Книга 10

24.І.123(1987)г.
София-Изгрев

ХАЙДЕ НА ДРУГА СЦЕНА ! ...
ЖЛО / НИ

         
          Времето няма предели, но търпението на прострените от мъка свършва. Това, че Елмина иска да остане с нас, но така поема по-голям товар после [и по тази причина ще послуша и ще си тръгне, радва нейния ангел-ръководител]; но това, че Н. се радва и й е много драго, че Е. трябва да си отиде, пък Мене не Ме радва… Тя ще си помисли довечера и ще Ми се изповяда.
          Обаче имайте предвид: няма нищо общо между изповед и самооправдание. Най-малкото “гък” да кажеш, в мисълта си даже, за свое самооправдание – и това вече не е изповед. Изповедта е самообвинение! Не голото самообвинение на ония с комплексите, а покаянието.
          Аз констатирам прекалено често коварна радост у вас. Коварната радост се отличава по това, че се радвате, когато вие самите сте прави; но силата се получава само наполовина от истината, която е лично ваша. Най-точният белег, че нямате коварство в сърцето си и че не злорадството, а радостта от своята правота ви протяга ръката на Бога, е несблъскването с чуждата истина и правда и нежеланието да поучавате и назидавате. Сблъска ли се твоята правда с чуждата и ти пак изпиташ радост, че си правата – пък дори и Бог да ти го е казал, - туй вече, простете, не е радост, а злорадство. А стане ли ви мъчно, че другият не е излязъл прав и отидете да го целунете, вие не му казвате нищо. Не ви ли трепка сърцето от злорадство, че сте вие излезли правите, тогава приемате рицарски сан: покланяте се на падналия и му подавате щита, щом оръжието му вече е счупено.
          С новите осияния, които идват при вас, вие трябва да станете и нови хора. А няма много рицари вече на тая земя: трепери ви сърцето от злорадство, че на другия щитът е паднал и копието му е на две строшено. И кажете ли веднага “ама”, искайки да се оправдаете пред Господа, че сте имали наум нещо друго, вие правите Господа на някой ахмак, който не може да вижда, че подтикът ви е само наполовина Божествен. Половин човеци сте още, простете Ме!
          Аз виждам, Ноизиелла, всеки път напрегнатото ти до пръсване благородно сърце, когато искаш да се изпълни волята Божия; но виждам и онази гнидичка в него на ревността и нежеланието да станете колектив. Ама не го приемай много навътре. Трябва да ти призная, че тази гнидичка пак Аз съм я създал, Аз съм я пъхнал в сърцето ти, понеже всички вие сте чисти, монади сте, а с тия гнидички Аз ви карам да ставате смешни и жалки, когато още не сте достатъчно малки. Оня, който още стърчи, не е клас наведен. По-висок е от пълния клас, но с каква мярка, питам? И ако не искам още да говоря за твоята йерархия, то е понеже още не си се навела в смирение.
          Най-странното е, че мнозина са съчетание от няколко души в едно тяло. Агнето в тебе е страшно мило и кротко - блее за Балсам Божий и Словото Божие по-трогателно от всички, които познавам. Ала в теб има още трима: плъх от Египет, маймунка от Индия и вълче от Бесарабия Та когато блее агънцето, ако спят другите трима, ти давам кърма преизобилна. Свие ли се сърцето на плъха, когато не искаш да дадеш всичко до капка, а пазиш нещо от зор-заман, Аз Си отивам, понеже много силно мирише на плъшовина... Тръгне ли Нòко по петите на певци и на гурувци да се криви, пък не работи, а само припява рефрена: "Ах, колко интересно, Господи! Аз в друго прераждане ще се измия, сега няма време...” – тогава пък Мене Ме хваща смях на маймуната. Понякога и на Мене Ми се плези. Какво се смеете: да работиш за ближния на първо място, а за Бога - на сто и първо, какво е друго, освен плезене на Бога?...
          И накрая – вълчето. Кое е вълчето в човека? – Онова, което се обижда. Онова, което се озъбва, макар и да казах, че озъбването не е излишно. Вълчето е онова, което го боли, когато го рендосват.
          Рендето Ми сега оправя и най-твърдите чворове… Велико смирение се забелязва от няколко седмици у тебе! Замри, не мърдай - понеже скоро ще направя сложно връзване на три прелестни опашчици - и дим да ви няма!
          А на вас, които чухте всичко това, щe пришепна една тайна: скъпата Ми Любима Божия някога се съгласи, от смирение и любов безгранична към Мене – към "Най-Скъпия", - че ще помогне на пиесата, ако приеме трима артисти от три вселени на сцената на душата си, та да страда кански от тяхното виртуозно представяне, когато се заемат да позорят Агнето на сцената в очите на простосмъртните. Страданието е залог за любов беззаветна, а всеки любещ сам се сеща как да помогне в носенето на пламенното съпричастие на Отца ни. Ти бе напълно съзнателна, приемайки тримата, понеже си самотна по естество като Мен, а прие страшната жертва да пуснеш артисти от хипервселената, от херувимното поле и от ремонтното мазе даже…
          Ако се появи на сцената плъхът, разнасяш смрадта на плъшовината (а ти си, всъщност, най-щедрата, Аз те познавам), как ще реагираш?! Обида ли е това, питам ви Аз вас? "Обида" Аз го нарекох, наистина; но понеже това е несправедливо, тя страда дълбоко. Моето чисто Божествено създание не може да се обижда - това е скръб, не обида. [При все това], Аз успявам да обидя нисшето й съзнание, понеже Аз имам право да изпълня молбата й: “Наранявай ме, Господи, и остави да ме нараняват зяпачите от простосмъртната публика, та да страдам поне малко и аз като Тебе!” Прòсти са, горките, та хвърлят оценка и простотия на актьорите, само защото си мислят, като селяните от ”Под игото”, че на сцената се намира истински злодей или простак. А че страдаш, това не значи, че не чувстваш реално и обидата на Сертоний, когото внедрих в духа ти от 50 цикъла насам. Понеже няма за теб по-голямо страдание от това да те обвиняват в мръсотия и хаос, в скръжавост или овълчване на душата, ти прие тия същества в себе си, та да можеш да страдаш най-дълбоко. И понеже не можеш повече да носиш, ръката Ми вече посяга да им върже опашките и – вън! Само че още не съм положил ръката Си – вейкат се трите опашчици, понеже после ще плачеш пак горе: “Господи, Скъпи, Единствени, Татко, Татенце Мое, защо се съгласи да изхвърлиш трите нещастни създания, на които можех да прелея от Мойта обич към Тебе? Защо, Мой Пазителю, не посегна по-смело да Ме порежеш още по-надълбоко - и после да Ме научиш как да превърна плъха в Чирака-Магьосник, но този път без да прави самодейност – този път, като изпълнява формулите на Майстора незабавно? Защо не ми вля още търпение, Господи, та да помоля Нòко, с маймунката на рамото му, да подредят Твоя дом на Словото като приказна “къщичка на чудесата”? Защо, Приятелю мой от векове, не направи вълчето най-вярното куче на братството, което да се озъбва не на Тебе, а само на себе си, когато допусне да се провре някоя глава от мазето и отново да прошепне суфльорската гадост на пъкъла: “Не, не сега, бързам... Материалните работи не са важни.”
          Ъгълът на твоето посвещение се осиява днес, в този тържествен час, с познанието на самата тебе, та да познаят и твоите братя отвънка, че само Агнето си ти! Най-светло и чисто и неопетнено - а другите приятелчета си приела, за да поучаваш, от сцената на живота, как не трябва да се живее; и да страдаш покъртително, когато слепците не виждат декорите.
           Знайте, плебеи: това, което поема на плещите си Любима Божия, е непосилно даже за ясновселената! Понеже ясновселената не може да търпи хаос, а Любимата Божия го търпи. Само Отец – Най-Славният Майстор на сцената – пълни мазето с талаш, с дрипи и със счупени мебели, тъй като няма време: представлението вече е почнало! Простачката-касиерка или гювендията-примадона поглеждат отвисоко Любимата Божия, играеща някъде помежду статистите най-важната роля – тази на магинята с най-чиста аура. Но от Мен и Отец Ми, що бяхме още от Витлеем1 още дърводелци, ти получаваш само блеснали погледи, пълни със сълзи иззад завесата!
          Понеже ний знаем: гювендията ще покаже колкото може на сцената – па ще си отиде в пъкъла. Простачката-касиерка ще ти отреже от премиалните, пък после Аз ще я отрежа... Така, след пиесата, ония, които още пъплят, понеже се пъчат, ще смъкнат царските дрехи от скапаната си плът и ще отидат да ги ядат червеите; а ние, тримата, с Татко, ще се прегърнем на празната сцена, ще си поплачем хубавата, ще си вземем рендетата и помадите - пък хайде на друга сцена!
_________
1 Бележка: И при най-малката мисъл на преписващия, по-горе да бъде ревизирано името "Витлеем", понеже не можело Йосиф и особено бебето-Исус да са били дърводелци там, се явява силна съпротива на Словото. Първо, всеки опит за корекция на Слово от някого, който не е самият Автор, би предизвикал незабавно катастрофа някъде в Битието. И, второ, дърводелството е умение и мисия на Отец и Сина още много преди Витлеем, тъй като "бебе-Исус" няма, а "дърводелство" значи оформяне егото на човечеството. Преди Витлеемското Събитие, то се е повеждало хиляди години сàмо на астрално и ментално ниво, а при всяко раждане на Словото в плът – и на физическо. (б.п. - 11.6.2008 г., 15:42:52)

СЪДЪРЖАНИЕ
/