Книга 17

9.IV.127(1992)г.
Йулма - Родопа
 
ПРИКАЗКА ЗА ЕДНА ОНАДА
ЖЛО / АКК
 
14,58 - 16,06 ч.
 
- Пралайя! Пралайя! Пралайя!
  Оцеляла недокосната на Земята, Пралайя още ходи в транс между смъртните. Един живот в пос­тоянен унес, по стъпките на Осиян. Писанията раз­казват за странни магьосници, които, с разпуснати коси до петите, ходят по северните гори и протя­гат ръце напред, понеже не виждат този свят като хората. "Осиян" е всеки поет по дух и по образ, който слиза направо от престола на Отца, за да вещае пламенни бъднини на племената и ангелите. Пралайя не е само тази, която познавате, но и всяка "онада", която още не може да слезе в материята, понеже материята още не е озарена от Любовта. Онадите са несамостоятелни пламъци от сърцето на Пра­лайя, които са Нейно точно отражение. Песента им се носи в просторите, понеже те пеят за онзи, без който не могат.
Ако се взрете по-продължително в дълбините на миналото и приближите образа на една стара келт­ска гора, вие ще попаднете на малка къщичка и на едно босоного момиче, което шие на обръч, но гледа без да мигне в пространството. Работата върви от само себе си и гоблените се изтърколват изпод неж­ните пръстенца със стотици, за да има просо, леща и картофи за болната майка; но със сигурност никой не може да каже дали сляпата Нанди сама разбира какво се ражда на платното. Тъй й казваха ловците и селяните: “Сляпата Коса”... Просто през пролуките на вековните дървета те виждаха често да се мярва само една почти бяла коса до петите и едни очи, гледащи към центъра на океана – далече, далече през всички долини и хълми на Острова.
Никой не знаеше откога живеят с майка си в го­рата, кой е бащата на Нанди и колко още години тя ще си остава все същата – непроменена. Даже и рок­лята й, напълно избеляла, се помнеше още от стар­ците, че има едно синьо лале-апликация отпред, под гърдите – и това е всичкото. Никой не помни някога Сляпата Коса да е ходила по пътека или да се е блъснала в нещо.
Разправят, че преди 100 или 150 години на тях­ната поляна се бил появил сам крал Артур, но целия в злато, и подал на Нанди да пие от Чашата на Граала. Всичко светело толкова ярко, че златото сякаш се стичало по земята! Нанди отпила, целунала злат­ното наметало на краля и промълвила клетва. От тази среща, тя вече не виждала нищо друго, освен питието на безсмъртието, което сияело толкова силно, че почти нищо в света не се различавало. Скоро след това Нанди зашила едно синьо лале на роклята си, от някакво особено благородно кадифе, каквото не се намирало по онова време.
Оттогава сляпата бродира, гергефът й не по­чива, ръцете сами сноват толкова бързо, че никой не може да проследи отделните движения. Цял Албион изпраща пешаци и конници да купува от нейните чудни нашивки, шевици и образи, нямащи подобни на себе си нито на север, нито на юг, нито на изток.
Нанди оттогава не само не вижда, но и не говори. Тя събира сърните от дебрите, превързва ранените и им промива ударените места, а очевидците каз­ват, че нейната ръка носи облекчение моментално.
Нанди "Сляпата Коса" се слави надлъж и нашир, че отдавна е по-богата от краля, понеже всеки носи торбичка със сребро, злато или ценности. Но никой не е видял Нанди и майка й някога в по-богати дрехи или с нещо ново вкъщи или в двора. Няколко пъти разбойници претършували всичко, но не открили ни­какви тайници. Хората разправят, че нощем се чува как Нанди пее песен за някакъв златен рицар, от който излиза светлина като от Слънцето. "Парите нямат значение" – казвала песента – "но аз ще ги дам на златаря да ми направи златен меч, като меча, който прониза малкото ми сърце някога, някога, ня­кога много отдавна, без да се докосва до мене!..."
Пралайите могат да вървят, но само след някого. Пралайите могат да живеят – но само в обятия. Пралайите могат да виждат, но само отвъдното. Когато отвъдното ги призове и те трепнат от звука на английски рог в дън гори тилилейски, тези странни момичета тръгват насън - и тогава... не ги докосвайте! Те гледат втренчено и унесено и възди­шат не от петите, а откъм корените на Земята и Природата, по онзи, който изпълва цялото им дено­нощие. Те помнят повече от всички.
Посадена в Океана, такава онада се нарича "Вечно Възвръщане". Тя ще премине през поля и гори, през съдби и години, през клади и зимни поля без свърш­ване, но ще търси своето видение и ще прегръща нощем единствената си рокля, на която има лале от синьо кадифе. Тя ще пее песен за Странника, дошъл някога на тяхната сънна поляна, и ще я виждат как пада на колене и целува дълго-дълго нещо невидимо - и после пак продължава пътя си...
Не стряскайте онадите в съня им, понеже те са сомнамбули! Те не могат да мислят за себе си, по­неже нямат понятие за себе си. Всичката им книга на живота е само с един образ и едно име, по всич­ките страници. Те са слепи, но виждат по-добре от монадите. Щом видят у някого пламък на аура, огне­дишащ, в свила и злато, те тръгват след него на­пълно безпомощни и потъват в реки, минават през замъци, изминават пустини, летят през облаци по най-прекия път към Рицаря на Кръглата Маса – Краля на душата им!
Прегръщайки някого, от който струи златото на единството и слънчевото питие на безсмъртието, те помагат на всички наоколо да излекуват нелечи­мите си рани, да облекчат товара си и поемат по пътя на доброто. Не откъсвайте онада от обятия, по­неже това е единствената работа в Битието. "Би­тие" е съкратена дума за "обятие". Всичко, което не е обятие, е небитие! Всички вие се занимавате с не­щата, които не са обятие, но онадите тъкат Бити­ето. Онадата може да не прави нищо друго, освен да гледа някого в очите и да въздиша. Тя може да няма нищо на Земята и да може само да прегръща – това е напълно достатъчно...
Пралайя въздъхва облекчено, види ли онада в обя­тия, понеже знае, че тогава монадите ще могат да шават... Монадите плетат дълги и красиви плете­ници от илюзии, додето опитат всичко и разберат, че Битието, т.е. животът е прегръдка. Тогава се обръщат към слепите, странни момичета, които са Самата Пралайя в плът на Земята, покланят им се до земята, опитват се да целунат нозете им, но не ус­пяват, понеже там са останали само стъпки от слънчево злато...
Сутрин, много рано, всяка стъпка на всяка онада, тръгнала боса да търси обятия, се пълни като мъ­ничък извор на бликаща скръб и надежда, че няма да се върне обратно вече никога. Сърните и джудже­тата се навеждат да пият от тия стъпки и придо­биват безсмъртие – понеже там извира направо от сърцето на Бога – светлината на смисъла на живота – Любовното Течение в Битието! (Елма е дал думата "ан" за Любовното Течение в Битието, а това осияние е за малката Ани – прелестната дъщеричка на Ноинна – б.п.)
Пътниците понякога чуват как вятъра носи ста­ринна мелодия, странна песен на момиче, и звук на ан­глийски рог през дъбравата – за Рицаря на Доброто, за Кръглата Маса на Братята и Сестрите и меча Ескалибур, който пронизва навеки, а песента още звучи през листата на дъбовете и отпява в полу­нощните бездни от вечности:
"Ан, Анан, Аноан! Господи на Любовта, нека да не изстине сърчи­цето ми в тая странна чужбина, в която хората вър­вят, без да се познават!..."
 
           
Да напоиш Воин сред Битката... (мечтата на всяка онада)
Тогава магията се разваля и тя вече не е от мрамор.
 

СЪДЪРЖАНИЕ
/