Книга 26


1.VІ.132(1996)
Бургас - Изгрев

ТЕМА ЗА ДОМАШНО 
ЖЛО / Н


3,06ч. сутр.

Тази нощ се събудих в неизразимо блажено състояние в 2,30ч. след полунощ. Бях сънувал отново В. - трети път през тази година. Реших най-после да попитам какво ни свързва. Като едно изключение, поради важността за мене на тази фундаментална среща в живота ми още като малък, решавам да заменя предишния предговор с един автобиографичен разказ от сборника “Фантастични видения”:

БЕЗСМЪРТНА ЛЮБОВ
Имаше един мой дълъг разказ, който обичах много. Той бе дошъл по повод на постоянните ми съновидения и на последния ми сън с образа на едно момиче – така наречената "първа любов". Не че много деца сме нямали трепети и преди това – още от предучилищна възраст, - но Първата Любов, когато сме я имали, оставя незаличими следи. Дали са напълно незаличими – това е друг въпрос. Едно непредвидено събитие в по-късни години може да прекрати завинаги тия вълшебни сънища, но това не значи, че съкровището не лежи непокътнато на дъното на душата ни - и не свети.
             Ще предам накратко това, което си спомням от този мой сън и разказ. За същото момиче бях написал и стихотворение в X или XI клас, когато тя беше вече голяма и аз я видях след четири години край един известен паметник в столицата. Вълнението ми бе тъй голямо, че се олюлях и едва не изгубих съзнание. Цяла нощ писах стихотворение ("В мъгла сребросиня изплува Богиня...")... Повтори се същото, което бях изпитал през детските си години в прогимназията, когато я видях в училище за пръв път и имах шанса да живея от този миг нататък като в полусън. Само Господ знае как съм излизал на дъската и как съм си пишел домашните, как съм разговарял "внятно" и съм завършил успешно годината... За някои психики такова събитие е "глобално" и фундаментално, то озарява целия им живот, цялата вселена. Стотици писатели, поети и музиканти са го изобразявали и са се опитвали да ни го обяснят.
Докато разказът все още беше у мен, но в единствен екземпляр, имах нехайността да го дам на едни приятели, заедно с още един ("Легенда за Зорницата"), които те искаха да публикуват някъде. Това бяха Ю. от университета и Р.Ч. Като тръгнали заедно от нас, те се натъкнали на така наречения "Александров" от Държавна сигурност, които арестуваше от време на време такива "странни" птички като нас и ни правеше тараши по домовете, изземваше ни "опасната" литература. Като им наредил да извадят каквото носят, взел им и двата мои разказа... Ето как останах без тях, а по-късно преработих този за Венера във фантастична миниатюра и го изпратих за един конкурс. Другият, който ще се опитам да си припомня сега, не се казваше "Безсмъртна любов", но в момента ми дойде да му сложа това заглавие. Ето за какво ставаше дума:
            Аз се будя не знам за кой път вече, не съм на повече от 14 години и всичко преживявам с трескаво и многоцветно, звънливо вълнение. В момента съм пак разтревожен и се чувам да викам в тъмното: "Какви неща?..."
            Автобусът към Рилския манастир подскача по рилския път и вече се свечерява. Аз, от самото начало, вече трети час съм неподвижно вторачен в блясъка на една златна плитка в отражението на прозореца – плитката на Богинята. Това е моята Вечна Любима, която в момента е в седми клас, както и аз. Отиваме училищно на екскурзия.
            Не смея да се мръдна нито за миг – не смея и никак не мога. Тя седи на предната седалка, с лице към останалите, заедно с една съученичка от нейния клас и майка й. Те и трите странно поглеждат от време на време към мене с учудени очи, тъй като аз се отличавам от всички останали екскурзианти – те се смеят, ядат, пеят, гонят се из рейса и пр., а аз съм като кристална статуя, закована по някакъв начин неподвижно на седалката и вгледана в една точка в прозореца, без да мигне няколко часа. Може би си мислят, че нещо не съм добре, че съм се парализирал. Аха майката да стане и да ме бутне - да не ми е станало нещо лошо...
            Моята поза обаче не е само поради факта, че Тя е само на два метра от мене и това е нещо ужасно. Хиляди пъти се опитвам да отклоня погледа си от стъклото, да стана и да ида на най-задната седалка, белким парализата тука не действа – но напразно. Наистина, гипсът е абсолютно здрав и не мога да стана и да мръдна по никакъв начин... Ако успея, има опасност случайно погледът ми да мине реално през Нея, да не Я гледам само в прозореца. Тогава... тогава не знам какво ще стане. Рейсът може да се подпали, да се взриви; или аз може да се превърна в пирон и да се продъня към центъра на Земята.
            Момичетата не обичат такива нещастници и инстинктивно ги избягват. Можеше да седна до тях – имаше място - и да ги заговоря. От толкова време сме съученици и се разминаваме по коридорите! Един път Тя даже ме хвана за кръста и ме отмести да тичам от правилната страна на коридора, защото беше дежурна... Понятно – аз съм тичал с всичка сила, именно за да мина по-бързо край нея, да не рухна пред краката й от смущение... В даден миг съм я избиколил отляво, вместо отдясно, понеже ориентацията в такива космични моменти е нулева... Това я развеселило, мислела е, че й правя номер, но едва ли и е разбирала какво става вътре в мене... Може и момичето да ме е отличило по някакъв начин сред другите, мислех си, че очите й ме търсеха и се усмихваха, но аз, като абсолютен и пълен за-хлупеняк, всеки път пусках тежки кепенци пред очите си от страшно олово и не можех да ги повдигна с минути. Като успеех да стигна до стаята си в нашия клас (Тя беше от "В"-паралелка, не в моята), аз се стоварвах като двестакилограмов на чина и учениците и учителката цял час ме гледаха уплашено, питаха ме защо съм тъй бял и не говоря, и не трябва ли да ме заведат при лекарката...
            В часовете, когато В-клас имаше физкултура, аз гледах 45 минути без мръдване тъничкото и златно момиче през прозореца от третия етаж на нашата прогимназия. И не съобразявах нито за миг, че не е нормално по това време всички къщи и дървета и целият двор да са от чисто злато и да светят по-силно от слънцето. Ако учителят или учителката ме дигнеха, ако някой съученик ме бутнеше за нещо и аз се обърнех, стаята ставаше тъмна като нощ и аз чувах гласовете им като дълбоко под водата. Всички знаеха какво става и защо ме "няма" тук - "В"-клас в момента навънка имаше физкултура... Трябва да си олигофрен, за да не разбереш какво става с "блейката" през тези часове. Тъй че моят случай беше известен на цялото училище, на учителите, директорката и на родителския комитет... Богинята нямаше как да не мине в обяснима самозащита – не е нормално такова нещо, някой да замръзва и да ходи като статуя покрай някого, когато въобще може да ходи. Понеже е имало и случаи да се спре и да не може да направи нито една крачка... Съучениците вече почнаха да се подиграват повече на нея, отколкото на мене – какви екземпляри, значи, се влюбвали до такава степен в нея, "Снежната Царкиня", че сами се вкаменявали даже при мисъл за нея, още преди на им направи магия...
            Всяко зърване на това момиче, всяка мисъл и съновидение за нея и с нея раждаше невъобразими цветни видения. Във всичките ми стотици сънища в течение на 44 години, още от първия миг, когато я видях в седми клас, тя беше Принцеса, Фея, Ангел, Богиня и пр. С една дума – "Безсмъртна Любима". Такова нещо ми се случваше за пръв път в живота. В разказа, за който разправям, описвах подробно някои от тези вълшебни феерии, но сега не мога да ги възпроизведа. Наистина, вечните неща си остават абсолютно ярки и впечатани до детайли за цял живот в нашето подсъзнание, но има случаи, когато ние губим връзка с него. Можем да говорим само за откъслечни спомени, които се подават като странни части от дъги и слънца от други измерения.
            Така например, там описвах как Тя веднъж предизвика у мене видение за една планета с напълно объркващи и обратни оптически закони. Намирах се в свят, където, разбира се, всичко светеше, но с нежни, фини приглушени тонове. Очаквах да изгрее слънцето. Когато се подаде, то не бе малък слънчев диск, а излезе едновременно от всички страни на хоризонта околовръст - както си спомням, "оксиженно синьо и ярко". Образуваше тънък пръстен, както би се случило, ако над Земята ни на това място може да има някакъв огромен стъклен похлупак колкото целия небосвод, но с ръб отдолу – целият ръб би засветил силно, когато изгрее слънцето. Ивицата се разширява, додето се издигне над далечините като огромен хоризонтален пръстен. Помня и това, че по същия начин бе изгряла и луната или друг спътник на тази планета, ако не и близка звезда. Тя изскочи като по-тънък и остър пръстен, пак от всички страни на хоризонта, "направена" от блестящ бакър. После изведнъж се появи бързо над пръстена на "слънцето" и засия прекрасно, почти два пъти по-малък и тънък. Имаше и други детайли на видението, но тях вече не помня. В него, естествено, се появи и Тя - като Богиня или Царкиня на световете... Ние влязохме един в друг и се завъртяхме около една вертикална, невидима ос, обаче в противоположни посоки. От това се породи нарастващо преживяване, за което няма човешки думи, но един възрастен познат не хареса това описание, понеже го взе за вид плътски екстаз, като при хората. Едновременно с чувствата, нарастваше и степента на нашето светене, докато в един миг ние изчезнахме от този свят и се появихме в съвършено друг. За него пък въобще няма човешки думи, багри, звуци и понятия...
            Тъй като не помня нищо повече от разказа си и от множеството подобни сънища и видения с нея, които се появяваха спонтанно, от два до десет пъти годишно и повече, цели 44 години, дотук ще спра с фантастичното и ще спомена за още два случая. Те са "реални" и не може да ги заличи нищо. Във втория, разбира се, пак избухнаха фойерверките от цветни и небесни видения, но тях вече помня добре и ще ги опиша.
Първият случай бе една танцова забава във фоайето на нашето училище, по случай Нова година. Аз бях занесъл и киното от къщи и прожектирах "Фриц и Фрац" и "Храбрият Слим"... Когато затанцувахме, Лаци ме изнуди и раздели В. и Е., като целта му беше да танцувам с Богинята. Тук нямам думи да опиша усещанията си, но проблемните бяха две: моите крака станаха дървени и престанаха да се подгъват, а злите езици казваха, че брадичката на Богинята била изобразила гордост и досада, а после Тя си била бъркала през цялото време в носа, за да покаже колко малко се вълнува от събитието...
            Независимо от това, в душата на едно момче ще останат завинаги образите на една прекрасна пола на виолетови и сиво-зелени карета и на едно нежнолилаво пуловерче, под което момичето току що е започнало да се превръща в жена. 44 години след това, "момичето", което никога не се е разговаряло с момчето като малки, ще му признае, че помни ясно плетеното копче на пуловерчето му от седми клас, въпреки че тогава са се доближавали само няколко пъти и не са били в един клас...
             Никога и за нищо на света, през цялата тази древна, свещена година и още четвърт век след това, момчето не е имало нито един случай да си представи, че това Същество е било и жена и че може да се приближи по друг начин към нея, освен чрез сънища и видения. Въпреки това, две чисто физически усещания, ако въобще са физически, се появиха при срещата с това момиче на 14 години за пръв път и за последен път през живота му, и от това и досега разбира какво им е на хората по филмите, книгите, театрите и въобще.
            Когато затанцувахме тангото – или (вече не помня) когато веднъж си бях представил, че ще я прегърна (единственото ми и еднократно въображаемо "прегрешение" спрямо Нея), в гърдите си почувствах такива неща, които, не се появиха повече никога през живота ми, с никого. В това "прегрешение" се появи невинна сама и представата, че си докосваме устните – и устните ми изпитаха такова нещо, пред което и най-силните и нежни преживявания на мъжете и жените, когато извикват деца на Земята, бледнеят както дребна звезда пред изгрева. Нормални хора сме – целували сме се не веднъж в живота, но такова усещане не е имало повече никога, никога, никога, нито веднъж. Даже често се чудим какво пък толкова има в целувката, не го ли правим по традиция или кой знае защо... Но ако не беше онази нежна и неописуема тръпка на 14-годишна възраст, само при едното въображение, че Я целувам, никога нямаше да разбера после и филмите, и театрите, и оперите, и влюбените по парковете и улиците, и всички романи... Без да съм убеден напълно, че всички изпитват това, което аз бях усетил в представите си само за няколко секунди.
            Няма шега – сега, като се опитвам да реставрирам онзи разказ и спомените си по този повод, пред очите ми стои и се движи окръжност от прекрасни цветове и сияния! Не може да е проста умора от компютъра, защото по принцип стоя пред него по 15-20 часа на денонощие, включително събота и неделя. Кръгът се появи точно сега – и не си отива.
            Като споменах за Лаци, да допълня, че го взимах с мене за кураж всеки ден на втория или третия етаж на НАРМАГ, на прозореца, за да гледаме в прозореца на Неземната. Едно косъмче от плитката Й да се появеше, един сантиметър от бяла якичка – и можех вече да си тръгна и да преживея някак си безсмислието на живота до другия ден – «дежурен» по същото време и на същото място...
            Другата вечна картина, която ще остане незаличима, е епизод от същата екскурзия до Рилския манастир, за която разправям. Сега вече Тя седи пред стенописите и ме гледа как играя в двора с едно куче. Не, сигурен съм, че ме гледа – няма никакво съмнение! Аз си играя с кучето, не смея да я погледна, но очите на душата ми попиват само в Нейния образ – до безкрайност. Музиката, която звучи в този миг, не може да бъде възпроизведена от никакви земни тонове, инструменти, гласове, оркестри и въображения. Звездите и планетите в космоса стават огромни, аз съм също огромен - и всичко живо и неживо се върти и пее сега само във мене.  (Окръжността пред очите ми в момента засиява още по-ярко, минал е повече от половин век от времето, което описвам, по нея се появяват навътре чудни орнаменти в светлозелено и розово, качват се на екрана и над клавиатурата, като пиша, но буквите през тях все още се виждат... донякъде)
            Изведнъж манастирът зад Нея потъмнява до тъмносиньо, а Тя се превръща в момиче от капка – огромна капка от кристална вода, но с Нейното лице и тяло. В капката играят невъобразимо прекрасно някакви дъги като след дъжд и някакви преливащи се, сияйни багри - при всяко Нейно неволно помръдване. Очите й са толкова сини, че небето се засрамва. Усещане за спиране на времето. Откъм Нея лъха безкрайност и Вечност, с кристалния дъх на пресен вечерен сняг между гигантски януарски борове, високо някъде в планината. Тръгват моите бавни реки от милиони звезди през вселената, които виждах всяка нощ, като малък.
Това е мигът, който няма да забравя никога. В този миг аз почувствах и разбрах какво е Бог. Бях напълно уверен, че ако Бог се разсее нещо и капне случайно на Земята, ще изглежда точно така - като Тази Капка-Момиче в момента. Чудех се тогава няколко мига дали това е Бог, Майката Божия или Вечната Любима, но по онова време не виждах особена разлика. Бях сигурен само, че нямам никакво понятие дали пред мене се намира Вечната Любов – или се е появила внезапно от небето Абсолютната Красота. С този епизод в живота си аз преминах през годините абсолютно уверен, че Бог съществува и аз съм Го видял. Може би затова и по-късно, като направих онзи филм за Рилския манастир, аз сложих за музика към него най-прекрасните и изумителни български произведения – Херувимската песен и "Тебе поем" от Добри Христов. Точно на това място от филма някои мои приятели се разплакват, а аз плача за Нея. Като правех филма и като го гледам, всеки път неизменно изтръпвам, понеже ясно изниква образът на Богинята - в двора на манастира, пред стенописите, в най-важния и фундаментален миг на живота ми, когато Вселената се отваря. Силно вярвам, че това е мигът, който се случва само веднъж на 40 прераждания. Ето защо, когато слагам някъде този спомен сега, ще добавям и файла с "Тебе поем". Когато срещнем Бог на Земята като Момиче, няма, невъзможно е и никога не може да има по-съвършена и прекрасна Негова форма в Битието и по-дивна песен, с която да Го хвалим!
            Разказът ми завършваше не толкова романтично – с думите на "героя", с които го започвам. В неспокойния си сън след Рила аз съм се мятал, казва майка ми, и съм питал: "Какви неща?"...
            Това е било по повод на финала на нашата екскурзия с училището и с въпросното момиче, когато то било казало на своята съученичка и майка й всичко, което мисли по въпроса за моето отношение към Нея. Това става на предната обратна седалка на автобуса, докато се връщахме към София. Аз виждах в отражението на стъклото през цялото време как те говорят нещо и често поглеждат към мене. Мисля, че майката и дъщерята бяха мои фенки и "подводници" пред Божествената, без да съм ги молил за това. Те май ми казаха после, че са й го-ворили в моя защита – да бъдела по-милостива към мене, - но тя била отговорила: "Още сме малки за такива неща"...
            Скоро след това баща ми ми даде книгата на Фламарион "Безсмъртна Любов". Бях в транс и пред любовта на Данте към Беатриче, на Петрарка към Лаура; на Абелар - към Елоиза. Видях в източната литература как Меджнун престава да яде и се храни само с трева, обезумял от мъка по божествената Лейла. Разбрах какво значи Бог да обича Бог в любовта на Рама и Сита, на Кришна и Радха, на Орфей и Евридика. Много по-късно прочетох "Суламит" от Куприн, "Серафита" от Балзак, "Просветление" от Арнолд Бенет и изумителния разказ на Иво Андрич - "Елена – жената, която не съществува". Разплаках цяла аудитория руснаци, като им прочетох "Дъщерята на Лилит" от Анатол Франс. Открих още десетки такива романи и разкази - вечни истории на Любовта и Обожанието. Разбрах че не съм сам и че по света е имало и ще има още много хора като мене. Направих "Библиотека за Любовта" и "Библиотека "Прекрасни чудаци", събрах и изчетох на касети много измислени и неизмислени истории за все такива особени преживявания на особени хора, които не могат да живеят без Бога – без Съвършената Любов и Жената. Сложих за мото на втората библиотека едни крилати думи на Чехов: "Нормалното състояние на човека е да бъде чудак". Тук ще приложа един епизод от тази сбирка – част от разказа на един любим средноазиатски писател, Елчин, със заглавие "Светлосин, оранжев". От него става ясно, че е имало и винаги ще има и други хора по Земята, които виждат Смисъла на Живота в цветове:

            "Когато вечерта си легна, стори му се, че няма да заспи до сутринта. Но заспа – и за пръв път сънува цветен сън! Започваше едва да се съмва. Имаше толкова много цветове – Алàхвердù през живота си не беше виждал такива съчетания: светлосиньо, оранжево, светлозелено... И, което е най-странното, тия цветове бяха посребрени, блестяха. И Алахверди беше сред тия цветове. Те сякаш цял го обвиваха, сякаш течаха по тялото му.
            Алахверди знаеше, че това е сън; и знаеше, че този сън е Садаф! Садаф я нямаше, но Алахверди знаеше, че цветовете са заради Садаф; а, може би, даже всички тези цветове са самата Садаф..."

Преди 4 години в Москва един ясновидец ми каза, че имам неизлекувана душевна травма - направо шок, потресение от няколко века, понеже са ми били отвлекли любимата от църк­вата в момента, когато отчето ни е благославял… Дали това не е Жасмин?
Ето какво ми отговори Елма за този случай:

5,09ч.
- Озарението на серафимите от Мировата Лю­бов и Космичната Обич е онова, поради което съ­ществува Неопределеното, Определеното и Прояве­ното Битие. Обичта и Любовта са основата и вър­хът на онова тайнствено Същество, Което нари­чаме "Бог". Бог постоянно обича и люби, а серафи­мите са Неговото тройновселенско присъствие по всички трепети и измерения на Битието, Небити­ето и даже на ада.
За да излезете от úмума, нужен е серафим, който да ви обикне. Същностите чакат понякога с неизброими вечности, с надеждата да се появи сера­фим! Само серафим е способен да запали същността и да я превърне в монада - изявена искра Божия. Сле­дователно, когато някой прояви любовта си, той вече пламти - не може повече да остане в сянка. Пресвята е неизявената любов - тайната и несподе­лена обич на Същините Божии, мъдруващи на дъното на Мировия Океан. Но колкото и да е свята и препо­ръчвана понякога дори от Самия Миров Учител, тази обич прави същинú, хора и ангели, да приличат на неми риби с изцъклени очи, потънали в необята на мисълта за себе си. Неотменима е същината на всяко създание на Бога - стаената безкрайна любов към самата себе си, - но когато минавате край та­кива, вас ви лъха космически студ и дъх на смърто­носна дистанция: виждате, че това не е още същес­тво, а нещо като риба-вол, която студено и безс­мислено, вечно прежùвя мисълта за себе си. Това дори не е мисъл, защото истинската мисъл се ражда само от изявената любов, а истинското чувство - от проявената любов, или обичта, както я нарича българинът. Значи, не е достатъчно само да изявиш любовта си: тогава ще си останеш само една гола монада, макар и пламтяща от пориви. За да стане монадата напълно прекрасна, т.е., да се облече в тя­лото на завършената полиада, необходимо е искрата Божия и пламъкът да добият потребност от отклик. Знайте, че когато някой не може да се откликва, той е още новородено същество - бебе на Битието, още в пелените на еволюцията. Поривът му е да изяви любовта си, но не и да се откликне на чуждата обич.
Сега няма да отговарям на този етап коя е "Жасмин" и какво ви свързва. Мога да кажа само, че животът на серафимите произтича изключително само от абсолютната красота и съвършенство, и че те не приемат за действителност недействител­ността, която не е хармония и прекрасност. Затова, когато ги няма, когато липсва постоянно и откли­кът, серафимите - любими деца на Бога - създават около себе си приказен свят, в който всичко мечтано става възможно. Те пълноводно извират любов, обич, Слово, мъдрост, живот, красота, сила и радост, за да ги раздават на всички! С това те искат да кажат: "Ето на, вземете ни, почерпете от нас колкото ви е нужно донасита - да видите, че раят е възможен тук и сега, незабавно! Напук на пъклените невъзмож­ности, забрани и запрети, измислени от дяволи и обикновени хора, стремящи се като мухи към смъртта – липсата на свобода и любов…"
Съществата от ада, понякога уредени на Зе­мята, също имат шанс да се измъкнат на свобода - при среща със серафим. Единственият случай, при който стражите на пъкъла и строгите блюстители на Карма стоят мирно и отдават "започест" е в редките моменти, когато серафим слиза във вашия свят, за да подаде ръка някому. За съжаление, грешниците се занимават с укрепване на свойте вериги и затова заслужават палачите и мъчителите си.

Тема за домашно: какво липсва на серафима, за да стане елохим?
                                                                     6,21ч.

СЪДЪРЖАНИЕ
/