Книга 24


17.ХІ.131(1995)

РОБСТВО И СМИРЕНИЕ

20,20ч.
- При слизането надълбоко в материята, до дъното на проблемите и противоречията, сред които сме изпратени, у някои приятели напоследък се забелязва следното: пълно за­губване на желанието да искаш нещо за себе си; спадане до нула на егоцент­ричния и самозащитния тонус; на този "хъс", с който обикновено хората отстояват личността си, защи­тават се и имат постижения. Дистанцирано плуване в съзер­цателност и приемане на всякакви ездачи на гърба без съпро­тива. Какво е това: резултат на твърде дълбокото падане в ада - или ново посвещение, ново Божествено качество?


- Самозащитата и напористостта за лични постижения и придобивки е приоритет на езичници, а не на християни. Тъкмо затова Изтокът и неговите подражатели на Запад не могат да се откажат от бойните изкуства, защото считат, че Бог е кривог­лед и ще остави Своите Си в небрано лозе. На прак­тика обаче езичникът по дух, дори и да е първият християнин на думи, щом опази самоличността си от посегателства и несгоди, неизменно се озовава в об­рано лозе, не в небрано. Обръщам притчата: небра­ното лозе е за смирените, обраното - за страхли­вите, гордите. Когато Бог ти е задна стража, ти наи-стина не искаш да се защитиш и съхраниш, по­неже вярваш, че Той съществува. Значи, езичникът е на практика атеист, щом иска да остане на земята невредим физически, но увреден душевно. Всеки побе­дител на Земята, всеки, който си е спасил кожата със сила или хитрост, дори и с бягство, непременно попада в обрано лозе след смъртта си, та даже и приживе. Значи, ако Бог ви е натикал в тая плът и при тия обстоятелства, в които сте притеснени от всички страни, Той има предвид да получите едно Посвещение, което получи Йов - пълна вяра, пълно упование. Ето защо, при Моите хора специално, неб­реж-ността в самозащитата и самосъхранението е белег на защитено Второ Посвещение - Планината на Смирението. Праведникът все още се самосъхръ­нява и пази собствеността си - тяло, сърце, ум - за­щото мисли, че са негови; и освен това го е страх да не го боли - животински егоизъм. Праведникът мисли за себе си и своите проблеми през повечето време на денонощието и преживява трагично, с каменна физи­ономия, а не с усмивка, всяко посегателство над "имуществото му". Колкото повече се съпротивлява на съдбата през преражданията и не иска да отдаде "скъпоценната си кожа" на сродни души и приятели, толкова повече Провидението го вкарва в капани по такъв начин, че да му я смъкнат неприятели. Значи, страданието на праведника се дължи на нежелани­ето му да се прости със собствеността си, с част­ната си собственост. Той счита и душата си за частна собственост и затова е покрусен, когато Бог или врагът Му иска да му я отнеме. Всички псалми, целият Стар Завет, с много малки изключения, пък и много от деянията на апостолите са пропити с во­пъл за собствената кожа. Много малко и от новоза­ветните християни (защото има и старозаветни) са проумели на практика какво значи да загубиш душата си, за да я придобиеш; що значи, че най-високата лю­бов е готовността да дадеш живота си за прияте­лите си; да обичаш даже и врага си - и то на дело.
Когато някой ортодоксален християнин, окул­тист или мистик си замине, ангелите измерват и наблюдават остатъците от сивата краска в аурата му - нагона за самосъхранение. Този нагон е животин­ски, ако човек иска да се самосъхрани заради самия себе си. И той е на място, но ако човек е още жи­вотно или езичник, старозаветен, което е едно и също. За Бога всички, които са се съхранили заради самите себе си от страх, всички, които са искали да спасят собствената си душа, та дори и с най-пра­ведните постъпки и молитви, представляват смет - смет за гроба. Ако обаче ти се съхраняваш съзна­телно, за да имаш щастието да се самоотдадеш докрай за Божи­ето дело, на Божествения пир - то­гава такава само­защита се благославя. Само че тя не става с нам­ръщено лице и свити устни, а с песен на уста, с ус­мивка. Въздъхнеш ли поне веднъж, ко­гато загубиш нещо или е застрашена собстве­ността ти, ти не си взел изпита на смирението, ти си казал на Господа: "Боклук!" Да! Непременно счи­тате Бога за боклук, ако посърнете при опасност за вашите приоритети и собствености - и тогава Бог непременно ще ви изхвърли на боклука. На първо време ще загубите вътрешния си мир, след това младостта и здравето си, красотата; и накрая ще последвате царете и патриарсите там, където се отива чисто гол - само по скелет.
Прочее, най-добрите в Пътя са тия, които си пеят, когато са на дъното на ада, и раздават всичко - до последна шушка. Трябва да знаете, че ония, които не раздават с лекота и последното, което имат, които се стискат някъде, непременно ще бъдат нападнати от лоши хора и обстоятелства, от тъмни духове и микроби, които ще ги довършат. Рухването е неиз­бежно на всички фронтове на личността, където тя не иска да се предава в ръцете на Любовта, т.е. Бога.
Само че, внимавайте! Първо пипнèте тила си отзад и решете: от смирение ли сте се оставили пасивни - или от липса на самоуважение? Ако е от смирение – чудесно; но, ако е малко плоска отзад гла­вата ви, ще ви прекарат през точно обратния изпит - да се научите да се биете. За да изработи тила си, т.е. мюонно тяло, дори и най-прекрасният елохим без този ариегард в себе си се налага да слезе на пла­нета като Земята или даже на дъното на ада и да се бие по всички правила с всички възможни бойни тех­ники на небето срещу ония, които искат да го уни­щожат. Ако вие сте с плоска глава отзад, с нераз­вито самоуважение и Божествено достойнство, ало­химите и херувимите непременно ще ви намерят ца­ката, ще ви вкарат между шамарите някъде, докато се на-учите да ритате. Има едно изкуство, при което магарето ще ви бъде учител. Да хвърляш къч срещу вълците - това е Божествен предмет в Школата. Кой е вълк? - Който те иска само за себе си, пре­димно за себе си. Срещу такива трябва да имате зъби и нокти, здрави и твърди копита, ако искате да ви по­расне главата отзад. Ако не - ще бъдете раз­творени обратно в Божествения Хаос, където мона­дата ви ще си остане в йонно състояние, неспособна да се превърне в атом. Атомът се отличава със структура, със закони, с отстъпчивост където трябва и неотстъпчивост, където не трябва. По тази причина човекът е последната надежда на Тво­реца, понеже в свободата си той може да бъде и до­бър, и лош. Ангели, които са само добри, са без тил: те са много приятни в анфас, но са смешни в профил, нещо им липсва. Профилът е аспект на Духа, и ако ти си прекрасен и в профил, това значи, че не си само ангел, но си и човек - образ и подобие на Създателя си!
Така че, не отговарям конкретно на въпроса, а ви карам да се изследвате, да си измерите разстоя­нията от ухото до челото, темето и тила - и то­гава да си поговорим отново. Ето че се получи цяла лекция…

9,15ч.
- Ако питате пак, нека има малка почивка, по­неже паузата след осияние е условие за присъствие на ясновселената. Който не уважава ясновселената, т.е. Майка си, той няма благоговение; който не ува­жава Баща си, т.е. тотвселената, той няма кураж, храброст. Ако вие знаехте колко време да мълчите след едно осияние, щяхте да се лекувате от най-раз­лични болести - и даже да лекувате. Същото важи и за молитвата, за духовното пеене. Необрязаният духовно не владее паузата и при изказване на събе­седника продължава последната му дума като кар­течница. Напорът на собствения дух не е оправдание да се отнеме паузата след изявата на духа на ближ­ния, защото така вие влизате в тефтера на яснов­селената, която не обича тия работи.
И в музиката Тот е тонът, а Пралайа - пау­зата. Някога ще ви преподавам науката и изкуст­вото да влизате в ясновселената през паузите, а в тот-вселената - чрез звуковете. В хипервселената се влиза чрез мелодия и хармония, със спазване на па­узите. Тази нощ ще ви покажа как става това - и който запомни, да го сподели сутринта. И да не го запомните, то ще остане в сърцата ви и един ден ще се прояви.
В Любовта, Пралайа се отличава с пауза на собственото разбиране и собственото преживяване, за да прозвучи желанието на другия. Който не прави паузи в Любовта, той е верен само на себе си и то­гава ще стане нещастен, един ден ще закърнее ня­къде. Да правиш паузи в Мъдростта, това значи да си педагог, а не само артист, оратор - т.е., да умееш да слушаш, когато другият говори. Да правиш па­узи в Истината, ни най-малко не значи да лъжеш, а значи да дадеш възможност да се проявят и чуждите ис­тини, не само твоята. Затова съм ви казвал, че в синусоидата планините са Бащата, а долините – Майката. Който се изявява повече, отколкото се грижи за изявата на ближния, той тича по петите на Баща си, но Майка си не почита - забравил е как тя го е учила да ходи и да говори. Но това не значи, че Ние осъждаме планинските местности и страни, къ­дето няма дълбоки долини. И те са на своето място – радвайте се на всичко, което съществува. Ако ня­кой повече говори за себе си и за своите впечатле­ния, идеи, опитности, това е едно богатство, което трябва да оценявате. Това е съкровищницата на духа, на мъжкото начало, което е спонтанно, импул­сивно, несъобразяващо се с прославата на другите. Нищо, че не може да изслушва - затова пък пее омайни песни на мъдростта и опита. Ползвайте се от всичко.
А сега - починете и питайте.
9,40ч.
                                             

СЪДЪРЖАНИЕ
/