Книга 20

12-14.V.129(1993)г.
София

ДНЕВНИК 1993.3
(извадки)


Книгата на тази снимка е биография на големия японски мъдрец и посветен Онисабуро Дегучи – ученик на Учителя

17,15 ч.
                  В гората попадам на ясни и точни символи, че е определено да бъда за известно време в Русия, а после да живея в източна България. Всичко през следващите години се случи точно така.
           
Писане и говорене развихрят енергията плазмено, йонно, но не позволяват на огнетечната маса да се превърне в отливка. А сега светът изведнъж ще обърне всичките си камери към духовните хора и те ще трябва да устоят на види­мостта, въпреки основния си мотив и наслада да бъдат вся­кога неоткриваеми. Куриоз - само след три дни излязохме с Ноинна неочаквано в ефир… Някой ни командирова в "леярната"... Поредното прекъсване на холизациите е затваряне на Пещта, но точно затова и излизане от нелегалност. "Чудесата” заваляха като пороен дъжд. Трябва да се охлади ен­тусиазмът на една наистина неуправляема “наркомания” хо­рата да си четат и слушкат холизацийки вкъщи и да продъл­жават до безкрай да се разлагат с постоянните си кармични  "съквартиранти". Господ няма да търпи повече да Го лъжем в очите. Или си нов човек, или си лъжец – нищо повече! От сега нататък консумирането и свалянето на холизации без пряко въплъщаване в жив живот и в саможертвено Дело се обявяват от Господаря за "мистически онанизъм"! Да, преживяваш си го много сладко "оргазмът" от Истината, но си го консуми­раш сам или в кармично обкръжение – не в братска обмяна със сродни души. Ти си седиш във фотьойла самичък или неиз­менно с някого от по-ниска или крайно различна еволюция. Ти си четеш или слушаш от време на време Слово Божие именно в тази обстановка, не живееш в един истински свят. Истинс­кият ти брат и истинската ти сестра от Космоса някъде на­вън се гърчат от студ и глад, от  липса на грижа и нежност! Това обаче пред Небето е лъжа. Сега силно редактирам днев­ника си, но ще оставя тези думи: "Господ обаче не е такъв бу­дала, такъв балама не е, какъвто си Го мислим..."

По-нататък описвам нещата, които са се случили на 27 март. “Върнахме се много доволни. Изводът екогато нещо е дадено и хармонията присъства, Бог е с нас и всичко върви по мед и масло. Но почнем ли да виждаме недостатъците и осо­бено да ги изтъкваме, да търсим своето право; поискаме ли да останем по-дълго някъде, отколкото е определено – Бог се дръпва и нещастията започват.”

     Не бе ли тази благословена работа в духа на всичко, ко­ето вършим съзнателно под ръководството на Учителя, както бе и с прозорчето, и с пентаграмата, която сменихме и монтирахме правилно, и с надписите под молитвения връх, където добавихме онова, което толкова години след замина­ването на Учителя липсваше на братството - “Пази топли­ната на сърцето си”? И с кръглата маса, на която се съб­рахме да осветим Прозорчето (или то да освети нас), та още от следващия ден започнаха да излизат стотици снимки и съ­общения за “кръгли маси” в соцлагера и по света? Нужно ли е да изреждам неща, които ставаха веднага след извършваните действа и се знаеха от нас, регистрирани в осиянията като прогнози много месеци или години предварително? Това е оче­видно за всеки, който проучва системно осиянията. Тепърва има да се изследват беседите на Учителя и всички холизации досега и да се търси връзката им със събитията по света в момента и след момента на изказването им. Това ще е важна научна задача на бъдещите учени и окултни ученици. Те със сигурност ще открият и синхрона между изказваните идеи от Словото и космическия момент (програма с вкарани електронно свещени текстове, заедно с астропрограма).
Всъщност, масата е разтегателна и тогава я напра­вихме на елипса, а това повтаря формата на пентаграмната ограда в градинката на Изгрева. На елипсите, които напосле­дък Елма постоянно чертае. Даже с едно много закъсняло въз­поминание на майка ми, че Учителят ме бил галил някога по главата и ми бил дълго говорил  когато съм бил двегодишен, но не на самата поляна, а в гората при “Елипсата”. Имаше та­кава една братска пейка – като елипса. Това вече говори за много важно направление, свързано с профила на “елипсоида” или ясновселенската същност на хипервселената. Учителят говòри извънредно важни неща за двуцентровостта на елип­сата и на човешката душа, която я прави способна да се превръща от индивид в личност и да заема орбитално поло­жение - или поне равностойно тандемно. Преставаш да си "център на вселената", да гониш само свойта си мисия и своята изява, своето собствено щастие.

            Как да се съчетае принципът че ученикът заема винаги последното място, с необходимостта да се вземе участие в основополагащи и координационни дейности? Твърде сложно, но ние бяхме свидетели 40 години как един човек, когото аз лично боготворя, въпреки някои негови характерови особености, фактически движеше цялата грамадна организация на Брат­ството през тези трудни времена, без да се изтъпанчи ни­къде. Ние видяхме на живо как работи един Бял Брат! Той ни казваше и показваше, че истинският организатор на братст­вото получава вътрешен импулс, тихо и категорично го про­вежда сам, а тия души, които са чутки за Божественото, доб­роволно се събират около него, докато се проведе конкрет­ната акция. В следващия космичен момент Божественото ще подаде импулс другиму и чутките да се съберат временно на ново мястоТова е Божественият принцип на “Плутоновата” синархия, и по тази причина  амбициозните и тоталитаристите никога не са управлявали света истински.
Някога изнесох лекция пред групата на С., където ме заведе Лео, относно видовете управление: монархия, биархия, демокрация, парла­ментаризъм, републиканство, теархия, синархия и пр. Но Сашо Д. много мъдро ме коригира, като каза, че не става дума за власт, ако искаме да се различаваме по нещо от нещастниците, които управляват света, затова коренът “арх” би трябвало пона­чало да се изхвърли. Затова даже и “синархия” оттогава ми звучи подозрително, освен ако думата в корена няма друго значение. Ако е от “дъга” (арк), тогава е съвсем друга работа. Как обаче да се съчетае това със символния и фактическии акт на “предаването на ключа”?

Имотите са една фикция. Така че 5, 50, 500 или 500 квадрилиона декара на което и да е “братство” и организация без истина, благост, пламенност, нежност, разпознаване, приласкаване, отстъпване, редуване и безгранична отзивчивост са само една поредна територия на Дявола.
                         
            Докато не се смени думата “ръководител” със състав­ната титла “координатор поред или по жребий”, няма да участваме в такова "братство". Под “временен” Учителят подразбира ежемесечен, а даже и подневен координатор. "Цар за един ден"! Ние обаче по харесваме израза "Слуга за един ден" или даже "Последен парцал"...

След срещата си тръгнахме с Е.Д. и В. и походихме пеш. Е. каза, че остава без жилище. Кой знае защо, мъжът й А.Д. преди смъртта си го е приписал на брат си. Припомних й текста за V посвещение: “Който нищо свое няма, - като лъч неуловим, - той е Божи Син, той е Божи Син!”… и я поздравих с космическото гражданство...

Днес срещнах приятел, с когото не сме се виждали много години – беше със своя приятелка от П. Шанс 1/1000 да се засечем. Поговорихме си добре на тема разпознаване на Истинското Учение.Той разказа за една жена от Видин, която почнала да слуша касетите с осиянията и изведнъж по нея почнали да се лепят предмети, а мъжът й я взел за ненор­мална. Почнала да говори едни такива работи...

            По време на “маратона” си мислех, че като спра да пиша окончателно, нещата ще потекат като река. Желанието ми да описвам всичко, за да останело за човечеството, може да е много благородно, но Учителите, ветровете, птиците, дър­ветата пилеят богатствата си безгрижно. Който види – види; другото е айсберг под водата, като непонятната за мнозина самодостатъчност на мистùка, уханието на скритата теме­нуга. Отсега нататък се позволява други да описват какво става около скритото цвете, но самото то ще почне да ухае много по-силно, ако престане да пише. Чудото няма нужда от отчет. Много удобно за ленивите духом е да си го слушат вкъщи на касети и да си го четат лежешком, да нямат нищо общо с потребността и идеята да бъдем едно голямо се­мейство. Нещо повече: Учителят много често е съ­ветвал да не се разказват необикновените неща, които са се случвали постоянно около Него – разрешавал е да се разкрият едва след като си замине от тази Земя. Дали това е абсо­лютна липса на тщеславие или и нещо друго? Струва ми се, че пак опираме до въпроса за съпротивата на Небето срещу нагона ни за получаване и даване на доказателства. Напротив – истинските мъдреци и мистици крият с всички средства не­обикновения си живот, извънредните събития, които предиз­викват, пряката си връзка с Небето. За простосмъртния е трудно да разбере тяхната психология - на нас ни се иска всяка трошичка Присъствие и Чудо да бъде експонирана пред другите – за да се възхитят, да повярват. Изцеленията, По-летите, Чудесата не трябва се разказват и описват и по друга причина: те се случват предимно с хората, които  живеят и пътуват с Пришълците, а не с кармичните си симпатии.

            Снощи помолих вътрешно да бъда събуден точно в 3,5 ч. и това стана, въпреки маратона пеш с тоя крак от Павлово до центъра през нощта. Бях сънувал много драматичен сън. Намирах се на върха на една остра планина, а долу – град. Закрепил съм се точно под върха като алпинист и правя нещо там – натъкмявам, размествам, знам че е важно. Едва се държа, но внимавам да не падне и камъче, понеже долу мина­ват хора. По едно време сигурно съм натежал и започна да се от-къртва грамаден блок на върха, на който висях. В послед­ния момент успях да мина вляво и се спасих. Скалата обаче полетя надолу и аз завиках с все сила, дано ме чуят долу: “Спасявай се, пази се, скалата лети!”… Успях да се кача на върха, но се оказа, че има дупка и аз влязох вътре. Отвътре бе не планина, а здание – шеметен небостъргач с прозорци... В същия миг там се появи “Главният” – не Учителят, а  “президентът” или “кметът”. Той е благоразположен към мене и ми предлага да избягам, сочейки един прозорец. В същия миг отдолу, по стълбите, тича млада жена в червено. И тя като мен е “еретичка” – и нея я гонят да я убият. Аз я хващам за ръка и излизаме на перваза на прозореца на не знам кой си сто­тен етаж. Как се озовахме долу – не знам. На първо време сме сами. Не бягаме, а спокойно, с достойнство вървим. Задават се едни момчета с камъни в ръце, а после и разярени възрас­тни и викат: “Ще дойдеш ли?!” – искат да ни подкарат към “долния площад”, за да бъдем линчувани или убити с камъни. Даже някои искаха още сега да го сторят, но нашето спокойно поведение парира ръцете им с камъните – оставаха си така, вдигнати във въздуха. Прииждаха нови и нови озверени, но като по чудо се усмиряваха и пускаха камъните долу. Това бе сънят.

След паневритмия, в гората, срещнах един пойнтер с разноцветни очи, на който дадох хляб. Господарят му ме укори остро – направил съм бил най-голямата грешка. Така то можело да тръгне след всеки, а те тъй много се оби­чали, че той не се виждал без кучето… Изтъкнах му разли­ката между кучетата и хората...

Възражението на хората от левия път е, че в Америка не ценят нещо, което няма престижна цена. На мен пък ми се струва, че Господ не цени такива ценители и за тях няма място в Новата Вселена. Бог не иска да има последователи-клиенти. Думата “клиент” е като мръсен цинизъм в устата на духовния човек. Иисус не е определял тàкси за чудесата. Като не може някой да привлече чисти хора, той започва да прив­лича купувачи. На мен ми се струва, че старозаветните про­дават, новозаветните купуват, праведните обменят нату­рално (бартерно), но единствено учениците раздават както ябълковото дърво. Може да си не кришнаит, не “бял брат”, не “гуру”, но и ангел Господен – не раздаваш ли и не се ли разда­ваш докрай без да се замислиш, ти нямаш нищо общо с човешкия облик.

            Сега започвам окончателно да разбирам защо Елма спря работата върху Словото – няма физически и душевни условия за работа. В мига, когато чашата отново преля, той прати “Стрелата”, подпалена, за да ни разгони пак. Обвинени­ята в кражба отпадат – дрехите на Д. се намериха в палат­ката. Дали се е разкаял и ги е върнал - или тя ги е била бут­нала под дюшека, – неизвестно. Нямаше време и да работим градината, страшно буреняса и сега майка ми, почти 80-го­дишна, върши сама тази работа. Спря и токът, та си стоп­лих яденето на печицата за дърва, която донесе Данчо на гръб чак от Пещера, защото си имам беднички роднини и духовни приятели. Както и един кръстник, православен християнин, който се върна от Америка и си направи фирма. Зна­еше, че съм пробивал бойлер от реката с тъпа кирка, за да си нап­равя печка. Той е много набожен и твърди, че един ден ще от­говаря за душата ми, когато се изправим пред Христа, за­щото ми е бил “отец” на земята...

            Днес си мислих и за коректорите на Словото.  Благо­дарни сме им, че не взимат пари, но те няма откъде да знаят, че Елма си има своя, динамична граматика, която се изменя според космическия момент и по приумица на абсурда, въпреки че приема някои разумни положения от канона и ефимéрията на човешката граматика.

            Интересно – отново синхрон с Ноинна. Докато съм сънувал съня с падането на скалата от върха на онази пла­нина или небостъргач, тя ме е сънувала, че съм в някакво “заклещено” пространство, но накрая паднал благодатен дъжд и помогнал да се измъкна от там.
Слизането на хората от такава шеметна, опасна висо­чина, се потвърди и от една случка два дни по-късно. С Ноинна  оти­ваме уж на “Бал с маски”, а в операта тече заключителният тур на конкурс за народни танци - ”Зорница'93” Курдисаха ни пред камерите, които предаваха на живо: все нашите фи­зиономии снимаха – виждаше се на дисплея – като “избрана” публика... Никога не бяхме виждали такава постановка на “Бал с маски”... Контрастът с очакванията ни беше голям, но скоро играта, костюмите и музиката ни грабнаха и даже ни изби­ха сълзи от гордост за България. Извод, много важен извод: ударил е 12-ият час да слезем сред народа и да излезем даже в ефир. Този епизод сякаш повлече крак - после години наред ни викаха за интервюта по телевизията... Небето ра­боти по неподражаем начин!

            Накрая ми се иска да приключа завинаги с писмовната дейност (ако е рекъл Бог), като се опитам да си отговоря на един много тревожен за мен въпрос: няма ли да останат огорчени най-близките и любими приятели (Б.,С.,И.,В.) поради това, че не дойдоха лични послания за тях? И аз много желаех да се получат, но имаше запрет, докато не приключим с оформянето. Вътрешният отговор е, че специално тия при­ятели ще получат “осиянията” си в друг вид – като реални преживявания и подаръци, като някаква много приятна и вълнуваща наг­рада - на практика. Сега въобще започва такъв период за мнозина.

            14.V.1993г. Днес към 9ч. дойде М. с трабанта и оти­дохме до Плана, защото е забравила там три туби с вода при изворчето. Говорихме за книгата, която тя издаде за панев­ритмията – такова блестящо издание! Попитах я само защо са написали отгоре “Учителя”, а не “Учителят”. Тя каза, че след консултации с най-компетентни лица, редакторите потвърдили “канона”, че трябвало да бъде с непълен член. Тук пак изниква едно изключително родно и "братско" явление: правят се консултации с външни екперти, докато в най-вътрешната ни група има хора със стаж като учители-бъл­гаристи, редактори, завеждащи редакции и защитили грама­тически и стилистични изследвания в най-престижни инсти­тути.
В защита на непълния член при "Учителя", кабалата има само едно оправдание: буквите са 7. Но, думата “Учите­лят” е точно съответствие на оста на интегриона, и от дясно на ляво съдържа: Тот, ясновселената, Любовта, Елма и пр., докато се стигне до универсума. Без дясното “т” се полу­чава Учител без връзка с Отца и с Абсолютния Дух - ясно е кой “Учител” е такъв… Учител с непълен член е допълнение, а не подлог - импотентен, без силата да създава монади и све­тове. Учителят е Подлогът, Той никога не може да бъде до­пълнение, защото е равнобожествен. Освен ако не бъде трактуван като допълнение на ученика, тъй като няма Учи­тел без ученик, но това е твърде сложен философски въпрос и в случая не касае дясното “Т”. И да е така, именно Той е су­бординаторът, а ученикът е подчиненият. Наистина, Учите­лят казва, че ако би имал само един истински ученик, то Той би повдигнал Земята, но аз мисля, че ученикът е символизиран отляво, като буквата “ч”.*
____________
– чистота, честност, чедо, чакане, чалъм, чанта, чарк, час, част, час­тица, частност, чатал (буквата “У” и “ч”), чаша, чвор, чебър, чевръст, чедо, челяд, ченгел, черен (черната дъска и нощното небе), червей (смире­нието), червен (ученикът може да бъде мощен като Бога и едно с Бога), чергар, черда, чернозем, черпя (и в двата смисъла), чертеж, черта, чертог (особено небесния), черупка, чет, чета, четири, четвърт, четен, четец, четка, четмо, чин, чиния, чиновник, чип (в електронния смисъл), чапкънин (има и такива ученици), числен, числител, число, чистокръвен, чистоплъ­тен, чистосърдечен, читав, чистилище, читалня, читанка, читател, чифт, член, членство, човек, човеколюбец, човечен, човещина, човъркане, чоплене, чоп (жребий! – светая светих на ученичеството и въобще на Школата, Урановата сфера, универсализацията, играта), чрез (методика и методология!), чувам (основно качество на ученика), чувствителен, чув­ство, чудат, чудак, чудесен, чудноват, чудотворен, чудо, чуждо, чужденец, чуждоземен, чужбина, чукам (за да се отвори Вратата), чупя (навик на ло­шия ученик), чучур, чаир (ливада), чакъл, чакмак (огниво), чактисвам, чал­дисвам се, чалашкън (трудолюбив, работлив, прилежен), чам(лодка), чам­люга(топка), чамуга (сопа), чан, чанак (паница), чáндия (таван, покрив), чапá (мотика, копачка), чапраз и диванчапраз (ученикът иска и умее да стои така пред сродната си душа, приятелите и Истината), чарé (цяр, лек), чаролеен (ди­вен, прекрасен), чарпалак (клòни за горене), чаяние(очакване), чеперáст (разклонен) - и пр. и пр. и пр.

Подадох се на изкушението да изреждам куп Уранови думи откъм позицията на ученичеството, в духа на мечта­ната бъдеща научна работа за астрологически речник (граду­сова, минутна и посекундна символика или по друг темпорален кри-терий  чрез лексикографски анализ.
 Така че, дали ще пишем на кориците “Учителят” или “Учителя” не е без значение, въпреки аргументите на грама­тиците от левия път. Затова държа, последната дума преди печат да има холизаторът, който спазва закона за глъбин­ната граматика и вариантния правопис, в зависимост от им­пулса и космическия момент. Само така Словото ще предаде идеята и енергията неизвратени и без отслабване. За съжа­ление, осиянията са вече обработени от други и остана нена­ченато обещаното диктуване за граматиката на Елма. Това обаче не означава, че тези въпроси не могат да се изясняват в разговори – при срещи и екскурзии. Изглежда това е стра­тегията на сложената “Точка” – да накара истинските да се навъртат без умора около “чучурите” на Словото, за да спо­делят с тях не само ксерокси и касети, но жив, сочен, ярък братски живот! Не да се разхождаш сам в гората или по булеварда със слушалки и да се дивиш на холизациите; а да пиеш донасита от изво­рите.  

 За Радой съм убеден от опит, че е вторият маг в България след един Човек, който си отиде. Убедих се лично, че думите на Ралин имат сила да се осъществяват. Може би не слу­чайно той ме помни вече 18 години и сигурно още ще ме поздра­вява, ако се срещнем по улиците, след като водихме само един разговор в СБП, когато работех там през 1975. Бях му показал дипломната си работа, в която споменавам за Радой като за прероден Езоп и той ме попита откъде знам...
 За Емилиян Станев се убедих, че е ясновидец, тъй като засече една светла аура в секундата, когато му мина пред очите през един процеп на стълбите – и едва не падна от из­ненада. Никой друг от присъстващите в “Сивото поточе” (ка-фенето на писателите) не видя това нещо нито за миг в продължение на една година! Всъщност, не съм прав – хората, които споменавам, го видяха все пак по един или друг начин.
Имам такива наблюдения и за Блага, и за Валери Пет­ров, и за Александър Геров, и за още няколко серафима на Зе­мята, които имат зрящи души и мигновено разпознават сво­ите побратими, дори когато не са толкова талантливи или признати като тях. Ефрем също разпознава. Йордан Милев – също, Пантелей Зарев, Любен Дилов, Вътьо, Добри Жотев, Младен Исаев, Станка, Владо Зарев, Кинка Константинова, Георги Константинов, Пламен Цонев, Радичков... Дори и Бого­мил – въпреки всичко, - защото кръвта вода не става. Той е проблемен алохим и ще изкупи до голяма степен кармата си, ако сега пусне продължението на “Кръвожадни” на баща си и другите му скрити работи и сам напише истинската си биография. Боян Папазов също е летец, но напоследък не го виждам в световете, в които летяхме преди години (и не знам, и знам защо). Божидар Божилов също е серафим на Земята. Мога да кажа същото и за други наши и чужди поети и пи-сатели, от които имам лични впечатления. От художниците съм сигурен за Босяцки, Мира Йовчева, Антон Петков, Маргòто, който по­чина; за Кеазим и Сюлейман. Има и много други, заради които Земята още диша, но не ми е работата сега да се отклонявам повече. На запад Ричард Бах е наш, да не говоря за други. В Ру­сия – Евтушенко. Ако почна да говоря за Русия, няма да свърша тия редове никога – затова искам да ида и да си умра в нея. Там сега има не само херувими, както винаги, но е пълно с още повече серафими, илухими, алохими, архидеи и даже ело­хими! В никой друг народ няма повече от нашите! Но там днес са се въплътили и почти всички тъмни – целият личен състав на йерархиите от пъкъла, - за да попречат, ако могат, на из­риването на парите и властта на бунището на вселената.

            Под чешмичката в Плана почувствах, че трябва да сляза под три грамадни буки, защото усещах нещо тайнст­вено и голямо там. Невероятен див салон и дива сцена! Предста­вих си мигновено как би изглеждала някоя наша дива пиеса или дива рецитация през дивата сèдмица на това място, когато по диво облекло запалим там диви огньове…("Дивата" седмица е всяка четвърта след новолуние). Микросцената е ве­ликолепна, величествена, “потресаваща”, гледана изотдолу: две буки отпред и една дебела отзад, с два входа за артис­тите и буковина от корени като водопади! Знам такива свръхсилни места и на Рила, в Пирин, по дефилето (например Черепиш и Кунинó), и на много други места, където може да се направи цветомузика и светомузика по скалùте с подхо­дяща дива игра на "диви" актьори, от която душата на зрителя с монада да се изтръгне през сълзите незабавно и да полети към Вечното. Трябва да си поговоря с Асен и с магистър Стоян Г. (той е в Полша отново) по тези въпроси – как се прави див театър. Не са необходими мощни прожектори, техника, - достатъчно е да се палят цветни огньове. Има начини, стотици. Най-голя­мата ми мечта е да направим Пенталогията на Крижановска на сцена, а може и да се заснеме, както и въобще “Чудаците” (Библиотека "Прекрасни чудаци").

Друго, за което мечтая, е след обстойни изследвания по лингвистика и фенология (науката за сезонните изменения в природата) да се направи строго научна система на символо­гията, по която да се програмират картинни хороскопи и муви-хороскопи с компютърна графика (художниците и ани­маторите могат всичко). В тях хората  ще виждат разви­тието на събитията в живота си предварително - симво­лично на дисплея (във филми и картини). Ако японци и амери­канци докопат тази и още много други идеи, те ще го напра­вят за от-рицателно време. Но само ние можем да дадем ис­тинската символика, с която Природата говори наяве, и в съ­нищата ни, така че тия астрокартини и астрофилми по ком­пютърна програма да имат и магическо въздействие. Като упражнение за забавачката ще бъде конструирането и прог­рамирането на астрокартина на стената, която бавно ще се изменя. Ветровете и поточетата, животните, които ще изс­качат и хората ще са по-бързи и ще са в синхрон с лунните еферемиди и въртенето на Земята. Удивените зрители ще забележат, че на астрокарти­ната небето се покрива с облаци точно в момента, когато това става и навън, по­неже Сатурн разваля времето, а ефемеридите ще подадат образи за точно такова време. Няма да има пряка връзка с метеорологичните уреди, макар че може да се направи и такава играчка. Това ще бъде триумф на науката!

МОК (Младежкият окултен клас) си е за млади хора до 28 години, точка! И то за неомъжени, неженени и неосъждащи нищо и никого даже и насън; при това – с лица и тела перфек­тни, одухотворени, красиви, прекрасни. Основно изискване за Младежкия клас е да живееш сам в самостоятелно жилище – дори и хралупа. Не че не приемаш гости и не ходиш по гости, но принципно живееш сам. В МОК могат да присъстват и майки с необявени и напълно неизвестни бащи на децата им. Нещо повече – които никога и с нищо не са дали на физическия баща на детето си да разбере, че именно той е бащата. Само една дума да му е казала, че е длъжен с нещо, само един поглед осъдителен да му е отправила – край: изрината е от Класа на Небето! На Земята може да живее и в стаята на Учителя – тя е в ада.
 Венно обаче дълги години ни е говорил и за един дубъл на МОК – т.н. “Специален клас”, който важи и за ученици над 28 години. Ако са запазили изцяло или до голяма степен свежестта и пропорциите на младежкото си тяло и са здрави и жизнени, одухотворени и добри по сърце, те се допускат в Специал­ния клас. Той също може да функционира в петък сут­ринта, но на други места - в никакъв случай заедно с Младеж­кия, освен веднъж месечно за обмен и гостуване.

 Напнал се някой амбициозен да води молитвите и съб­ранията, да свири и пее несменяемо на паневритмията, да лидерства в  окултните упражнения и да изказва авторитетни присъди като квестор, защото бил много напреднал и го напъвало отвътре… И това не е забранено, да може една душа да се почувства значима, да има отдушник, но такива комсомолци се допускат най-много до Неделния клас, даже не и в Общия. Даже и да си мислят, че са за Специалния.
Небето поддържа два Общи класа. Единият за всички без изключение, стига да са въздържатели и вегетарианци и да приемат Учителя за свой единствен Учител; да ходят на планината, да посрещат изгрева и да ходят редовно на панев­ритмия. Там никой няма право да спира и характеропатите, и лудичките, които сами си взимат думата или влизат в цен­търа на паневритмията. Но има и един Вътрешен Общ клас, в който лудичките и самодейците не се приемат – просто не се канят, за да няма дандании и огорчения. Затова там вече то­ковете могат да отидат много нависоко. Може и трябва да има само един характеропат на 12 души – за отдушник. Ако някой прави сцени, групата тихо се разотива и се събира на угово­рено друго място. Неделните събрания от 10 часá са за всички – и за неуравновесени, и за оглашени, и за любопитни от света. Там могат да идват всякакви.

 Днес,16 май, нещо не ми се ходеше на паневритмия и замалко да я пропусна, защото исках да си пиша тука; но из­веднъж скочих като ужилен, защото усетих, че някой в гората има нужда лично от мен. Даже тичах към рейса, защото бях закъснял и не се надявах да хвана началото на паневрит­мията. Шофьорът караше като бесен – тогава още не разби­рах, че е заради една душа в криза. Дори не спря на някои спирки, въпреки че чакаха пътници. Пристигнах точно нав­реме: вече свършваха шесторката. В. си тръгваше разпла­кана и страшно огорчена, защото Й. я бил изпъдил и навикал "по братски" заради черното й палто… Като забелязах, че самият той носи черни обувки в момента и черен пуловер, разбрах как бих си поговорил пред всички с него, ако й налети пак... Успокоих я, казах й нещо от Учителя за ползата от чер­ното и я поканих на танц. Пролетната буря отмина – тя се усмихна, успокои се, даже запя.
Има по няколко лудички не само при нас, но и във всяко духовно общество. Те ходят по нервите на всички, които не могат да се вживеят в ролята на доктора в психиатрията и им се хващат. Ако лекарят се впрягаше така на всеки болен (каквито са и всички негативисти без изключение), къде щеше да му излезе краят? Някога бях чел лекция и проведох успешни упражнения пред приятелите по усмиряване на такива не­щастници, защото те, в действителност, са болни и човек трябва да е майстор в момента, за да превърне напрежени­ето, кучешката драка, в безобидна смешка. Да отклони вни­манието на пострадалия към нещо добро и интересно, да го поласкае, без да лъже, изтъквайки доброто в него. Като ма­гия действа реплика в негова защита: ”Не му се карайте, той е прав, напълно прав от своя гледна точка, ама вие не го раз­бирате!” – И като хванеш така поводите на Дорчо, и като почнеш ласкаво да го гладиш по врата, Дорчо изведнъж се ук­ротява и ти се усмихва, и даже те близва… Душата му, ра­зумната му душа или неговият ангел ти се отблагодаряват за това, че не си се хванал и ти на хорото на духовете, а си намерил начин да погасиш огнището чрез разбиране и любов. Има и такива саможертви: още преди паневритмия да пока­ниш лудичкия на чай с пасти и така да освободиш хората днес от поредния инцидент. Понякога разгневени братя бият тези нещастни приятели и даже ги влачат по земята из калта!  А къде-къде по-опасни Дорчовци са били  укротявани с такт – Дорчовци, които заемат ръководни позиции и са, освен с диаг­ноза, и крайно умни и барутлии и ако усетят че започваш да ги навиваш на пръстчето си, могат да те изхвърлят през прозореца... Ако си още неопитен, в най-добрия случай ще ка­жат, че им се подлизваш. Тъмните духове или обсебените не търпят хармония – те искат, търсят и предизвикват данда­нии. В редки случаи се налага да му викнеш, ама да му викнеш! – та да му направиш кеф. Тогава изведнъж те признава за приятел… Разни са случаите. Инак автоматично пуска клю­ката за тебе и ти си вече на устите на "братството" и в мрачните им погледи, (нали си от "черната ложа"...).
               
Всеки мой сън е като епизод от широкоекранен стере­о-филм с най-малко квадрофонúя - и ако се направи на кино, не­вероятно ще бъде… Стоя си аз пак, на 14 срещу 15 май тази година, на "балкона" от сънищата си и съзерцавам. Срещу нас на "Самуил" няма здания, а небе с хоризонт. Прииждат бурни, драматични, тъмни облаци, а отдолу – чисто небе. Слънцето се показва от време на време и рисува такива дивни контражури, че аз само дебна с една “Екзакта” кога да щракна, че да хвана най-хубавите моменти... Кой знае защо, на стотина-двеста метра отпред има паметник – тъмнее на фона на залеза (въпреки че там е юг), величествено и носталгично. Не знам защо тази статуя на фин, замислен и гениален мъж от класи­ците (така я схващам в съня си), въпреки че поради насрещ­ното осветление не се различават лице и черти, ми е особено скъпа и близка. Накрая успях да направя чудесен къдър и си въздъхнах, сякаш се разделях завинаги с нея. Източникът си­гурно би разтълкувал съвсем точно какво значи това, но и аз усетих някаква странна и сладка хипноза в себе си.
            Изведнъж в съня си се озовавам високо в планината, за­едно с най-близките си приятели и Венно. С нещо наше си се занимаваме. Привечер. Внезапно долитат два хеликоптера със запалени фарове и се приземяват. Слизат десетки ба­ровци и чужденци, въоръжени с ловни пушки. Носят си и жи­вотните за обстрел – дърветата се напълват с маймуни, не­бето с птици. Приятелите си тръгват надолу, а аз се заба­вям нещо, не знам защо. Долу оръжието е разхвърляно в кръг – компанията първо малко ще се повесели. Аз съм вече във въз­духа и ей сега ще полетя с тялото си да догоня своите прия­тели. В дясната ми ръка се появява красива, орнаментирана ловна пушка, и аз политам, на вълни на вълни, според терена, на 20-30 метра височина, надолу по планината. Дали първо няма да се справя с ловците, без да ги убивам?... Дали няма само временно да ги приспя?... Значи ли нещо това?

            Може би идва моментът да извърша нещо неопису­емо трудно за мене: да спра да изобразявам! Да озаптя Южния възел в моя Трети дом. Да не отразявам красота, чудеса и съ­бития, размисли; да не записвам даже осияния. Неимоверно трудно! Аз – който за една видеокамера съм готов да подаря пре­раждане! Хем знам, че некротехниката и описанията пречат на действителното летене.

            По долу преписвам едно стихотворение от Ноинна, което касаело мене - според думите ù. То е един странен отговор на моите въпроси на­последък, с много и дълбоки загадки. Отказвам се да го коментирам – там има трудно разбираеми неща даже и за мен:

Не ми подарявай пясъчни кули,
            нито окичвай косите ми с мъртви цветя!
Не укорявай сърцето безумно –
нима носи вина Любовта?
            На фара безсмъртен притихнала,
 чакам свършека на света –
 та да забравят сърцатите Хищника
            и да възкръснат умрелите не по своя вина…
 Забравила протегнатата длан,
 изплитам си пътека от цветя
 и гмуркам се във вечен Океан.
 Там няма хора, ни поля, ни дървеса,
 там няма възможност и можене,
 там няма ни зли, ни добри;
 там секва излишно тревожене –
 там само сърцето гори!
 Там щастието вечно е –
 там няма надпревари и лъжи,
 там скъсал си завинаги със всичките
 ЧОВЕШКИ ДОБРИНИ.
 Там всеки НИКОЙ е
 и всеки НЯМА своя дан;
 Там всички чудеса са стихнали –
 там има само звезден ОКЕАН.
 Оттам донесох ти искрата;
 там светя в теб –
 за да гори Звездата.
 Не дарявай ИСКРАТА си
 със вълшебства за родени.
Тя никога не се е раждала –
                           нея просто я има.
Дари я със забравата за всичко понятно –
за да се върнеш при себе си!

Написано от Ноинна на 2 май 1993г. в 17,50 ч.

СЪДЪРЖАНИЕ
/