Книга 15

8.І.127(1991)г.
София – Изгрев
Симеоново

КАЛДЕРОН ОТНОВО НА ЗЕМЯТА

ЖЛО / ГВД



7,16  -  8,29 ч.
          Работник на духа от най-древни времена. Попа­дал под ударите на инквизицията, на патриарсите, царете, разбойниците на този свят. Бита и патила душа - с огромен опит. Един превъзходен Тил Ойлен­шпигел, който умее да се бори и да се присмива на света. Един вечен рицар, обикновено губещ битките и започващ все нови и нови - до момента, в който се превърне в струна на епохата.
Съвест на човечеството, от сцената на един Калдерон. От килията на Томазо Кампанела, който бе набиван на кол, но не се отказа от своите светли видения. Един такъв ратник на Духа и самотник на Космоса рядко се толерира от парвенютата и почти никога не получава женско изобилие, понеже е твърде дълбок и твърде взискателен, а това обикновено тежи. Само веднъж на 50 прераждания се среща със сродни души от ранга на тия, които могат да облас­каят такова сърце като неговото. Иначе животът му предлага нощните трапези на пилигрими като него, понеже той е призван да бъде мъдрецът, шу­тът, героят и работникът; ако потрябва - и блес­тящият рупор на Словото, заслепяващо тлъсти и самодоволни.

О, как би искал океанът от Обич, който блика в пространствата, да напълни недрата на една та­кава душа, ненаситна без дъно - като пропаст от жажда за преданост! Как би искал мигът на екстаза, прелетът на Беатриче, подобен на сянка от птица, да се разлеят във вечност, за да се утаи скръбната душа на поета, изранена от нокти и северни полюси!
 Животът може да обича своите галеници, но е суров с ония, на които разчита да станат, самите те, дарители на живот. “Морякът на кон” се примири с истината, наречена жалка действителност... Мо­рякът, който е вечно на кон и ще препуска до сетния си дъх в небето на едно светло видение, ще прев­ръща мъката си от векове в изпитание и труд на духа и сърцето, в служба на другите.
Не корете странника, когато не желае да пос­ледва другите странници, понеже всеки е длъжен да бъде верен на себе си. Прекършва се суха вейка, но живо влакно и свръхжилаво се крие в стеблото на Конника и той тъй лесно не ще падне по гръб, да признае поражение. Той е достатъчно плащал и дос­татъчно спасявал, за да знае колко фини са грани­ците на свободата и колко кървав е пътят на изпро­сената милувка. Той е достатъчно голям и доста­тъчно възрастен пред лицето на планетата, за да разбира, че присъдата никога не е жестокост и ни­кога не е окончателна. Той се събира наново и наново в едно, след като толкова пъти е бил разкъсван на части – понеже силата на обичта не е сила на пори­цанието и бягството, а сила на безкрайно търпение.
Достойнството на мъжа, който владееше перо и рапира, никога не е отпаднало; и то пламти и до днес с изгарящия пламък на свещени и велики образи, които ни гледат от страниците на учебниците. Това достойнство, именно, не пада на колене да се моли, нито да търси странични врати да изнудва, но служи беззаветно. Подаръците на неговия дух не са користни подаръци, нито дребни покупки за печелене на положение. Те са безценни бисери на самата безкрайност, родени в полунощите на въздишките и отронени от отблясъка на сълзите. Искрено, честно и фино създание, кой би разбрал дълбочината на твоята жажда за единство? Нека пионерите опит­ват тъмните пътеки на бъдещето; нека най-свид­ните отстъпват от полето на смисъла; нека най-крехките търсят с боси нозе ръбовете на неизслед­вани бездни – ти така ли ще стоиш, напълно безт­репетно?...
          Знай, Небето познава потоци от Обич, Ниагари от Обич, океани от Обич, но от Обич познава и Кос­моси! Онзи, който е Космос от Обич, той не може да бъде спрян от нищо и никого. Той може да пресрещне любимия от противоположната страна на ръба, ако една дивна нощ осъзнае, че обича наистина истин­ски. Че обича душата на другия, а не повече себе си.
          В неизчислимите траектории на духа няма такива, в които твоят дух да не може да проникне! Ти си твърде зрял и твърде изработен, за да останеш в низината, очаквайки нещо самó да се случи. Срод­ните души се постигат с битки – ежедневни, еже­часови битки на живот и на смърт за постигането на техния Смисъл. Когато повтаряме, че любимият ни не е по-глупав от нас и че има и такава възмож­ност той да е правият, тогава ние намираме нишката, вълшебната стълба, забравеното въже по стената. Истинският приятел никога не ритва при­ятеля-алпинист от Злия Зъб на обстоятелствата, а му спуска тайно въже, с надежда, че Обичта не от­пада. Истинският приятел никога не отвръща лице от въжето, спуснато тайно за него, понеже въжето му се виждало като змия. Любовта се изкачва и по въжета от кобри и гърмящи змии, с надеждата на върха да намери отново единствения.
          Сине Мой - сякаш те моли от глъбините си Кос­мосът, – не подозираш ли, че една силна душа ни­кога не е преставала да те обича, но тя не иска да скъса с тебе по най-прозаичния начин, по който до­сега милиони нещастници се опитват да се намерят като слепци в тъмнината? Допускаш ли, че някой, който е любил [истински], може да разлюби, освен ако ние са­мите не се отдръпнем, поставяйки канари от огор­чение и морета от невъзможности помежду двата бряга? Не си ли помислил - от опита, който имаш с хиляди и хиляди прототипове на твоите драми, - че пладнешкото убийство, наречено "живот по двама до гроб", е един рефрен на Сатаната, чрез който срод­ните души най-сигурно се разделят завинаги? Не си ли могъл с дълбочините на твоето прозрение да по­търсиш не заблудата, но титаничната жажда на духа за истинска вечност, в опитите на Новото Чо­вечество да обича по нов начин? Не мислиш ли, че ти, като духовен мъж и избраник на съдбата и човеш­ката история, би могъл да превъзмогнеш и тази Чо­молунгма, недостъпна за туземното човечество?
          На прага на Познанието, отвъд горите на невежест­вото, съвсем сами – там, там, пред шемета от цветове и непознати звуци, - душите очакват, очаровани раждането на един Нов Свят! Те очакват най-пър­вите да заемат своето място в ложите на космич­ния театър, който сега вдига последна завеса. Поне от ложата наблюдавай пряко колко много е чиста арията на една Дулцинея, която търси не нещо за себе си, а нещо за всички вас, които обикновено уми­рате и ви погребват под барабанен дъжд от бучки пръст и ръкопляскания...
          Онова, което светът досега даде, не може да ликвидира лудниците и гробищата. Някои се надяват обаче, че не само Космосът и не само пространството има повече от едно измере­ние, но и сърцето, душата, жаждата за Обич са мно­гостранни и търсещи изход от прозата. Истинската Любов не изключва дълбокия корен, но тя има и мно­жество разклонения. Тя има един висок идеал, който очаква да види Принца най-пръв между всичките, неизоставащ в покрайнините на своето честолюбие или немощ. Тя търси оня, който може да изкачва стената на енигмата пред нея, а не на три крачки зад нея или седящ долу, сред поле от въпросителни.
          Всемирът познава обаче не един и два случая, когато пазителят, предрешен на разбойник, отплава с кораба на отвлечената; когато катерачът подава ръка от козирката на оная, която вече не може... Абсолют­ната Любов прави от човека стрела или пламък, звезда или дъно, крило или вихър, за да посрещне най-скъпия от върха на това, към което най-скъпият се стреми. И понеже измамните пътища или звездните пътища обикновено оставят един ден пътника са­мотен, то не е ли все пак приятелство, един стар приятел винаги да го причаква иззад сиянието на Си­риус или във върховната въздишка на Бога; под пластовете на тартара или зад крепостите на 49-те измерения?... Онзи, който не само на думи е прия­тел на някого, винаги пръв го очаква там, закъдето приятелят му е още на път. А ти, който си пребро­дил не само Земята, но и много светове и вселени, имаш всичко в себе си, за да предвардиш и най-амби­циозните -  но не от амбиция, а от тихо желание да пренесеш полумъртвата от умора през последните няколко метра от ръба на бездната или към скута на Бога. Ако оставяш друг да свърши това, значи дру­гият повече я обича.
          И въобще, стар бойни побратиме, напоследък се разпространява една странна легенда, че женс­кото сърце е по-напред от бойците в търсенето на най-недостъпното. Искаш ли да се понапънем да оп­ровергаем тези слухове - или и ти мислиш, че на­шата е вече изпята?...

СЪДЪРЖАНИЕ
/