Книга 20


6.V.129(1993)г.
София - Изгрев

ЦОЛÓН, АСУИН И ИНФЕРÓН

(Това е един от материалите, спасени от приятелите. Той е щял да бъде замразен завинаги от получилия го или направо унищожен от него, понеже тук се говори за личността и творчеството му. Възприемал е това като "подсъзнателна самовъзхвала", не е вярвал, че говори Елма. )


8 - 12,25ч

Тая нощ сънувах пак, че съм в затвора... Казвам “пак”, за­щото много пъти съм се озовавал насън в различни затвори и преживяването е много силно, както и когато съм се сънувал в ада. Колкото и да е странно, доминира чувството за безгра­нично щастие, както беше и когато бях в казармата или на най-тежките обекти: хамалин, строител, изолировчик по пок­ривите и по тръбите на тецовете, стрелочник между вагоните, формовчик в ЧЛК, тро­лейбусен шофьор и др.. (Тук Източникът в момента настоява, към съответнита година в осиянията да включа не само стихо­вете и фантастичните си разказчета, не само диапозитиви и пр., но и прословутия си “Дневник на тролейбусния шофьор”... Аз не го пазя, но трябва да питам Драго или братовчедката Беба – известната журналистка от "Дело" Стефана Билдирева. Тя го бе дала на най-главния и той казал, че такова нещо ще бъде оповестено само през трупа му... Там описвах мъките на водача в градския транспорт и на пътниците; далаверите на шефовете и колегите. Как, например, предно колело на тролея тръгва самичко пред него или спирачките не сработват, ако човек викне журналисти... Как подпирах по спирките колелото с едно паве, за да не тръгне трполеят сам, а вътре пълно с пътници... Как работехме по две смени – и пр.)
И така, тази нощ влизам доброволно в един затвор и моментално включвам на "върховно щастие”, без да знам защо. Може би защото съм “Риба”, съответна на ХІІ дом – зат­вори, болници, лудници, тайни врагове... Вероятно защото тогава човек остава сам и се стяга до максимум, за да из­държи. И – най-вече – понеже там има възможност да се по­мага най-много. От съня помня само това, че първо попаднах в някакво външно здание на затвора и обикалях навсякъде, но не можах да намеря моята килия и “моите” хора. После изведнъж се сетих, че търся именно “вътрешния” затвор, където режи­мът е най-ужасен и затова блаженството там е най-силно... Не мазохизъм, разбира се, а мисълта, че там има трима-че­тирима ду-ши от “нашите” (кои “наши”?), заради които си зас­лужава да лежи човек и 20 години – да го изтезават и да блъска с кирката из рововете като последен роб, както беше в казармата. Не мога да си спомня подробности, но имаше много перипетии - трогателна фабула... А може би и понеже чета вече деветия том на Рокамбол?...
После сънувах, че на “Пи­ротска” говоря с някакъв железар с малко дюкянче, може ли да поправи всичките ми чадъри... Отидох вкъщи да търся разва­лени чадъри и ги измъквах изпод купчини багаж чак до тавана – като че ли се готвехме да се изна-сяме. Изкарах и няколко чифта ски – за поправка на кантовете им...
 Понеже се каза да записвам всичките си сънища, видения и фантасмагории, пи­там и за този сън - случаен ли е или има някакво значение? То на Земята ние поначало сме в затвор: преживяването, ко­гато те прекъснат при сваляне на Слово, не е по-малко раз­диращо от клещите на палача, когато ти вади сърцето.
На вратата съм си закачил цитат от беседите (това вече не е сън...):"Един юнак ко­паел тунел между две царства. Ако в това време някой го зап­риказва и той се обърне назад, изкопаното място се зат­рупва и той трябва да започне отново." (Из “Изворът на Доб­рото”, с.61). – Нула резултат: всеки го чете и продължава да прави и говори в стаичката ми каквото си иска...
Вчера, когато идваше най-интересният синтез на словометрията и конкретното разграничение на аргумен­тите и формулите за “оглашени, вярващи и ученици”, пак тук се шеташе, влизаше, излизаше и говореше, въпреки че “сък­варти-рантката” ми има и палатка в градината, и стая в съсед­ната къща. По този повод, с големи сини букви над и под чер­вените (относно “юнака”), написах: "Затрупаното е пла­нина – нямам сили вече...". И това, раз­бира се, не оказа ни­какво въздействие. Има хора като в хип­ноза и на тях не им действат никакви аргументи в полза на Словото и никакви идеи за “ИЖР” (индивидуалния жизнен радиус), “редуването, вместо ревнува­нето”, както каза снощи Зорница – и пр.
Мръсните психики мо­ментално ще възприемат последната фраза в най-вулгарния смисъл, без да приемат истината, че редуването на само­тата с най-разнообразни аури е изворът на мла­достта и жи­вота. Може ли да се отговори нещо и по този въпрос?
 От­давна не съм записвал случките (а те са лавина) и не съм пи­тал. Въпреки проблемите, изразявам безкрайна благодарност за непресекващата грижа и на по-деликатни хора, изпратени от Бога. Те не стоят  денонощно, вкопчени в тебе. Благодарни сме за предзнанието за много конкретни неща; за вдигането на погледа, когато в рейса ни гледа непознато момиче - най-сродна, прекрасна душа - и ни казва: “Другия път заедно ще ме­дити­раме...” - и пр., и пр., и пр. Благодарим и за най-чудните писма, които ти оста­вят любими скъпоценни души с кода “МТО” (Много те обичам!...) – и пр. Така че  живо­тът тук е и проблемен, и чудесен.
Ето, от два дни пак няма какво да се яде и от глад изхарчих една сума, която би трябвало да ми е неп­рикос­новена. Отгоре на всичко, с останалите пари направих подарък на З. и я заведох на кино... Казах си: "Както сега правя това за едно съ­щество, лишено от баща, тъй и някой в Москва ще стори същото за Л. и И." Нали така ни учи Толстой в най-гениалния си разказ “Чем люди живы": спасението иде от любовта на Бога – т.е. на “чуждите” хора.

   Ето какво каза Елма:
- Направо ти казвам: сънят значи ново затворни­чество, поправка на защитната система и поправка на "кантовете", за да слиза скиорът в ада без па­дане. "Затворничество" значи да започнеш работа. Не само защото се раздираш от глад и невъзможност да си плащаш издръжките, но и защото чрез новата си работа ще срещнеш още няколко сродни души в "затвора", които са Мои.
Под "дъжд", в духовната символика се разбират ан­гелски чувства. Дъждът е необходим, но не посто­янно. Така, както теб те обстрелват с постоянна при­вързаност, вече става духовна киша, мочурище. Ако престане да се влива поне малка рекичка, получава се блато.
Изворът, ручеят, потокът, реката – това са не духовни, а Божествени символи, колкото и странно да ви изглежда това. Изворът блика изот­долу – откъм ултравселената. Дъждът пада откъм супервселената. Следователно, който сънува река, свързва се с Божествени чувства. Много скоро ще го обикнат и ще обикне по Божествен начин. А в една река не можеш да се окъпеш два пъти. И дъждовните капки са различни, но облакът дълго време е един. Като се смрачи небето – и може да те вали така по­някога цял живот!
Има схлупени чувства, които над­висват над сърцето и душата ви за години и десети­летия, понякога и до края на мизерното ви същест­вуване. За да избягате от тях, трябва да пътувате надалече – на другия край на света! Ала който не е смел да пътува, смирява се с мрака над саваната или с полярната нощ – месеци наред, половината ви жи­вот – и си остава под стряхата да гледа нечие мрачно присъствие. И да му капе над главата все една и съща монотонна реч... В края на краищата доброде­телите ви прогизват, талантите ви прогизват, на­деждите за разнообразно щастие прогизват - и вие вземете, че се сбабичосате... Ако човек не си поправи чадърите, след като няма смелост да замине; ако не си потегне кантовете на ските, непременно ще му пораснат тлъстини, погледът му ще стане мрачен, сърцето му ще се удави.
Сега разбираш ли защо като малък виждаше и напоследък виждаш онези необятни реки от зла­тисти звезди, които текат ту наляво, ту надясно в панорамата на Космоса? - Това са съществата, твои побратими, които се наричат “хостонни”. Такава река от Ангели на Разнообразието обикновено мени полярността си, когато повее вятърът на Случая. За-това ти ги виждаш да тръгват внезапно надясно, след като са текли наляво – и обратно. За яснови­деца това са същества, но мънички – като светливи точки, в рамките на земното му зрение. За един дух с космично съзнание, щом си затвори очите, той се разширява мигновено в просторите на космичната нощ и през него започват да минават с невъобразима скорост милиарди и милиарди звезди. И това си го преживял, но то е само преход от ІІІ-то измерение към четвъртото. Щом излезеш в хостонното поле – ІV-то измерение, – разширението престава и започ­ваш да виждаш “реките”. Ти стоиш като на “балкон” във вселената. Държа да напишеш тук ония стихот­ворения, в които отразяваш това.
- Точно тук – посред самото осияние?! Когато тече осия­ние?! Това не е ли...

- Да, точно тук! Ще включиш да тълкувам не само стиховете ти и “фантастичните” ти разкази (един­ственият комплект е у С.П.), но всичко до шушка, разбра ли Ме? В тях има толкова много асуин, колкото се среща само в поезията на Тагор! Ще включиш и въз­ванието към свободните майки, и пиеската за деца, и романа. (“Професия за Резиденти”: намира се в дър­жавна сигурност – не знам дали там не е унищожен; у Мирослав стажанта – колегата от тролейбусно депо “Искър”; у Вили Елгарт в Ню-Йорк – в него включих за пръв път “Евангелие на Мария Магдалина”; може да има и у Соня в Англия).

- Ще включиш – ако щеш в микровид – дори и “Днев­ника на един тролейбусен шофьор” - към съответната година! Всичко това ще изчетеш и в касетите! Няма да те е срам! Да ги е срам ония, които съзна-телно блокират творчеството ти, за да не побледнеят техните бълвочи пред него. Аз държа лично на от­чет всички отделни лица и редактори, които са зам­разили дори един ред, написан от серафим; дори една малка картина, нарисувана от хостонен гений! Аз лично провеждам кармата на такива плъши души! Защото те лишават планетите от тъй необходи­мия асуин, противопоставящ се на “инферона” в съв­ременната естрада, радио, кино, телевизия и пр. Инферонът днес е много по-пробивен от асуина, опомнете се! Само 10 цветни фотоса, снети от “хостон”, излъчват от оригиналите си толкова асуин, колкото е необходимо да се претопи адска ра­дио- и теле-бълвоч в продължение на петнадесет месеца! Ако се откопират, най-после, всеки кадър ще усили въздейс-твието си от самото увеличение поне 500 пъти. Ако пък дам текст към всеки подобен фо­тос или картина, можете да си представите накъде ще тръгне съдбата на Земята ви! Но стратегията на пъкъла предвижда на сияйната красота да не се дава ход или тя да бъде продавана на парче.
Прода­деш ли една картина, тя се налепва грозно с “ин­ферóн” – черно вещество от пъкъла, натъпкано с най-гнусни същества от Морето от Азове. Асуинът не може да пробие през такъв кошмар и, понеже е безсмъртен, заспива. Като подариш тази картина, чернилката пада мигновено! Така е не само с произ­веденията на изкуството, но и с всяка вещ, която сте си купили. Само че във вещите асуинът е тол­кова, колкото е асуинът в техния дизайн. Има едно друго ясновселенско вещество – “цолóн”, което е ве­щество на Истината. То е баща на асуина. Но сега препиши тук двете стихотворения.
Междувременно, Източникът говори и за налепването на някакъв “антицолóн” по молитвите и песнопенията на “све­тите” отци със заплати; и за някакво вещество “ясноùн” – вещество на Мъдростта. Когато хостонните ангели ги лъх­нело наляво, серафимите, влюбените и гениите получавали вдъхновение за красота (тече асуин); когато звездната река тръгнела (ú хрумнело да се люшне) надясно – херувимите, де­вите, учените и гениите се вдъхновявали за научни откри­тия, велики озарения и просветления (тече ясноин). Но за­въртят ли се звездите – звездните реки – в кръг, както ги виждам напоследък – действа вече по-висока йерархия и се ражда импулс за Братство, Дело, Изпълнение на волята на Бога (тече цолóн).

- Асуинът теква като подаряваш, ясноинът – ко­гато си сам, а цолонът – като се обменяш "речно", а не "дъждовно". Астралният дъжд дава “крон” – лепило на привързаност. То се разтваря само от “щор” – ки­селината на разнообразието. Прекалено сладкото е лепило и затова трябва да ти стане кисело и гор­чиво в живота, та да не клеясаш като някое насекомо в смола. Привързаните към “своите си” са такива ек­земпляри в очите на Свободните Духове. Гледат: някой те сложил като мравка в янтар и те увесил на сребърна верижка от врата си - демек, “тая мравка е моя, вечно ще си я нося”...
И среброто, и верижката, и кехлибарът, и вратът, и мравката тук имат точно символично значение. В други планове на тълкуване и дъждът е Божествен символ, но в случая Елма изтъква негативния му вариант – б.х.

Но  ето и първото “стихотворение”. Никога не съм считал, че тия ми писания имат художествена стойност и са поезия, понеже все пак съм филолог и българист, и имам понятие какво е поет и шедьовър. Може би Елма намира нещо друго в тях, не знам. Вероятно странността на самото преживяване. Също като при Робърт Шекли: по подобен начин едно  момченце – герой на негов фантастичен разказ – преживява вселяването  на едно висше същество в него.
Ето как съм отразил за себе си едно такова преживяване в свободни стихове без ритъм и рими, което е съвсем извън класическия ми навик:

Мълниен силует в стаята...
Ти, ти, ти – Вечната Ти!
Дива радост проби хилядолетията,
Страхотен възторг продъни
Квадрилиони тонове земя и магма
И всички пространства на отчуждението...
Стаята тръгна с бясна скорост:
срещу прозореца връхлетя вселената –
светлината, времената и разстоянията...
А ти самата се втурна в мене –
и ние се сляхме завинаги!
И аз разбрах,
че ти оставаш при мене –
около мене,
в мене,
                     до свършека на света –
и след него.
Аз преживях Твоята подлудяваща радост!
Има Една, която ме обича абсолютно.

Март 1970, Задушница.

Винаги съм искал да узная какво точно ми се случи през тази па­метна за мен нощ на Задушница преди 23 години. Дано сега Елма отговори. То е незабравимо!
                                                                                                                 
Само че ставам да търся нещо за ядене, защото треперя. Има сухи кори хляб. Ще ги наквася и ще ги сложа във фурната. Има и малко зехтин, има и остатъци от изяден лимон. Мечта!

- Това бе третото ти новораждане, когато при теб слезе хостонната ти женска полярност. Виж стихотворенията си до този момент: те са посве­тени само на една любима. Ако третораждането не бе станало, ти щеше да умреш от скръб - като най-обикновен серафим. Обикновените серафими още не са многовалентни: те поддържат съществуването си чрез обект на любовта, който е “страшно красив”, но непостижимостта на този обект ги хвърля в тра­гична поезия. Ако не се самоубият или не умрат от самосъжаление, обикновените серафими мутират и започват да се влюбват на поразия, ала “на парче” – няма и помен от привързаност след “случката”... На свой ред, те оставят след себе си разбити сърца, по­лудели и самоубийци, но самите виновници вече никой не може да ги хване...
На теб любов тогава ти беше толкова необходима, че привлече преждевременно хостонната си сродна душа из вихрите на хостоха­оса и тя се сля с теб на Задушница. Оттогава вие сте едно същество. Бяха необходими точно 2 години, за да подготви идването на първото ти дете и по­тичането на осиянията (1972г.). Виж поезията си след това стихо-творение. Има ли поне едно, непос­ветено на различна "обожаема"?... Никой няма право да кори “многокрил” серафим или хостонен ангел за многобройните му романи! Ако не бяхте вие, светът щеше да бъде една непрекъсната война.
- А какво означава завъртането на звездните реки в кръг, което виждам за пръв път едва сега – на 51 год. възраст?

- Това е "четверорождение". Хостонните влюбва­ния престават и център ставаш сам ти. Ако не си подсигуриш самота и общуване когато ти искаш, а не когато другите искат, има реална опасност от срив, който вече се наблюдава. Понеже не можеш да се справиш, съвсем скоро ще те пратя на ново място, където ще бъдеш недостъпен. Това, което си дал – стига. Само асуинът би те спасил, но асуин няма: нито в изкуството, нито в живота ти се пред­лагат условия да обменяш красота. Постоянните, мъчителни саможертви да понасяш привързаност, проза и сиромашия вече сриват структурата на лич­ността ти и ти можеш вече само да лежиш и да че­теш “Рокамбол”... Но сега – препиши тук другото стихотворение.
1
Бездънна нощ. Съзвездието Лира.
От сънища душата ми звъни.
Но два от тях над всичките извират
От дъното на детските ми дни,
Аз първия – безмълвно неизменен –
Стотици пъти виждах го преди:
Стоя си на балкон посред вселената,
А долу – на реки – текат звезди...

Пак сам съм. Върху ствол един, в гората
Натискам ... електрически звънец... –
И хукват покрай мене дървесата,
И ето ме на хълма – бежанец...
И виждам: вагонетка... Долу - град.
По линия летя като снаряд!

Това е първият сонет от един сонетен венец, написан в оригинал на руски език (затова този тук не е от сонетен ве­нец, а само част от 15 обикновени сонета, за да се запази общо смисълът. Оригиналът му е в Одеса и нямам копие или ръкопис от него, а е много ин­тересен, защото синтезира най-силните ми сънища и мо­мента на едно още по-ново, следващо духовно раждане. Въпреки че и това не е поезия – няма обсурдни метафори и поетически открития, може да има чисто "психографическа", биографична стойност.
2
В града съм. На балкона неизменен.
Защо съм тук – духът ми не разбра.
Ни шум не шумва. Изведнъж над мене
Засветиха високо две пера...
Жена и мъж се люшкат от зенита
Във бездната на моята тъга.
И кацват на балкона, и ме питат:
“Кога ще дойдеш, о кажи, кога!?...”
Грамадна като свода е Луната!
Аз хвърлям се към странната жена,
Но хващам... въздух... Там, на перилата,
Останаха две фосфорни петна...
От тоя миг, нагоре дигнал шия,
Аз всяка нощ като вълчица вия!
 1984г.

А ето и оригиналът от 1974 год. на този вариант.:

                                       Сън
Като бели пера падат мъж и жена от зенита
В полунощната пропаст на мойта тъга...
На балкона ми кацват и тъжно жената ме пита
Докога ще ме чакат, кога ще се върна, кога?...
Нажежено от спомени, святка небето и свети,
А в духа и душата ми всяка секунда гърми.
На умиране, братя, когато се пръсва сърцето,
Капка нежност по-струва от всички слънца и земи!

Много ме е срам, че Източникът ме принуждава да се из­лагам тука с тия аматьорски трилери на “романтичен плазмоидий”. Точно с тия две думи Той ме бе класифицирал в едно осияние, тъкмо обратно на сегашното по смисъл и цел: там остро критикува това ми естество или този мой голям недостатък от векове.
От всичките ми стихотворения в ранната ми младост са отпечатани само 4 - до­колкото си спомням, “Рилско утро” в "Родна реч., “Кормчия” в "Средношколско знаме" и др., а напоследък показаха няколко във възстановения “Хиперион”. От Ва-рна читатели са се обадили с интерес, но списанието фалира. Пуснаха на цяла страница стихове и във "Вестник за жената".
В оригинала на руски, "1" и "2" по-горе са част от един много вълнуващ диа­лог между моята душа и душата на И., в който представям в стихове любовта ни и сънищата ни. В нечетните сонети разказвам моите сънища и разк­ривам чувства-та си, мислейки, че тя е моята сродна душа, а в четните  използвам описанията на нейните сънища с мен от писмата й и нейните езотерични преживявания по време на бременността й. Тя вижда Земята как се върти в утробата ú и изпитва неизказано бла­женство; описва нашите срещи във висшите светове. Например, пот­ресаващия сú сън, че ние с нея сме две вечни Птицитя мъти на брега на Океана, а аз се рея високо-високо в някакви лилави небеса. Свързани сме с някаква сребърна нишка или струна, която трябва да пазим винаги във вертикално поло­жение, за да не се наруши хармонията на световете... Моля приятелите да ме принудят да пиша в Одеса, за да си върна този странен сонетен венец, в който описвам какви ли не още мистични опитности, включително и един сън как едни златни статуи слизат от двете страни на овално стълбище на някакъв космичен дворец, безкрайно бавно. Оригиналите са в Москва, но там не бих писал в никакъв случай, за да не смущавам някого. Получателката в началото ги възприемаше, после ме обвини, че съм пишел всичко това "от тщеславие". По-точно, каза това относно "Оратория о России и о русской любимой" – така наречената форма "сонетен храм". Може и да е права, въпреки че избягвам публикации и не взимам хонорари и никъде не си пиша името. Нямам самочувствие като поет - знам какво е поезия. Тогава туширах болката си от тези нейни думи с мисълта, че тя е от много по-висока йерархия от мене, нали е "Овен"; че може да е Посветена, която иска да се откажа от въздишките и художествените си възклицания - от ролята на Дон Кихот де Ламанча - и да заема най-после позиция за вертикално излитане. Тя също не хареса снимките ми, както МП от нейната магическа група в Москва, както и фотографиите и репродукциите, които бях окачил изобилно вкъщи. Каза, че й пречат да се излъчва нощем в невидимите светове и че по стените не трябва да има нищо.  Венно ми бе казал, че за да ми я даде Небето, трябва да я заслужа. Той също не бръснеше за слива моите артистични квичения и също беше Овен - слънцата им са в точен съвпад. Това спомогна още повече нито за миг да не направя връзка между тази нейна убеденост и факта, че се запознах с нея в сре-дите, които сваляха снимки от стените и самолети от небесата с методи, които не приличат на най-светлите. Спомогна да не направя връзка със случая, когато на онзи не най-ùзточен нос в нашето Черно море тя бе вдигнала ръце да приема магическа пратка откъм североизток и да я набие в България в упор - за пробив на кристалния ни похлупак, - но това не се получи и тя падна изтощена. Моето "пиленце" тогава, което ми чурулика постоянно и което не винаги се отвращава от художествените ми подрипвания и влюбванията ми, ми бе казало да не я завеждам на истински най-източния нос на сушата ни... Но думите на Венно за Нея и думите на Източника, че в Нея расте небивала преданост и че когато окончателно се сменят очертанията на континентите, тази преданост щяла да изригне като фонтан, ме накараха да не вярвам на оценките на приятелите. Те казваха, че с тоя сценарий за "сродната душа от Русия" съм бил изработен по всички правила от най-мощната магическа гилдия в света от време оно, която я е била изпратила тука с чуждо дете, а не с "нашето", и която съвокупно била писала "нейните" писма до мене и всеки път врещяла от смях, като чете моите... Обяснил съм се в любов на КГБ и юдомасоните... Че някой там бил пуснал тайно и сълзички от писмата ми и че той бил от хората на Горбачов...


- Сега друго не искам да ти казвам (понеже много се измори и си гладен), освен годината, когато си пи­сал тоя сонетен венец (1984 – когато се сгромолиха като Ниагара осиянията!) Това е твоето петораж­дане. Пратих най-добрите ти приятели от Юпитер (а не от Венера, както си мислеше) - и те те намериха на "Балкона" – Балканите...

СЪДЪРЖАНИЕ
/