Книга 41

 

1345 02.03.2014 За Драмите на Тод (С.Диловски) и диалог на Полукси и Кастор

       Има един великолепен пример на тази тема в българската езотерика. Добре е да се изучават Драмите на Тод (Стоян Диловски). Ето една от книгите му. Вижда се, че и чрез него Небето  е  „плачело” да му подражаваме, както ни моли и са-мата Господня молитва. Много силна е и книгата му „СО-ЛОМЕ - ВСЕМИРНИЯТ КУЛТ НА ЧОВЕЦИТЕ", особено - "Златната песен на любовта" в нея. Това са чисти холизации, препоръчвани от самия Учител Беинса Дуно. Уникално необогомилство! В светлината на осиянията на Елма, там се разкрива драмата на божествата илухими, които живеят щастливо, само когато са по двойки. В книгите на Беа Нади това са "делѐните" – те са дори над боговете. Те са двойките сродни души, излезли едновременно от Бога. Падналите божества алохими искат да ги разделят, за да ги ограбят. Ето един диалог от "Златната песен на любовта" от Стоян Диловски – Тодъ:

БОГИНЯ ПОЛУКСИ:

Един от Боговете взе от мене милувката и я направи слънце, друг взе нежността на моя поглед и го направи лазурен простор, трети взе усмивката и я направи нежен цвят, четвърти взе моята сънна мечта и я направи тъга... И от мен не остана нищо, уви! Къде е Жената? Твоята Дружка къде е, мили - тази, която трябва да бъде само твоя? Не ти ли е мъчно за мен? Скрий ме от боговете, скрий ме, мили мой!

КАСТОР:

Когато отвориш своя взор, миличка моя, аз искам да бъде само мой. Когато разгърнеш своите нежни ръце, аз искам да бъдат само мои. И розата, която откъснат в ранно утро, да бъде само за мен. А ти защо ме забрави, защо ме остави сам в тъгите на живота? Ако ти си моя, защо не дойдеш при мен?

ПОЛУКСИ:

Лика ми отнесоха боговете по цветята и по слънцата моите мечти. Един от ударите на моето сърце взеха и с него запалиха звездните мирове. И паднаха на колене боговете пред мен, и сложиха ниско до земята чело... "защото няма по-красиво нещо от Красотата на жената!". О, колко бяха далече тогава те от мен! Къде да те търся, о мили мой? Аз искам да се намеря, защото намерих тебе. Какво направи ти с Жената? Къде е твоята Възлюбена? Скрий ме, скрий ме! Да не ме даваш повече на боговете!

КАСТОР:

И когато падна едно листенце от букета на твоите просторни сияния, аз го взех, турих го на устните си. То било една от твоите усмивки... Когато така се засмееш, мила Полукси, нека това да бъде само за мен!... Когато чуя твоя сладък глас, искам да бъде милувка само на моето лице. Ако ти си моята вековечна Дружка, защо не дойдеш? Те останаха далече, боговете. Не моята Майка ги роди. Моята Маминка не ражда богове, а СЪРЦА на богове.

ПОЛУКСИ:

Те нямат сърца, боговете, защото нямат Дружки, родени като мен, и затова не говорят за Жената. Не са богове онези, които са без сърца от твоята Маминка*! Само слова и имена, не Богове! О, скрий ме от лъжливи тронове и самозвани имена на прашинки без сърца. Скрий ме от боговете, страх ме е, скрий ме!

_________

*"Маминка", всъщност, е Мировата Душа, Майката Божия, Любимата на Бог-Отец и Царицата на ясновселената, която е НАД света на бо-говете („теòрите” в книгите на Беа Нади).

 

        Като почне да се пречиства човек с един интелигентен и по-хард режим на хранене, като посреща сутрин слънцето, като чете и изучава Словото Божие и помага за Делото, общувайки с хора, които вече са излезли на Слънчевата Полянка, той започва да развива ясновидство. И без да е пряко визуално, пак се вижда как обожаемите, желаните от нас, по които въздишаме, са пълни с астрални и ментални червейчета, които при това вонят. От един момент вече не можеш да си представиш как ще седиш дълго около тях, камо ли да ги докоснеш. Не само глисти, но и големи, дълги червеи, кърлежи, пиявици, октоподи, тении...[1]



[1] Ето какво казва по този повод един български Мъдрец (1934.05.27н имв ПНС98:236-237):  „Казват: "Много красива жена!" – а аз усещам една воня, която излиза от нея, и гледам да се освободя. /Някой/ казва: "Няма ли да я прегърнеш?" – Казвам: "Ти си я прегръщай, щом ти харесва!..."

 

      Такива представляват вече ходещ труп, пълен със сентенции и претенции, въпреки че приличат на човек - на привлекателен мъж, красива или приятна жена. Те не са виновни, понеже са жертви на традицията. Оригиналните клетки в тях са вече не повече от 2 килограма – всичко друго са изродени, гигантски клетки-ленивци и хищници, които ядат лакомо само боклуци - това, което вкарват в „торбата”, което чувстват и мислят. Тези клетки са си на мястото, защото отлагат смъртта за известно време - ядат мръсотиите. Етерните им тела диктуват глада за помии и боклуци; астралните – харесването на некачествени неща и хора, ревността и обидата; въздишките, очакванията, принизените вкусове и избори; а менталните - теориите, представите за морал, чест и съвест, както и съображенията за "уреждане в живота" сред смъртни. Понеже денонощно фабрикуваме шкарто, "дяволските" клетки в нас са се пожертвали да ги ядат и да набъбват, докато могат. Като се уморят, хвърляме топа.

Приятелю! Такова едно нещастно същество, на което посвещаваме стихове и го рисуваме в сънищата си, не е способно нито за миг да си представи, че ако смени вкуса си и теориите си и отиде при някой човек с душа, при някой чист извор, ще почне да изкарва помията и червеите си, но първо започва голямо повръщане и разстройство... На такива си нужен само за жалби и оплаквания, но когато ти се доверят, това е вече шанс за тях. Стига да не е зацикляне без изход: след 30 години - една и съща латерна... Такива трябва да бъдат оставени на съдбата им. Ако такова същество е с душа, ако го обичаш, трябва да го изтърпиш и половин век. Един мъдрец казваше: "Аз умея да чакам". Но той не чакаше зелените със скръстени ръце - денонощно имаше работа с узрелите.

Всеки пита: "Ама къде ги тия узрели?..." - Те са навсякъде! За да ги видим, трябва самите ние да узреем. Това значи да престанем да въздишаме по зелени и да се запретнем за работа и подвиг.

 

СЪДЪРЖАНИЕ
/

 


...Продължава във Facebook.