз ... разбира се, че те прегърнах ... Ти тогава не изчезна, не се уплаши!... Ти просто още не беше се уплашила достатъчно много, за да изчезнеш. И ти тогава ме запита – аз много добре помня този диалог: "Защо се нахвърли върху мене?!" - Казах ти: "Аз не съм се нахвърлял върху тебе, защото, първо, обясни ми какво значи думата "нахвърляне"... Амиии – ти разбра, че аз не разбирам какво говориш ... и каза: "Добре, защо тичаше толкова бързо?" – "Ами защото ... Защото ме чака ... Сияние от Сириус ..." – "Кое е това Сияние от Сириус?..." Викам - "Една приятелка – една от най-любимите ми приятелки. Тя живее в Гората ... на Цъфналите Праскови" ... А после, кат се заговорихме с тебе (ти още не беше се уплашила съвсем) , ти ми каза: "Добре де, тази твойта там, нам ква си... от Сириус... те чака в момента, а ти... уж бързаше, а сега си говориш с мене толкова време вече?... Тя ... не се ли безпокои? " – И аз тогава, помниш как, кви очи опулих, викам: "Каква е тая дума "безпокои"?... Значи, ти каза: "Когато някой обича някого и го чака, той се безпокои защо закъснява..." – И аз казах: - "Моля те, обясни ми всяка дума какво значи, щото аз не мога въобще да те разбира. Ааа, да, учили сме тая дума по историческа психиатрия... Сега ... нали тя ме обича; и аз я обичам? Тогава защо трябва да се безпокои...?" – "Ми щото закъсняваш!" – ...и аз те питам: - "Какво значи закъсняваш, тва го няма в речника, а ти не можеш да ми обясниш какво значи "закъсняваш"!" – - "Ама тя нали те чака?..." – "Ама не – аз ти казах "тя ме чака", защото знам тази дума "чака" от вашия свят – за да ме разбереш. Но в нашия свят няма чакане, понеже ние, всъщност, в друго измерение сме винаги заедно с когото се обичаме..." – И ти ме питаш: -"Е как "заедно", когато тя е там, в гората, а ти в момента говориш с някоя си ... друга?... – Тя само да знае, значи, ... направо...!... " – И аз викам: - "Какво направо?... - Тя сега вече те обича тебе - тя вижда и чува разговора ни, преживява го - и страшно много те обича, защото ... имаме Нова Приятелка!" ... Ти тогава се уплаши. Не знам... Като чу "нова приятелка" и че тя те обича ... И ти тогава, всъщност, изчезна... Погледна ме някак много ... как да кажа ... не ми е удобно да кажа ... – и тръгна да бягаш. Спъна се във "пипона" и...

/Смях, продължителна пауза; чува се как горят и пукат дърветата в камината/ ...

Ностран - À кажи сега измислям ли, след като ти се спъна във житно зърно като пъпеш... А одеве ти казах, че това беше житна нива. À кажи измислям ли! То не може да измисля човек, след като нещата сааа – ето виждаш... И даже тя тогава ми каза (то тогава ... налии ... ние не си ги казваме нещата с думи...)... Тя, когато разбра, че аз ... се забавям физически – иначе сме винаги заедно, - защото се е явила нова Приятелка... Нова Приятелка – знаеш ли какво значи това?! Това значи, че тя ще ме обича два пъти, три пъти, десет пъти по-силно; и ти нея, и тя тебе; и аз тебе – и ти мене... И тогава ... какво? - Тя – като едно ручейче в сърцето – ми каза (ама то не се казва "каза", ами тя пропя, то е като музика, като оркестър... Помниш ги тия работи), чеее... – ... тъй като тя също не знае какво значи думата "разминаване" и ще пита ... там... знаеш ... академия има с речници и с екперти по езика на света на хората, които остаряват ... -- че ще пита ... кво значи "разминаване" ... Но тя ясно разбра, че ние с тебе сме се срещнали и сме се "прегърнали" – и тя ни прегърна от разстояние! Беше прекрасно, чудно, но за хората от вашия свят може да е невероятно...

Ноинна (много тихо) - ...Ами ... тя знае, че аз съм от света на скупчените хора, където няма такива понятия. Просто ... там просто ... друго се говори за "нова приятелка"... Сигурно съм се уплашила, че като има трети, това значи нещо страшно...

Ностран - ... и опасно... Ти ми каза тогава: "Не я ли е страх нея, че ще те загуби, като имаш нова приятелка?" ... Ти ме попита тогава – аз много добре си спомням...

Ноинна – Аз ... Аз не си спомням защо толкова малко съм била при вас. Дълго време съм била в света на скупчените хора – това го помня. Много дълго време и ... иии ... там е друго... Иии ... който е бил рядко в света на скупчените хора, му е по-лесно. Обачеее ... който е бил много дълго, той помни суровите уроци и не иска те да се повтарят. .. И аз тогавааа ... си помислих чеее - при нас така се говори, - че е опасно, ако ти имаш приятелка, да дойде друга (в случая – аз), защотоо ... при нас се казва, че аз ще ви разделя. А пък аз не искам никого да разделям, затова съм избрала ... да живея в хладилник... Там е много студено, обачеее...

Ностран - Да... Ние утре ще те пренасяме със Слави ... на балкона ...

Ноинна - Да.. В света на скупчените хора е много студено. Там е непрестанно студено!

Ностран – Аз знам... Аз ги гледам как треперят!

Ноинна - Някой си избира за живее в студа, обаче никого да не разделя, защото така е казано... А пък ... при вас е топло ... беше топло ...

Ностран - "При вас"? Ми нали ти си от наш`те, кво "при вас"!...

Ноинна - Аз много рядко съм идвала там...

Ностран - Ти викаш "при вас", сякаш не си от нашите...

Ноинна - Е да де, ама ... рядко. Защото трябва и да съм долу...

Ностран - Виж ква хипноза... Ми връщай се по-често и по-бърже горе!

Ноинна - Ами трябва ми люлка, люлка за горе. Такова едно като колесница, с което се качваш горе.

Ностран - ... Много интересно ... това... Защото на мен ми предстоеше ... да бъда в света на скупчените хора – и аз... по друг начин слизам ... А всеки по различен начин отива. По какъв начин ти се връщаш, ме интересува. Ти каза нещо "люлка" – много интересно...

Ноинна - Ми тва е за изкачването, но аз се върнах със падане.

Ностран - Е то оттам само с падане се връщат, как иначе - друг начин няма... Не, има и друг начин: може и с плавен полет...

Ноинна – Аз много лошо паднах и ме заболя. Обаче си казах: "Поне няма да им причиня болка". А за мене си си казах: "...Аз съм свикнала да ме боли..."

Ностран – А ти знаеш ли че ... ние със нея изпитахме болка - а не бяхме изпитвали почти никога болка, - защото изведнъж ти изчезна? И после ни лекуваха, защото ни беше мъчно.

Ноинна – Аз само не знам защо толкова дълго трябва да бъда в света на скупчените хора...

Ностран – Не знам. Ако някой може, да каже...

Ноинна – Ако това разбера, всичко друго ще ми стане ясно.

Уралоний - (говòри нещо много тихо, което не е разбираемо в записа. Вероятно, че земята е уникално място, където могат да се получават важни уроци)

Ноинна – Има нещо... Има нещо, което ме държи, което... Розовата нишка ...

Ностран – Чакай, чакай! Той каза нещо страшно интересно. Да, това е много интересно за "розовата нишка", ама аз тука те прекъснах - като някой "водещ"...

Ноинна– ... Розовата нишка ме държи в тоя свят. Не че там ми е по-хубаво...

Ностран – ... защото "водещи" има само в тоя ... свят ... на скупчените хора... Само в света на скупчените хора има такава мръсна дума "водещ"...

Ноинна – ...Даже аз понякога съм си мислела ... понякога ме е било яд на тебе...

Ностран – "Яд"?!!

Ноинна – Даа...

Ностран – "Яд"? – Каква е тая дума?...

Ноинна – ...Амии... пак е от тоя свят... Ти непрестанно искаше да сме в тоя, хубавия свят...

Ностран – ...така...

Ноинна– ... а пък аз ти казвах: "Слез по тая розова пътека!"...

Ностран – Да?...

Ноинна – ...Във тая розова пътека ... По тая розова пътека ... вярно ... има други понятия... Обаче тука ... има нещо по-различно, което ти трябваше да разбереш! Вярно – там не винаги има прегръдки... Обаче по тая розова пътека ... се получава нещо много особено...: способността да се смалиш!...

Ностран – ... Точно той говореше сега (Уралоний), че в този свят на скупчените хора се добиват неща, които никъде другаде не могат да се добият. А мен тва ми е страшно интересно ... какви са тия неща?...

Ноинна – ...Аз много исках да се науча да стана малка, много малка – абсолютно невидима.

Ностран – Да...

Ноинна – ... Именно защото всички вие ме видяхте там!...А в тоя свят тук се учех да бъда винаги невидима...

Ностран – Да...

Ноинна – ... Аз се уплаших от това, че вече ме виждат, защото бях свикнала да бъда невидима. Аз исках да се научиме да бъдеме невидими.

(В момента внезапно дървата в камината се разпалват със силно пукане и свирене на вятъра)

Ностран – .. Ето вече ... ти се връщаш вече ... защото се разпалваш!... Само внимай с регулирането, защото ей тъй, през кумина, с огъня може да изхвърчиш.../общ смях/ ... Внимателно ... с регулацията...

Ноинна – ... Да, обаче ти винаги казваш, че не искаш ... да слизаш по тая пътека .. защото там много боляло... Краката много болели, като се стъпвало...

Ностран – Да...

Ноинна – ... По краката се получавали рани... Там нямало прегръдки...

Ностран – ....Къде "там

Ноинна – ... В Розовата Пътека...

Ностран – ... Може, не знам...

Ноинна – ...Обаче вече не ти се сърдя. Дълго време ти се сърдех, че не щеше да слизаш там

Ностран – Да... Ама ти отдолу си ми се сърдела.. Понеже горе кат си, не можеш да се сърдиш...

Ноинна – Да!... Долу – защото аз ти виках през една тръба...

Ностран – Ахааа...

Ноинна – А ти казваше: "Ама тук има толкова любов!"... Аз ти казвах: "Даа ама тук има магия... Такива чудесаа!... Ела при тях! "

Ностран – Ма ти затва си била болна от сърдене...

Ноинна – Да. Не ми харесваше да се сърдя, но въпреки това знаех, че трябва да ти се сърдя – за да слезеш долу!

Ностран – ...Добре де – като заспиваше и идваше горе ... помниш ли, че те лекувахме от сърдене?...

Ноинна – Помня. Обаче аз знаех, че въпреки това, само така ти ще слезеш долу – при другите... Знам, че това беше лошо и не трябваше да го правя. Но ти трябваше да слезеш на тая розова пътека, защото там те чакаха още повече... Те бяха много скупчени; някои от тях бяха много болни...

Ностран – ... Знаеш ли, че може би има едно такова щастие - като слизаме в света на скупчените хора, - което не можеш да го изпиташ никъде във Свободната Вселена – нашата – и в Легенда за Зорницата... Има и.... Има и ... "Сказание за Слънцето" – един друг град – помниш, - божествен... Обачее ... изглежда никъде там не може да се изпитат тия чувства. Там няма скупчени хора, коит` са нещастни; а като правиш добро и освобождаваш, изпитваш едно особено щастие...

Ноинна – Аз знаех, че мястото ти е там! Обаче ... знаех че ... ти щеше да слезеш долу ... само като ... като разруша нещо горе, в твоя свят, въпреки че там всичко е хармонично. Нещо ... нещо да се промени там... Нещо там да стане различно...

Уралоний – Не може просто така да промениш, а просто да прокараш една пътечка от света на скупчените хора, за да се...

Ноинна – Да! Този свят долу не е чак толкова лош.

Ностран – ...Не, аз искам да ти кажа нещо на ухото... Въпреки че ние сега сме си в нашия свят... Нали няма значение къде сме за физическите очи – важното е, че в момента сме си в нашия свят. Но ... искам да ти кажа ... (само да внимаваме да не ни чуят, щото знаеш, че има подслушвачи и във нашия свят... /смях/ ...много добре знаеш...). Обаче ... напоследък ... се говори нещо, което, само ако ни чуят, че си го говориме... – някои от нашите насмърдяват! Знаеш ква е тази дума. Хем са във света ... на хората, които не остаряват. Всички сме голи; всички се обичаме; всички праим квот` си искаме. Обаче - някои насмърдяват... Гледаш го – прекрасен! Защо насмърдява?...

Ноинна – Знаеш ли защо е така? - Защото те се страхуват ... да бъдат грешни. ..

Ностран – А, ето!!!

Ноинна – ...всички искат да бъдат много "чисти"... Те се страхуват да се изцапат... И аз ... Разбираш ли? ... - Има различни хипнози... Например, в света на скупчените хора се страхуват да са чисти. А там се страхуват да са мръсни... Мен не ми харесват крайните понятия. Искам човек да не се страхува от нищо!

Ностран – ... Само внимавай, защото...

Ноинна – ...И затова исках ... ти да слезеш там. Защото ти казваше: "Даа, ама ако слеземе там всички, които сме такива... – Ти знаеш ли, че там има пирони ... има гвоздеи ... " – Пък аз ти казвах: "Точно за нас няма да ги има..."

Ностран – ... Ааа... пирони съм учил, ама гвоздей кво значи?...

Ноинна /смее се/ – Не знам... Ама нещо, от което боли...

Ностран – ...Е що говориш квот` не знаеш!...

Ноинна – ... Ми аз знам някои думи, които не разбирам...

Ностран – ...Кво казваш?

Сияние от Сириус ... "Пирон ... перон на гара..."

Уралоний – Само искам да кажа, че може би се страхуват да бъдат грешни, за да си останат "безгрешни"..

Ностран – Ааа, това са различни неща!

Уралоний – Това е, защото те, по принцип, не са грешни ... иии

Ноинна – ...страх ги е за не се изцапат...

Уралоний – Те, чисто и просто, мислят повече за своите ... удобства и навици, за своите дребни еснафски задължения и ... "блаженства" ...

Ностран – Страхуват се ... да не станат "дрешни" (с дрехи...)

Ноинна – ...Искам да ти разкажа за тебе! Искам да ти разкажа...

Ностран – Кажи. Ама аз не обичам за мен да се говори... Или?... Айде, добре... Аз пък се страхувам да се разказва за мене ... Айде...

Ноинна – Ама аз ще ти го разкажа в бъдещето...

Ностран – ...Аа, може, добре...

Ноинна – Може ли в бъдещето?...

Ностран – Може, ние всичко можеме...

Ноинна – Просто, когато ти слезе там... Когато ти ще слезеш там, но аз го казвам, че вече си слязъл...

Ностран – ... Ааа, само извинявай, слагам една скоба... Нали можем да се уговориме, че всичко това, което .... Аз ... доколкото ... налиии ... Виждате, че съм натиснал копчето за запис ... Ааа... Ако случайно го слушат някои хора - особено от тези, дет се мислят за умни, нали - ааа... да мине за някакъв фантастичен разказ ... че си измисляме ... Щот` те могат да помислят... Амии, глупости! – Те никога не могат да помислят как са в действителност нещата... Така че – продължавай...

Ноинна – ... Значи, ти казваше така: "Аз съм слизал и друг път по тази пътека, за която ти говориш. Но този свят ме отвращава. " – Аз ти казах: "Да, но сега ще е различно. Когато ти светиш, тогава ще слязат и всички твои приятели." - Аз единствена избрах да сляза сама там, докато и вие почнете по-често - не само да се качвам горе, при вас... защото ... Тогава ти каза... : "Да ама ... тукаа... така и така..." – и всички казваха като теб. Аз толко време ви се сърдих... Уморих се да се сърдя – и накрая ти слезе, защото вече и на тебе ... и ти се умори да ме лекуваш... Просто заради мен го напрàви. .. И тогава разбра, че като слезе ... Всъщност, ти беше защитен от тия ... пирони... и от ножовете... Защото слезе едно сияние със теб, което винаги те пазеше.

Ностран – ... Това па не съм знаел никога...

Ноинна – ... Това сияние ... беше над съня ти; то беше в сърцето ти, беше в любовта ти... То беше повече от всички твои приятели. Там намери това сияние...

Ностран – ...Значи съм можел да дишам...

Ноинна – ...Много повече даже, отколкото там, горе...

Ностран – Добре де... Семена от брезина нямаше...

Ноинна – Нее.. Това беше едно особено сияние, заради което аз стоях долу...

/В този момент камината почва силно да "диша".../

Ностран – Ето, чуваш ли?...

Сияние от Сириус – Наистина, как диша!...

Ностран – ... как наш`те дишат...

Ноинна – То беше едно сияние, заради което аз стоях долу. Само там можех да го намеря. Обаче... то идва от един висок свят. Там, горе, винаги го има – то е в семената, в наш`те прегръдки, целувки... А тука е само когат` си самотен...

Ностран – Знаеш ли сега кво ми казва... Сега ще ти кажа кой, щот` те са много гласове... Момент, секунда... /дълго мълчание/ ... Да, да, да! Това е Сапфирена Балада... Една приятелка...- Сапфирена Балада... Не знам, може би не може добре да се преведе името й на ... на този език... Тя ми казва че ... първият... радиоредактор, ... който пусне тази касета, дето сега си говорим, по радиото... ще го вземем на екскурзия...

Ноинна – ...Ама къде – там, на Венера?...

Ностран – ...Не, първо на едно друго място ... за адаптация... – И оттам тръгваме навсякъде...

Ноинна – ... Още повече, че...

Ностран – ... Само че ... на никой нито дума!

Ноинна – ... Ти ... казваше така: "Всички мои приятели слизат със люлки – от там до тука... Само че слизат, само когато..."

Ностран – ... Ето, видя ли как мигна даже лампата... Щото наш`те викат: "Да!"...

Ноинна – "...обаче слизат само тогава, когато ... има прегръдки... " - А аз ти казах: "Да, обаче ако слезеш тука, пак щеше да вървиш по тая розова пътека. И ако те прегърне това сияние, което няма да е прегръдка на жена, нито прегръдка на любима, а е прегръдка на сияние,... аз ще те науча да летиш по едни ... млечни пътеки...

Ностран – Аз знам, че всеки може нещо, което никой друг не го може. – И ... страшно ме интересува какви са пък сега тия... "млечни пътеки"!...

Ноинна – ... Ами ... ти сядаш на тази пътека; сиянието те обгръща;...

Ностран – ...така...

Ноинна – ...ти си сам - ти мислиш, че си сам... Обаче, всъщност, ти си със сиянието. И по тази пътека ти почваш да летиш там, където поискаш! Това е повече, отколкото да бъдеш в прегръдка... Исках да разбереш, че има нещо повече, отколкото да бъдеш в прегръдка...

Ностран – ...Напълно възможно е, ама аз много трудно разбирам това нещо...

/Тук може да се поясни, че в този момент Ностран преиграва, за да тече диалогът, импровизацията, "пиеската"... Да може Ноинна да се разгърне напълно, понеже в момента чрез нея тече нещо уникално, безкрайно интересно. Вътрешно Ностран малко се дразни, задето тя – или нещото чрез нея – го сваля на нивото на тия с прегръдките, въпреки че няма нищо против да лети и чрез тях... Все едно, че никога не е летял по пътеките на Млечния път... Е, пак си е намерил педагог, но нищо... Полезно е за развитието на... педагозите... Затова ще продължи в този дух..../

Ноинна – ... Ами това е ... любовта на сиянието...

Ностран – Сиянието не е ли прегръдка?

Ноинна – Да, но тя е друг тип прегръдка.

Ностран – Е какъв?...

Ноинна – Тя се нарича "вълшебство".

Ностран – Ами прегръдката също е вълшебство...

Ноинна – Да но ... това е вълшебство, което може да се види, а сиянието никога не може да се види, то може само да се почувства. То е нещо, което ... при което ... отвън няма нищо, а вътре е всичко.

Ностран – Може... Защото прегръдката ... не веднъж съм си мислил, че прилича на сграбчване...

Ноинна –... И тогава ... аз си замечтах да пътуваме много в такива невидими прегръдки... Тогава никой да не плаче за прегръдката на другия. А всеки да пътува в собственото сияние...

Ностран – ...в самопрегръдката на сиянието...

Ноинна – ... Да. Исках това да те науча... Всъщност, ти го разбра. И тогава ние запътувахме...

Ностран – ...по "млечните пътеки"...

.........

Ноинна – ... Искаш ли да ти разкажа още за бъдещето?...

Ностран – Страшно ме интересува!

Ноинна – ....Ами тогава ти... Ти престана да чакаш отклик. И тогава...

Ностран (прави се на ибрамбашия, за да остави Ноинна с впечатлението, че е познала... Иска му се... - понеже точно след три години и половина пак ще се хване за сърцето от страшна болка по една пътека от рози, и то с какви бодли...) – Така ли?... Аз ... съм престанал... да чаккам ... отклик!?...

Ноинна – Престана да се радваш на отклика... Не мога да ти кажа как е точно думата, забравих го... Ако беше на нашия език...

Ностран (още по-"искрено" се чуди...) – ...Аз пък мислех, че не съм стигнал до това...

Ноинна – Това е бъдещето...

Ностран – А, ти за бъдещето говориш...

Ноинна – ... Ти вече не чакаше отклик...

Ностран – ...Ти ме предупреди, че ще говориш за бъдещето...

Ноинна – ... Ти вече не чакаше никакъв отклик. Тогава около тебе ... затанцуваха много звезди.

Ностран – Знаеш ли как стана това? – Сега се сетих как стана това в ... бъдещето... Щото това е половината от... начина, половината от тайната. Не е достатъчно само да престанеш да очакваш отклик, но трябва ти да се откликваш самият, преставайки да очакваш отклик. Тогава става осмùца, само с едно "търкалò" не става... Без това безкрайността не става.

Ноинна – Ти откликваше, да, обаче...

Ностран – ...А откликът се получава после неизбежно....

Ноинна – ... Да, ти винаги имаше отклик...

Ностран – ... като престанеш да го чакаш.

Ноинна – Да, ти винаги си го можел това. Само че винаги ти е харесвало за бъдеш повече в прегръдка, а точно това ме плашеше. Не знам защо, аз се страхувах от твоята прегръдка. Въобще, винаги съм се страхувала от прегръдките... Защото те ... ме отделят от сиянието. Просто съм влюбена в сиянието – винаги съм го обичала. Затова предпочитам света на скупчените хора, защото само оттам може да се полети по млечни пътеки...

Ностран – Е това е страшно интересно! Ето и той каза нещо такова /Уралоний/ - каза, че там се добивало нещо особено, а сега и ти ми говориш за ... за млечните пътеки...

Ноинна – Толко време се сърдя на твойте приятели! Не че се сърдя – това е игра... Аз се правя, че съм сърдита...

Ностран – Добре, искам да ги различа. Розовата пътека, по която слизат някои от нас...

Ноинна – Нее, това е пътеката, по която вървим тука, на земята. При скупчените хора...

Ностран – Тогава защо каза, че съм слязъл по розова пътека?...

Ноинна – Не, ти слезе с люлка...

Ностран – Аха...

Ноинна – А ние тука всички вървим...; всички които сме от нашата родина и всички такива пришълци – ние стъпваме по розови пътеки, но тях никой не ги вижда...

Ностран – ...А млечните пътеки, може би, са към Млечния път, към галактиките?...

Ноинна – Да, към всички видове галактики...

Ностран – Сега разбирам...

Ноинна – Но само оттука можем - по една млечна пътека - да полетиме. Само от тука! Но – само ако имаме сиянието. Ако не очакваш да си с някой, а да обикнеш точно сиянието... Аз искам ... със това сияние да изградиш един дворец! Затова толко време ти се сърдя...

Ностран – ...Ааа, още веднъж тази дума ... ми кажи какво значеше...

Ноинна – Да де... Играя си на това...

Ностран – Ти, като я кажеш - и мен ме боли...

Ноинна – Нее, това е игра... Защото аз не мога да се сърдя...

Ностран – Тия "игри" със ножове и куки сега.. Извинявай!...

Ноинна – Те не са истински ножове, това са фалшиви ножове... Само така изглежда ... за да натежиш и да слезеш!

Ностран – Ааа, така може...

Ноинна – Разбираш ли?... Важното беше да станеш тежък – защото ти не обичаше тази дума...

Ностран – Да бе, на мене за кво ми викаха "перушан", "перушинка"... – Сега съм вече по-тежък...

Ноинна – ...А като натежиш.... – и в момента, в който слезеш и стъпиш на розовата пътека ... и още там други неща, които няма да ти разкажа сега,... – тогава идва сиянието!

Ностран – Значи ... трябва да стъпиш на розова пътека, за да дойде сиянието?...

Ноинна – На всяка цена! Но ти не можеш, ако слезеш, да не стъпиш на розова пътека. Всички ние стъпваме на розова пътека.

Ностран – Това не значи ли ... да имаш предпочитание към някой повече, отколкото към друг?

Ноинна – Нее... Това си е пътека само за нас... Сиянието дава тази пътека

Ностран – Аха, само за нас...

Ноинна – Първата стъпка е пътеката.

Ностран – Да...

Ноинна – Втората стъпка е да се научиш да бъдеш в едно кресло и да имаш корона. И никога да не слизаш от това кресло.

Ностран – ...И сега, откакто сме тука, в тоя свят, на мене ми идват разни хулигански думи... Извинявай, може би не е красиво, обаче за колегата Егзюпери ми дойдè – заради този наш разговор тази вечер – един израз: "трева да пасе" пред нашия разговор...

Ноинна – ... Значи ... ти трябва да седнеш на това кресло...

Сияние от Сириус – ..."Ряпа да яде!..."

Ностран – ... Нашата колежка съгласна ли е или не е съгласна?...

Ноинна – ... Аз мисля, че тя ни гледа още от Венера... Тя е горе...

Ностран – ... Еее, така е... Тя затова...

Ноинна – ...Но ... ще слезе на една хубава люлка. Първо ти трябва да направиш сиянието, за да дойде и тя.

Ностран – ... Мммм!

Ноинна – ...Изобщо, ти, ако си направиш твойто сияние – ако го обикнеш много, - /и аз/ ще дойда... Ти първо трябва да го направиш...

Ностран – ...Така ли?...

Ноинна – ..Ти спираш другите!

Ностран – Чакай, чакай, това е много важно...

Ноинна – Аз затова ... все така се правя, че ти се сърдя...

Ностран – Така... Ааа, да! Тука вече те разбирам...

Ноинна – ...Защото много искам да дойдете тука, искам да полетиме към галактиките... Защото там можем да се прегръщаме само по двама...

Ностран – Къде?...

Ноинна – Там, «горе», това още не са галактиките...

Ностран – Ама ти ме плашиш страшно!...

Ноинна – ... Еее, само в един миг по двама...

Ностран – Ааа, така може...

Ноинна – Не може в един миг по петима... А когато летиме със сиянията, ние можем да правиме други пространства. Ние влизаме в други измерения. Там можем на един микрон да бъдеме сто хиляди! Това може само...

Ностран – ... Чакай сега: на един макарон?... Там макарони произвеждат ли се?... /смеят се всички/

Ноинна – Микроон!

Ностран – ...Ааа, чакай, извинявай...

/пак смях/

Ноинна – Там се разширяваме... Защото, именно, можем да станем много малки. За да станеме много малки, трябва да стъпим на розовата пътека. И да се обгърнем със сиянието. Сиянието идва при най-малките. Откога ти пращам по моя телефон поздрав от най-малките! От най-малките!

Ностран – Ама ... мобифон ли ти е или ...

Ноинна – Еее, такъв един...

Ностран – Щото мобифоните били много вредни.

Ноинна – То е по цветята...

/Ноинна помни пиеската "Молитва за мир", която я писаха с Ностран преди няколко години. Там цветята са телефони за космически разговори с различни цивилизации./

Ностран – Да де, ти знаеш, чрез ... теменужката... как говориме; как говорим чрез мака, как чрез ... еделвайса. Съвсем по различен начин се предава.

Ноинна – ... Аз ти говорех чрез водораслите...

Ностран – ... Лелеее... Ми аз зат`ва ли толко често мокър се усещам?...

/смях/

Ноинна – Защото те имат един аромат... Специален...

Ностран – ...Чакай... Те имат много йод - а ти помниш, че имахме една приятелка от йодената вселена?..

Ноинна – ... Коя е тя?...

Ностран – ...Една приятелка от йодената вселена имахме, и с нея наистина можехме да пътуваме из йодената вселена, само когато се гмуркахме межу водораслите... Помниш ли?...

Ноинна – Да. Тя ме накара да се облека в тъмно ... ултрамаринен цвят...

Ностран – ...А един от наш`те приятели – той се роди в България напоследък - беше написал едно стихотворение на тази тема, в което казваше: "Соления, безкрааайно сладък мирис на йод и водорасли... Напред към сините води, към сините звезди, към синята поезия! "

Ноинна – Знаеш ли защо ти говорех чрез водораслите? Защото ... когато ... това беше един специален код... Ако ти говорех чрез глухарчетата и теменужките, този код...

Ностран – Ама ... чакай сега... – Этот кот специальный? А кошка где?...

Ноинна /смее се/

Ностран – Аа, код?...

Ноинна – Код!

Ностран – ...А я "кот" понял...

/смях в залата.../

Ноинна – ... Значи, ако ти говорех чрез теменужките и глухарчетата или розите, или лилиите, то щеше да се чуе от тук нататъка, да пътува като песен... А чрез водораслите се чуваше като аромат, а аромата много трудно го подслушват, защото тука тайната е много силна. Тука трябва всичко да е тайно. Колкото повече можеш да пазиш тайна, толкова повече сиянието ще те обича.

/Дълга пауза. Огънят пука в камината./

Ностран – ...Ти такива интересни работи ми разправяш тази вечер, чее... направоо...

Ноинна – ... Ако само за миг разгадаеш Тайната – каквато и да е тайна, - сиянието те напуска... Дори на най-любимия не трябва да кажеш Тайната,...

Ностран – Да...

Ноинна – ...освен ако той сам я разбере... чрез аромата... Дори не чрзез песента... Само чрез аромата!

/Пак дълго мълчание и пукот на дървата и въглените в тази вълшебна вечер/

Ноинна –... И така, в бъдещето ... ти стана тежък, ... получи сиянието... и вече не стъпваше по розовата пътека, а плуваше по нея...

Ностран – ... Да се плува по розова пътека...

Ноинна – Да!...

Ноинна – Колегата Егзюпери слуша ли?!

/Всички се смеят/

Ностран – Е как! Нали предаваме по "радиото" в целия космос!... Това в момента ... както винаги ...

Сияние от Сириус - ... По "радиоуредбата"...

Ноинна – ... Представяш ли си! Нямаше никакво съпротивле-ние по нея...

Ностран – ... Ние сме ... сега в момента ... използвам мръсна-та дума "водещи", де... Тя е мръсна дума, обаче те имат...

*

Край на импровизацията. Записът продължава с много мелодично ноктюрно на Шопен за пиано, с чудна акустика....

 

 

08.12.2015 г. 07,37 ч.

 

В "ДЕС" има и немалко антитези – критични твърдения от Б.Дуно. Включеното по-долу обаче в никой случай не касае само само увредения човек в женска форма. То третира грехопадналото човешко сърце. Има грамадно количество мъже, който ги тресе много по-силно и властническата драма, и его-драмата, и драмата „горкия аз”, и драмата „подсигуряване", и драмата „вижте ме”, и драмата „нисък вкус и идеал”, и собственическата драма, и критическият вампиризъм.

ЖЕНИ 2 1936.01.26н беседа „Ти кой си", том "Вас ви нарекох приятели”, изд. АСК93, стр.348 В момента аз не говоря за сегашните жени. Защо? - Понеже „сегашни” жени няма. Аз бих желал да намеря поне една „сегашна” жена. Всички жени - това са жените, които са живели преди две хиляди години. КОМЕНТАР: Ето една от редките антитези в Словото на тема „жена”. По-честите изказвания в беседите са в полза на Божественото, на доброто в жената. Обаче има и такива, от които на човек може да му настръхнат косите – когато Учителят говори за древната Змия в жената, от която тя още не се е освободила. Тя, именно, кара всички жени и мъже-жени да считат себе си за абсолютно прави, винаги да избират партньор от по-ниска еволюция или някой будала, да се подсигуряват материално и емоционално, да ревнуват; а други да бъдат съблазнителки или да подтикват мъжа към зло. Не че няма и милиони мъже, които развалят света по собствена инициатива. Учителят казва, че досега нито една жена не е влязла в рая – въпреки че я представя като най-последното творение на Бога, по-съвършено от мъжа. Вероятно, това е жената в потенциал. Един последовател на Учителя на запад казва, че жените до една се стремят да се осигурят или размножат – че нямало жени с висок идеал. Тук е много краен, понеже историята знае немалко жени светици, самоотрекли се жени в името на служенето и доброто, жени-творци, които са самодостатъчни и не искат да зависят от мъжа. Ще помним винаги три сестри, които никога не помислиха и не казаха нищо лошо за никого. Но и при това положение стои въпросът за баланса на духовно и природно, за избор на авторитет и партньор от възможно най-висока еволюция. Учителят знае какво говори и няма да заяви така категорично, че до този момент не се е явила нито една Нова Ева в света, дори сред последователките Му през ХХ век. Познаваме уникални, трогателни, изключителни сестри около Него със сръхталанти или много добро сърце, но не знаем за такава, която да лети с Ятото „като торпила” към целта на съвършенството. Или ще са осъждащи, язвителни и подигравчийки, или поучаващи и назидаващи, или многословни, или суетни и тщеславни (да привличат погледите…); или дълбоко огорчени, или небоготворящи и неуважаващи някого до края на живота си въпреки прегрешенията му; или отписващи някого „завинаги”. Или сърца, в които любовта има свойството да отпада; или фенки на смнителни авторитети и пророци. И - неизменно със „свой собствен” партньор, избран ”по тръпка” или по съображения, а най-често по закона на „сляпата неделя” (всъщност – кармата); или с неунищожимо чувство за дълг към разпадащи се системи. Ако става дума за милосърдие – избират винаги кучето или котката пред човека (или му ги натрапват за съжителство безапелационно). Или са възприели Учението като калугерки. За тях долните чакри са „от дявола” и трябва да се замразят. Тичането едновременно по Тройната или 12-орната магистрала е още далечно бъдеще; балансът на духовните и природните жажди – също. За Старата Ева понятията за „троен ритъм” и „тройновселенски токове” са далече от „дневния ред” на еволюцията - или въобще неверни… Като говорим това обаче имаме предвид, че познаваме последователи на Бога в мъжко тяло, които имат сериозни постижения в този нов път. // За да завършим този коментар мажорно, трябва да си припомним стотиците вдъхновяващи мисли в Словото, които очертават перспективата за върховенството на Жената през периода на VІ-та раса, която вече настава. Ние ще я третираме като Богиня, а тя ще избира само истинския Бог, Истинското Слово, Истинските Учители и хората с искра Божия. Именно тях ще поддържа и приласкава, именно от тях ще зачева деца с монада, ако иска или е определено да бъде майка. Затова, именно, се казва, че само Жената може да спаси света – никой друг.

 

 

https://www.facebook.com/GrigoriyVatan/videos/1676285902627997/?fb_dtsg_ag=Adxh0RVqsAHzrZOB3uhuCtgd-O3wy3jJLkXLXHsqB9Wz9w%3AAdxcEeKajx3NBZeLGp-uFf8ys0pv2yGmcVpAkuoP-VNvEg

 

 

08.12.2015 г. 22,27 ч.

Може първо да изгледате клипчето, а после да прочетете разказа. Образът на Богинята е идентичен с един фантастичен женски портрет от MICHAEL WHELAN. Накрая може пак да изгледате клипчето…

 

Недатирано, вероятно през 70-те години

 

 

https://www.facebook.com/GrigoriyVatan/videos/1676578352598752/?fb_dtsg_ag=Adxh0RVqsAHzrZOB3uhuCtgd-O3wy3jJLkXLXHsqB9Wz9w%3AAdxcEeKajx3NBZeLGp-uFf8ys0pv2yGmcVpAkuoP-VNvEg

 

10.12.2015 г. 02,16 ч.

Декември 1990 г., - с. Чуйпетлово, Витоша - ПРИКАЗКА ЗА РОЗОВАТА ПЛАНЕТА (двойна устна импровизация). Аматьорската видеоверсия тук е опит за придаване на фантастичен фон чрез използване на фрактални клипове от интернет, Основата е един архивен аудиозапис. До половината говори "Т."; оттам до края – "Авелун-и-Авеста". По вътрешен импулс тя продължи приказката, също импровизирайки устно веднага след Т. После я записа по памет, а по-късно я възпроизведохме цялата на аудиозапис с музика.

 

Имало едно време една розова планета. Тя не била всъщност планета, а розова капка вода, висяща в пространството, която блестяла и от нея излизали и се преливали цветовете на дъгата. Та била осеяна с розови, прозрачни цветя. Те били прозрачни, но ме-ки; меки, но светящи, плуващи в капката. Във всяко от тях спяло момченце или момиченце, а докато спели, над тях се носели розови вълни и жужене. Те зреели като плодове, а докато зреели, се свързвали с цветчето чрез розова нишка, която можела да се разтяга чак до небето. Нощем те сънували и из¬ли-зали надалеч в космоса, но все пак оставали свързани с цветчето чрез тази розова нишка. Сънищата им се носели като облаци, излъчващи тиха музика, а поетите нощем долавяли техните сънища и вдъхновено пишели най-прекрасните си стихове.

В друг план, планетата представлявала розово море, в което душите спели и сънували. Те можели да излитат много нависоко, но само нагоре. Когато искали да се доближат един до друг, да се съберат момченце и момиченце в едно цвете, нишките им ги дърпали обратно в собствените им цветя. До детенцето в съседното цветче нe можело да се стигне, освен чрез излитане в друг свят. Единственото, което можели да направят тук, било да се хващат за ръце.

Една сутрин едно момченце се събудило, огледало се и възкликнало: 

- Ах, колко е красиво!

Скоро се събудили и другите и казали:

- Ах, колко красив сън сънувахме, но сега вече се събудихме... Как, как да станем близки?

Изведнъж отдолу се чула музика и хиляди гласове заговорили като един: 

- Не можете да станете близки. Вие можете само да излизате нагоре!

Това бил гласът на планетата, която се казвала Платония. Гласът идвал от самотоùсърце, кое-то представлявало плетеница от всички розови нишки, събиращи се там. 

Момченцето, което първо се събудило, сега са-мó повело разговор с планетата:

- Не мога повече да живея така! – казало то.

- Нима не си щастлив от моята розова нишка, от моето сърце? – запитала Платония.

- Но аз искам и друго. Аз искам да прегърна и приятелката до мен...

- Ако стане това – отвърнала Платония, – аз ще избухна в червена, огромна искра. Не разбираш ли, аз не съм вода – ако се съберете, ще пламна в космичен пожар!

- А какво да направим? – запитали всички в един глас.

- Може някой да отиде на Златното Слънце и да попита Златния Човек как да живеете по-нататък – казала в отговор Платония. Тогава той ще ми даде ново име и ще ме спаси от магията на една космичес-а магьосница...

- А мога ли аз да го сторя и как да стигна до там? – запитало момченцето.

- Може, може, може – отвърнала планетата. – Но трябва всички момиченца около тебе да те обичат с всичка сила и да се радват, че те обичат всички. Само тогава ще могат да прекъснат твоята розова нишка - и ти да отидеш.

Момченцето се съгласило да опита. С дясната ръка хванало момиченцето отдясно, а с лявата – момиченцето отляво. С краката си докоснало момиченцето отдолу, а с глава – момиченцето отгоре. Но изведнъж момиченцето отдясно го пуснало и казало, че не иска да го хване за ръката, докато го държи момиченцето отляво... 

- Недейте така – замолило ги момченцето. – Така не ми давате сила да се освободя от розовата нишка.

Тогава едно момиченце го погалило и казало:

- Аз те обичам! Нека не се караме. – И всички отново се хванали. Но ето, че пак едно момиченце се пуснало и казало, че му се свива сърчицето, когато друга го хване за ръката...

И ето, че отново се чул гласът на Платония:

- Видя ли, те са мои деца…

-Тогава какво да направя? – почти плачело момченцето.

-Има една Райска птица от дъги – отвърнала планетата. – Перата ù са дъги, клюнът ù е от дъги, очите ù са дъги – тя цялата е една дъга!...

Ако ти запееш една вълшебна песен, която се роди в сърцето ти, тя ще ти отговори с танц - и в тишината ще разбереш отговора.

Момченцето запяло една много тъжна песен - и след миг птицата долетяла. Тя затанцувала прекрасен танц: завъртяла се като спирала, после стремително се спуснала надолу, шеметно рисувала фигури в пространството, а откъдето минела, оставяла следи от дъги. Всички гледали зашеметени. Когато тя свършила танца си, момченцето въздъхнало, а тя го запитала без думи, със сърцето си:

- Разбра ли?

То отвърнало:

- Разбрах. Рано е още да имам приятели и приятелки, трябва да разчитаме само на себе си...

- Наистина ли разбра? 

- Разбрах... – отговорило то унило.

Птицата казала нещо на ухото на Розовата Планета.Тогава тя възкликнала:. 

- Но как? На него са му нужни още 300 хиляди години да зрее, за да може да извърши това!

Птицата кацала:

- От любов и милост към хората, за него този срок ще се съкрати и той ще може да отиде.

- Нима "вретено"?... – учудила се Платония.

- Да, "вретено"”- отговорила Райската птица.

Никой не разбрал какво означава това. Само момченцето, пеейки странна и тъжна песен за самотата и въртейки се все по-бързо и по-бързо, се превърнало във вретено. Отначало кристално като диамант, а после - тъмнорозово. Изправило се в своето цвете - и когато се появили светлинни спирали, то се спуснало до сърцето на Платония, тя извикала от болка, а то изведнъж се изстреляло като червена стрела - да търси Златния Човек.

Червеното вретено летяло с шеметна бързина, а там, откъдето минавало, оставяло диря от дъги, защото Райската птица му била дала тази способност. То не знаело къде се намира Златното Слънце, но в устремния му летеж го водела една звезда, изпратена от Райската птица, която също се въртяла и излъчвала разноцветни сияния.

Много или малко летяло - никой не знае. Най-после усетило, че приближава – навлизало в сияние от бяла светлина и нежна топлина. То било още в периферията на Златното Слънце, където светлината не била тъй ярка, а топлината била все още търпима. Но колкото повече летели навътре, толкова се увеличавали светлината и топлината, за¬щото това не било нищо друго, освен Любов. А там, в центъра, се намирал Златният Човек!

Момченцето не би могло да продължи навътре в предишния си вид. То вече не било червено, а постепенно просиявало и изсветлявало - станало оранжево, жълто, бяло, кристално, прозрачно, а сърцето му било вече златно. То наближило центъра на Златното Слънце, което съвсем не приличало на звезда, нито на нещо друго познато. Златното Слънце – това бил самият Златен Човек, от когото струяла любов!

Момченцето съвсем намалило скоростта, защото вече било стигнало до Престола, където седял и го чакал Златният Човек. То Го наближило в гръб, спряло се, и мълчаливо поздравило. Златният Човек останал да седи неподвижно, с гръб към момчето. Той толкова дълго чакал някой да стигне до Него, че сега искал да се наслади изцяло на срещата. Най-пос-ле му заговорил, но без думи, със сърцето си:

- Браво! Ти издържа всичко дотук! А сега, смя-таш ли, че имаш сила да видиш лицето Ми?...

Момченцето мълчало. То било преминало през всички изпитания, но никога не се било замисляло ще има ли такава сила или не. С него била любовта, сърцето му било златно, водела го обичта му към всички, които чакали неговото завръщане… Сега то не можело да прецени. Но Златният Човек, Който сам му бил подарил златното сърце, отдавна знаел отговора.

Той бавно се изправил и също тъй бавно се обърнал към момченцето, в целия си ръст. Блясъкът бил ослепителен! Момчето не погледнало веднага нагоре – то бавно плъзнало погледа си, докато накрая срещнало погледа на Златния Човек. От очите му струели такава светлина и любов, каквито никой в цялата вселена не бил виждал. Под сиянието на добрите златни лъчи, момчето мълчало – в такива случаи словото е по-слабо от любовта. То стояло под водопад от лъчите на любовта и започнало да просиява – почнало самó да излъчва светлина.

Думи не си казали. Царела пълна тишина, звучала музика и греела светлина – това е Златното Слънце, чийто център е Златният Човек!

Момчето се приготвило да отлети обратно, но преди да замине, трябвало да получи дар от Слънцето. Това било ябълка – в ръцете му била поставена Златна Ябълка. Златна, но прозрачна, преливаща във всички цветове на дъгата от щастие!

Момчето благодарило мълчешком и започнало бавно да отстъпва. А Златният Човек, изправен, го благославял с очи. То вървяло заднешком, без да обръща гръб, и оставило диря в Слънцето. То си отивало много бавно, за да запази и съхрани в себе си всичката светлина и любов, всичкото благословение, което получило като дар.

На самия край го чакала звездата, но той вече знаел пътя за обратно. Наметнат с плащ от светлина; с ябълката, скрита под него, той се отправил обратно към дома. Пътят му се сторил дълъг, защото там го чакали с нетърпение. Всички се били събрали и вече им било невъзможно да живеят по старому. Затова той летял с всичката бързина, на която бил способен, а звездата вече не го водела - само го придружавала. Откъдето минел, оставял златна следа! Жителите на много планети и звезди, които в този момент вдигали поглед към Небето, виждали златно сияние, но малцина от тях разбирали, че край тях минава човек, който е бил на Слънцето.

Когато наближил тази част от всемира, където се намирала Розовата планета-капка, той леко разтворил плаща си и започнал да осиява всичко със златна светлина. Златното му сърце излъчвало светлина - почти толкова силна, колкото на Слънцето. Но не бивало да ослепеят тези, които още не били готови да я видят, затова момчето стояло почти плътно загърнато.

Розовата планета, изтерзана от чакане, вече не била розова, а станала синкаво-лилава. Момчето приближило, осиявайки всичко около себе си, но останало над планетата. Обърнало се към всички, които го по-срещнали с истински възторг, и ги помолило всеки да седне в своето цвете и да сведе поглед. Тогава отметнало плаща си - и златната светлина заляла планетата! Тя вече не била нито розова, нито синкаво-лилава, а почнала сама да свети. Цветята се разтворили и листчетата им започнали свободно да плуват из Капката – разпаднали се затворите на душите! Сега всички можели да се прегръщат и радват свободно. Настъпил истински празник, но съществувала опасност от опиянение, понеже те още не били вкусили от любовта, в която няма страх и рев-ност. Но магията на космическата магьосница все още действала, макар и с непълна сила.

Тогава момчето извадило пред всички Златната Ябълка. Момичето отдясно, което стояло наблизо, посегнало към Ябълката, защото знаело, че е от Слънцето, но момчето ù казало:

- Не можеш да я задържиш, тя е за всички!

В този момент Ябълката избухнала и се превърнала в хиляди капки светлина – толкова, колкото били момиченцата и момченцата на планетата. Всеки вкусил от новата любов, която съществува само на Слънцето.

 

Магията била прекъсната!

 

 

10.12.2015 г. 22,49 ч.

 

МЪЖЕСТВО В ЛЮБОВТА 1936.01.26н ткс ВВН АСК93:350 Защо трябва мене да питаш може ли да се ожениш за младата мома? Аз не съм пророк… Той е страхливец: няма смелост да пита нея, а дошъл при мене - мен да ме пита... Аз не приемам страхливи хора! – „Ама аз не съм страхлив….” – Страхлив си, че гащите ти даже треперят! Иди питай нея може ли да те вземе. Ти с една мома не можеш да се справиш, та... За какво да те вземе – за мъж?... – Не може да те вземе за мъж.. – „Ами за какво да ме вземе тогава?” – За слуга... /…/ Чудно нещо! Де е това мъжество, най-напред? В него няма никакво мъжество! Мъжеството е нещо възвишено. Да бъдеш мъж на една жена, това значи да имаш отличен ум, да ѝ дадеш направление - и след това да я оставиш свободна. Сега вие, жените, ще кажете: „Ето такива мъже искаме!” – Да, но и мъжете искат достойни жени - да ги разбират. КОМЕНТАР: Изненадващо изказване в прав текст – още едно доказателство за огромния диапазон и диалектичността на Учителя. След преобладаващите свети да бъдем деликатни, дори да крием чувствата си и да обожаваме понякога тайно – изведнъж такова откровение! Естествено, и в този случай той се обръща към някого конкретно в салона, но всяко такова обръщение в Словото Му важи за милиони хора по света. Нееднократно говори за „изявена, проявена и осъществена” любов – доминантите на Христовото Начало и Христовия човек. Даже и формула е дал такава. Каква би могла да бъде синтезата в този случай? – Тайната любов важи само в случаите, когато обективно и субективно няма никаква надежда за отклик или реализация. Изявената – когато Бог е определил нещо или когато го е импулсирал едновременно в две души, родени една за друга. Тогава пря-мотата и яснотата са само първият миг, запалката на едно благословено начинание. Не е нужно да става непременно с думи. От гледна точка на Новата Ера и Шестата раса, за да се раждат деца с монада или божествени дела чрез тандеми, никак не е неестествено първа да бъде жената от сега нататък. Ако се продължава при всички случаи с принципа на Старата Вселена все мъжът да бъде инициаторът, особено когато е напорист, последствията ще са като досегашните: поколението ще се изражда още повече. Значи, не е въпросът кой от два-та пола ще прояви „мъжествеността”, инициативата, тъй като тук говорим за ниво на еволюция, а не за мъже и жени. Щом като някой постигне истината за любовта въобще и при-знае конкретната истина за конкретния случай първо вътре в себе си, той ще бъде достатъчно чист да бъде инициаторът - с най-кристална съвест. Другият ще бъде също той кристално чист да се откликне спонтанно или да изясни, че няма такава настройка - без да се огорчава никой. За всички тия положения в настоящия коментар могат да се намерят стотици цитати в беседите. Ако в случая Учителят е нарекъл някого „страхливец” в интимната област и го е насочил да бъде открит, то е само защото е искал да му помогне да развие Слънчевия или Марсовия център в себе си. Друг път казва, че мъж е само този, който не само пуска жена си, ако тя иска да бъде свободна, но и я осигурява за цял живот. А това, че достойната жена разбира мъжа и го посреща или отпраща по божествен начин, е друга голяма тема, за която могат да се напишат томове.

 

 

11.12.2015 г. 13,38 ч.

 

Из моите бели досиета: София Лорен

 

"Ако ми биха предложили да се снимам в най-добрия, най-важния филм в света, което обаче би причинило и най-нищожната неприятност в моя живот - /на децата ми/, на съпруга ми или на майка ми, - аз бих отговорила: "Не, благодаря!" Понеже киното си е кино, а животът - това е МОЯТ живот."

 

 

 

11.12.2015 г. 15,55 ч.

 

 

Наистина, направил съм си и папка "Бели досиета" - събирам истински случаи за хора с душа по света - хора с искра Божия, монада. Ето един изумителен: Едно момиченце било с баща си в някакъв ресторант, където предлагали живи раци. То се ужасило от това как ги вадят от басейнчето пред очите им и ги убиват, за да нахранят андроидите. Помолило баща си да откупи няколко рака и да ги пусне в близката река. Той изкупил всичките, отишъл с детето - и ги пуснали...

 

 

 

11.12.2015 г. 16,41 ч.

 

Като става дума за малки деца и бебета, от които ангелите още не са си отишли, ето как те различават добрите от лошите, за разлика от много възрастни, които се привличат от лошите по странни причини:

Бебетата правят разлика между приятели и неприятели

Бебетата имат когнитивни способности, които им позволяват да решат дали даден човек ще им стане приятел или не, сочат резултатите от изследване, цитирани от "Сайънс дейли“.

То обхванало 64 9-месечни бебета, които били разделени произволно на групи и гледали видеоклипове с участието на двама възрастни. Участниците в клиповете похапвали и имали позитивна или негативна реакция към консумираната от тях храна.

Реакциите на двамата възрастни били еднакви или различни.

Положителната реакция се изразявала в това, че двамата участници се усмихвали един на друг и имали одобрителни възгласи, а отрицателната - че обръщали гръб един на друг и промърморвали нещо с неодобрителен тон.

Учените проследили колко дълго бебетата са с вперен в екрана поглед след всеки видеоклип. Резултатите показали, че децата са объркани, когато възрастни, които харесват една и съща храна, са враждебно настроени един към друг и когато възрастни, които не са на едно също мнение относно консумираната от тях храна, са приятели.

"Когато виждат нещо неочаквано, бебетата гледат по-дълго, заяви Аманда Удуърд от Чикагския университет. За тях то е неуместно и те трябва да го осмислят."

Изследването разкрива, че бебетата могат да направят връзка между даден вид храна и реакцията на възрастните.

Бебетата са озадачени, когато не виждат очакваната от тях реакция на възрастните.

Бебетата правят разлика между приятели и неприятели

13.01.2014

 

Резултатите от изследването са публикувани в интернет изданието "Джърнъл ъф експериментал сайколоджи".

 

 

https://www.facebook.com/GrigoriyVatan/videos/1677037419219512/?fb_dtsg_ag=Adxh0RVqsAHzrZOB3uhuCtgd-O3wy3jJLkXLXHsqB9Wz9w%3AAdxcEeKajx3NBZeLGp-uFf8ys0pv2yGmcVpAkuoP-VNvEg

  

11.12.2015 г. 17,22 ч.

 

Още един уникален случай към папка "Хора с душа" - документален видеоклип за едно момиченце, също родèн ангел или богиня на Земята от Новата Раса. Него Интервентите все още не са го научили, че да обича всички хора и цели "купчини" момчета не е нередно...Но и - със сигурност - никога няма да успеят да го научат...

 

 

 

 

 

11.12.2015 г. 21,17 ч.

 

Още един тест за хората с монада и човекоподобните без монада. Това е документално видео от отдавна, мнозина го знаят, и аз съм го пускал на разни места в интернет. Знаменитият цигулар-виртуоз Джошуа Бел прави експеримент: свири 45 минути инкогнито на една станция в метрото в Ню Йорк, а колцина спират да го слушат?... И Паганини да би сторил същото днес - щеше ли да има разлика? Ами Учителите като ни говорят, не минаваме ли край тях и ние като зомбирани? По този повод слагам тук едно старо стихотворение: "УСЛОВИЯ ЗА КАЦАНЕ":

Братко мой, премазанико, брат,

дръпне ли те яма адски чужда,

паднеш ли във някой адски град –

сто душѝ от нашите са нужни.

Сто душѝ, понякога и три,

дишат ли във някой град от луди,

ако искаш, сто пъти умри –

двеста пъти жив ще се събудиш.

Двеста пъти ласка и сълза

те изравят и под срита къща.

Истинската, ТВОЙТА си лоза,

ТВОЙТА правда милва и прегръща.

ТВОЙТА правда, ТВОЙТА мъгла

алфа е за някой и омега:

той стънява хиляди седла,

да пътува в ТВОЙТА скръб и нега.

Гъкнеш ли - той вечности мълчи,

гръмнат от любов и смъртно бледен…

За зова ти има сто души;

сто сърца от лудост - да те следва!

 

 

 

11.12.2015 г. 07,33 ч.

ДОБРО 2, НАКАЗАНИЕ ЗА ДОБРОТО 1922.11.05н плн ЖИГ48`066...Страданията, през които минава добрият човек, не са нищо друго, освен наказание за доброто, което е правил. Коментар:

Кармата за злото, което сме правили, е ясна, но има карма и за неправилното добро - кого и защо обслужваме. Колонизаторът ще си плати, но винаги ли индийката на средната снимка плаща, че е била дяволица - или днес носи някого доброволно? Както и да е, в следващите животи ще си доплатят, но трябва да се сдобрят.

 

 

 

12.12.2015 г. 08,16 ч.

 

Истинските, вечните сватби стават горе на небето. Слагам тук на тази тема откъс от един фантастичен роман на украинския писател Олесь Бердник, с когото се запознах през 1969 г. в Киев и после преведохме романа на български с Вячеслав Васильковский.

Библиотека „Прекрасни чудаци” - украинска серия - Олес Бердник –

Из романа „Чаша с амрита”

Из „Слово пето - сватбата”

Красота ненагледна! За какво съществуваш ти? Примамваш, обещаваш, успокояваш. Може би има отговор? Къде е той? Кажи! За кого така си се облякла в звездни венци и булчински рокли уханни?...

... Очите се притварят. Приятно, страшно. През премрежените клепачи се вижда звезден кръг. Върти се. И на Михайло му се струва, че е прикован към безкрайността сред бездната. Няма кого да извика, няма кому да се надява. Кой ще разкове, кой ще строши веригите, когато самият той е и мъченикът, и изтезателят? Викай, зови – само космичните пропасти отекват на вика ти...

Тъжно, тежко, необяснимо тревожно...

Една дъга в сумрака бавно плува насреща. Какво е това? Нима още има жива душа в безкрайността? Нима има?

Той отвори очи. Пред него стоеше Гануся. Облечена в тъмносиня рокля, цялата от звезди. Венец от бели лилии на челото, накичени с китки от калина. А лицето – усмихнато, мило.

-... Гануся! – тихичко се обади той.

-... Любими! – кимна Гануся.

- Къде си сега?

- Имаме голяма градина. И много, много цветя. Осем момичета сме. Грижим се за цветята. Колкото и да вървиш – все цветя, цветя – червени макове. А хората не ги виждат. На мене ми е мъчно за хората.

- Ти си дойде при мене, Гануся... Ти ме пожали.

- Виновна съм пред тебе, миличък – навеждайки глава, промълви Гануся – Не дойдех по-рано. Ти много си се измъчил. Прости ми. Ставай, Михайло, сватба ни чака. Вече и дружките ми те очакват. НАШАТА сватба ще празнуваме!

- Да вървим – съгласи се Михайло. Леко се дигна от хълмчето, заплува над земята и хвана Гануся за прозрачната й ръка. Момичето цяло затрептя, в очите му грейна щастие. Те заедно се понесоха над върбите към гъстата гора. Сред дърветата изведнъж запрелива с всички цветове на дъгата цветът на Вълшебната папрат, озари със сребърна зора тревите, трънките и глогинките. Гората се смълча омагьосана. А ето и поляната. По средата – огнище, а около него – седем стройни момичета, всичките в бяло. Златните им коси се вълнят по техните тънки станове, миглите им затворени, очите не се виждат. Тихо, беззвучно гори огънят, не изхвърчат искри от него. Михайло го обхвана безпокойство. Ето, една девойка се обръща към Гануся:

- Дружке, готови ли сте за сватбата?

- Готови сме! – звъни Ганусиният глас.

Момичето вторачва в Михайло дълбок, поглед, който го пронизва до костите:

- Обичаш ли Гануся?

- Обичам я – с побледнели устни шепти Михайло.

- Силно ли? Завинаги ли?

- Силно, девойко! Погледни в сърцето ми, ако можеш да видиш.

- Виждам – вече по-топло отговаря момичето и едва доловимо се усмихва. – Добре е това, казаче. А ще се ожениш ли за нея?

- Ще се оженя.

- А ти, Гануся, обичаш ли го?

- Обичам го, сестро.

- Завинаги ли си го обикнала?

- Завинаги, навеки, дружки мои!

- Ще се венчаеш ли?

- Да! Готова съм, сестрици.

- Влезте в огъня – нарежда момичето.

Гануся поглежда Михайло. Той се поколебава за миг, страх поразява сърцето му. Как може? Нали огънят ще ги изпепели? Какво е това венчаване?

- Не се плаши – строго каза момичето. – Ти каза, че я обичаш с вечна любов. Вечното не се страхува от огъня. Реши ли се вече, казаче? Тогава – влизай смело...

Пламъкът обгръща младите. Топло, приятно. Като някакви привидения тъмнеят дърветата на вековната гора, люлеят се приказните девойки. Една от тях започва да пее, а гласът й е тънък, тих:

Мила Гануся, девойче мало,

Я покажи лице си бяло...

А момичетата дружно подхващат:

Да се нагледаме, налюбуваме –

Хвалби да има да нахортуваме...

Гануся, без да пуска Михайловата ръка, отвръща на призива на сестрите си с искрена песен:

Лебеди малки, дружки напети,

право ви думам – не се сърдете:

Мойто лице за вас е открито,

мойто сърце е в мъка повито!

Замисля се най-голямата девойка, скръства ръце и тъжно запитва:

Що ти е мъка сърце заяла?

Черно черней ти лицето бяло!

Труд ли те мъчи? Сватба жадувана?

Или коси те кратко момуване?

Тогава Гануся запява:

Имах, сестрици, час свиден, чуден.

Пътят към него беше загубен...

Чезна, сестрици, загивам, хора:

Върнете мойта първа изгора!

- В името на Любовта съединявам Михайло и Гануся – тържествено каза девицата, а дружките й радостно повтарят нейните думи и възторжено добавят:

- За вечни времена! За вечни времена!

- Целунете се – казва девицата. – Вие сега сте вече неразделни. Във всички светове.

Небесни звезди като цветни листенца се посипват и заблещукват по раменете, по косите, по веждите на Гануся. Михайло се навежда към устните на съпругата си, за да я целуне, а тя минава през него като облак. Той плавно се обръща след нея. Гануся се усмихва и започва да плува над поляната в кръга на своите сестри. Той се хвърля след нея да я догони, да я прегърне, да почувства нейното топло, живо тяло...

 

***

Сега искам да включа тук текста от един звукозапис – разказвам за един случай в Киев, който имах през 1969 год. – първото ми идване в Русия и в Украйна – срещата ми с украинския писател-фантаст и високо развит духовен човек Олесь Бердник. Необходимо е да се разкаже и за тази среща, защото всичко, което се случи тогава в Киев, както и в други случаи, които съм имал, има пряка връзка с този човек от Братството, когото наричаме Венно или Крум Въжаров. Защото аз усещах постоянно неговото присъствие – усещах във всичко това, което ставаше, че зад него стои той. Лично за мен впечатляващо е, че преди или след такъв необикновен случай, след такава поредица от необикновени случаи, винаги този Посве-тен, все този наш приятел, който ни водеше навсякъде по планините и беше навсякъде с нас, сякаш всякога вижда всичко – и преди още да сме му разказали какво се е случило, той да-ваше оценка или казваше нещо за някое събитие, което нямаше откъде да го знае. Значи, той явно е знаел или е виждал това, което ставаше в Киев и после у нас, когато се наложи да развеждам киевската група из България, и действително е помагал със своите свръхвъзможности. 

Изморен си лежа в Киев – там, в общежитието, където бяхме настанени. Идва един приятел, с който там се запознахме и ми вика: "Искаш ли да те заведа при един много инте-ресен човек?" И като ми каза името му, въпреки че бях много изморен, викам му – "Само заради него!" А той – името му е легенда! Там всички вече ми бяха разказвали за него – младе-жите - йоги, всякакви, знаеш, по-будни момчета и момичета. И си викам, как ли пък да не отида да се запозная с него! Нещо повече - имах предварително информация, че тази среща трябва да се състои. Още оттука имаше някаква вътрешна подготовка. И затова аз отивам при Олес подготвен.

Като влизам там, него го нямаше още. Беше там жена му. Обаче, като влизам, картини – той е и художник. Изобразени някакви много дълбоки, мистични сюжети; явно той е под влиянието на Рьорих. Не мога да съдя за естетическата, ху-дожествената стойност на картините като техника, ори-гиналност и колорит. Обаче като форма, като линия, като съвършенство на лицето и фигурата, наистина бяха нещо изключително. Например, един йога или някакъв човек в медитация в космоса седи в лотос – и на мястото на тази там чакра, слънчевата, една галактика нарисувана. Ето такива, много интересни неща... На друго място нарисувал "Майката на света" – както има такава картина от Рьорих, нали? На друго място, малко по-наляво, видях образа, абсолютно точен, на един човек, наш познат, жив и сега, тук, в България! Никой не му е позирал. Олег никога не е бил физически в България – разбираш ли в какво е феноменът? Това беше обра-зът на един от добрите ученици на Най-Големия. Обаче Бердник го е видял през пространството и го е нарисувал! За него не го попитах. Може би трябваше и за него да го попи-там, защото портретът беше невероятно точен.

Обаче най-важното: срещу него, в цял ръст – голям портрет на Учителя, държащ земното кълбо в ръцете си! И аз, потресен, го гледам и казвам: "Извинете, вие кога сте бил в България? Бил ли сте?" Той е сравнително млад човек, но е можел да се срещне с Учителя – като правя сметка кога е ро-ден, можел е да се срещне с Него като юноша и да има лични впечатления. Но, след като вече разбрах по-късно от разговора, че не е бил в България, викам: "Добре, поне Негова снимка виждал ли сте, за да може да направите този портрет?" Той казва: "Защо е необходимо?" И аз, за да се уверя, казвам: "Нали става дума за Учителя, който за последен път е слязъл в България?" - "Да – казва – става дума за Учителя." Той го на-рече "Дóнов", защото те не могат да произнасят "ъ"-то. "Но това – казва – не е важно. Най-важното е човек да е ученик в Школата Му горе, на небето. Ние – казва – и досега нощем, ка-то се излъчваме с другото си тяло, отиваме в Школата при Учителя – Той никога не е прекъсвал беседите и Школата." И се обърна към жена си и започна да говори нещо бързо на укра-ински. Без да знам украински, разбрах основния дух и смисъла. После попитах приятеля, който ме доведе, и той каза: "Точно така, разбрал си!" И той потвърди това нещо, обърна се към мене на руски и ни каза – на мене и на този приятел: "Това е най-великият дух, който се е въплъщавал във физическо тяло на Земята в историята на тази планета!" И аз тогава му разказах за онзи случай с българина, който се върнал от Америка и веднага се срещнал с един свой приятел, без да знае, че той е ученик на Учителя. Казал му за своята духовна ръководителка в Америка и за уменията, които се развиват в нейния кръг. И казва на приятеля си: "Ето, сега аз ще вляза в контакт с нея и ще ти предам какво ще каже за тебе." И като идва на себе си, той не може да повярва и казва: "А бе тя ми казва, че пред мен стои ученик на най-великия дух, който се е въплъщавал до-сега на Земята! Какво е това нещо?" – Тогава, вече знаеш, онзи го завел при Учителя и върналият се от Америка станал Негов ученик. Та – виждаш – и Бердник каза абсолютно съ-щите думи!

Когато си дойдé вкъщи, той ме прегърна; а той – грамада; брада, дълга коса... и едва ли не се разплакахме. Аз нещо чувствам, но не мога да виждам като него, нали, а той казва: "Приятелю, приятелю мой, откога не сме се виждали с тебе – още от декабристките времена!" А аз за тая епоха мога да говоря със седмици като професор, без да спра... Представяш ли си сега?

И тогава той, като седна, като картечница започна да ми разказва моето минало, което няма откъде да го знае. Но не само за преражданията ми и за досегашния ми живот, а и за други неща: настоящи проблеми, бъдещето – и много неща, които каза, досега стават. Само седи и говóри... И ми надписа три от своите книги, една от които преведохме. Даже щяхме да я пуснем, но не стана. Едната книга беше надписана със следния надпис: "Посвещавам тази книга на Г.К. (моето име и фамилия) - син на Орлова България, - (а в речника на окултизма знаеш кои са орлите). Пише по-нататък: "…откъдето са излитали орлите по света през всички векове." Така че той, като човек, който е в пряк контакт с Учителя, и до ден днешен присъства на беседите Му, на Неговите лекции горе – именно затова знае какво е България! И той тогава каза така: "Ние очакваме – казва – от България нещо много важно да излезе!" Което сега и Рьорих го каза, като дойдé у нас.

Аз съм бил в контакт с почти всичките йоги, които бя-ха тука, и съответно и със Святослав Рьорих имах контакти. Той пък какво говорú за Учителя в университета!.. Имаше и един друг, няма да кажа името му, защото той е все още под контрол. Освен него, и друг индиец дойде да говори в уни-верситета, и като го запитахме защо се е ориентирал към българската литература (защото той е преводач на българска поезия), той каза: "Ами защо… - Защото Учителят е бил тука!" Каза: "Ако знаете България какво е и какво има да дава тепърва!.." 

По едно време Олес Бердник ме попита: "И при вас ли са повече сестрите, отколкото братята?" Потвърдих, че са по-вече. Нали по това личи, че настава VІ-та раса, Шестата епоха, когато се пробужда сърцето и затова жените са почутки, затова се събират много повече в такива общества и на такива лекции. Това, разбира се, профаните го обясняват с феномена, че обикновено известен мъж, който е с духовен чар и е в центъра на нещо интересно, привлича жените като ма-гнит. Има такъв елемент, но дълбоката причина е съвсем друга.

Накрая Олесь ми даде своя снимка, когато му поисках, и ми каза: "Сега внимавай! Тази снимка в най-скоро време една жена ще ти я поиска и ще каже: "Дай ми я! Много ми трябва!" И ми вика: "Дай й я! Ние сме свързани с нея." Точно така и стана. И то – мога да кажа – още на връщане, във влака. След като я видя, една жена каза: "Не, аз без тази снимка не мога да живея изобщо!"

Скоро след това Славик ми изпрати фантастичен разказ от Олесь, отпечатан току-що в Киев – „Хармония на елементите”. Бил го написал специално за мен – уж съм бил някакъв си фантастичен „Дядо Гриша”, който си бил направил летяща чиния и летял с нея из вселените, „също като древния цар Соломон”…”

После преведохме със Славик романа на Бердник „Чаша с амрита”

Ето за Олесь Бердник в интернет:

https://ru.wikipedia.org/…/%D0%91%D0%B5%D1%80%D0%B4%D0%BD%D…

 

 

 

13.12.2015 г. 20,00 ч.

Ако сме чираци на експертите по райовете и адовете в космоса, няма как да не редуваме впечатленията си и тук. Затова и сега почваме с една от кротките мисли на Шефа, обаче пък после…

ЧОВЕК С ДУША, РАЗПОЗНАВАНЕ 1924.03.16н беседа „Който дойде при Мене” КДМ98:15-16 „За мене не е важно в какво вярвам. Важното е, че аз мога да разделя хапката си със своя брат. - А леглото си, стаята си? - Всичко мога да разделя със своя брат! Важното е, че аз нямам /и не мога да имам/ свое легло, своя стая. Ако бих имал нещо мое, всичко щях да разделя с онзи, който се нуждае. Утре може да дойдат да ми кажат: "Излез вън, напусни света!" Обаче аз имам едно място, в което мога да приема всеки нуждаещ се - то е моето сърце.” КОМЕНТАР: Другаде в Словото се казва, че държава, общество или човек, които не могат да подсигурят безплатно една малка стаичка, едно юрганче и един плод на ден за бездомния, са осъдени от Небето на рухване, на смърт. Главната причина за деградацията и смъртта ни преди 120-годишна възраст е че подсигуряваме първо себе си – не само материално, но и емоционално, социално. Изявяваме преди всичко себе си или изключително себе си. Човекът с душа, а на първо място Този, който ни е дал личен пример, на земята се разпознава по формулата: „А Син человечески глава няма къде да подслони”. Няма как, понеже, и да има собствена стаичка, свое юрганче и един плод на ден и да види някой несретник, той моментално ще му ги подари. Ще излезе да живее в кашон под моста. Ако е „богаташ” и кашонът му е голям и изолиран, ще прибере несретника до себе си; ако не – излиза от кашона и спи на картон; ако другият няма и картон, човекът с душа - или сам Христос - му дава своя и спи на земята. Ние познаваме Човек, който е спял на земята на 3000 метра надморска височина, когато наоколо всичко замръзва. Оцеляват и учениците Му, понеже, по Негов пример, носят горещи сърца и самовари и пият гореща вода. Ако нямат огън и самовар, затоплят всяка глътка предварително в устата си. Ако и това не помогне – умират. Сам Учителят им умира на кръста, не желаейки да бъде потребител и съучастник на Интервентите, да бъде собственик. Ако се случи човекът с душа да има дворец или боксониера, той ги продава моментално и за всичките пари купува изолирани дълги сандъци от стиропор - от ония по 1 долар, в които се спасяват бездомниците в Америка. Подарява ги на божите хора и оставя последния за себе си, ако случайно няма някой останал навънка. Всички, които и до днес проповядват лъжата на Интервентите, че трябва да подсигурим първо себе си и своите си, за да бъдем духовни и да можем да помагаме, умират окаяни по болниците преди 120-годишна възраст. А човекът е създаден да живее във физическо тяло много повече – 300, 600, 1000, 10 хиляди и даже 200 милиона години, ако не оставя нищо за себе си и приема в сърцето си всеки, когото му изпрати Бог; ако знае с какво и кога да се храни. Единствено Майката няма право да подарява храната и жилището си, докато детето й не стане на 28 години. // Какво да прави божият човек с душа и сърце, когато вече е раздал всичко и спи на земята? – Той има цялото злато на вселената - сърцето си! Има цялата вселена в сърцето си, понеже сърцето е квантов обект. Неоскверненото сърце е идентично с душата, а тя е обширна като вселената. Сърцето пък е сам Бог в нас в най-прекрасната и най-кондензираната Си форма в Битието. Не че Бог не е навсякъде, но извън сърцето и тялото ни Той е Дух, а в сърцето ни е Божествена Плът – Царство Божие на Земята. Той иска да обича всичко със всичка сила, да твори безмерно и да дава свобода. Ако Го ограничаваме или някой се опитва да Го ограничи, отива си (и Бог, и самият страхливец). Затова, именно, когато човекът със сърце и душа благоволи да гостува някъде за едно денонощие и се примири да влиза под покрив във владенията на Домашните Дракони, той среща огромна съпротива да извежда нощем някои от домакините на разходки из космоса. Един съвременен руски пророк напомня на последователите си съвета на Христа да не остават за повече от едно денонощие където са поканени, понеже познава Закона: чистият човек вбесява Домашните Дракони. Домашен, Обществен Дракон се образува навсякъде, където някой тероризира друг, а другият му се възхищава или подчинява. Домашните Дракони оцеляват при мандат на Интервент за повече от едно денонощие – било близък, началник, духовен ръководител, папа или патриарх. Това е смъртният кръг на садо-мазохизма. Христос е учел точно това - и главно заради това са Го изтезавали и разпнали и са осявали пътища и арени с труповете на ранните християни. Интервентите незабавно са премахнали основното от всички редактирани и повечето апокрифни евангелия, оригиналите и до днес са скатани, под смъртна заплаха от страна на Интервентите. С богомилите и подобните учения – също: геноцидът е нямал умора. Ислямът е запазил някои фундаментални истини, поради които дори Гьоте е станал мохамеданин, но Интервентите и там са подменили важни неща и са въвели джихада и неравноправността на жената. Същото е с индуизма, конфуцианството, африканските религии и всички останали, които твърдят, че Бог е само при тях, а другите са лъжа. Домашният, общественият дракон, поддържан от мазохистите, представлява най-често нещо като лигава, кървава медуза или октопод, висящ от тавана. Видим е във всяка стая или ръкотворно съоръжение, дори и в църквите и катедралите, но в другите измерения той „виси” откъм астралния, менталния ни таван. Бог се е смилил да ни снабди с Домашни Дракони, за да не умрем веднага: те се хранят с отровната кръв и гной на садистите и мазохистите. Свързани са с хората чрез обща „стръвоносна” система – нещо като нерви, вени и артерии. Колчем във ареала й влезе чист гост или ако някой от вампирическото съобщество пожелае да излезе навън, Драконът получава спазъм и реагира с паника и злост, които инжектира на садиста. На мазохиста инжектира душевна парализа и ужас, какво би станало, ако се откъсне от садиста. Садистът иска да има публика, зала за изтезания, сексуални роби и робини и слуги и слугини вкъщи с насълзени очи. Мазохистът е главната причина за неразпадането на садиста и домашния, цеховия дракон, тъй като му е внедрена ваксина за страх, подчинение и чувство за дълг към смъртни. Ето защо, когато Иисус или човек с Христова монада гостува или приеме някого за повече от едно денонощие, той става прицел на Господаря на това място - кървавия дракон - и последният взима драстични мерки нежеланият обект да бъде изгонен или тероризиран по най-мъчителни начини, докато се изгони сам. Ако гостът има някакъв престиж пред домакина, Драконът има хиляди начини да го срине: изпраща, например, свой човек да изтръска в леглото специални насекоми, за да помисли домакинът, че са му донесени от госта. Всичко това може да се проследи детайлно в акашовите филми. Ако гостът си е позволил да изпълни волята Божия по някакъв начин в къщата на домакина, когато последният отсъства, разминаването във възгледите на двамата обикновено води до драма или трагедия. Драконът инжектира на единия обида и адско честолюбие, кара го да сложи скрити камери или микрофони и така въоръжава „излъгания” с неопровержими доказателства. Акашовите филми обаче пазят и началните реплики при всеки опит за тандем, в които единият е казал честно на другия, че няма да бъде само в неговата аура. Другият забравя това моментално и започва война на живот и смърт да превъзпита овена да стане вълк или орел, въпреки че легендата за моногамността на последните напоследък се развенча неопровержимо от камерите на зоолозите. Не че нямат основна любима и не се грижат за потомството си, но правят и забежки за оцеляване на генофонда. Не че не съществуват и вечни, затворени за други аури двойки и семейства, но те не умират само тогава, когато са се събрали хора с душа с личното разрешение на Бога. Ако единият е без душа или много закъсал в еволюцията, пращат им се деца жертвени ангели, за да поемат напрежението и да дадат урок. За да се провери дали двама души са с дух и душа и са свързани от Бога, има два метода: опити за реанимация на сродната душа, когато е била в анабиоза и анапсихоза, и опити за изпълнение на Процедурата. Това е обрисувано подробно в два текста: „По какво се отличават небесните от бесните” от 2.06.1998 г. и „Процедурата” от 15.04.1999 – в интернет излизат веднага, като се напишат заглавията в добра търсачка. Във втория случай трябва да се добави и „необятното” или „необятното говори”, за да не излязат с предимство множество други сайтове. В резюме: и в двата опита могат да участват само хора, които не са елементи от „стръвоносна” система – не са под властта на домашен или друг обществен егрегор. В противен случай драконът ги връща автоматично в епицентъра на най-силното си всмукване от няколко квадратни метра, но нервите и стръвоносните му съдове са много разтегливи, понякога на светлинни години. Привлича жертвата си мощно чрез опериране с „тръпката” (при жертви с принизен вкус), със страха и чувството за дълг към смъртни. Не че любовта не се грижи за безпомощни същества, обаче човекът с дух и душа не им позволява да го манипулират, като агенти на Домашния Дракон. Отдава им нужното внимание и нужните грижи много повече от другите хора, обаче никога не им разрешава да му отнемат цялото време и да изискват отчет.

И така, свободният от „ластик” на Дракона добива шанс за среща със сродната му душа или някоя от веригата му сродни души. Ако реши да се погрижи за такава, близките му вкъщи ще оздравеят и ще се подмладят; ако имат деца, те няма да се превърнат в жертвени бушони. Изпитанието за наличие на любов, дух и душа в някого е дали той търси впечатляващ и обезпечен партньор сред смъртните – било по астрална тръпка, било по съображения, било и по двете: последното простите хора наричат „луд късмет” или „пълно щастие”. Ако се отвращава от астралци и преуспяващи, Небето го води до един връх и го запознава със сродната му душа. В първия случай тя е в каталепсия, свита на кълбо в една черна топка от втвърден лепкав дзифт, асфалт. Изпитващият бутва топката да се търкаля по склона – и човекът с душа се затичва след нея като обезумял. Неописуеми са изпитанията по пътя, често обичащият стига в долината не по-малко разранен и раздран от любимия, но в съзнание. Долу започва да разкъртва и размива топката с месеци и години, ако трябва, докато любимият се появи и бъде очистен с безкрайна вещина, нежност и внимание. Накрая любящият събужда любимия с целувка - и започва да го реанимира.

Вторият случай е вече „десертът”: среща на сродни души, които са възстановени и напълно свободни от домашни, цехови и верски дракони. Законът изисква да се започне с „Процедурата”. До края на Петата раса инициаторът беше мъжът; сега, в Шестата, е Жената. Тя кани изпратения от Бога в дома си първо за едно денонощие. Ако срещата е протекла божествено, а не само духовно или само физически, може да го покани последователно за три, седем и даже 21 денонощия в месеца (изключително рядък случай!). Процедурата изисква не той да отиде при нея, а тя да дойде пеш или с транспорт, ако ще и от хиляди километри, и да го вземе. Ако е бедна, спестява с десетилетия, докато събере нужните средства. Пеша може и без пари… Иначе - на нейни собствени разноски, ако ще и той да е 1000 пъти по-богат от нея на земята. Този пункт от Процедурата гарантира правилно съединение на монадите им и раждане на деца с душа – видими или невидими. От своя страна, ако любимият е богат на земята или на небето, той със всички средства крие това, играе ролята на неудачник, на просяк. Едва след общуване няколко месеца или години я въвежда в царството си, което е необозримо. Но и да се окаже истински бедняк на земята, по небесата той я води безпрепятствено.

Всичко това прилича на Приказки от 1001 нощ и на нещо безнравствено, обаче Небето знае, че който не ни дава нощта си, трябва да се пазим от него като от огън. Такъв пази нощта си за себе си или за тия, които харесва. Не е виновен – просто не е нашият човек. А всички знаят, че из вселените се пътува само нощем. Пък що се отнася до думата „безнравствено”, небето денонощно прави филми за акашовите записи как живеят „нравствено” помежду си оженените от църквата, родовия морал и обществените дракони - и какво става с тях, когато навлязат в годините. Какво става и със самотниците, които си мислят, че работата, молитвите и формулите могат да дадат нещо. Не че не дават, но вече отдавна действат разрушително, понеже са мощ, енергия. Ако не Служим на Словото и не общуваме божествено с хората с дух и душа, деформираме се, отпадаме от лѝстата. Ако пък близките ни на земята искат да останат живи и да опитат какво е щастие, нека заповядат заедно с нас при добрите хора и на разходките из световете.

13.12.2015 г. 07:23:54 ч.

 

 

 

14.12.2015 г. 19,38 ч.

МЪЖЕСТВЕНОСТ И ЖЕНСТВЕНОСТ, ЛИПСА 2 1936.01.26н ткс ВВН АСК93:353 "Има случаи, когато нещо наподобява жена, без да е жена. Има нещо, което наподобява мъжа, без да е мъж. Пазете се от това нещо!"

С този красив руски сецесион тази мисъл може да се потвърди в един идеален смисъл - приближаване към съвършенството, но без да се губи прекрасната мъжественост и прекрасната женственост. Понеже познаваме немалко духовни хора или ексцентрици, които, без да са с обратна полова ориентация, пренебрегват този свят повик на Създателя и на истинските Учители да не приглушават красотата на пола в себе си. Картинката тук има само един дефект в това отношение: както клирът по време на Ренесанса е заповядвал да се нарисуват листа и клонки върху "срамните" места, изобразени от гениите в шедьоврите им, така е станало и тук... Не вярвам художникът да го е направил - изглежда интелигентен. Бог ни е направил по Свой образ и подобие, но никъде не е казано, че специалните "атрибути" ни ги е пришил Дяволът. Казано е, че Сатаната ни е внушил да ги употребяваме с когото не трябва и както не трябва, а не че са адско изобретение. Разбира се, има и висок идеал и съответни примери и постижения и в божествения аскетизъм и целомъдрие в това отношение, но който мисли, че това е за него, трябва да изглежда по съответния начин, а не да рухва и се деформира още повече поради опитите си да се надскача.

 

Наистина, има висок идеал, въздигнат пак от Истинските Учители - съчетаването но Мъжа и Жената в един бъдещ съвършен андрогин, какъвто е Бог и са самите те. Това е върхът на Прекрасното, но то трябва да е преди всичко духовно постижение. Докато сме в полови обвивки, сам Бог ни се радва, ако прилично и изящно подчертаваме това различие.

 

 

16.12.2015 г. 18,29 ч.

Тук може да си припомним известния пример за дългите лъжици и хората в ада и в рая. И едните, и другите били снабдени с много дълги лъжици, затова хората в ада не можели да стигнат до устата си и се измъчвали от страшен глад пред пълен котел със супа, а хората в рая хранели със същите лъжици някой друг и затова всички били сити, доволни и щастливи.

ДОБЪР И УМЕН 1935.12.22н диж ВВН АСК93:М64.14 Под "умен човек" разбирам този, който не работи само за себе си, но работи за благото на цялото човечество. Значи, той има предвид всички хора. "Добър човек" наричам онзи, който работи за цялото.

Има мисли в Словото, всяка от които може са съкрати еволюцията на човека с 25 хиляди години, ако той я разбере и приложи. Една от тях е практикувана като метод за подмладяване, здраве и щастие в цялата Изкупена Вселена, където Интервентите нямат достъп. Противоположното се експериментира безуспешно от милиарди хора в една учебна зона на Вселената вече 200 милиарда години. Казано е, че дори и ангелите и боговете слизат на земята като хора, за да изпитат своите вкусове и теории. За случайните съобщества и по-точно кармичното семейство един изследовател на космоса казва: „Ние сме обиколили цялата вселена и никъде не сме видели такова абсурдно и отвратително нещо както семействата на Земята”.

Тук не става дума за редките случаи на взаимна хармония, при която всеки дава свобода на другия и изпълнява желанията му така, както другият иска, а не както си представя собственикът или разиграващият властническата драма. В Свободната Вселена абсолютно винаги там, където някъде има проблем, един приятел идва отблизо или отдалече и, примерно, казва: „Братко, ти падна отвисоко, ранен си и трябва да се възстановяваш дълго време. Затова те закарвам в моето семейство, за да се погрижат за теб, а аз ще остана в твоето, за да решавам всичките ви проблеми с най-голяма любов и с всички сили и средства, с които разполагам”. Ако това стане на Земята, почти всеки ще си помисли: „Абсурд! Какво ще прави той или тя там, ако аз отсъствам и не мога да контролирам ситуацията?...” Хората на земята все още не разбират, че желанието за собственичество и контрол и страхът раждат не само рака, но и още много болести. Това не се различава по нищо от манталитета на робовладелеца и феодала; обаче, когато е „осветено” от църквата и родовия, обществения морал, минава за нравствено. Такъв човек не може да повярва, че ако си представи даже за миг какво би правил близкият му при други хора и представата му е нечиста, самият той ще прекара хиляди години в ада заради мръсните си мисли, егоизма и властничеството си. Все пак, да благодарим на зломислещите и злословците: техните усти са отходни канали за нечистотиите на човечеството, а умовете и сърцата им – селски нужници и антисептични ями, с които ни спасяват. При това те имат една особена добродетел, липсваща в така наречения добър човек: не са страхливи и тщеславни - не ги интересува какво ще кажат хората за тях. Много често добрият не може да заеме принципна позиция, за да не кажат, че е лош; за да го похвалят, че е добър.

Ако все пак близкият би получил здраве, щастие и подмладяване при други душевни условия, които робовладелецът не е в състояние да му даде, в очите на цялата вселена това е нравствено - възможно най-високата нравственост.

Разбира се, това не е повик за взаимозаместване при всички случаи. Докато имаме деца и по-слаби, безпомощни души около себе си, нравствено и да се грижим именно за тях, но не терористично, властнически и егоистично – без очакване те да ни се отплатят с подчинение или по какъвто и да е начин, освен ако по своя воля не изпитат нужда от това.

Много сърца и души са с елементарните една, две или три валенции, рядко малко повече. Те не са виновни за това – то е въпрос на естество или еволюция. Ако си такъв и си се събрал със себеподобен – нищо по-хубаво. В такъв случай затвореното интимно съобщество, ако ражда радост, здраве, хармония и щастие, е като една красива цветна и плодна градина. Но ако при нас е попаднала душа с повече валенции, тя има въпиюща нужда са общува с повече същества и да обикаля по света без нас, ако ние не искаме това или то ни притеснява по някакъв начин. Ако обичаме най-близкия и той ни обича и ако това не е егоизъм, в такъв случай по взаимно съгласие си определяме периоди на присъствие и отсъствие, в които всеки е щастлив по специфичен начин. Обаче човек, който изисква да му даваме отчет, особено с конкретни факти и имена, трябва да се напусне незабавно! Без никакви угризения, понеже това не е нашият човек. Той не е достоен за любовта ни: унижава духа и душата ни, няма ни доверие – държи се като робовладелец. Ако имаме деца и останем с него, децата ще унаследят не нашата, а неговата увреденост и нито животът, нито моралът, нито здравето им ще процъфтят. Те неизбежно ще станат елитаристи, егоисти, материалисти, фанатици, технократи, печалбари, продавачи; или ще тръгнат по хлъзгавия път на хазарта, наркоманията, алкохолизма, отчаянието и пр.

На тази тема тук пак е уместна една директива от Словото, което считаме за неопровержимо:

ЖЕНА, НАПУСКАНЕ НА МЪЖА СИ 1 22.11.26н лмс ЖИГ48`142-143 Казвам: всеки мъж трябва да напусне жена си и всяка жена трябва да напусне мъжа си! Ще кажете: "Ето, хванахме го сега. Виж, какви работи говори!" - Пак повтарям: мъжът трябва да напусне жена си, а жената трябва да напусне мъжа си. Ако спра дотук, ще кажете: "Какво учение е това?..." /.../ И тъй, всеки, който е изгубил Божията Любов, е мъртъв, и жена му трябва да го напусне. Всяка жена, която е изгубила Божията Любов, е мъртва, и мъжът й трябва да я напусне. В това се заключава спасението на човека! Закон е: всеки мъж, който изгуби Божията Любов, е мъртъв, и жена му трябва да го напусне. Същото се отнася и до жената. /.../ Само Любовта развързва човека и го освобождава. Единствената сила, която освобождава човека, е Великата Истина. Дето е Истината, там е и Любовта. Вън от Любовта, никакво развързване не става. /.../ Жената казва: "Искам да се освободя от мъжа си!" - Само един начин има за това — да приемеш Божията Любов. Това значи да пожертвуваш всичко за Любовта. И мъжът може само по този начин да се освободи от жена си. При това положение, мъжът може да напусне жена си, да излезе от дома си, но да ù даде своето благословение, да ù създаде всички условия за добър живот. Това значи мъж с характер, със силна воля. Коментар: Към тази мисъл Учителят добавя, че разводът не е лесно нещо и стига до обясненията, цитирани по-горе: само Божествената Любов и Великата Истина ни дават правото да се освободим истински. Ако след развод или раздяла човек си направи пак сладко или кармично гнездо и повтори същия модел, макар и с илюзията, че върши нещо ново, това е същото егоистично бъркане в кацата с мед, само че човекът отсреща е друг. За повечето хора обаче е напълно в реда на нещата и съвсем морално да си имат "другар в живота", с когото да си "споделят" и да са "щастливи". Не че няма и такова нещо, но истинското щастие и здраве по двама е едно голямо изключение и се дава много рядко – като награда за извършени добрини и подвизи в миналото или при двойки, които служат на Бога истински, посветени са на Словото и Делото и живеят за всички. В останалите случаи е по-добре да страдаме, да търпим и да служим на егоистите или страдащите около нас, понеже това по ни приближава към Бога, отколкото една нова сценка, в която пак търсим илюзорна свобода, "уреждане в живота" и удоволствия. Проблемът е в това, че за да се стигне до Великата Истина и Божествената Любов, в която всеки живее за всички - без "любов с обект", - са необходими много страдания, разочарования и прераждания, докато проверим вкусовете и теориите си.

ВЪЗЛЮБЕН, НАПУСКАНЕ 1 34.05.20н днс ПНС98:216 /Възлюбен, който иска пари, за да живеете заедно, трябва да се напусне!/.

Другаде това се допълва с предупреждението, че и който дава пари или подсигурява условия, за да ни държи в робство, пак не е човекът, достоен за нашата любов, и че ако не го напуснем, последствията пак ще бъдат печални. Нека си намери съжители, които ще му бъдат лика-прилика и ще са щастливи от домашарството. Тук не става дума само за интимни партньори и съпрузи, а за родители, когато са болни, но искат само ние да ги обслужваме. Ако им се подчиним, ние им отрязваме шанса да си заминат по-скоро или да еволюират, още докато са на земята – въртим се в порочния кръг на вампиризма и садомазохизма. Не че няма да се грижим най-съвестно за тях, но грижата не е само чрез лекари, лекарства и самоубийство от преумора. Ако нямаме приятели, които да ни заместват от време на време, виновните сме си ние – ясно е какво говори за нас това да нямаме нито един приятел, който е готов да си даде живота си и душата си за нас (Христòвата формула за Приятелството). Много по-малко от това, но напълно постижимо е приятелят да дава част от времето си, дори и само в събота или неделя, за да не умрем от преумора самите ние или да не падне от изтощение изнемогващата самотна майка. Това ние го правим от любов и съвест и няма как да е другояче, никога няма да оставим тия, които са ни дали живот или са безпомощни, обаче тази любов е без мъдрост. Не знаем, че ако не направим и невъзможното пострадалите да обикнат и друг човек, други хора извън семейството, те са обречени. Не само че ще си заминат в още по-големи мъки, но и отвъд ще бъдат с десетилетия, с векове в плачевно състояние.

Паричната помощ е нищо в сравнение с личното участие. Нека никой не си мисли, че ще му се размине, ако вече си е уредил живота и плува в изобилие и блаженство със „сродната си душа” или поради успехите си в живота, докато други се гърчат. Дори религиозните рядко знаят, че който се е погрижил само за себе си и за своите с, той неизбежно отива по вертикалата в ада – равноускорително... Естествено, големият процент време и грижи трябва да е за безпомощните около нас, но десятъкът, стотъкът или хилядната част важи не само за отчисленията ни в пари и имоти или в изяви, но и в лични грижи за другите. Ако поне три дни в годината не сме отдали за страдащите, ние не сме изпълнили закона за стотъка. Най-закъсалите умствено би трябвало да отдадат поне три дни в рамките на 10 години, ако искат да имат една тъничка нишка към рая. А пенсионерите, самотните и „много духовните”, които вече са отгледали децата си и са подсигурили най-близките си или нямат такива, ако продължават с духовния свръхегоизъм на хобитата, молитвите и медитациите си, изпадат без проблеми директно центъра на ада не само след смъртта си, но и приживе, понеже миришат отвратително. Това важи за всички нехранимайковци, интелектуалци, функционери, творци, гении, светии, адепти и пр. шкарто на вселената, които никога не са отгледали лично едно дете или не са помагали лично в отглеждането му години наред. Или и да са го направили прилично, но само за собствените си деца и близки и мислят, че отдавна са „отбили номера” и че това е таванът на милосърдието, те пак ще си имат работа със Съдбата. Даже и гледащите инвалиди могат да гледат един ден годишно някой друг, ако инвалидът им е до такава степен инвалид, че не може да понася „чужди” хора. Това е тежка душевна инвалидност и гаранция за вампир вкъщи - свикнал е само с родна кръв... Но ние сме си го направили вампир, защото не сме го зарязвали периодично. Точно затова е казано, че наказанието за „доброто” е не по-малко строго от наказанието за злото. Уви, най-тежкото наказание е това, че дългото присъствие прави вампиризма зарàзен и такива „добри” хора един ден неизбежно вампирясват като тия, на които се подчиняват: стават зли, остри, изискващи, поучаващи, назидаващи, нервни или властни (ако не си го носят от миналото…) Самите „самаряни” не подозират, че почти всички болести на близките им са с хистериоиден произход: стават обективни болести с измерваеми медицински симптоми, с единствената цел на подсъзнанието да държи жертвите в тесния обсег на всмукването. Жертвите не подозират, че като несменяеми донори, всъщност убиват много по-бърже близките си и физически, и духовно, а на практика и себе си, само с малко закъснение.

Проявата на Майчинското Чувство по най-нежен и ненасилствен начин – лично, но и към всяко същество с душа - е абсолютният връх на съвършенството! Пред него всяко постижение, всякаква известност, всяка молитва за себе си, всяко егоистично нирвакалпа самадхи или друг подобен боклук, където то липсва, са крайно омерзителни в очите на Бога.

Още нещо за "дългите лъжици".... Важна подробност: и най-близкия до тебе не можеш да нахраниш с такава лъжица... Именно затова полусекстилът в астрологията (30 градуса - най-близкият човек пространствено) не може да свърши работата на квинконцията (150 дъгови градуса)... И секстилът (60 градуса - тръпката) не може да замести тригона (изпратения от Бога за нас) - по същата причина. Ето къде се явява и превъзходството на опозицията (180 градуса - напълно противоположния на нас) пред прехваления съвпад (0 градуса - себизма и егоизма, когато не сме божествени).

 

 

17.12.2015 г. 23,05 ч.

Един текст от 2002 г., който е в сила и днес - нещата не са помръднали и с една йота напред. Има трогателни жестове, но те не отговарят на изискванията.

3-5.III.128(2002) 12,08ч.

Рила, с.Костенец

ИСТИНСКАТА ПРЕДАНОСТ

- Няколко души приятели и още множество хора и природни същности, по техните сродни вериги, напоследък преживяват много тежки изпитания. В отделни материали това може да бъде описано подробно, ако е необходимо, но днес назря импулсът да запитаме нашия Приятел и Баща: би ли ни казал нещо по този въпрос?

12ч17м15с

- Работата за Словото и предаността към нея се измерват с определени центровe на главата, с дадени мерки и пропорции на лицето. Като знаем това, ние предвиждаме кой докъде може да стигне: една преданост трае 7 дни, друга - 7 месеца, трета - 7 години и пр.

Преданост и вярност не към отделен човек, но към Словото. Тези неща не трябва да се смесват. Всеки човек има малки и големи недостатъци и затова всички неизбежно грешат. Този, който смеси предаността към човека с предаността към Словото, към Учителя, Бога, поради липса на опит може да навреди на себе си и на общото дело.

Ако даден човек работи добре за Словото и Делото или поне само за Словото, в някои случаи предаността към човека и Бога са идентични. Но ако отпадне първата, не трябва да отпада втората.

Ние всички - сърцата и душите, родени от Бога - сме алпинисти на едно въже. От дълго време изкачваме най-стръмния връх почти вертикално, а понякога - и с обратен наклон. Ако в решителния миг някой се отпусне, загива друг или се осакатява за цял живот, за да задържи въжето, на което висят мнозина.

Животът е последното, още няма надежда някой да сложи Живота пред Словото и Делото. Под "живот", т.е. безсмъртие, ние разбираме живот за всички и с всички - т.е. обмяна на Любов, Мъдрост и Истина там, където Бог ни прати. Затова Словото решава само 1/3 от проблемите, а Делото 2/3 - и то в най-добрия случай. На практика, спасените чрез Слово и Дело са много по-малко, тъй като малко са хората, жадни за Слово и Дело. А за живот жадува всяко същество. Ето защо, раздавайки и обменяйки живот без предпочитания и претенции, а по волята на Бога, т.е. на Любовта, ние поддържаме целостта и съвършенството на Битието. Като раздаваме така, Бог ще насити и нашите лични предпочитания.
Сега някои казват: "Ще давам живот и помощ, само ако получавам това и това от строго определени хора. Ако аз все давам, а те си правят каквото искат, това не е живот и, следователно, си тръгвам по пътя."

Някои абсолютни мерки в черепа прогнозират с колко капитал разполага всеки човек - колко вярност и преданост е натрупал през вековете. Ако лимитът им се изчерпи, той се оттегля и тръгва по свой път, както чувства и разбира. Божествената свобода не му туря хомот да продължава, ако не иска, защото свободата е над всичко.

Наистина, Любовта е над всичко, а над нея - Бог; но щом центровете на Бога и Любовта не са развити още у някого, Бог му оставя свободата, като безценно благо. В нея той ще опита ценността на представите си, на разбиранията си, на своите вкусове, теории, оценки и съждения - и по плодовете на живота му става ясно къде е прав и къде е сбъркал. Това е единственият начин съществата да се учат по закона на свободния избор.
Когато предаността към човека изтече, остава предаността към нещо по-голямо: народ, родина, човечество, Бог. Все трябва да има безкористни дей-ствия, някакво даване до края на живота без мисъл за връщане или признание, за да започне дишането на безсмъртните тела: тялото на разума, тялото душата и тялото на духа. Те имат свои центрове на главата, в лицето и в тялото на човека. Ако тези центрове функционират, човек дава повече, отколкото получава.

Ако някой е недостоен да отдаваме обич, труд или средства за него, защото, според нас греши, то Словото, Делото и Животът са достойни. Затова, помъчете се да отделите в представите си грешния човек от идеалния и да подхранвате този, който живее за Словото, Делото и Живота, а другия дръжте гладен. Само където има милосърдие, човещина и разбиране, християнска любов, само там се помага и на грешните. За християнската любов има специален център - един хълм на темето, който не се интересува дали е грешен онзи, комуто помагаш; който постоянно увеличава помощта си за грешните. Това строи тялото на Любовта, с което се отличават елохимите.

Неслуженето на грешните не е грях и не се наказва от кармата, защото не е виновен онзи, който няма с какво да обича. Като нямаш този център, като не обичаш Бога повече от всичко и всички, Бог ти е дал други центрове: за любов към близките, към себе си, към тези, които ти доставят най-много удоволствие; към сродните умове, сърца и души. И това са пътища за проява на Любовта - чрез тях човек гради смъртните си тела и две от безсмъртните. Сега ние преживяваме предимно страдания и потресения, гложди ни предимно мъка. Не само отделни същества, но и всички същества на Земята до днес, взети заедно, не могат да проявят такава преданост, за каквато копнее Духът на Христа. Той копнее за преданост индивидуална и преданост колективна, които да струят постоянно и никога да не се прекъсват. Копнее за такъв дух и такава любов, които да развеят знамето на Словото и да дадат всичко за Делото и Живота. Той сам няма нужда от това, нито Отец Му има нужда - пълнотата им е абсолютна. Но той и Отец Му страдат наедно с другите, когато има прекъсване на вярата, прекъсване на обичта и предаността.

Божествената Любов и преданост не могат да се свършат при никакви обстоятелства. Щом някъде се прекъснат, те не са били Божествени. Тогава Духът на Христа не роптае, не се омъчнява, но благодари за това, хубавото, което е било досега. Всичко прекрасно и хубаво, което е било отдадено, макар и да се прекъсне в един момент у по-бедните сърца, влиза във вечната житница на Духа - то е построило част от милиметъра на някой божествен център. От мига, в който обикновеният човек, посредственият ангел, си помисли, че е глупаво повече да поддържа такава преданост, престава и нарастването на съответния център и еволюцията му за известно време се прекъсва. Настъпват нови времена на нови радости и контакти с други същества, с други ценности, но те са от по-ниска еволюция и завличат ума и сърцето към тинята. Щом тинята отврати някого и той закопнее отново за Вечността и за приятели от Ятото, той се изтръгва от нея, макар и с окаляни, изпотрошени пера. Това, именно, е драмата на живота.

Бог иска от нас всичкото - там дето трябва и без забавяне нито миг. Дяволът ни съветва да дадем не всичкото, не там, където трябва, и не сега, а в следващия момент; а най-често - в неопределено бъдеще. В зависимост от това, кого слушаме повече и кого харесваме, така и изглеждаме. Това е отговор на въпроса за старостта и красотата. Христос е единственият Човек, Който няма нищо свое и Който дава всичко на всички в настоящия момент. Останалите си правят оглушки и се съобразяват с "действителността".

Тази "действителност", която виждате около себе си, с изключение на някои неща и моменти в Природата, е една пълна, абсолютна недействителност! Който се съобразява с нея и нейните "закони", е обречен на смърт, погрозняване, остаряване. Всичките гробища по света от мига на грехопадението ви преподават все същия урок, но вие не искате да станете като Христа. Всеки си има нещо, някаква сигурност, някакъв периметър, в който циркулира, и си мисли, че живее. Христос и Христовото Начало циркулират из цялото Божествено Битие и кацат само там, където някой е разтворил обятия. Ако тези обятия се затворят, за да Го задържат, Той изчезва; ако няма обятия, Той не идва; или си отива, за да изучавате урока на гробищата.

Да обикнем вечния периметър на безкрайната Обич и Любов, в която отдаваме всичко на всички, и то в настоящия момент!

13,24 ч.

Верността и Предаността не са лесно нещо. Човешкото сърце е слабо, то не може да издържа дълго време на този огън. Високият идеал го изморява, своеволието и своеглавието надделяват, дребните човешки вкусове и съображения вземат връх. Какво остава за нас, след като даже първите ученици на Учителя не са разбирали с Какво и Кого си имат работа? Ето един пример:

НЕУСПЕШЕН ОПИТ ЗА СЪБОР

В стремежа си да въведе своите трима ученици в атмоферата на едно по-висше духовно присъствие, Петър Дънов ги приканва да направят една по-специална среща във Варна. От кореспонденцията си с Него те вече знаят, че тя е необходима, за да се постави началото на едно свято дело за Господа. Под ръководството на Духа, Петър Дънов посочва датата 6 април 1900 г., когато, събрани заедно, те трябва да дойдат до онова “пълно споразумение”, което Господ иска. В писмото си до д-р Миркович той добавя: "Зависи от настоящото ви поведение спрямо волята на Господа. Ако Го възлюбите с пълнотата на сърцето си и се предадете напълно в Неговите ръце и сторите всичко, което Неговият благ Дух иска, Той, Господ-Иисус, ще ви посрещне и приеме в дома на Своето царство, дето ще ви запознае с всички Негови святи избраници. В това свято общение ще сте в тая пълна и свята Любов, Която ще ви повдига да се радвате на този велик мир, гдето всички добродетели царуват."

Петър Дънов изпраща персонална покана на всеки един от тримата - Пеньо Киров и Тодор Стоименов в Бургас и д-р Миркович в Сливен. Първите двама отговарят без колебание. Пеньо отговаря веднага: “Благодаря Богу, че ни радва с определяне на време за почване светото Му Дело. Аз искам да служа за името и славата Божия. Приготовлявам се за път!” Отговорът на бащата на спиритизма в България, д-р Миркович, обаче, не показва същата готовност. Той моли, ако е възможно, да отложат тази среща, "докато се постопли времето"… По този начин той осуетява идването "до пълно споразумение", така желано от Петър Дънов. Той отговаря на Миркович: “Аз от самото начало взех всичко предвид и даже не щях да ви безпокоя, но за да не останете вътрешно огорчен, реших да ви съобщя, и с това нàедно изпълних едно задължение. Има много неща, в които още не сте ме разбрали добре.” Другите двама поканени не се влияят от Доктора, и в уреченото време тръгват за Варна. Пеньо Киров пристига там още на 30 март. Толкова е нетърпелив за срещата, че пише писмо до П.Дънов в Нови Пазар и споделя радостта си от наближаването на "този ден, защото от много време се чака и мъчно се постига!" Причината Дънов още да не е дошъл, са ограничените му финансови възможности. Пеньо разбира това и проявява жест: “Казваш ми, че имаш някои малки спънки. Господ ги промисли: изпращам ти при това един бон от 10 лева…”

Срещата се провежда, но без д-р Миркович.

Из “Учителят Петър Дънов” Кибеа`2001, стр.29

5.III.128, след 00ч.

Ето, от този пример се вижда (а той не е единствен) колко трудно е дори за най-напреднал ученик да осъзнае важността на всеки акт на Учителя; колко сложен е животът на един Миров Учител на Земята, който понякога няма средства да пътува от един град до друг или да се нахрани, въпреки че без никакви проблеми може да се телепортира или да изрови жълтица или гърне със злато когато си поиска. Не става ли ясно защо Посветените тъй често играят ролята на крайно бедни и безпомощни? Толкова ли трудно е да се разбере истината, че Бог никога не престава да работи на Земята и че Словото никога не се прекъсва? Все още ли е в сила изречението "А Син человечески глава няма къде да подслони"? Не са ли по-важни сърдечните покани за гостуване и високият идеал всяко селище да осигури 10 квадратни метра за Словото? Или страданието си остава главният метод?

- Всеки сантиметър самостоятелна площ за Словото, Делото и Живота, подсигурен от едного или от едно човечество, струва повече от 100 хиляди молитви, 500 хиляди песнопения и един милион тома с чисто Слово Божие, подвързани съвършено и четени денонощно.

Всеки "сон" пълна тишина, осигурен на Словото, струва повече от 12 милиарда паневритмии и 5 квадрилиона слънчеви изгреви!

Всяка покана и всяко гостуване, при които присъствието е на всички полета и обмяната - напълно Божествена, струва повече от 13 хиляди възкресения по стария начин. Пълно сливане с Бога се получава, когато гостуванията са краткотрайни и разнообразни и когато домакинът периодично отсъства.

За тези неща сме си говорили много пъти, но Отрицателният Герой предпочита да ви прави болни, стари и грозни, предпазвайки ви с всички средства от практическото християнство.

Каквото и да четат хората, каквото и да слушат, те постоянно поддържат стария ред, който е ред на ада, т.е. пълен безпорядък. Ще ги видите вечно по двама, сами или на несменяеми кармични групи, неотклонно слизащи под земята. Възлизат, обещават, връщат се - и пак почват да живеят за себе си, а не за Бога.

Природата е решила сега да поднесе още по-тежки изненади, обратно пропорционални на сантиметрите Божия жилищна площ, където спонтанност и самота би трябвало да се редуват с ритъма на безсмъртието.

Омръзна ни да чакаме някой да се осъзнае и да сложи Бога на първо място. Затова танцът на Съдбата сега ще бъде необикновено поучителен; сълзите и стоновете - повече от всякога; навикът да сте груби и жестоки с Божественото - окастрен и подсечен из основи.

Няма, няма пък да позволим скоро да се подигравате тъй сляпо и невежо с Божиите постановления, които искат покрив, свобода и любов за всички!

Охраненото самодоволство на "подсигурените" се свършва! Окаяните, "некадърните", унижените и оскърбените ще се утешат. Охранените ги мислят за безумни, но пилците се броят и преди есента.

Като свършат предстоящите "танци", елате пак и кажете на Господа: "Сантиметър за Божия Дом - или три аршина в земята?"…

Не е вярно, че няма средства да се построят 10 квадратни метра! Това е най-наглата лъжа в човечеството, която някога се е появявала! От 2 до 10 метра и нагоре притежава всеки един, чиято наглост не му позволява да отсъства, да се сгъстява периодично с други. Сега се съди именно тази наглост на хората - всички останали грехове са по-малки.

Социологията на рая побеждава и в деветия кръг на ада, ако се приложи този принцип. Самите дяволи в ада моментално ще изхвърчат, ако някой там присъства и отсъства ритмично, отстъпвайки педята си земя на други. Понеже отстъпване и обятие са двете страни на Бога, които стопяват Дявола за част от секундата. Това е истината, която проповядва Иисус от толкова време, а враговете Му строят къщи и черкви - свърталища на тъмни духове.

Колкото повече сърца се пуснат от Божественото Хоро и тръгнат по двойки или със съмнителни глутници, толкова повече побратими и посестрими ще паднат и ще се размажат доброволно. Това е неизбежно, за да не се пръсне планетата. Сега обаче процесът е неудържим, защото болките и тъгите на чистите се умножиха до безкрайност.
Когато позволите Работата да спре, Съдбата почва да потропва. Когато изберете съмнителни партньори и учения, Съдбата събаря канари!

ВЪПРОС: - Хиляди ятаци и свръзки на много нелегални движения са съумявали да подсигурят за часове нелегални квартири за техните хора, а в едно движение с милиони пъти по-висок морал и по-велики идеали не може да се намери за 40 години един ятак, който да подсигури една самостоятелна квартира с действаща "радиостанция". В света хората са залагали живота си и живота на близките си за такъв риск, а тук жертвата и усилията биха били много по-лесни и малки.

- Родолюбец, служител на човечеството, който жертва имот, род и собствената си глава, дори и с една политическа цел и с кървави ръце, е от много по-високо посвещение от окултиста и религиозния, които спят спокойно. За кръвта първият ще си плати, но ще види Бога, докато пъплещият по широкия друм на "сигурността" и безразличието тепърва ще си има работа с дяволите!

ВЪПРОС: - Не е ли целият този текст продиктуван от лично огорчение и от новата порция лични страдания? С какво право ще го пращам пак на хората, които са много по-способни да се оправят в живота и много по-уравновесени? От дълги години те чакат много по-възвишени текстове - както началните. Не вярват, че такива като този са от Тебе; не обичат гневен и сърдит Бог. Считат, че това въобще не си Ти, а е нещо съвсем разстроено…

- Разстроените днес ще се настроят утре! Настроените от света и егоизма после ще имат проблеми. Да бъдем милостиви към тях - те не знаят какво ги чака. Като дойде техният ред, пак ще станат добри и мили и ще потърсят приятелството ни. Свива се сърцето ни, защото и с тях ще страдаме - пак ще поемем голяма част от дълга им, без да им казваме. Това е нашият път.

Пак отваряне на случайно взет том:

"Този Бог, в Когото аз вярвам, е дал всичко. Ти най-първо трябва да се отречеш от всичко това, което ти е дал. Ти няма да го употребиш за себе си, за своя живот, а ще го употребиш за Него - за благото на всички хора, за своите ближни. За себе си няма да го употребиш. Ти ще бъдеш последен. След като свършиш всичката си работа, ако ти остане 1-2 минути, може да помислиш и за себе си. Ако не ти остане, няма да мислиш. Туй значи самоотричане!” (т."Приготовленията на сърцето", издателство Жануа`98:124, неделна беседа "Наяве" от 15 април 1934г., 10ч.сутринта)

 

 

23.12.2015 г. 16,37 ч.

Една българка обнародва фигурата, която се образува при изпълнение на Пентаграма в Паневритмията. Оказва се кардиоида! Всяко упражнение в този сакрален танц, всеки елемент от упражнение и всеки тон разкриват стотици фундаментални тайни на Битието. Дават не само най-добрия метод за удовлетворяване на съответната ни потребност, но и я задоволяват реално. Разбира се – ако Паневритмията се изпълнява не само сутрин в познатия ни кръг, но и през цялото денонощие – като поведение. С когото си танцувал сутринта, с него трябва да се прекара свободното ни време в денонощието. Това се прави в цялата Изкупена вселена. Но при смяната на партньорите в Пентаграма, няколко часа трябва да си с втория си партньор от днес, а трябва да има и време да бъдеш за по-кратко поотделно с всеки човек от лъча, в който си играл. Само така огнената кардиоида в златния пентаграм, които се подпалват от всяка десеторка в кръга и ясновидците я виждат, изпълнява молбата на Отца: „Сине Мой, дай Ми сърцето си!”. От най-древни времена, това важи в още по голяма степен за дъщерите Божии. Останалите, които не изпълняват така Пентаграмата през денонощието и въобще в живота си, отдават сърцата си на смъртни хора или на смъртното начало в себе си и не могат да възлизат нощем на Новата Земя, в Новото Небе. На практика – остаряват.

 

 

 

СЪДЪРЖАНИЕ
/