Книга 26


20.VІ.132(1966)
Витоша, Резньóвете
 (на палатка)

ОБЕКТИВНО, СУБЕКТИВНО
И СИНБЕКТИВНО


20 юни 1996. Нещата трябва да изсъхнат...

Всички фонове на снимките по-долу са оригинални - точно от Резньовете на Витоша от дните, за които се разказва.

Около 19ч.
Четвърти ден, без никой да дойде. Както казах, мислех да реагирам с... 4 месеца или години вън от София… Хм...- бълха ги ухапала... Дали не съм обиден, дали не си придавам особена важност?... Или наистина е само защото ми беше мъчно, че не могат да преживеят сега тука всичко това? Не съм попитал дали съм. Пък и нали се каза, че няма "виновни"... Сигурно наистина от време на време човек трябва да остава сам. Нещата, които се преживяват тогава, не могат да се сравнят с нищо.
Днес е VІ вибрация, но това го осъзнах по-късно. От сутринта се почна един природен концерт, който не може да се опише с нищо! Вятър, слънце, дъжд, облаци, птици, трева - невероятно! Запяха в хор - и аз пеех с тях. Фантазия или не, точно такова нещо никога не ми се е случвало. Слушал съм звездни симфонии - нещо грандиозно и космично, с часове вечер; но сега…
Щастие и възторг, за които няма човешки думи, нито композитор, способен да изрази това, което се случи - часове 

наред! Песента на всяка птичка се превръщаше незабавно и в човешки странни песенни думи, които я наподобяваха. Не само "чурулило-лило-лило-лин" или "чико-пиорúло", а още стотици най-различни вокално-артикулационни модулации - при това, без да съм певец. Откъде дойде този глас, какви бяха тези трели? И най-добрите певци и имитатори не са способни на такова нещо, сигурен съм! Онези мушици като пчелички, които звънят неподвижно пред лицето и после изведнъж отлитат на друга дистанция - и с тях попаднах в тон, всеки път различен… И с един бръмбар, който пееше басово и ходеше бавно - дори всяко тупане на краче след краче се превръщаше в ритъм и пеене, музика, думи… Не "Пасторалната", не Сен Санс, не Рахманинов - въобще не може да се напише такава музика, камо ли да се предаде с думи! От днес зная, че няма птича песен, която да не може да се предаде условно с човешко гърло и език. Такова богатство! Не съществува шумолене, глас на животно или насекомо, бълбукане, звън, шепот на листа или треви, които да не могат да се превърнат в песен, хор, музика. Фантастично! Даже си отговаряхме със славеите, чучулигите и кукувиците, пчелите…
 Кой днес поднесе такъв подарък?
Във въображението или не - скоро и цветята оживяха, запяха и затанцуваха като балеринки. Андерсен, Хофман, Хесе и всички останали приказници-ясновидци ми станаха изведнъж понятни; Чайковски, Моцарт, Паганини и кой ли още не – съзнателно или несъзнателно, т.е. свръхсъзнателно - наистина са свалили на Земята не само субективна, но и илюстративна, космична, природна музика. Обаче даже и това, което сме слушали от тях, е бедно, в сравнение с днешното мистично и екстраординерно преживяване - цяла сутрин и един час до залеза. Дали щеше да бъде същото, ако бяха дошли приятели?
Само над Железница и рядко другаде може да се чуе нещо
подобно, но то е друго. Това, което чухме и двамата с К. преди 

повече от 30 години там, бе самодивско пеене. Вълшебно,
чудно, смайващо - но друго. Въпреки странността, диапазона и местенето му дори под земята и във въздуха - друго беше. Ние бяхме само слушатели и чувахме една и съща мелодия (накарах я да ми изпее лайтмотива). Сега мога да опиша и това, което ни се случи на Бивака на Витоша с милата К. от руското училище - най-близката ми платонична приятелка от онова време. Тогава бях нагледно помагало за фанатичен девственик и аскет – бях се заклел Господ да ме убие, ако допусна нещо плъстко и човешко. Това продължи до 26-годишната ми възраст – исках да ставам йога, брахмачари. На това прелестно, влюбено 18-годишно създание не е било никак леко с мене. Не случайно в предишното осияние Елма говори за Розов лъч над Бивака – Ел Шадай. С това име на древноегипетско божество Учителят е кръстил именно Бивака (Железни врата, според местното население), въпреки че някои считат, че Ел Шадай се отнася за цяла Витоша. Някъде съм описал този уникален случай, но ще го повторя и тук – за пълнота. Нямах намерение да я водя на Бивака – минавахме по една пътека под него. Нито някога й бях казал за това, какво е казал Учителят за Бивака – за тази голяма естествена пирамида от скали и камъни, от която са посрещали и посрещаме изгрева на слънцето – че там слизат космични енергии, каквито слизат само на хималайски върхове над 5000 метра надморска височина. Като минавахме точно под нея, К. изведнъж се обърна натам, погледна нагоре и се спря като закована. Едва намери сили да каже: “Какъв е този гигантски водопад от розова светлина, която се издига от ей онова връхче над нас и потъва в небето?!” – Аз не съм ясновидец, но знаех за какво става дума и чак тогава й обясних. При нея се случваха тия работи – имаше това зрение. Мога да разказвам много. Един ден, пак на Витоша, тя и брат ми едновременно видяха моята аура и я описаха по еднакъв начин, без да са се уговаряли. По онова време по съ-

щия начин я описа и пастор Михайлов, който също беше ясновидец.
Днес изплуваха фрагменти от едно изчезнало завинаги дълго мое стихотворение, което бях написал след подобно преживяване на един хълм до с. Извóр, Радомирско, когато бях войник през пролетта на 1961г.. Тогава около мене се вдигаха вихрушки в най-тихо време и ме обикаляха… Постоянно бях с любимото синьо томче на Шели в ръцете - като Библия… Бях писал и цяла драма или балада, приказна поема в стихове за цветята, но всичко това бе взето от ДС през 1984г. – невъзвратимо. Може би се е подготвяла почвата за "Приказки за цветята" - осиянията?...
Най-добрият ми приятел и учител в областта на поезията (и не само) през 60-те години - Станислав Димитров ("Пушé") също ми беше повлиял с поетични и символни познания за цветята, багрите и пр. Той написа за една нощ поемата "Приказките оживяват", когато се влюби в братовчедка ми (“Под скали от рубин, с ореол тъмносин; там блестеше в най-нежни тонове; езерó с очертания чудни"…) Потресаваща поема за чувствителната ми душа по онова време - знаех я наизуст! Само дето той плачеше в нeя и за земните си чувства към братовчедка ми, а не само за небесните – и на мен това ми се виждаше “недостойно”...
И ето, на всичкото отгоре, днес видях, в светлината на най-скъпите си спомени от подобен род, как цялото това вълшебно и синкретично действо се превръща и в постановка на сцената: с осветление, декори, ефекти, костюми… Нещо безгранично необходимо на децата, но на десетки степени по-съвършено от всичко познато и непознато от съществуващите детски пиеси, оперети и опери. Може би тази реалност избликна преди 5-6 години и в пиеската, която написах за Даниела ("Молитва за мир" - по нейна идея). Там пак има цветя… "За Музика, Любов и Красота/ тъй горестно жадуват днес Цветя-

та"…- имах и такива стихове измежду иззетите от ония "приятели"… Общо взето, с Пуше и Божидар Горанчев бяхме луди символисти, умиращи за Лилиев, Шели, Кийтс и пр. и не съзнаващи, че "Далчевисти" и останалите, "напреднали" производи-тели на бял стих са ни отписали отдавна от поезията и са ни сложили нас, "символистите", към архив: "тра-та-та-та, тра-та-та; тра-та-та-та, тра-та-та… Дълго уважавах Пуше и Дарчо - те обявяваха белия стих за медуза и мекотело без кости, средство за самоизява на всякакви "бездарници", които не са доказали и не могат да докажат с нищо, че владеят в съвършенство всички поетични норми на класическия стих. Бяхме стигнали до крайност. Едва по-късно поне на мен ми стана ясно, че и "медузите" в поезията могат да бъдат прекрасни, но когато са действително откритие - не подреждане на думи и абсолютни глупости в стихотворни редове. Т.е. достойни автори и шедьоври, които се броят на пръсти. И пак остава някакво “презрение” към такива, ако не владеят и класическия стих - изглеждат ни перверзни, компромáти, “нахални”, меркантилни… Не по-малко жалки от “духовните” поети, които излагат логически мисли и възклицания в много идейни стихотворни редове с ритми и съмнителни рими, но без нито една метафора.)
Освен всичко друго, днес свирих и с уста - с тия мутации и трилърни модулации, на които ме бяха научили Пуше и Божидар в бившето с. Църква. Не всеки го може. Говорихме си с часове с пойните птички... Почти го докарвах… Но този път езикът ми сам се въртеше по десетки най-различни начини и изкарваше при свирене или пеене такива невероятни звуци, че да се сащисаш. Ако бях в момента на сцената, сигурно щях да "бия" всички обучени имитатори, абсолютно. Откъде ми дойде всичко това? Хайде, свирил съм на пиано и на цигулка като малък; по едно време вземах уроци по пеене; бил съм и учител 

по пеене и музика в с. Бòженица, пях в Софийския хор на Петьо, но чак пък толкоз… Явно днес в мен имаше някой - и то не само един… това не мога да го повторя вече никога – абсурд. Нещо подобно ми се е случвало само пред най-малки деца, почти бебета, когато сме сами сред природата: това им действа неотразимо, смеят се звънливо и искат още. Сигурен съм, че и животни се спираха да слушат. Когато Лазура беше бебе, като я носех с родопската, шарена "люлка" на гърба по хълмовете над Широка лъка и седнехме някъде горе, сутрин, сред цветята и тревите пред ясния простор, и на нея свирех и пеех така - с часове, заедно с птичките и вятъра. Тя беше луда от възторг и сама гукаше в ритъм, клатейки глава - нямаше и годинка. После се смееше с глас и скачаше, искаше да танцува - а още не можеше да се държи на крака… Сега специализира орнитоакустика в Париж (експерт по гласовете на птиците)… Така искам един ден да измоля за нея подарък от Елма: какво древно, космично послание, ни предава всяка птица? В кой свят се попада с него? Какви качества и добродетели развива и какви болести лекува, като го слушаме?…
До такава степен не си на Земята, като ти се случи такова нещо, че разбираш с всичка сила Пърси Биш Шели и сие, шляещи се както ги е майка родила из природата като сомнамбули и завръщащи се с някое ново гениално стихотворение, като разсеяно се запознават, чисто голи, с новите си гостенки-почитателки, които ги чакат с часове да се върнат… Е, имаха те днес още един последовател на поточето под голямата преспа - ако не за друго, то поне да се изкъпе… Такова преживяване под Резньовете в този райски ден!
Днес разбрах ясно какво може да е слушал Учителят, като го гледаме сега на една рядка снимка: седи на висок планински връх, очите му затворени, главата наведена на една страна - унесен, тънко заслушан, нежен и прекрасен като бог, сякаш слуша адажиото на Марчело на n-та степен!… Какво ли не може да чуе човек високо в планините - сам или с приятели, от които лъха не проза, а поезия, финес, любов?


За кой път вече се усещам като ученик на Орфей или на оня удивителен Кришна, който свири в унес на един Божествен хълм в една от картините на Рьорих? Или на "Младия Давид" от една картина от арменския художник М. Иссакян, която някога прерисувах, но замених лъка и стрелите му с лира… Намерих тази репродукция в дома на цигуларя и после композитора Артóто - един от най-добрите ми приятели около Геш. Ако дòйде осияние днес или утре във връзка с всичко това, бих искал да се илюстрира със споменатите картини, плюс снимката на Учителя, за която говоря, и една цветна репродукция от съвременен монголски художник: одухотворено момче седи в тревата с вдигната глава и затворени очи и слуша в унес чучулигите… (плюс най-хубавите снимки от тия няколко дни на Резньовете. Уви, останалите репродукции изчезнаха завинаги при таражите на Държавна сигурност – омитаха всичко от стаята ми, даже и големите найлони с бо-клук...Страшно опасни сме били...)
Мога ли да се надявам на осияние?
Докато пиша това, птиците навън пак се побъркаха. Дъжд - не дъжд, - пак се оливат от пеене…
Ето, нещо подобно се надявах да преживеем заедно с приятелите под Бохрун тази година… За какво ходим по планините? Планирам и Пирин тази година - година VІІ, планинарска. А Пирин как пее!... А Средна гора!... А Родопа!... (Само Хайтов знае да разправя как шумят, свирят и пеят шумки от габър, 

особено ако го слушаш на живо - ходехме му с Рени някога на гости, когато бях "шеф" на жена му Жени в "Народна Култура". Жèни няма да я забравя никога!
Преди осиянието, имам импулс да отворя един том от Учителя, който взех без замисляне от библиотеката. Естествено, пак го отварям напосоки – никога не съм търсел нарочно някоя мисъл, с “натъкмяване”. Излишно е да се кълна – това не е по нашите навици:

"Когато седите при някой извор, при някоя река, вие не подозирате даже, че в реката има музика, има смисъл… тази река ще роди в тебе едно отлично настроение - и ти, като се изкачваш нагоре и слушаш това шумоление на водата, камъчетата и листата, в тебе се развива веселие, радост. Това е Живот! Музика има по тия камъчета, по тия завои!…После, идете при някое балканско ручейче. Избирайте чисти, бистри ручейчета, където има камъчета - големи и малки - и водата да се блъска тук-там. Ще видите каква музика има там!
После, като идете в гората, там ще чуете такива симфонии, арии… Трябва да ви изведа - има особено време през годината, когато ще чуете този концерт… Ще идете сред природата, ще забравите всичките си грижи, 

и ще слушате. Сутрин, като влезете в гората, всичко е тихо… После забелязваш едно малко шумолене, един малък шум, който постепенно се усилва, усилва, усилва; дòйде един вятър, залюлеят се клоните - и след туй пак започва утихване… Ако имате слух, ще чуете, че туй трептение от всеки един лист има особени звукове. Окултните гами на природата са други, по отношение на нашите гами - с тях те са в дисхармония… Та по този начин искам да се запознаете с окултната музика и да черпите сили и вдъхновение от живата природа, от дърветата особено. Някой път идéте. Не толкова в боровите гори - там музиката е друга, - но в буковите, дъбовите гори, и си изберете някоя хубава, красива местност, дето има известни промени вътре в почвата…
То музиката е един начин да оживее природата за вас. Камъните ще оживеят, дърветата, изворите - всичко наоколо ви ще оживее и животът ви ще стане сносен! Навсякъде ще можете да се тонирате. Сега аз не говоря за градския и селския живот - няма да намерите у 

тях тази преснота." (Практическо приложение на окултната музика", 26.ХІ.1922г., ООК)

20,08ч.

- Яснослушането бива обективно, субективно и синбективно. Твоят възторг днес се породи от последното - "синбективното" яснослушане. Че природата постоянно пее - няма две мнения; но ако двама го чуят по един и същ начин, това е обективно яснослушане. Имали сте и такова.
Повечето композитори преживяват субективно яснослушане – това, именно, е монадната музика. В това отношение Висарион не е прав: монадната музика не е подражателска, нито радиоапаратна, медиумна.
А синбективната, която чу и изпълни днес – разбира се, не без помощта на Посветените в този район, - е същото онова, което нарекох в осиянията "улфонии". В Божествения свят всички пеят спонтанно, без предварителни композиции и диригент. Това е свойство на духа и душата, когато вече са се съединили в неразтрогаем брак. Тогава всеобщото пеене и свирене е постоянно, понеже извира от непреходното щастие на Съвършените.
Прочее, не унижавай повече духа и душата си, понеже ти не си от ония, които очакват приятели. Прекалено добре си живееш и сам - виждаш. Но ако има скръб и трепет, то е понеже искаш да отдадеш,
не да вземеш. Сам Отец ни трепти като струна от 

обич, готова всеки миг да се разпилее в най-дивни звуци, багри, блаженства и осияния, щом някой поиска да я докосне.
Ако няма кой - и Той страда като вас; но това не значи, че не живее пълноценно. Той има всичко в Себе Си и живее най-интензивно; мъката Му произтича не от липса на някой или нещо, а от липсата на вкус или чуткост у съществата, които още спят.
По същия начин намирам, че и разумението на Словото, Делото и Живота бива обективно, субективно и синбективно. Всяко има своята ценност, но последното се ражда само от срещата на братя и сестри в единомислие, единочувствие и единодействие.
Само това е наистина богоугодно.
                                        20,35ч
                                                                      

СЪДЪРЖАНИЕ
/