Книга 15

Декември 126(1990)г.
с. Чуйпетлово

ПРИКАЗКА ЗА РОЗОВАТА ПЛАНЕТА
(двойна устна холизация)


(До половината – чрез Тойонус; от там до края – чрез Авелун-и-Авеста. По молба на Източника, тя продължи приказката, също импровизирайки устно веднага след Т. После я записа по па­мет, а по-късно я възпроизведохме цялата и на аудиозапис, с музи­кален фон)

Имало едно време една розова планета. Тя не била всъщност планета, а розова капка вода, висяща в пространството, която блестяла и от нея изли­зали и се преливали цветовете на дъгата. Та била осеяна с розови, прозрачни цветя. Те били прозрачни, но меки; меки, но светящи, плуващи в капката. Във всяко от тях спяло момченце или момиченце, а до­като спели, над тях се носели розови вълни и жужене. Те зреели като плодове, а докато зреели, се свърз­вали с цветчето чрез розова нишка, която можела да се разтяга чак до небето. Нощем те сънували и из­лизали надалеч в космоса, но все пак оставали свър­зани с цветчето чрез тази розова нишка. Сънищата им се носели като облаци, излъчващи тиха музика, а поетите нощем долавяли техните сънища и вдъхно­вено пишели най-прекрасните си стихове.
  В друг план, планетата представлявала розово море, в което душите спели и сънували. Те можели да излитат много нависоко, но само нагоре. Когато ис­кали да се доближат един до друг, да се съберат момченце и момиченце в едно цвете, нишките им ги дърпали обратно в собствените им цветя. До де­тенцето в съседното цветче нe можело да се стигне, освен чрез излитане в друг свят. Единстве­ното, което можели да направят тук, било да се хващат за ръце.
  Една сутрин едно момченце се събудило, огле­дало се и възкликнало:
  - Ах, колко е красиво!
  Скоро се събудили и другите и казали:
  - Ах, колко красив сън сънувахме, но сега вече се събудихме... Как, как да станем близки?
  Изведнъж отдолу се чула музика и хиляди гла­сове заговорили като един:
  - Не можете да станете близки. Вие можете само да излизате нагоре!
  Това бил гласът на планетата, която се каз­вала Платония. Гласът идвал от самото й сърце, ко­ето представлявало плетеница от всички розови нишки, събиращи се там.
  Момченцето, което първо се събудило, сега самó повело разговор с планетата:
  - Не мога повече да живея така! – казало то.
  - Нима не си щастлив от моята розова нишка, от моето сърце? – запитала Платония.
  - Но аз искам и друго. Аз искам да прегърна и при­ятелката до мен...
  - Ако стане това – отвърнала Платония, – аз ще избухна в червена, огромна искра. Не разбираш ли, аз не съм вода – ако се съберете, ще пламна в косми­чен пожар!
  - А какво да направим? – запитали всички в един глас.
  - Може някой да отиде на Златното Слънце и да попита Златния Човек как да живеете по-нататък – казала в отговор Платония. Тогава той ще ми даде ново име и ще ме спаси от магията на една косми­ческа магьосница...
  - А мога ли аз да го сторя и как да стигна до там? – запитало момченцето.
  - Може, може, може – отвърнала планетата. – Но трябва всички момиченца около тебе да те оби­чат с всичка сила и да се радват, че те обичат всички. Само тогава ще могат да прекъснат тво­ята розова нишка - и ти да отидеш.
  Момченцето се съгласило да опита. С дясната ръка хванало момиченцето отдясно, а с лявата – мо­миченцето отляво. С краката си докоснало момичен­цето отдолу, а с глава – момиченцето отгоре. Но изведнъж момиченцето отдясно го пуснало и казало, че не иска да го хване за ръката, докато го държи момиченцето отляво...
- Недейте така – замолило ги момченцето. – Така не ми давате сила да се освободя от розовата нишка.
  Тогава едно момиченце го погалило и казало:
  - Аз те обичам! Нека не се караме. – И всички от­ново се хванали. Но ето, че пак едно момиченце се пуснало и казало, че му се свива сърчицето, когато друга го хване за ръката...
И ето, че отново се чул гласът на Платония:
- Видя ли, те са мои деца…
- Тогава какво да направя? – почти плачело мом­ченцето.
- Има една Райска птица от дъги – отвърнала пла­нетата. – Перата й са дъги, клюнът й е от дъги, очите й са дъги – тя цялата е една дъга!...
Ако ти запееш една вълшебна песен, която се роди в сърцето ти, тя ще ти отговори с танц - и в тишината ще разбереш отговора.
  Момченцето запяло една много тъжна песен - и след миг птицата долетяла. Тя затанцувала прекра­сен танц: завъртяла се като спирала, после стре­мително се спуснала надолу, шеметно рисувала фи­гури в пространството, а откъдето минела, оста­вяла следи от дъги. Всички гледали зашеметени. Ко­гато тя свършила танца си, момченцето въздъх­нало, а тя го запитала без думи, със сърцето си:
  - Разбра ли?
  То отвърнало:
  - Разбрах. Рано е още да имам приятели и прия­телки, трябва да разчитаме само на себе си...
  - Наистина ли разбра?
  - Разбрах... – отговорило то унило.
 Птицата казала нещо на ухото на Розовата Планета.Тогава тя възкликнала:.
  - Но как? На него са му нужни още 300 хиляди го­дини да зрее, за да може да извърши това!
   Птицата кацала:
  - От любов и милост към хората, за него този срок ще се съкрати и той ще може да отиде.
  - Нима "вретено"?... – учудила се Платония.
 - Да, "вретено"”- отговорила Райската птица.
  Никой не разбрал какво означава това. Само мо­мченцето, пеейки странна и тъжна песен за само­тата и въртейки се все по-бързо и по-бързо, се пре­върнало във вретено. Отначало кристално като ди­амант, а после - тъмнорозово. Изправило се в своето цвете - и когато се появили светлинни спирали, то се спуснало до сърцето на Платония, тя извикала от болка, а то изведнъж се изстреляло като червена стрела - да търси Златния Човек.
  Червеното вретено летяло с шеметна бързина, а там, откъдето минавало, оставяло диря от дъги, защото Райската птица му била дала тази способ­ност. То не знаело къде се намира Златното Слънце, но в устремния му летеж го водела една звезда, изп­ратена от Райската птица, която също се въртяла и излъчвала разноцветни сияния.
Много или малко летяло - никой не знае. Най-после усетило, че приближава – навлизало в сияние от бяла светлина и нежна топлина. То било още в периферията на Златното Слънце, където светли­ната не била тъй ярка, а топлината била все още търпима. Но колкото повече летели навътре, тол­кова се увеличавали светлината и топлината, за­щото това не било нищо друго, освен Любов. А там, в центъра, се намирал Златният Човек!
Момченцето не би могло да продължи навътре в предишния си вид. То вече не било червено, а посте­пенно просиявало и изсветлявало - станало оран­жево, жълто, бяло, кристално, прозрачно, а сърцето му било вече златно. То наближило центъра на Златното Слънце, което съвсем не приличало на звезда, нито на нещо друго познато. Златното Слънце – това бил самият Златен Човек, от когото струяла Любов!
  Момченцето съвсем намалило скоростта, за­щото вече било стигнало до Престола, където седял и го чакал Златният Човек. То Го наближило в гръб, спряло се, и мълчаливо поздравило. Златният Човек останал да седи неподвижно, с гръб към момчето. Той толкова дълго чакал някой да стигне до Него, че сега искал да се наслади изцяло на срещата. Най-после му заговорил, но без думи, със сърцето си:
  - Браво! Ти издържа всичко дотук! А сега, смя­таш ли, че имаш сила да видиш лицето Ми?...
  Момченцето мълчало. То било преминало през всички изпитания, но никога не се било замисляло ще има ли такава сила или не. С него била Любовта, сърцето му било златно, водела го обичта му към всички, които чакали неговото завръщане… Сега то не можело да прецени. Но Златният Човек, Който сам му бил подарил златното сърце, отдавна знаел отговора.
Той бавно се изправил и също тъй бавно се обър­нал към момченцето, в целия Си ръст. Блясъкът бил ослепителен! Момчето не погледнало веднага нагоре – то бавно плъзнало погледа си, докато накрая срещ­нало погледа на Златния Човек. От очите му стру­ели такава светлина и Любов, каквато никой в ця­лата Вселена не бил виждал. Под сиянието на доб­рите златни лъчи, момчето мълчало – в такива слу­чаи словото е по-слабо от Любовта. То стояло под водопад от лъчите на Любовта и започнало да про­сиява – почнало самó да излъчва светлина.
Думи не си казали. Царела пълна тишина, звучала музика и греела светлина – това е Златното Слънце, чийто център е Златният Човек!
Момчето се приготвило да отлети обратно, но преди да замине, трябвало да получи дар от Слън­цето. Това било ябълка – в ръцете му била поста­вена Златна Ябълка. Златна, но прозрачна, прели­ваща във всички цветове на дъгата от щастие!
Момчето благодарило мълчешком и започнало бавно да отстъпва. А Златният Човек, изправен, го благославял с очи. То вървяло заднешком, без да об­ръща гръб, и оставило диря в Слънцето. То си оти­вало много бавно, за да запази и съхрани в себе си всичката Светлина и Любов, всичкото благослове­ние, което получило като дар.
На самия край го чакала звездата, но той вече знаел пътя за обратно. Наметнат с плащ от свет­лина; с ябълката, скрита под него, той се отправил обратно към дома. Пътят му се сторил дълъг, за­щото там го чакали с нетърпение. Всички се били събрали и вече им било невъзможно да живеят по старому. Затова той летял с всичката бързина, на която бил способен, а звездата вече не го водела - само го придружавала. Откъдето минел, оставял златна следа! Жителите на много планети и звезди, които в този момент вдигали поглед към Небето, виждали златно сияние, но малцина от тях разби­рали, че край тях минава човек, който е бил на Слън­цето.
Когато наближил тази част от всемира, където се намирала Розовата планета-капка, той леко раз­творил плаща си и започнал да осиява всичко със златна светлина. Златното му сърце излъчвало светлина - почти толкова силна, колкото на Слън­цето. Но не бивало да ослепеят тези, които още не били готови да я видят, затова момчето стояло почти плътно загърнато.
Розовата планета, изтерзана от чакане, вече не била розова, а станала синкаво-лилава. Момчето приближило, осиявайки всичко около себе си, но оста­нало над планетата. Обърнало се към всички, които го посрещнали с истински възторг, и ги помолило всеки да седне в своето цвете и да сведе поглед. То­гава отметнало плаща си - и златната светлина за­ляла планетата! Тя вече не била нито розова, нито синкаво-лилава, а почнала сама да свети. Цветята се разтворили и листчетата им започнали свободно да плуват из Капката – разпаднали се затворите на душите! Сега всички можели да се прегръщат и рад­ват свободно. Настъпил истински празник, но съ­ществувала опасност от опиянение, понеже те още не били вкусили от Любовта, в която няма страх и ревност. Магията на космическата магьосница все още действала, макар и с непълна сила.
Тогава момчето извадило пред всички Златната Ябълка. Момичето отдясно, което стояло наблизо, посегнало към Ябълката, защото знаело, че е от Слънцето, но момчето й казало:
- Не можеш да я задържиш, тя е за всички!
В този момент Ябълката избухнала и се превър­нала в хиляди капки светлина – толкова, колкото били момиченцата и момченцата на планетата. Всеки вкусил от новата Любов, която съществува само на Слънцето.

Магията била прекъсната!

От този ден нататък планетата носела вече ново име – Аполония.

СЪДЪРЖАНИЕ
/