Книга 27
15.ХІІ.132(1996)
15.ХІІ.132(1996)
Почивна станция "Констанция”
над с. Костенец, Рила планина
ПОЧВАЙ ПРОБАТА!
Снимките са точно от това време и място
Един приятел е получил писмо и стихотворение от една приятелка. Тя също е холизатор и затова няма да се предават думите ú под 9°. Не е изключено това да е осияние. А личното творчество, равнозначно на Тот, също е въпрос под какъв ъгъл и с какъв цвят да се предава, но засега ще се препише така.
"Ти си един мощен дух, пълен с любов! Любовта ти извира, извира, извира - и прониква във всичко и всеки, когото срещнеш по пътя си. Пламъкът ú е силен и неудържим. Но понякога забравяш, че се движиш в поле, където пламъчетата едва-едва тлеят. Ти минаваш край тях, горейки всеотдайно - и те като хипнотизирани се отдават на твоята светлина и любов. Когато ти си идеш, те остават като ограбени - самотни и тъжни. Защо? - Защото са се грели не на пламъка, който сами произвеждат, а на твоя. А тебе вече те няма… И те не могат никога да забравят силата на всеотдайната и всепроникваща любов и обич.
Какво трябва да се направи, че и другите да засветят силно и пламенно; да има такива, с които да споделяш жаждата си за любов и светлина? Може би - да не спираш дълго на едно място, а където се спреш, да общуваш по закона на скачените съдове. Намаляваш огъня в теб на нивото на огъня на съществото до теб - и после постепенно му помагаш да усили своето пламъче. Ти също усилваш собствения си огън до нивото на този до теб - дотам, докъдето той може. После си отиваш, а другият се радва, че може да свети по-силно - и дори не подозира, че ти си му помогнал.
И така - със всяко пламъче. Ще кажеш: "Искам да горя силно, истински, докрай!…" - Има същества, които чакат твоя пламък, но те не са на Земята и чакат да се свържат с теб. После всичко друго ще дойде самó.
…Тези мисли ми се внушиха в полусън. Станах и ги написах. И разбрах защо не искам да сме двамата сред приятелите. Когато сме близо, се появява желание за истинско горене. И тогава тия, с по-слабите пламъчета, биват обгорени!"
"Н".
Приятелю,
днес чувам тихите ти стъпки,
и стон от самота,
поел на себе си
куп чужди грешки
и упреци от злостна клевета.
Приятелю,
умората ти зная,
от чуждата суетност,
гордост и лъжа,
на плещите ти настанена,
и тя от тебе взима
своята делба!
А аз, сред спомени и хора,
сред тичаща тълпа,
опитвам да ти спомня за простора,
за чиста утринна роса,
за кротката морава
в планината -
за куп най-простички неща…!
… Ще се опитам
да съм лъч в гората…!
Приятелю,
какво ли още?
Да - пролях една сълза…,
… а след минутка
ще посея цвете
във нежната дъга!
Това са думи на поети!
От мен, приятелю -
добра ръка!
Декември 1996г.
Тук е моментът да се разкаже как тази приятелка реагира и какво ú се случи във връзка с инициативата "Рила". Може би ще пропусна някои работи, може би по-добре ще разкаже всичко тя самата. Но основни "пунктове" от случилото се е уместно да се предадат - за размисъл и поука.
След вечерта с тортата, когато един от приятелите казва, че не се интересува от първата част на упражнението и предлага да се съберем на хижа Мусала на 21, 22 и 23 декември и да посрещнем зимата на Сфинкса, защото там сега нещо се отваря, Ноинна си отива вкъщи и се помолва на Учителя да ú отвори един том за анализ на вечерта. Посяга към един от големите сини томове за историята на "Изгрева" и палецът ú се пада на случая с Учителя и Лулчев в Мърчаево, когато Учителят е казал за едни каменни ръце от изворчето никога да не се раздèлят, понеже те са свързани с българо-руската дружба и приятелство. Н. не помни добре цитата и разказва, че Лулчев е направил точно обратното на волята на Учителя (ръцете се разделят и заравят). Но после тя носи самата книга и вижда, че всъщност волята Божия пак е проведена. Това съвпада и с ролята на споменатия по-горе приятел: той също провежда волята Божия, защото нееднократно е доказал, че Бог действа и говори и чрез него и че сега е крайно наложително да има група и в Мусаленския дял, а не само в Западния и Източния.
Всеки провежда тази част от истината, за която е получил импулс. Разбираме, че пак всичко е наред и координаторът получава сложната и деликатна задача да отправи желаещите в единия или другия дял според собствения им усет и неговия вътрешен глас. Първоначалната информация е, че трябва да се съберем за заключителната част на упражнението в Западна Рила на строго определено място - и то само хора, които се интересуват и от първата част на действото и ще я изпълнят със сигурност (дори не на Рила). Но това не се обяснява на вечерта с тортата не защото има тайни, а понеже просто знаещият за Западния дял не може да вземе думата от надвикващи се в хор тълкуватели и инициатори (нáвик на София…). След няколко недостойни опита сам той да обясни нещата с викане, разбра, че упражнението няма да протече в перфектния вариант и шепне тихо на приятел до него, че сега действото може да даде и жертви (ако някой не се наеме пак с контраудара върху себе си). Бог обаче ни разбира и е крайно милостив: съобразява се с фактите и намира начин и посред Морето от Азове да пусне лодчица, която да доплува. А Азовете тази вечер са особено силни, понеже нямат сметка от ефективно действо с две или три части. Те всякога вземат всякакви мерки единството да не се състои, тишината да бъде ликвидирана, напънът отвътре - да унищожи цветенцето на благоговението, когато ближният говори. Един човек от Братството (този път – истинското) говореше само след 10-15-20 минути мълчание след последната ни реплика... Ние забравяме примера му. Божественото не се "натриса" - то е крайно нежно, фино и деликатно, и условията да ни посети и остане са извънредно специални. Пак тихо се каза едному, че се е знаело предварително за силата на Морето от Азове тази вечер. При това, всеки изказва също крайно ин-тересни идеи и предложения, тълкования, защото е човек с душа, но прави това като изстрел, а не като ухание. Тогава Божественото у други се отдръпва и изчислява след колко дни, месеци или години ще има условия да се прояви пак.
В същото време върви "беседа с музикални илюстрации", т.е. пантомима с редки реплики точно намясто... Две дечица, братче и сестриче, поемат ролята на обясняващия и на жертвения ангел. Едно дете се е родило и страда, само и само за да намалява напрежението на егоцентризма; а друго - да наблюдаваме какво Бог говори. И свръхмъдрост трябва да се контрира енергийно, когато сама взема думата или от упор коригира грешките на другите; а свръхлюбовта приема ролята на жертвения ангел и реагира. Момченцето силно се задавя така, както досега никога не се е случвало - така твърди майка му. Това обаче не спира надвикванията и се налага да му спасяват живота в другата стая: то е мъртвобледо и не може да си поеме дъх. Урокът обаче пак не спира надвикванията. Тогава "репликата" поема сестричката, която знае къде е ръчичката на една кукла без дясна китка на ръка-та - в джоба на един приятел със загадъчен вид... Ръцете, отсечени от китките в Мърчаево, пак се явяват на сцената... Във въздуха се носи един стар куплет относно съдбата на надвиквачите, самодейците и отнемащите думата на Любов-та:
"Такава стъпка, даже от щурче,
праизвор на сърцата се нарича.
Такава стъпка който пресече,
дланта му, Боже, нека се отсича!"
- За да се откликне един тъжен, но оптимистичен Глас, пак в стихове. Великото Стихване - ето смисълът на Поезията и условието за влизане в Божествения свят. Ето защо, стихът (стихването) е антипод на прозата ("про-за", т.е. винаги гласуваме за себе си, за Морето от Азове... "Проза" обратно започва с "Аз"; а какво е "орп" има да мислим: "опърпан", "опърничав", "ор" (глас) - пъклен или нещо друго..
"Сека ги - чух - Смъртта е Моя нива. -
Чудесен миг - и рожбата е жива…"
И сега Хирургът няма да мине без Цезарово сечение или контриране на нечия ръка, но Детето (Действото) - ще се роди!
В същото време докато ечаха подигравките и надвикванията на духовните приятели, едно детенце сочеше с пръст по една снимка лицата на едни хора около Учителя на Молитвения връх - и поглеждаше всеки път към един човек от нас. Дали преродени, дали вселени в момента, всички тия личности и по време на Учителя първи са вземали думата, викали са, надговаряли са даже и Него са Му изземвали инициативите, увличали са неопитните извън Школата. Говорели са в час и продължават да говорят и да “водят” и до днес, вместо най-сетне да "стихнат" и да поискат да станат ученици. И през тях обаче Божественото е течело силно, защото не са били случайни души. Учителят винаги дава преднина на такива бойки състезатели, обичащи изпреварването - и пак Си е вършел работата. Затова, голямо ще бъде благословението и над Западния дял на Рила, и над Средния, и над Източния. Въпреки контрибуциите…
А към Източния се отправиха, спонтанно и заедно, трима души, формално нарушавайки заложеното правило за първата част на упражнението. Все пак разбират, че това не е фатално нарушение - когато няма отрицателни мисли и чувства, отрицателни действия, можем да бъдем и 100 души в един напръстник.
По пътя минахме през Момин Проход и се обясни, че там са останали разкъсани валенции, по определени причини. Само с минаването ни сега, те се възстановяват. Хората по пътя, с които общуваме, напълно отговарят на заложеното в Пиеската.
- Много навътре си взел вечерта с "тортата"... Сменихме шоколадите с торта, понеже няма още условия за мюонното тяло. То наистина се гради чрез "стихване", а който обича още торти, предпочита сродните души. И това не е лошо - добро е. Да намериш Бога чрез Ближния е по-добро, отколкото да не Го намериш. Затова и предвидих торта - по всички правила. И тортата, и тортá са предвидени…
Зарежи Рила - въпреки инструкциите. Тя остава, но за в бъдеще. Щеше да останеш, ако всички бяха поканени. Сега почвай пробата с Града на Духа. Оставú поканата на С. - не е сега време. Ако в Пловдив има стихнали - ученици, - ще останеш; ако ли не - пак на конете!