Книга 16

22/23.ІІІ.127(1991)г.
Улма (Родопа)

ИСТИНСКА ПРИКАЗКА ЗА СЪБИТИЯТА В УЛМА,
ПРЕДИ СЛОВАТА НА ЕЛМА
ЗА ТОВА.
ЗИЛМА ВИЖДА РОЗОВАТА ЗВЕЗДА!

(Разкази на Óмна и Зúлма)


            Приятелите тръгнали на разходка. Елúмна и Зúлма се отделили, а после – един след друг – Óмна и Зонéл.
            Омна попаднала на един връх, на който всичко изглеж­дало като декори на приказка; и посред тях – огромни камъни, също като статуи. Омна се изкачила на един от тях и лег­нала, а кучето с нея ту се отдалечавало, ту лягало до ска­лата...
            Като слязла, тя почувствала, че трябвало да легне с главата на земята между две от тези "статуи". Там се унесла и засънувала приказен сън:
            Скалите изведнъж станали на скулптури от розов крис­тал! Във въздуха изплувало момиче, цялото в бяло, а около него – множество феи... Тя носела завита пита. Тържествено се навела и я поднесла на Омна, в знак, че е готова да поднесе вълшебните дарове на Родопа.
            Омна видяла като в омагьосано огледало, че това е едно от най-тайнствените места, което някога е било дос­тъпно само за певеца Орфей. И сега само Омна била пър­вата, допусната до там – след толкова хиляди години!
            Момичето в бяло влязло през отворени врати – отво­рени и тежки порти. Те тихо поскърцвали – не били отваряни от векове.
            Народите на Улма очаквали този велик миг от безпа­метни времена!
            Скоро Омна попаднала на друг връх, вървейки по един от трите лъча, които се били появили през нея. В захлас, тя ви­дяла там дивно островче от малки елхички. Сякаш в транс, Омна тръгнала по втория лъч и стигнала до два големи бели кристала, събудила се и положила нежните си нозе на тях....
            Изведнъж Омна видяла как Бялото Момиче почва да обува някакви чародейни пантофки... Подала едни и на Омна. Тогава нещо станало с очите на Омна и тя разбрала, че кристалите пред нея са всъщност един кристал – в него гори огънче, а отдолу крис­талът се раздвоява. Отдавна, много отдавна, там живеело едно сърце, но незнайно защо един ден се било разбило на две. Омна повтаряла като насън движенията на Девойката. Най-сетне, двете си обули пантофките и гребнали от огън­чето. В същия миг над тях се извисил до небето огромен дво­рец – като храм – и те понесли навътре своите огънчета! Там видели още много момичета, наранени някога от земната грубост, как загребват с шепи от огънчето и веднага им олеква – и сами те добиват чудна сила да усмиряват всички болки и нещастия. Около тях, край двореца, се издигала ве­ковна гора и било тъмно, влажно, студено...
            Дали наяве или пък на сън – Омна не може да си спомни, – тя тихо тръгнала по третия лъч и скоро излязла на широка слънчева поляна. Там легнала в тревите, упоена, и съзерца­вала топлото слънце, вече на заник, как се спуска към хори­зонта - точно към пръстите на нозете й. Тогава Омна отново заспала.
            Тя видяла друга странна девойка. Понесла се тържествена музика и Омна съзряла как Великото Слънце надянало на ко­сите на момичето златна корона, а на шията му – огърлица, украсена с ярки рубини! После му връчило бляскава чаша с цвета на короната и Омна разбрала, че в чашата има жива вода, с която слънчевите момичета във всички времена съжи­вяват омагьосаните момчета. Там -  в същия дворец като храм, където гората била вековна и тъмна, и тъжна, и влажна, и студена...
            Изведнъж през сърцето на Омна изтрещяла гръмоте­вица! Тя скочила тревожно и се затичала надолу. Пресякла една река и два хълма и твърдо решила да не се връща при своите приятели, додето слънцето не наближи на една коп­раля над Земята. Защо изведнъж й станало толкова студено и тъжно? Защо всички приятели се пръснаха сутринта на­където им видят очите? Толкова ли хладни са човешките сърца, че всичко си тръгва сам-самичко накъдето му опъне северня­кът платната?
            Внезапно Омна разбрала: Елимна! Зонел! – Тяхното ос­тро пререкание тази сутрин! И веднага след това двете ку­чета се захапаха гуша за гуша до кръв, и очите им бяха страшно изскочили.
            Втора светкавица опарила с тежко предчувствие сър­цето на Омна - и душата й заплакала. После нещо я хвърлило напред – и изведнъж дочула тропот на диви копита. И що да види: един вълшебен светлосив елен дотичал пред нея!
            "Омна, Омна, спаси ме!" – извикало в очите й омагьоса­ното момче-елен, което не можело да откъсне поглед от нея. Но само миг – и той бил вече надалече. Чул се бесен лай, преле­тяло куче, а Омна седнала безсилна на земята. И чак сега осъзнала, че еленът бил отзад окървавен!
- Господи! - приплакало момичето. - Моля Те, моля Те, моля Те, спаси омагьосания елен! От все сърце, горещо Ти се моля!
Тя тичала надолу и се молела, молела се и тичала на­долу – и в един миг, точно пред нея, се спряла прекрасна ко­шута с ужас в очите, но мигом се стрелнала като обезумяла, понеже от храстите излетяла втора хрътка и яростно се спуснала след кошутата. И двете кучета въобще не забеля­зали Омна, за разлика от бла­городните животни. Благород­ното винаги забелязва другия и може да го поздрави, ала кучетата в живота са слепи когато побеснеят и веднага оголват зъби, ако някой засегне честолюбието им.
            Най-после Омна се успокоила и продължила на­долу. Но всеки от приятелите й бил зает някъде със себе си и със сво­ите преживявания – това объркало стъпките й и тя загубила пътя. Ето, тя се затичала през сняг, стръмнини и клонаци, а странната буца в гърдите й я карала да не спира. И въпреки чудните гледки, тя вече съвсем се притеснила – и вървяла, вър­вяла, вървяла унила надолу. Най-сетне стигнала до една хижа  - и хората я упътили.
            О, тези елен и кошута бяха одеве първите, ко­ито вля­зоха в храма! – сетила се тя. Нима хората се толкова жес­токи, че превръщат кавгите си в кучета, които гонят сър­ните от храмовете?
            Тъй прекрасната Омна дълго се връщала във вечер­ния сумрак към своите си, а край пътя ясно звън­тели камбани и гонгове...
            Когато се върнала, тя разказала всичко на Зилма – и Зилма веднага видяла бяла роза. Пред нея изскочило и Моми­чето в бяло с питката; а после изведнъж избух­нала плам­тяща Орфеева лира!
            О, ако ви разкажа и за чудните преживявания на Зилма на следващия ден – първия ден на пролетта – вие просто ще ахнете!
*
            Когато сутринта слънцето изгряло, невинната Зилма ви­дяла как слънчевите жители били излезли до един в простора, за да поздравят Земята. Сам техният Велик Първожрец четял приветствие към земните хора от един огнен свитък...
            Роднините на Лонарий, който сега е при нас, на Зе­мята, специално му изпращали въздушни поздрави от Слънцето, по случай посрещането на първата Пролет. Из небесата се ле­ела музика като от много реки. Зилма и някакви прозрачни хора прелитали през слънчеви водопади и се гмуркали във ви­рове от багри и щастливи сияния! Още миг – и народите на Слънцето започват да ни обсипват с милиарди разноцветни цветя!
            - О, вижте! – възкликнала Зилма. – Небесата се разширя­ват и разтварят до безкрайни дълбини! Аз виждам сред тях множество звездни царства - и всичките им обитатели, които гледат към Земята ни, сякаш е безценно съкровище, сега ис­кат да ни изпратят да посадим по едно семенце от техните светове. И то точно днес, в този час, в тази минута! Това не е било никога и никога няма да се повтори...
            В този момент Зилма играела свещени танци със сво­ите приятели Омна, Лонарий, Елимна и Нострáн. До тях гъг­нела някаква човешка кутийка от кой знае кой панаир... Зилма чула как обитателите на простора се чудят защо не пеем с душите и гласовете си, а слушаме раздрънкани латерни...
            И изведнъж, на възбог, пред очите на Зилма се явила огромна, розова, крис­тална звезда! Тя била тъй прекрасна и жива, че Зилма едва не заплакала. Зилма знаела, че тази звезда отдавна се мъчи да спусне една тънка розова нишка към Земята, но дълги векове тя се е спирала в нещо тъмно, дълго и необгледно. Но ето, днес, сега – точно в тази минута, – най-после Розовата Звезда успяла да спусне своята нишка чак до света ни – и Зе­мята мигом пламнала, цялата в розово сияние! И в същата секунда Розовата Звезда й казала: "А сега, Зилма, вие, зем­ните люде, трябва да посадите края на моята нишка дълбоко в земята си. Сторите ли това, по нея ще слезе един от На­шите. Той е толкова сияен и голям, че ако не отиде лъчът до недрата ви, не би могъл да го издържи. Стъпи ли веднъж при вас, очаквайте велики събития! Където мине Розовият, в стъпките му бликват цветя, радост и щастие. Той е най-ве­ликият ни вълшебник, и където има следа от нозете му, тъм­нината изчезва за много години и мирът се възцарява нався­къде!"
            Като казала това, Зилма помолила приятелите си да заста­нат в кръг, и те посели семената на Небесните народи. После пуснали тънка нишка от розова светлина и ухание точно по средата – и тя потънала надълбооко, надълбоко в Земята ни.

Скъпоценната, мила, обична, прелестна и прекрасна Зилма, за която Татко ни говори с толкова любов и в други осияния, също прие предложението да се върне в ангелския свят "при своите си" -  и си отиде извънредно млада.


Небомиг на събитието, описано в това осияние, с реални снимки на звездите, които се виждат тук, на фона на родопски изгрев.. Толкова много главни звезди в тъй точни съвпади с планетите в един хороскоп е изключително рядко явление. Дали Розовата Звезда, видяна от Елина (Зилма), е реална физическа звезда  или е на друго поле, видимо само за нея, това засега не знаем.

СЪДЪРЖАНИЕ
/