Книга 15

18-21.XII.1990 г.
София – Изгрев
Симеоново

МОЛИТВА ЗА МИР

детско утро-спектакъл в три действия
(оказва се, че било холизация)

          Интензивната работа с класическите осияния бе прекъс­ната от едно внезапно озарение на Ноинна. Тя е съну­вала тази нощ - живо и в светящи цветове - приказната ис­тория на едни деца, които измолват от Ален Глас небесен пламък, за да посади искри Божии в сърцата на две момичета без душа – да станат истински хора. Също както в "Пинокио" и "Мал­ката русалка" и в много други приказки. Един приятел доразви идеята-съновидение на Ноинна в детска пиеска. Това стана тъй спонтанно и бързо, че до сутринта пиеската бе го­това. После само я коригирахме поради бързото писане на ръка и я преписахме на машина. Героите се явяваха от космоса съвсем живи и церемони­ално ни се представяха един по един...Тази пиеска е включена в един сборник с литературна фантастика, и според първоначалния замисъл нямаше да се включва в тия томове тук с осияния. Сега обаче Ален Глас подшушна, че това си е чиста двойна холизация, подобна на "Приказка за Розовата планета", както и на няколко фантастични разказчета и един цял роман, намерили място в споменатия сборник. И че трябвало да се помести цялата и тука. Ето я:

          ПОСТОЯНЕН ДЕКОР: гирлянди, висящи от тавана на це­лия салон, изобразяващи зимен елхов лес с окачени сребърни играчки – топки, топчета, звезди, кръгчета и др. Преоблада­ват червените и белите. Същото се изтегля и на сцената, само че се издига постепенно до тавана. Създава се впе­чатление, че над главите на всички искри безкрайна гора от елхи. Въведение с инструментален запис на "Елхòви лес".

 ДЕЙСТВАЩИ ЛИЦА:
         Момченцето Амариус
          Ален Глас
          Принц Брилянт
          Саждичка-Къпинка
          Снежинка-Глухарче
          Принцеса Лунина
          Княз Опал
          Мимове и деца-сираци
          Майката на Амариус
          Мъжът на майката на Амариус
Директорът на Дома за сираци
          Саламандри, силфи, ундини, елфи, гноми и Децата-Цветя

ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ

Първа сцена


Чува се и постепенно се усилва люта зимна фъртуна с “Ездата на валкюрите” от Вагнер. В зимната нощ се появява снежен смерч,който постепенно се успокоява и се върти в центъра на сцената – все по-бавно и по-бавно – и накрая се разпада на снежинки.

Едно момченце се изтъркулва от смерча и с мъка се из­правя на крака. Изведнъж се затичва и започва да блъска по невидими врати на различни места по сцената, викайки отча­яно:

МОМЧЕНЦЕТО АМАРИУС: Искам при мама! Мамо, маменце, не си отивай! (накрая сяда уморено в снега).

Чува се глас иззад сцената:

ГЛАСЪТ НА ДИРЕКТОРА: Добре де, добре, дру... гос­пожо! Никой няма да знае. Това ни е правилото.

МОМЧЕНЦЕТО: Мамо, мамо!

ГЛАСЪТ НА ДИРЕКТОРА: Тука е дом за сираци, гос­пожо, и все пак... Нима мислите, че някакво си камъче на шията може да замени...

МОМЧЕНЦЕТО: Маменце! (започва да търси нещо по гър­дите си и после – навсякъде по сцената)

Сепва го кънтящ басов глас. В синхрон с думите му, светка алена светлина на сцената, като от мълнии. Като го­вори, Ален Глас кънти и откънтява величествено на всички страни, като в планинска буря:

АЛЕН ГЛАС: Какво търсиш, момченце?

МОМЧЕНЦЕТО(като на себе си): Изгубих подаръка от мама! Това ми е единственото! Казва се берùл. Едно малко розово камъче... (продължава да търси по земята)

В същия миг една розова светлинка, съпроводена със странна и нежна музика, започва да витае над момченцето по сцената. В един момент сякаш влиза в него, започва да се уголемява във вид на прозрачна розова сфера, обгръща го, за огромно удивление на детето, и то се опитва да я докосне отвътре с пръстче, но тя се спуква като сапунен мехур и се явява мигновено на екран със задна прожекция във вид на слънце или планета от фантастично красив розов берил. Амариус се спуска да го обгърне с разперени ръце, но когато се приближава, изображението бърже се смалява до розова точка. Тя отново полита и витае над сцената, а накрая из­чезва.

МОМЧЕНЦЕТО: Къде, къде ми е вълшебното камъче?! Къде, къде е любовта?... Къде е тайната врата?... (с последните му думи пак зазвучава музика и момченцето зас­пива в снега)

Втора сцена

Предизгревен час: тайнствено тъмносиньо – зимна гора. Скоро гласовете на героите ще зазвучат като през много води, сякаш от друго измерение, и постепенно ще ста­ват все по-ясни и звънки. Звучи приказна музика – от Лядов или в неговия стил.

ГЛАСЪТ НА САЖДИЧКА(отляво):

 Милувка, порив и сълза,
 и стихнал повей на бреза...

ГЛАСЪТ НА ПРИНЦ БРИЛЯНТ(от средата на сцената):

 ... и път към ясната зора,
 и лъх от слънчева гора;
 и кротко светнала трева,
 и звън от славей в синева...

ГЛАСЪТ НА СНЕЖИНКА(отдясно):

 ...и тайната на хубостта:
 да си дете на Вечността!

МОМЧЕНЦЕТО АМАРИУС(събужда се):

 О, мамо, свят ли ми се вие?
 Кажете ми: кои сте вие?
 Приятелите ми, нали –
 от сънищата ми дошли?

Усилващо се камбанно изпълнение на “Радостта на зе­мята” от паневритмията (от парижката грамофонна плоча или в нов аранжимент). После звукът отслабва и ос­тава за фон на репликите.

Отляво изведнъж се явява Саждичка.

МОМЧЕНЦЕТО АМАРИУС: Саждичка!

Там, където се е явила тя, има заснежена бреза.

САЖДИЧКА(удивена от зимата):

 Милувка, порив и сълза,
 и снежен повей от бреза...

Появява се пак розовата светлинка, лети из сцената, застава на едно място. Постепенно се уголемява и се прев­ръща в светеща планета или слънце-берил. Гората заискрява. Небето е дълбоко синьо.

Явява се Принц Брилянт.

МОМЧЕНЦЕТО АМАРИУС: Принц Брилянт!

ПРИНЦ БРИЛЯНТ(диви се на снега и небето):

 Кристален свят... – Здравей, зора!
 Каква гора! Каква гора!
 Брилянтен пух ли е това?
 Каква страхотна синева!

(Принц Брилянт – на възрастта на Амариус –произнася “р”-то като немците и французите).

 Във въздуха изведнъж се сътворява Снежинка.

МОМЧЕНЦЕТО АМАРИУС: Снежинчице! Снежинке...

СНЕЖИНКА:
...и тайната на хубостта -
 да си дете на Вечността!

 Зад Саждичка се явява Княз Опал – Владетелят на Сажде­ната Вселена.

МОМЧЕНЦЕТО АМАРИУС(смутено): ...Княз Опал...

 Музика от Саждената Вселена. С вълшебен замах, по радиуса на ръката си, Княз Опал ветрилообразно превръща цветния декор в черно-бяло, негативно изображение.

КНЯЗ ОПАЛ:
Но хайде, баста със това!
 Не стигат бедните слова
 за любовта
 (въздъхвайки замислено)
 за любовта...

 До Княза бавно и тайнствено изплува из мрака Принцеса Лу­нина, зазвучава аранжимент на Лунната соната. Принцесата оглежда обстановката, нещо не й харесва и прави магическо движение – в обратна посока на това, което е направил Княз Опал. По радиуса на ръката й декорът възвръща позитивния вид и цветовете си, но сега е вълшебна, дълбоко синя звездна нощ. Снегът е осветен от ярка лунна светлина, но луна на небето не се вижда.

ВЪЗКЛИЦАНИЯ: Принцеса Лунина! Принцеса Лунина!

ПРИНЦЕСА ЛУНИНА: ...Затуй, здравейте, милички деца!

 Отново декорът е осветен като пред изгрев слънце.

ПРИНЦЕСА ЛУНИНА И КНЯЗ ОПАЛ: Обични, сладки сърчица!

ВСИЧКИ АРТИСТИ НА СЦЕНАТА: Под белоснежните ели...

ВСИЧКИ АРТИСТИ ОТ СЦЕНАТА И САЛОНА:

 Добре дошли!
 Добре дошли!

 (Подканват и публиката да ги приветства по същия начин)

 Изгрява слънцето сред тържествена музика и гръм от са­люти. Пак се явява планетата-берил сред гората.

ПРИНЦЕСА ЛУНИНА(осветена ярко от слънцето и на фона на нежна музика):

 Здравей ти, утро!
 И сега
 пламни във нас като дъга!
                             Здравей, брилянтен зимен ден –

(Принц Брилянт артис­тично се покланя...)

 и добър ден,
 и добър
 ден!

 Във този час на радостта,
 искрящ от сняг и чистота,

(Снежинка на свой ред се пок­ланя грациозно)

 да пеем, мънички чеда!

ВСИЧКИ ОТ СЦЕНАТА: На свобода!

ВСИЧКИ ОТ СЦЕНАТА И САЛОНА. На свобода!

 Мимовете в салона скачат върху столовете и пейките и спонтанността им увлича и децата-зрители.

ПРИНЦЕСА ЛУНИНА:

 Ръце хванете, рожбички, сега –
 да сме едно във радост и тъга
 и да запеем в утринта
 за любовта!

КНЯЗ ОПАЛ (гледайки занесено Лунина, с въздишка):
 ... За любовта!...

ВСИЧКИ ПЕЯТ ВАРИАНТА НА ИЗВЕСТНАТА ПЕСЕН:

 Любовта е извор –
                    тя живота ражда;
             тя е с дъх на изгрев,
            и всемирна жажда!
           
                Все напред да ходим
           в пътя на доброто –
        с благостна обхода
         и смирена кротост.

   Припев:    Получи от нея
 милости желани
 и балсамно лей я
 над сълзи и рани!

 Всичко туй незнайно
 върши тя самата –
 като нежна майка
 всекиму в душата.

 Който й обикне
 семенцата драги,
 в него ще поникнат
 добрините благи.

     Припев: Получи от нея
 милости желани
 и балсамно лей я
 над сълзи и рани!

 Слънцето което
 оживотворява,
 със любов детето
 топло озарява.

 Буди и омайва
 в него семенцата
 и му пълни тайно
 с добрини душата!

      Припев: Получи от нея
 милости желани
 и балсамно лей я
 над сълзи и рани!

Докато пеят тази известна българска песен от Б. Дуно, всички на сцената и от публиката са се хванали за ръце или са се прегърнали. Използват се всички възможни сценични ефекти, включително и прожекция на диапозитиви върху ар­тистите и декора, за постигане на фантастичност и необик­новена красота. Песента се прелива в друга музика, в същата или сродна то­налност. Чисто, божествено сопрано или глас на момиче като от Бахова кантата лее дивна ария без думи, в съпровод с ор­ган и оркестър. Когато почва да говори Принцеса Лунина, му­зиката отслабва, но остава като фон.

ПРИНЦЕСА ЛУНИНА:

 От цветните вълни на песента,
 до пряспата на всяка чистота,
 с безброй ръце,
 с безброй ръце,
 ни милва любовта!
 Че тя е вечно тука и сега
 и разтопява всякоя тъга...

 Амариус завира личице в полите на Лунина, а Саждичка и Снежинка се сгушват в обятията й от двете му страни. Принцеса Лунина продължава:

 Че тя е пролет, полет и река;
 че тя е бяла мамина ръка
 и може всичко!
 Да, деца!

 В това време притъмнява и се почва неритмично алено свят­кане. При думата “бяла”, Снежинка е започнала да целува и гали ръката на Лунина, а Саждичка си гледа озадачено ръ­цете...

КНЯЗ ОПАЛ(намигайки и потривайки ръце, а накрая имити­ра весело Лунина):

 Тя прави вълк едно с овца
 и котка с мишка си живее,
 и “куку” мъти яйчица,

(при“куку”прави движение с дланта – върти я)

 и агне с тигърче си блее...

(имитира гласа на Лунина)

 Със нея всеки, разберете,
 забравя своите несрети

 (прави се на нещастен)

 и всеки начумерен ден

 (чумери се много смешно)

 се сменя с нов, благословен...

 (прави се на светец)

АМАРИУС (откъснал се е от Лунина и, слушайки Княз Опал, се сеща за своето камъче): Но где е?

 Потърсете го сега!
 О, моля ви се, помогнете –
 берила ми от мама намерете!

 В този миг пак се почва червеното святкане.

ПРИНЦ БРИЛЯНТ:

Недей плачи. Че и при вас
май се обажда Ален Глас;
или пък точица една
пролива ярка светлина...

КНЯЗ ОПАЛ: "Ален Глас"... Глупости на търкалета!

АМАРИУС: Никакви глупости. Аз вече съм чувал Ален Глас.

САЖДИЧКА. Няма никакъв Ален Глас! В Саждената Вселена няма Алени Гласове и разни ми ти светещи точици тинтири-минтири... (Саждичка започва да забавя и да насича думите си, но Княз Опал я мята на коляното си по корем и почва да я курдисва с огромен ключ в гърба. Тогава Саждичка, възбудена и съживена, изпява наизуст, като скоро­поговорка): И въобще, на който почнат да му се причуват разни гласове тинтири-минтири и да му се привиж­дат бабини дивотини, трябва да иде на доктор! (пог­лежда към Княз Опал).

ПРИНЦ БРИЛЯНТ: …Да го курдиса!…

МОМЧЕНЦЕТО: Аз пък ви казвам, че чух Ален Глас – когато паднах от оная снежна върхушка…

САЖДИЧКА ….Чул си чушки!…Въобще, всички, които ги повдигат върхушки…

ПРИНЦ БРИЛЯНТ: Ти, Саждичке, въобще нямаш ду­мата. Ти нямаш и понятие какво значи Брилянтена вселена и кой Глас е таткото на Брилянтените Чо­веци…

СНЕЖИНКА: Нито пък ти е известно, че студът и чистотата са най-хубавото нещо на света и че ние в Снежната Вселена също виждаме не една, ами мили­арди блестящи точици…

ПРИНЦ БРИЛЯНТ: Не я слушай и нея, момченце! Тя може да е чиста и бяла, но затова пък е студена, страшно студена. Знам ги аз... снежните човеци. Те могат да те оставят да умреш от глад и студ и хич не им мига окото! (Снежинка нарочно или инстинктивно мига с едното око…) Те също нямат светеща точица вътре в сърцето си като нас, хората – могат само да отразяват. Кой кво направил, кой кво казал – всичко знаят. А като стане дума да ти подадат ръка – иди ги чакай да слязат от небето…

СНЕЖИНКА: Да, ние много трудно слизаме от не­бето, защото по пътя танцуваме. Ние сме... сне­жинки…

ПРИНЦ БРИЛЯНТ: И затова сте толкова лековати… “Хи-хи-хú, хи-хи-хú” – само им дай да се гевезят и да си играят с хората…

САЖДИЧКА: Ти пък, Ва-ше Ве-ли-че-ство Прин-це Бри-лян-те!...Да не мислиш, че не те помня кой беше и как изглеждаше горе в Саждената Вселена? - И два­мата сме произлезли от един и същ въглен, какво ми се правиш на диамант!

МОМЧЕНЦЕТО: Да, но вие вече се скарахте!…Нали щяхме да търсим моето вълшебно камъче? Нали щяхме да търсим някого, който да ни обясни какво е любов?  (и продължава, пеейки):
 Любов, любов, къде си, питам аз?

 (Игра на светлини, музика, вълни, въздишки сякаш на морски прибой)
 Във снегопада или в звезден час?
 Във плясъка ли на вълните
 или в копнежите на дните?…

САЖДИЧКА:
   …Във топло слънчево дихание
Или във утринно мечтание?
      Там, там, във полъха на зноя
       Или във хладината на покоя…?

ПРИНЦ ОПАЛ (затваря й устата с длан и продължава):

 Ще можем ли да те открием?
 Я дай ръце да си потрием!

 (поглежда към Лунина)

 И да не бягаме от топлината,
 Тъй както поп – от Сатаната…

 (кръсти се и после по­казва рогчета с показалци)

МОМЧЕНЦЕТО:

Но как, но как да я открием?
И камъка!
Кажете вие?

Оглушителна гръмотевица. Тимпанен бой - и отново за­миращи морски вълни. Силно яркочервено святкане сепва ге­роите, които са се замислили.

АЛЕН ГЛАС: Гърмът на Гръмотевицата Гърми Гър­мящо!  Гърмът на Гръмотевицата Гърми Гърмящо! Алуùн - Таралùн - Таралòн!

Силно барабанене и съответен модулиращ звук за напре­жение.

МОМЧЕНЦЕТО (в настъпилата мъртва тишина, след бара­баненето, пада на едно коляно и затваря очи) :
 Ален Глас
Който чуват го децата…
Моля те, моля те, отговори ни!

АЛЕН ГЛАС (бавно и загадъчно): Има една Тайна…

                        КРАЙ НА ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ

ВТОРО ДЕЙСТВИЕ

Вятърът пее без думи “Песен за светлия път” (почти всички песни тук са от Учителя Беинсà Дунò. Да се разучат с компе­тентен музикант). Всички на сцената се окопитват и се зас­лушват в песента на вятъра. Последователно се включват и мелодията и гласът на кристалите, и гласът на блясъче­тата – с подходящи ефекти и музикални инструменти. Але­ното святкане. Веят се клони и ръсят снежинки.

АЛЕН ГЛАС: Има една Тайна…

ГЛАСОВЕ: Каква, каква, каква?

АЛЕН ГЛАС: Има песни, с които се лети по звез­дите…

МОМЧЕНЦЕТО: Това ли е тайната?

АЛЕН ГЛАС: Има песни, които лекуват най-различни болести…

САЖДИЧКА: А има ли песни за сърца на Саждени Мо­мичета…?

АЛЕН ГЛАС: … Има песни, с които се извикват пло­дове…

КНЯЗ ОПАЛ: …и най-различни зеленчуци…
               
Гневно забързване на трептенето, съответно тим­панно или електронно глизандо.

АЛЕН ГЛАС: (недоволен)…и такива, с които се разгло­бяват Опалови Князе!…

КНЯЗ ОПАЛ: (доверително към публиката): Това е само за камуфлаж. Иначе е мой Човек…

САЖДИЧКА (уплашена): Княже, как смеете! Та Той може…

КНЯЗ ОПАЛ: Какво, какво, какво чуват ушите ми?… Нали нямаше – тинтири-минтири - никакви Алени Гласове? А някои вече разговарят с тях и даже треперят като трепет­лики…

АЛЕН ГЛАС: …Има и песни, които…

Професионално изпълнение или запис на същата песен. Постепенно се включват и героите, и гости  от салона. Всички пеят познатата:

ПЕСЕН НА СВЕТЛИЯ ПЪТ

 Мога да постигна, що желая! –
 Във живота всичко се постига.
 Ще нося слънчевите блага
 във всички човешки сърца –
 там, дето се ражда радостта,
 там, дето царува любовта!

Постепенно в пеенето се е включил и самият Ален Глас, с невероятно плътен бас.

МОМЧЕНЦЕТО: Ален Глас, наистина ли всичко е пос­тижимо? Нима мога да намеря своето камъче? Даже и съвсем, съвсем самичък?

САЖДИЧКА: Ти не си сам, миличък! Аз съм с теб. Нали щяхме да търсим нещо?

Звездичката се явява отново и витае из сцената, после става на розова пеперудка. Момченцето гони розовата свет­линка из въздуха, а Саждичка го наблюдава и не разбира какво става: тя не я вижда.

МОМЧЕНЦЕТО: Берилчето, мойто берилче!

САЖДИЧКА: Хайде, хайде, какво се въртиш като… Какви мухи гониш из въздуха!

МОМЧЕНЦЕТО: Това не са никакви мухи. Това е звез­дичката!

САЖДИЧКА (Гони го и го дърпа): Хайде стига глупости! Аз нищо не виждам.

МОМЧЕНЦЕТО: Саждичке!

САЖДИЧКА: Дрън-дрън ярини… (задържа го и го назидава) Това са фантасмагории! Ние живеем тук, на Земята; и всичко, всичко, всичко излиза от нея. И твоето ка­мъче е дошло от земята

МОМЧЕНЦЕТО: Не! То е от мама!…

САЖДИЧКА: ...и е пропаднало някъде вдън земята. И всичко хубаво, и цялото щастие ние изкарваме само и само от земята. Чуваш ли! (Разтърсва го).

МОМЧЕНЦЕТО: Нищо, нищичко не разбирам…

САЖДИЧКА: Ето, виж (прави две магически движения и в ръцете й се явяват два малки инструмента: кирка и лопата). Хайде да покопаем! Дълбооко, дълбоко... И тогава всичко ще разбереш. (Прегръща разплакания Амариус)… Миличък мой! Колко много си преживял… (При магическите движения, които Саждичка прави с ръцете, със всяко замахване, на сте­пени, става все по-тъмно.) Ето, виж (показва му как се ко­пае)… Не разбираш ли? Така правят всички майки и бащи, всички разумни същества по вселената. Иначе какво ще ядем, как ще се топлим, как ще се обли­чаме?

 Момченцето взима кирка и замахва да копае.

ЖЕНСКИ ВИК ОТКЪМ ЗЕМЯТА: Ооох!

Момченцето изпуска търнокопчето.

САЖДИЧКА: Какво, какво пак ти става? (разтърсва го) Съвземи се! Ти мъж ли си? Кекчо такъв, страхо-пъз­льо! Сигурно, ей тука на, няма никакво мускулче… А? Я да видя. Хе хе хе хе хе хе !… Жабешки мускули… Глупости, даже и жабешки не са. Жабата скача еей… знаеш ли колко нависоко? А пък тая кека тука не може да дигне и една нищо и никаква кирчица… Умо­риии се!… От едно копване – и край, мортос. Това ми било мъж! Пък и много лесно е някои да ми се оправ­дават с разни ми ти тинтири-минтири гласове… Като не могат да дигнат и една детска казмúчка…

Започва дъждовна буря с гръмотевеци и светкавици.

МОМЧЕНЦЕТО(засегнато): Кой, аз ли!

САЖДИЧКА: Ти, ами! (грабва кирката, но този път Саж­дичка я държи здраво и не я пуска, за да го настърви. Започва боричкане. В дъното на мрака се вижда, осветяван от мълни­ите, философски застанал, Княз Опал, който наблюдава сце­ната)

КНЯЗ ОПАЛ: Виждате ли? Така става всеки път, ко­гато някоя гъска се опитва да вземе здравето на мъжа...

Вдясно се появява Принцеса Лунина, крайно разтрево­жена. Момченцето, най-сетне, успява да изтръгне кирката от ръцете на Саждичка и даже я блъсва на земята, но тя е до­волна:

САЖДИЧКА: Ето, видя ли, че си мъж!

Момченцето с все сила замахва и забива кирката до дръжката в земята. Страхотен женски писък процепва въз­духа откъм земята и Момченцето се ужасява. Писъкът на Зе­мята е в синхрон със сребристо-зелена мълния. В същия миг, Принцеса Лунина в дъното на сцената се хваща за сърцето и пада.

КНЯЗ ОПАЛ: Ето ти история… Това го нямаше в сценария…(пак стои неподвижен и се подпира на нещо неви­димо. Принцеса Лунина се свестява и с мъка се изправя. Княз Опал се явява мигновено до нея, оставяйки оригинала си на предишното място, за да я подкрепи, грижовно и галантно. После двойникът му изчезва и остава само първата поза.

КНЯЗ ОПАЛ: Простете, колежке, но… тази реплика я нямаше във…

ПИНЦЕСА ЛУНИНА: И това го нарича "реплика"!...

В същото време бурята продължава, децата са мокри до кости, Момченцето зъзне и трака със зъби от студ и ужас и повтаря някакви несвързани срички, като невменяемо.

ПРИНЦЕСА ЛУНИНА (продължава): Пожалете го, сър! Вашите сценарии са винаги много…

ПРИНЦ БРИЛЯНТ (явява се внезапно в средата на сцената в тържествени бели дрехи, въоръжен до зъби с оръжията на Брилянтната Вселена.. Той се явява в мига на думата “на­шите” и казва: Нашите сценарии, братовчедке, ако смея да се намеся. Мисля, че ви е напълно ясно, че сме автор­ски колектив и…

ПРИНЦЕСА ЛУНИНА: …че първата и последна дума винаги е имал и има единствено и само Той!

Гръм и алена мълния при думата ”Той”.

ПРИНЦ ОПАЛ (раздвижва се неспокойно, понеже Саждичка е вдигнала кирката и пак се кани да копае): Добре, добре, добре!... Млъкнете сега, защото е дошъл, може би, най-важният момент в живота на Амариус. Аз тоя миг във всеки сценарий го дебна с векове и години! От това зависи всичко: дали някой ще продължи или няма да продължи да бъде жалък плъх, говедо или свиня…
 (Онова, на което се е подпрял пренц Опал, се оказва скиптър, ма­гически жезъл или някакъв космически уред. В този миг отгоре започва да се спуска Снежинка: тя пада дълго-дълго, подобно на лека, пухкава перушинка - насам-натам, насам-натам, като махало, над сцената - и същевременно си пее и танцува като в транс. Княз Опал, с ясно прещракване, завърта някаква гривна горе на уреда и започва цъкане. Нощта си е нощ, мълниите и дъждът продължават, всеки импровизира своята роля, но при всяко светване се вижда, че движенията са разложени стро­боскопически и доста забавени. Само Пришълците играят в нормално време)

ПРИНЦ ОПАЛ: Хайде пък сега! Тъкмо в най-важния момент! Намерила кога да се развие...

 (Отива и навива Саждичка. Тя отново е с вдигнати ръце и е започнала да сваля кирката надолу. В същия миг Снежинка вече е кацнала на зе­мята, но е заела позата на изцъклена снежна кукла и не мърда)

ПРИНЦ ОПАЛ: ...Ноово двайсе! То бива, бива работен ден, ама пък чак толкова...(към колегите си и към публиката): те и тия се курдисват, ама с хладилни батерии. Иначе как ще проповядват на хората своите теории, за да ги тре­нираме?… Тия пък учат, че човек трябвало да бъде изцъклен и студен, защото всичко било в нереагира­нето…

(Вади нещо откъм гърба на Снежинка и слага друго. Тя веднага се съживява и почва да танцува, като се предпазва да не докосне някой или реагира болно от докосването)

ПРИНЦ ОПАЛ: ...Инак щели да се стопят… Ехее, колко ги имам още мо­дели…Имам и такива, дето се самонавиват. Едни се самонавиват от повелително наклонение, други  от дърдорене, трети – от ръкопляскания. Последен мо­дел! Добре че в тая пиеса… Че то момченцето вече ще замръзне…

Но ето, Саждичка вече почти ще забие търнокопа си в земята. От това ще произтекат драматични събития. Всички съзнават това, но Принцеса Лунина е най-обезпокоена и затова се намесва:

ПРИНЦЕСА ЛУНИНА: Колеги, съжалявам! Ще използ­вам правото си на вето в сценария (Оживление, изне­нада, въпроси). Според мене, той (сочи Момченцето) съв­сем още не е готов. Имайте милост! След всичко преживяно, струва ми се няма да издържи…

КНЯЗ ОПАЛ (гневно): Държа на сценария! Точно – до последната светкавица! Ако не издържи – майната му. Шкарто не ми трябва в космоса. И без това кос­мосът е пълен с подобни боклуци, които не са издържали… Колежке, тъкмо вие ли ще настоявате за такова нещо? Не е ли очевидно, че боклуците започват да командват, когато не сме ги треснали здравата?

ПРИНЦ БРИЛЯНТ: И аз държа на сценария! Само че без цинизъм, колега. Човешката душа има нужда от сътресение, но и от пламенно приласкаване след не­щастието. Иначе хората се озлобяват…

Още миг – и Саждичка ще докосне с кирка земята. Геро­ите продължават да излагат горещо своите позиции и малко късно забелязват, че вече никой не слуша и не изслушва ни­кого, пък и от няколко секунди червените мълнии и гръмоте­виците са станали неприривни. Всички се оглеждат тре­вожно.

КНЯЗ ОПАЛ: Добре де, добре… Старецът нещо се тре­вожи… Вдигам ръце…

ПРИНЦ БРИЛЯНТ: Да върнем дáдъра с два часа назад.

СНЕЖИНКА: Казва се “кадъра”, а не "дадъра", ваша светлост…
         
Никой не й обръща внимание. С подходяща разведряваща музика и чрез операции на Княз Опал с неговия жезъл, дейст­вието се връща два “дадъра” назад.)

ПРИНЦЕСА ЛУНИНА: Разбирате ли? Много е важно! Той сигурно затова се намеси, защото филмът на случките би убил Амариус. Много ви моля - направо настоявам: като дойде моментът, да бъде без кар­тина, само със звук…

ПРИНЦ ОПАЛ: Добре, добре, нямам изход, ваше сия­телство (покланя се церемониално на Принцеса Лунина). И законът е на ваша страна, и волята на Стареца… Пък и аз имам малко мозък в главата...

ПРИНЦЕСА ЛУНИНА: Не е въпрос за правото на вето. Това е въпрос на малко по-милостиво сърце и малко разбиране. Това е дете, в края на краищата!

КНЯЗ ОПАЛ: Дете… Като са се нàпнали да се раж­дат където им падне - да си сърбат попарата! Косми­чески вкус и пипе значи не само избиране на приятели, но и избиране на родители… И бягство от родителите, ако потрябва.

СНЕЖИНКА: Избиране на родители?...

ПРИНЦ ОПАЛ: Всичко се юрнало да се пръква тъкмо на тая скапана планета! Че баща му бил олигофрен, че бил някой мръсен бизнесмен или кръвясал пияница – хич не им пука! Сàмо и сàмо да дойдат да вземат участие в тая лудница и касапница на вселената…

Принцеса Лунина вече не иска да го слуша и запява прими­рителна, нежна песен. Звучи музика. Визуални ефекти на връщане във времето, може и обратен филм. С песента си, Принцеса Лунина приспива Момченцето, Саждичка и Снежинка, за да се върнат безболезнено два “дадъра” назад:
........

САЖДИЧКА: …И всичко най-хубаво, и цялото щастие ние изкарваме само и само от земята. Чуваш ли? (разтър­сва го)

МОМЧЕНЦЕТО: - Нищо, нищичко не разбирам…

САЖДИЧКА: (при нейните реплики обикновено сцената по­тъмнява. Тя прави магически движения - и в ръцете й се явяват кирка и лопата). Хайде да копаем! Дълбооко-дълбоко – и тогава всичко ще разбереш. (прегръща го) – Миличък мой! Колко много си преживял…(показва му как се копае) – Не схващаш ли? Глупавичкият ми… Та така правят всички майки и бащи, всички разумни същества по вселената! Инак какво ще ядем, как ще е топлим, как ще се обличаме?…

СНЕЖИНКА: (от известно време лети във въздуха като птица в дале­чен полет на юг): Хората могат да бъдат и жееравии…(Музика. При репликите на Снежинка сцената се облива в лъчезарна, но студена  светлина, която трепти и слиза на вълни надолу.) – Всяка есен – на юг; всяка пролет – обратно. Нали на юг има всичко: и банани, и смокини, и прас­кови през цялата година? На юг е толкова инте­ресно и хубаво… За нас, снежинките, там е смърт, но за хората… Чувала съм, че човек има ръце, за да лети, а не да копае…
         
Тъмнина, музика.

САЖДИЧКА (въобще не я вижда и чува): Не разбираш ли? Всичко идва от копането: като копаеш в рудника, като копаеш в себе си, като копаеш в някоя наука или някое изкуство, ти можеш да имаш всичко…

 Музика. Светлина; радиални лъчи се въртят

СНЕЖИНКА: Някои казват, че при опити за летене, на децата израстват слънчеви пера и те започват да летят…

 Настава пълен мрак, в декора се виждат земни пластове. Чува се шум от подземни води, удари от копане и пистолети и взривове под земята. Зловеща музика.

САЖДИЧКА: Миличък! (хвърля лопатата и го прегръща) – Не разбираш ли колко много те обичам? Аз искам да останем вечно тук, под земята. Или някъде горе, в някоя самотна къщичка сред гората – да бъдеш само мой; и да бъда само твоя – и да произвеждаме гуми и нафта, и въглища - за щастието на хората! Нали за­това съм Саждичка? Нали затова пушат тъй прек­расно всички комини?

СНЕЖИНКА: …а телата им се обгръщат от нещо мноого, мноого приятно и хубаво – като светлина, - когато летят нависоко… Те така плуват и в кос­моса! Вътре може да се диша, не знаете ли?…

 Светли петна-елипси се движат в дъното, и от тъмноси­ньото преминават в космоса през вълнуващи се дъги и водни бликове. Светлина. Звучи светла музика – тип Чайковски или Менделсон. Момченцето, очаровано, излиза от изкопаната дупка и гледа Снежинка във високото. Една сребърна струна се явява почти вертикално между тях и блести в пространс­твото, а прелестното снежно момиче е наистина с лъчисти криле. В един миг нещо силно блясва там, на гърдите й, и момчето възкликва:

МОМЧЕНЦЕТО: Камъчето, моето камъче! (сякаш от вика му, сребърната кордата се скъсва точно при думата “моето” и Снежинка се разтопява в пространството.

ГЛАСЪТ НА СНЕЖИНКА: (кънтящ и отекващ): - Ах, защо каза думата “моето”?…

САЖДИЧКА: Ето го! (почти в изстъпление): Ето го, ето го, ето го, ето го! Почти съм сигурна, че го открих!

МОМЧЕНЦЕТО (хвърляйки се поривисто обратно към ямата): Къде, къде, къде, къде?

САЖДИЧКА: Лопатата ми май удари в нещо. Нещо мъничко звънна…

Момченцето грабва кирката замахва. При удара пак се чува страшния женски писък. Амариус мисли, че това е гласът на неговата майка.

МОМЧЕНЦЕТО: Мамо, маменце! (хвърля кирката и тя отлита с въртене нагоре).
         
В дъното изниква къща в двор. От вратата излиза жена – актрисата, която играе Лунина, – оглежда се тревожно и пак влиза. После вратата се изкъртва и бавно пада на трески (звук и говор няма) – вижда се как един мъж я е ритнал и с втори ритник блъсва жената навън, а тя държи Момченцето, сáмо по ризка. Мъжът е свиреп и пиян (артистът, който иг­рае Княз Опал) и – кой знае защо – е в дрехи на въоръжен су­пермен. Жената пада, детето се изтъркулва напред и супер­менът се насочва със сабя към нея. В следния миг вече не е супермен, но работник, и сабята се е превърнала в кирка. Мъ­жът нещо крещи и жената се хвърля между него и детето. В същия миг къщата изчезва и майката се е превърнала в са­мата Лунина, която довършва скока към Момченцето и съ­щевременно блъсва Княз Опал, избивайки жезъла от ръката му.

ПРИНЦЕСА ЛУНИНА: Беше казано “без картина”, а не “без звук”…

КНЯЗ ОПАЛ: Има думата Старецът…

Червеното святкане.

АЛЕН ГЛАС (бавно и протегнато, кънтящо): – Князът е прав. Трети писък би го убил.
         
Задухва вятър, нощ е, прехвръква сняг. Наоколо няма нищо и никой, освен ограда и отворена дворна врата. По сре­дата стои Момченцето, сáмо по ризка, и се опитва да се за­гърне по-добре с нея. То не плаче, не е ужасено и тъжно, а гледа света с високо повдигнати вежди. Чува се гласът на Директора.

ГЛАСЪТ НА ДИРЕКТОРА: Не можем да го приемем, госпожо. Търсете си колая. Тука е пълно с такива – спят по три на легло. (думите му кънтят безнадеждно).
         
Изведнъж прожекторите започват да осветяват, едно по едно, и други такива деца по телената ограда, които гле­дат нямо и въпросително. От двете страни на този двор се явяват и други, а в дълбочина – по-следователно – и други, и други, и други такива огради с накачени сирачета. Най-мънич­ките съвсем нищо не разбират и се опитват да се качват на­горе, но не винаги успяват. В абсолютна тишина, съвестта на човечеството гледа към сцената доста дълго време.

КРАЙ НА ВТОРО ДЕЙСТВИЕ


ТРЕТО ДЕЙСТВИЕ

МОМЧЕНЦЕТО: Искам го моето камъче, искам го, искам го, искам го! Берил се казва. Маминка ми го по­дари, когато тати ни изгони, защото съм бил… Ис­кам да намеря някой, който никога да не ме изостави.

САЖДИЧКА: Ето, аз никога няма да те изоставя! Само слез на земята, само не гледай нагоре – там няма нищо. Това е измислица. Или... ти си просто много, много преуморен и болен…
         
При последните си реплики, Саждичка отново започва да говори и действа насечено, като робот с развиваща се пружина, и пада на земята. Опал идва с въздишка, взима я от земята под мишница надолу с корема и си излиза, курдисвайки я …

КНЯЗ ОПАЛ: Присмяла се кука на криво дърво…

СНЕЖИНКА: Не, не е измислица. Аз съм била горе – висооко, високо, почти под звездите! И мога да ви кажа, че там е прекрасно. Знаеш ли, знаете ли колко скъпоценни камъни има в небето – кой, тя ли ще ми каже, че в космоса няма брилянти, бисери, берили!?

Подходящи подвижни декори или видео-илюзия за летеж. Звучи балетна музика. Снежинка, в подходящ балетен костюм, иг­рае танца на свободата, звездите и красотата. Зад нея се явява Лунина и разпръсква с ръка снежинки, цветя и пъстри светлини и дъги. Танцувайки, Снежинка се издига все по-на­горе и по-нагоре, олеква все повече и повече. Момченцето протяга ръце, но не може да я стигне.

МОМЧЕНЦЕТО: Ела, нали щяхме да търсим вълшеб­ното камъче?...

СНЕЖИНКА: Ела ти! Не виждаш ли как ярко блести твоят берил на небето? Това, което търсиш, може да се намери само горе, само над облаците и на леде­ните планети – в Царството на Снежните Хора. Нищо земно не трябва да смущава сърцето на онзи, който иска да намери щастието! Всички велики хора на земята са имали дух, летящ дух, който първо се е реел някъде високо из небесата и от там е свалил всички бисери и съкровища на човечеството: музика, поезия, книги, танци, багри, картини… Ела с мене в царството на красотата!
         
Усилваща се музика на песента “Давай, давай”, без думи.

МОМЧЕНЦЕТО: А какво ще стане с тревите, с цветята и с моите тъжни приятели? Там, при Дирек­тора, изоставени от всички? (вглежда се в пространст­вото над публиката) Ето, аз и сега ги виждам – те стоят, стоят по мрежи и огради и чакат събота или неделя да дойде някой да ги вземе…(полива една градин­чица-хълмче посред зима, с цветя и житни класове. Отгоре слиза слънчев лъч, чува се ручейче). Чува се песента "Малкият извор":

 Светъл лъч отгоре слиза,
 малките цветя да озари;
 близо изворче извира,
 леко блика, шушне, шумоли
 и цветята вечно веселù!
 Веселù, веселù, веселù –
 блика, шушне, веселù,
 блика, шушне, веселù...
 Блика, шушне, веселù, веселù,
 леко блика, шумоли
 и цветята веселù.

СНЕЖИНКА: Хайде, какво чакаш! Да не си решил да ставаш зе-ме-дее-лец? – Ела да видиш колко е ху­баво тука! Твоите жалки растения са нищо пред съ­нищата и виденията на страната “Фантазия”…

МОМЧЕНЦЕТО (без да вдига глава): Не, не мога. Ти мо­жеш да отидеш и при най-чудните звездни човечес­тва. Сред най-дивните звуци и багри, и сияния… Ти можеш да попаднеш дори сред ангелите. Аз ти вяр­вам и даже малко ти завиждам. (Започва алено вибриране. Запя­ват славеи и косове). Но като отидеш при ангелите, ти там ще получиш,  няма да дадеш. А да полееш едно цвете, това значи да даваш, а даването е по-горе от всичките неща!

Музиката се засилва във всички вариации и аранжи­менти и с хор на сцената. Аленото трептене става все по-бързо и радостно. Слънцето-берил се явява отново и разто­пява снега по клоните и на земята.
В това време видимо се появяват от земята, на хълм­чето и навсякъде, оранжеви минзухари, а отзад растат, за­едно с тях, Децата-Цветя. С поливането на хълмчето от Момченцето, още от самото начало, духовете на дъжда – прелестните малки ундинки – са излетели от неговите ше­пички и сега се гмуркат на воля във веселите облаци, за да предизвикат дъжд. Така израстват минзухарите, тревите и Децата-Цветя, виейки се нагоре и полюшвайки се, както расте всичко живо в природата. Духовете на огъня – саламан­дрите – танцуват в слънчевите лъчи, духовете на цветята - чудесните елфи и елфички - също танцуват между тях и ги целуват. Накрая се явяват и тромаво подхващат хорце и добрите Джуджета – работните гноми... Всички пеят извес­тната песен:

 ДАВАЙ, ДАВАЙ

Давай, давай, всичко давай,
чисто семе пшеничено –
да се сее на нивата,
на нивата, красивата;
да се чисти през зимата,
да се радва на живота
всичко сето
на полето –
на полето
от небето;
на полето
от небето!

МОМЧЕНЦЕТО: Ето, виждаш ли? Снежинке, Снежин­чице, къде си? (търси я с очи нагоре). Чуваш ли ме, виж­даш ли, чуваш ли всичко това? (гледайки напред) – Вече за нищо на света не бих изоставил своите нови при­ятели, защото всичко излиза само от мен – само от моите малки ръце!

ПРИНЦ БРИЛЯНТ (сътворява се от нищото): – Ах, прия­телю Амариус! Какво е станало с тебе?...

МОМЧЕНЦЕТО: Как какво? - Нищо…

ПРИНЦ БРИЛЯНТ: Та ти целия светиш! Даже… по­вече от мене… Просто не мога да те гледам от светлина.

МОМЧЕНЦЕТО: Аз… нищо не виждам. Каква светлина?...

ПРИНЦ БРИЛЯНТ: Стра-а-хотни изненади! Какъв е тоя свят около тебе, какви са тия същества и неща? Аз никога не съм виждал и никъде такава … Това е нещо… Амариус, какво си направил? Да не си намерил най-после своя вълшебен берил?

Момченцето се сепва и се хваща инстинктивно за гър­дите – търси камъчето. После се сеща как го е търсил по зе­мята, във въздуха, в изображението на берила-планета или слънце на фона на гората. Но ето: няма го, а колко е светло и щастливо навсякъде!

ПРИНЦ БРИЛЯНТ (след продължително взиране наоколо): Амариус, ти не забелязваш ли нещо? (Момченцето също следва с очи посоката на погледа му).

Вълшебна музика. С огромен диаметър, на сцената се е появил като мехур вълшебният розов берил на Амариус и сега цялото действие се извършва вътре в него.

МОМЧЕНЦЕТО: Да, ние се намираме в нещо…

ПРИНЦ БРИЛЯНТ: Нещо грамадно и розово, розово и много кръгло, нали?…

МОМЧЕНЦЕТО (разпознавайки берила си): Приятелю! (прегръща Принц Брилянт. Така стоят дълго прегърнати. После Амариус казва замислено): Дааа… Сега разбрах всичко. Човек никога не трябва да докосва с пръст розовите берили, докато са още малки…

ПРИНЦ БРИЛЯНТ: Ами да! Което е още малко, се пука…

МОМЧЕНЦЕТО: А може би те не са виновни? Може би те са съвсем, съвсем тънки като малки и растат като децата? Ти спуквал ли си някога сапунен ме­хур?…

ПРИНЦ БРИЛЯНТ: Охооо – и още как! (доверително): – Когато бях още черен и непрозрачен, с един Опален Магистър се учехме да пукаме мехурите на всички глупаци като хората по земята! Да се спукаш от смях колко нещастни изглеждаха…

МОМЧЕНЦЕТО (дълго мълчи и мисли, гледа нещо невидимо във въздуха): Нима само глупаците си правят мехури?

ПРИНЦ БРИЛЯНТ: Ни най-малко. Даже глупаците най-рядко се сещат – те предпочитат да ровят из зе­мята. Аз съм пукал мехури - ехеее – на знаменити професори, на индийски йоги и японски самураи, на големи сценични магарета и даже на пуяци от звез­дата Вега!...

МОМЧЕНЦЕТО: Хм… Колко интересно! Значи... и на Вега има пуяци?...

ПРИНЦ БРИЛЯНТ: И още как! Правят едни страа­хотни многоцветни мехури като разперят опаш­ките си, за да шашнат пуешките кокошки - и така ги вкарват в дупките си… Просто ... ги хипнотизират!

 При “пеушки кокошки”, Ален Глас започва да се смее неу­държимо, с наслада, до задавяне, а след него и гласовете на невидимите приятели на двете деца, които си говорят. Алена светлина, в синхрон със смеха на Ален Глас.

МОМЧЕНЦЕТО: Какво?! – Пуешки кокошки и хипноти­зиране с мехури и… пуяци, които живеят в дупки?…

ПРИНЦ БРИЛЯНТ: Ако искаш, вярвай…

МОМЧЕНЦЕТО (пак се замисля и става сериозно): И, освен това, знаеш ли, Брилянт, аз открих – не, не, само предполагам, - че може да има и такива скъпоценни мехури, които никой не може да спука…

ПРИНЦ БРИЛЯНТ: Не знам. Може би… (гледа с интерес вътрешността на берила, в който се намират, и мисли нещо).

МОМЧЕНЦЕТО: Може би… за да се получи някога ня­къде такъв скъпоценен камък-мехур, човек трябва да е съвсем малък…

При думата “малък”, по стените на мехура-берил започ­ват да се гонят странни вълни от цветове – като заливи, лъчи, бленди, избухвания от дъги. Започва странна елект­ронна космическа музика.

ПРИНЦ БРИЛЯНТ: Внимавай! Сядай веднага долу! Не усещаш ли – той започва да вибрира!

МОМЧЕНЦЕТО: Принц Брилянт! Страх ме е. Какво значи това?

ПРИНЦ БРИЛЯНТ: Стой долу и не приказвай! (мирише нещо из въздуха). Стра-хот-но! – ти си произнесъл вълшебната дума! Така треперят космическите ко­раби преди отлитане! (гледа си часовника). Имаме още само една минута! Веднага си помисли къде искаш да отидем. В противен случай…

МОМЧЕНЦЕТО (възхитено): Ами, например, в Брилян­тената все…

Розовата берилена сфера с децата изчезва. Остава само странен розов дим…

Отлитането е наблюдавано от всички герои досега без Снежинка, и в момента те се събират. Музиката пречи да се разбере за какво приказват, но от жестовете им става ясно, че те говорят за току-що случилото се. Вижда се суетенето и мъката им, че не знаят какво е станало с Амариус и Принц Брилянт. Изведнъж Саждичка възкликва:

САЖДИЧКА: Бърже, бърже, бърже тука! Латинките и кремовете пеят с гласовете на момчетата!

Всички се приближават и слушат сащисани.

КНЯЗ ОПАЛ: Хуббава работа, ама хааа!… Един прост въглен почнал да слуша и музика от цветя… Къде ти остана "няма-го-такова-нещото"?...

Космична песен на Принц Брилянт и момчето Амариус ("Рàнен час" от Беинса Дуно). С тях пеят всички, но най-ясно се чува басът на Ален Глас:

Рàнен час е: всичко пей, трепти;
Слънце грей, радва се Душата на света
за великата любов.
Пей, сърце!
Забрави скръбта и бурите чо­вешки
в тоя дивен час!
Чуй гласът ми!
Великият живот се ражда в теж­ката скръб.
Тиха радост, нов живот
носи тази буря на света.
Нов живот на любов
душа ми да стопли.
Свобода, силен дух и мир ще имаш ти!
Чуй гласът ми...
Тихи звуци теб зоват –
вечна любов там цари!

Ален Глас наистина изразява радостта си не само с пе­сен – този път с различни дивни варианти на червеното и разнооб­разни плетеници и орнаменти в алено.
Чрез латинките и кремовете, от космоса долита пе­сента на Принц Брилянт и Амариус с мелодията на “Сладко­пойна чучулига”. Постепенно се включват и участниците от сцената – познатите ни герои, Децата-Цветя, природните духове – и танцуват фееричен валс:

 Зов на хиляди слънца
 Блика в нашите сърца
 и превръща всеки миг (2п.)
 В лъчезарен, огнен вик!

 Разбери, че обичта
 е в мига и вечността
 и сред бездни и цветя (2п.)
 разпиляна, пее тя…

 Припев:  На брилянти във небето
 и на славеи в полето
 разпиляна, Любовта
 ни запява песента:

          (Припевът 2 пъти; вторият път - с музикални вариации)

 Че е в погледа ни благ;
 че прогонва студ и мрак
 и при най-нищожен звук, ( 2п.)
 щом я викнеш – тя е тук!

 Че и в нежни небеса
 и с безбрежни чудеса,
 и във точица една
 тя е вечна добрина!

         Припев: На брилянти във небето
  и на славеи в полето (2п.)
  разпиляна, Любовта
  е безбрежна доброта!

Вторият път припевът е с музикални вариации – продължава без думи. Без никаква пауза се чува плачът на Саждичка, която не знае защо плаче. Прегръща и милва всички Деца-Цветя от поведението й става ясно, че е дълбоко покъртена от пе­сента и че любовта има много по-грандиозен обхват от това, което тя си е представяла. В абсолютната тишина и опраз­нената от всички сцена, тя запява ясно и със сълзи в очите, в нов аранжимент, припева.)

В същото време, отгоре се спуща, люляна от ритъма, и Снежинка, пееща втори глас в по-горна октава същите думи. Кацвайки, тя почва да се топи, превръща се във вода, но вед­нага израства във вид на Момиче-Глухарче, откъсва се от ко­рена си и започва да танцува със Саждичка, която се е пре­върнала в Момиче-къпинка)

АЛЕН ГЛАС: ВНИМАНИЕ, ВНИМАНИЕ, ВНИМАНИЕ! АЛУИН - ТАРАЛИН - ТАРАЛОН! АЛУИН - ТАРАЛИН – ТАРАЛОН! Получено е съобщение, че Някои Снежни Момичета могат да получат сърца! Получено е съобщение, че Някои Саждени Момичета могат да получат сърца! Получено е съобщение, че някакъв странен розов обект се приближава със страшна скорост към Зе­мята. Гответе се за посрещанеее! Гответе се за посрещанееее! Гответе се за посреееещанееее…
         
Чува се космичен звук от приближаване на Розов Бери­лов Кораб. Саждичка-Къпинка и Снежинка-Глухарче са се прегърнали и плачат от щастие. Един по един, влизат и другите и вдигат глави нагоре, слушайки космичния звук.

ПРИНЦ БРИЛЯНТ (явява се ненадейно в средата на кораба-берил, където е и момчето Амариус. Той възкликва): Една страахотна сълза, проляна от някого тук, на земята, върна на­шия кораб с Амариус обратно! Въобще… сълзата на обичта има в целия космос страахотна гравитация! Корабите на Любовта се подчиняват на такава сълза безропотно и се връщат веднага обратно – ако ще и да са на хиляда хиляди светлинни години…

КНЯЗ ОПАЛ: Ваша светлост, това не влизаше в сце­нария... В това действие – последното действие на всяко покаяние и осъзнаване – нищо не трябва да става с мъдрости и обяснения, а само с музика. Пък и в това време Вие трябваше да сте още на Кораба, на път към Земята…

ПРИНЦ БРИЛЯНТ: Иии, да бе, забравих! (и двамата изчезват, за­едно с кораба...)

Не след дълго, Корабът-Берил слиза отгоре тържествено с мека вибра­ция и розово светене и героите се мъчат да излязат. По всичко личи, че са забравили формулата за излизане...

КНЯЗ ОПАЛ: Пак забравихте репликата… Принц Бри­лянт, вие сте елмазен човек, най-твърдото вещес­тво във Вселената. Не се ли досещате?…

Принц Брилянт се досеща и с нокът изрязва отверстие в стената на Кораба - и двамата с Амариус излизат. Всички им се рад­ват. Задават им възбудено въпроси и те отговорят. Шумът, музиката и суматохата постепенно отслабват и се чува:

МОМЧЕНЦЕТО АМАРИУС: …и по едно време... гле­даме... в космоса се върти някаква кирка и се чуди какво да прави. Ние я вкарахме – абра-кадабра – в Ко­раба и…

ВСИЧКИ: ...И?…

МОМЧЕНЦЕТО АМАРИУС:…и…

ПРИНЦ БРИЛЯНТ: …и…. той искаше да я натроши на мънички парченца - да й види сметката до молекула в нашия дезинтегратор, когато…

МОМЧЕНЦЕТО АМАРИУС: …Когато… когато...

ПРИНЦ БРИЛЯНТ: …когато се яви едно ярко алено светене и …

УДИВЕНИ ГЛАСОВЕ: …Ален Глас!…Ален Глас!…Чак там, значи!…

ПРИНЦ БРИЛЯНТ: Чак там! На 400 хиляди светлинни години от тука! Стррахотно!

ГЛАСОВЕ: Представяш ли си! Какъв Глас си имаме… И после? И после? И после!? И какво каза, най-после, нашият Ален Глас?

МОМЧЕНЦЕТО АМАРИУС: Амиии… като святкаше алено и не се чуваше никаква гръмотевица, изведнъж Ален Глас каза:

АЛЕН ГЛАС (сам той в момента се обажда гръмогласно): Отнесете тази нещаст­ница в Музея на Глупостта в Космоса…

Някои, които чуват за пръв път Ален Глас, даже изпо­падват по земята...

САЖДИЧКА: И вие отнесохте ли я?...

ПРИНЦ БРИЛЯНТ: Ами да. Кво ще правим да не я от­несем?... Туриха я в една витрина до витрината на една страахотна “Тойота”, последен модел…

САЖДИЧКА: …ми тогава за тях… няма никаква раз­лика…

ПРИНЦ БРИЛЯНТ: Абсолютно! Там имаше и орбитални ракети последен модел. Посетителите се скапваха от смях пред ракетите…

МОМЧЕНЦЕТО: …Излиза, че квантовата механика, биомеханиката, небесната механика, космически пек и студ за тях нямат никакво значение…

ПРИНЦ БРИЛЯНТ: Абсолютно! В космоса можеш да бъдеш незабавно навсякъде, стига да не лъжеш. Нито себе си, нито другите, нито природата, нито Ален Глас.

СНЕЖИНКА-ГЛУХАРЧЕ: …Излиза, че всички възрас­тни, почти без изключение…

КНЯЗ ОПАЛ: (ехидно) – "Почти"…

СНЕЖИНКА-ГЛУХАРЧЕ: ...че всички възрастни, без изключение, лъжат себе си и лъжат децата от кос­моса, че…

МОМЧЕНЦЕТО АМАРИУС (замислено): Те не лъжат, Снежинчице. Тях просто са ги излъгали. Излъгали са ги – и си вярвят. Излъгали са ги, че са големи, че имат право да ровят из органите на Земята, че нейното поле нямало да отслабне и тя да стане много по-студена и по-неплодородна…

СНЕЖИНКА: …излъгали са ги, че са вече пораснали и че имат право да се мислят за умни и да командват и поучават децата…

ПРИНЦ БРИЛЯНТ: То всичко идва от мехурите! Във вашата вселена някои ги наричат "илюзии". Трепе­рят като страахотни палячовци някой да не им пукне мехурчето…

ПРИНЦЕСА ЛУНИНА: Вие знаете ли какво мнение имам аз за един шофьор, който кара празна колата си! А по улиците и шосетата ходят пеш толкова много хора…

САЖДИЧКА: И за един мандрил, който има апартамент или къща и ги държи празни или ги дава за луди наеми.... Сега разбрах всичко! Аз – и милиардите мои сестрички-саждички, - всъщност, сме се жерт­вали за гумите на някой такъв, който кара празнаколата си… Разбрах, всичко разбрах! Никакъв бензин и никаква нафта за такива! Не са нужни никакви руд­ници, никакви самотни къщички, докато възрастните не пораснат…

КНЯЗ ОПАЛ (пее, подигравателно пада на коляно, с протег­нати ръце към Лунина, и пародира, намигайки. Разбира се, приглася на жезъла си като с китара): В самотна къщич­кааааа, със тебе да живейкам, със тебе да си пейкам, със тебе да си блейкам…

Ненадейно изблейва силно овца. Княз Опал се стъписва и рипва към лявото дъно на сцената, но последва измучаване на крава и рев на магаре…

КНЯЗ ОПАЛ: Пшт, пшт, пшт – айдааа, накъде сте тръгнали бе! Вие сте от другата пиеса! Айде марш назад! Стига им да чуят някоя сродна реплика – и айде готови…(чува се шум от копита и суматоха от нати­рен добитък, включително квичене на прасе и кудкудякане на кокошки) – Айде, айде…. Движениеее!… Кво се разкря­кахте толко! Като съм черен, да не съм Сатана? Ние не колим пришълци (уригва се и продължава с мелодията на долнопробна сръбска песен) – нито за делник, нито за празник, нито за Гергьовден или мезенце на Коледа – ух! Ч`тито Рж`сво `Ристово, а-айде наздраве! (вече зад кулисите, със силно потриване на ръце: "Кръчмарицеееее…..") - звучи известната нагла, гадна, директна и сочна сръб­ска кръчмарска песен.
          Ален Глас се смее още отпреди, накрая и всички оста­нали. Постепенен преход за смяна на настроението - от ве­село към възвишено-романтично. Хванати за ръце, всички дружно се люлеят.

САЖДИЧКА: Вижте, виж, виж!

ГЛАСОВЕ: Вижте, вижте, гледайте!

Раздвижване по сцената, всички гледат към Кораба-Бе­рил, който сега е най в дъното на сцената и в по-малки размери. Той е за­почнал да свети по-ярко и да пулсира като сърце, а и формата му става такава. Усилващо се и ясно пулсиране на огромно сърце, със съответна музика. Розовият берил започва да се свива и разпуска значително. Когато стига до точка, той свети ослепително. После изведнъж полита като звезда с хи­ляди лъчи из сцената, всички го следят изумени, после звез­дата застава на фона на небето и започва да се върти. В един миг беззвучно избухва с иглиците си по всички радиуси, вътре се прибират към центъра концентрични, седмоцветни окръжности-дъги - и всичко изведнъж изчезва... Остава само сладникава миризма на Кораб - Розов Берил. Веднага след това, розовата звезда се явява от лявата страна на гърдите на Момчето Амариус, продължавайки да се върти – разбира се, в много по-малки размери. Лъчите й  иг­лици все пак са много дълги и ярки, и те същевременно не престават да туптят навън и навътре, както през цялото време досега и до края, в ритъма на Пулса. В този ритъм светва и отслабва, като фоново осветление, и присъствието на Ален Глас - този път в дълбоко благородно тъмно-карми­нено.
В следващия миг звездата на Амариус избухва и се явява на гърдите на всички присъстващи, с изключение на Саж­дичка-Къпинка и Снежинка-Глухарче. Изведнъж те извикват една след друга, хванали се там, където трябва да бъде сърцето.

САЖДИЧКА: Искам и аз!

СНЕЖИНКА: И аз!

Странен звук и карминено трепкане ги оплитат като мълния, но на гърдите на двете момичета все още няма звезди. Момченцето Амариус, на чиито рамене е положила ръце Принцеса Лунина, пада на колене с едната ръка на коляното, с длан нагоре, а след него и всички. В това положение, Амариус е по-високо от двете кандидатки за човешкото сърце, които са също коленичили. Той е сложил ръце на гла­вите им.

АМАРИУС: Ален Глас,
ВСИЧКИ СЛЕД НЕГО: Ален Глас,
АМАРИУС: Който чуват го децата,
ВСИЧКИ: Който чуват го децата,
АМАРИУС: да прокънти името Твое,
ВСИЧКИ: да прокънти името Твое,
АМАРИУС: да дойде царството Твое,
ВСИЧКИ: да дойде царството Твое,
АМАРИУС: да бъде волята Твоя,
ВСИЧКИ: да бъде волята Твоя,
АМАРИУС: както в сърцето,  така и в душата!
ВСИЧКИ: като в сърцето, така и в душата!
АМАРИУС: Гърма наш насъщний
ВСИЧКИ: Гърма наш насъщний (чува се гръм от небето)
АМАРИУС: дай го нам днес
ВСИЧКИ: дай го нам днес
АМАРИУС: и пални приятелите наши,
ВСИЧКИ: и пални приятелите наши,
АМАРИУС: както и ние ги подпалваме от нашите звездици!

Всички вземат с върха на пръстите си пламък от сво­ите звезди на гърдите си и докосват отляво гърдите на двете моми­чета

ВСИЧКИ: както и ние ги подпалваме от нашите звездици!
АМАРИУС: Освободи ни от съмнение
ВСИЧКИ: Освободи ни от съмнение
АМАРИУС: и предпази ни от недаване,
ВСИЧКИ: и предпази ни от недаване,
АМАРИУС: защото е Твое царството
ВСИЧКИ: защото е Твое царството
АМАРИУС: и силата,
ВСИЧКИ: и силата,
АМАРИУС: и славата,
ВСИЧКИ: и славата,
АМАРИУС: завинаги,
ВСИЧКИ: завинаги,
АМАРИУС: бам-бим!
ВСИЧКИ : бам-бим!

Биене на камбани и тържествена алена цветомузика, може би финала на "1812" от Чайковски.

Първо се прегръщат двете момичета, после те едновременно целуват прегръщат Амариус и принц Брилянт - и в този миг около групата се очертава пламтящ триъгълник. Когато се обръщат към сцената, прегърнати, на гърдите на Саждичка-Къпинка блясва ослепителна светлосиня звезда, а на – Сне­жинка-Глухарче – яркоалена. Всички запяват. Мелодията е с камбанен аранжимент и цветомузика в карминено, алено и ро­зово. Мелодията е на "Запознаване", с новия текст на Панев­ритмията от 1972 г., написан по думите на ап.Павел за Лю­бовта:

 Нека прелива, всемилостива,
 към всичко живо в нас любовта!
 Тя благосклонна е,
 С милост света крепи,
 Не дири своя дял –
 дълготърпи.

 Вечно смирена е,
 с благост света крепи –
 на всичко вярва тя,
 всичко търпи!

   Припев: Жертва е любовта –
 тя не отпада;
 за да не види край - (2п.)
 всичко раздай!

Повторение на текста до припева; и после пак припева, видо­изменен:

      Припев: Милост е любовта –
  тя не отпада;
  за да не види край - (2п.)
  всичко отдай!

ЗАВЕСА
КРАЙ НА ТРЕТО, ПОСЛЕДНО ДЕЙСТВИЕ

По идея и начална разработка на
Даниела Кирилова Шаркова

Разгледай тази снимка при увеличение на страницата 500. Ще видиш какво не е изчистено с Фотошопа нарочно – издраскано е било случайно и механично върху оригиналния диапозитив още при проявяването му във фотото или скоро след това. Ще разбереш какво е било определено на Ноинна още тогава. "Помни Ми думите – ти няма да остарееш!" – казва ù Елма в едно осияние до нея... А ако възприемеш вертикалната драска от ъгъла на окото ù чак до брадичката като сълза, обясни си го с това, че тя често бълнуваше нощем и плачеше тихо в палатката си с думите: "О, милички, не ме връзвайте пак, не ме бийте!.. Поне не с желязото! Каквото и да правите, няма да проям месо!"

СЪДЪРЖАНИЕ
/