Книга 8

27.VI – 2.VІІ.122(1986)г.
София

ОСИЯНИЯ ЗА СТРАДАНИЕТО
20,30ч.
1.СВОБОДНАТА ВОЛЯ

Страданието прави чудеса! На този етап с нищо друго не можете да станете человеци, освен чрез страданието. Правдата определя статута на всяко същество. "Статут" наричам тези особености, с които всяко създание се отличава в Битието.
    Христос няма траен статут през различните епохи, понеже Неговите особености се променят. Промяната на Христос не е в противоречие с Неговата неизменност, понеже неизменно е само Абсолютното Начало, Сатва. Абсолютното естество на Христос е неизменно, а относителното - променливо. Покрай абсолютното, променливото тече също така величествено. И правилното съотношение между абсолютно и променливо се нарича Правда, докато нарушението на това отношение се нарича неправда.
    Мнозинството същества в Битието имат свободна воля, ала най-свободна е волята на човека. Трябва направо да се каже, че човекът е съществото с най-голяма свобода на волята. Свободата на волята се състои във възможността за избор на вътрешни спонтанности или външни обекти. При това, най-същественото тук е съотношението между абсолютното и променливото - в тази възможност за избор. Всякога абсолютното се запазва като вътрешен вкус, но променливото - не. Променливото обаче не винаги се съобразява с абсолютното, от което иде нарушение на Правдата. И обратното е вярно: Правдата се нарушава и когато абсолютното не желае да се съобразява с променливото. Свободата на волята, следователно, се състои именно в правилното съчетание между гласа на абсолютното и гласа на променливото. Правдата прецизно отчита къде това съчетание е нарушено. Тя много точно премерва това разместване и, поради това, страданията, които преживява всяко същество със свободна воля, са прецизно пресметнати. Нещо повече: пресмятането не става по теоретичен път или по съзнателен - няма нито едно същество в света на правдата, рискуващо да прави такива изчисления и да помни погрешките. Но има “механичен” Божествен Закон, отмерващ всяко разминаване на абсолютното с променливото и автоматично включващ страданието, като напрежение за корекция.
Няма такова нещо като “съзнателен съдийски форум” в Божествения свят. Подобен театър се устройва само в духовния свят, понеже някои същества не биха могли по друг начин да осъзнаят слободията си. А “слободия” наричам прекаленото потискане на абсолютното или прекалено отпускане на променливото. “Тирания” пък се нарича прекаленото потискане на променливото или прекаленото отпускане на абсолютното. Страданието обаче е онзи разумен божествен механизъм, който съкращава приумиците на тиранията и слободията.
    Помнете: мъчението няма природата на страданието, но и то се ръководи от Правдата. Понеже мъчението е сянка на страданието, засега няма да ви говоря за него. При подходящ момент, бих ви обяснил и неговата същност.
    Страданието подразбира съзнателно приемане от човека на напрежението, наложено му от самия него. Следователно, няма нищо и никого извън нас, които да са виновни за нашето страдание. Робът робува, понеже някога е отпуснал абсолютното с нараняваща сила. Реката няма причинно съзнание, но и тя е подчинена на причини и последствия. Причинното съзнание отговаря на човешкия чин, а страданието става възможно само при наченки на причинно тяло. “Принципно” е още по-високото му название, понеже причините на разместванията се осъзнават от човека почти винаги по пътя на страданието, а осъзнаят ли се веднъж по този начин, те се превръщат в принципи.
 На още по-високо поле, принципите се отливат във вкусове. А вкусовете, на едно трето поле, преминават в готовности. Именно Христовият човек - напълно разгърнатата и съвършена Христова личност - примирява свободната си воля и нейните принципи и вкусове с волята на Отца си, изискваща от нея готовност на всичко. Блаженството на Христовия човек отговаря на положителното напрежение при изпълнението на Волята Божия; страданието му отговаря на отрицателното напрежение; а нулевото напрежение се получава само и единствено при блаженство, когато страдаме. Постигне ли се това, коренът на дебаланса е изтръгнат и страданието става излишно. Блаженство при всички обстоятелства означава, че свободната воля се е освободила напълно от несвободната и че човек с лекота е готов да промени статуса си, ако Бог води към това; или да го устои, щом това е Божият глас.
    А по какво да отличаваме Божия глас от онзи на собствения ви страх, собствената ви гордост или собствения ви егоизъм - ще научите в осиянието за Гласа Божий.

28.VI.1986г.
2. ГЛАСЪТ БОЖИЙ
Различен е гласът Божий при неизчислимите създания! Това е първото, по което ще го отличавате - няма два еднакви начина, по които да говори Бог! Ето защо, първата причина за мъчението е слушането на чужд вътрешен глас. Страданието примирява човека с това, че не е бил верен на Божия глас в себе си.
Но това не е още всичко. Петнадесет закона съдържа науката за Божия глас! Петнадесет начина има, за да отличите Божия глас, който е само ваш, от онзи, говорил другиму, както и от гласовете на мрака.
На мнозинството Мои създания, не послушали вътрешния си глас, Аз мога сега да кажа: ПРАЗНУВАЙТЕ ЧАСА НА МЪКАТА! Платете със звонково злато оловото на горестта! Благодарете непрестанно за бремето на онова, което ви притеснява! Само така ще понесете по-леко последствията от сриването на оная радост, която полива градините на безстрашните. По този начин единствено имате шанс да превърнете мъчението в страдание, а страданието - в благодат. Така най-бърже ще разберете къде сте се отклонили от Божия глас, от шепота на Отца ви, предназначен само за вашето сърце. Отпадне ли вашата радост, знайте: послушали сте чужд вътрешен глас.
    Вторият начин, по който има шанс да проумеете причината за мъката си, произтича от Втория закон за Божия глас: пламъкът на радостта преминава в океан от вътрешен мир, когато сте се погрижили за вътрешния глас на ближния си. Не намерите ли начин да нахраните ближния си с онази насъщна храна, която е нужна само на него, без да правите компромис със собствения си вътрешен глас, вие непременно ще загубите не друго, а мира си. А работата на Мировата Душа - великата владетелка на ясновселената - е тъкмо тази и единствено тази: да пресмята и чертае неуморно балансните орбити, по които нещата в Определеното Битие проявяват милост, без да нарушават съществено собствената си абсолютност. На окултен език, това значи: приеми нуждата на брат си като собствена нужда, за да си изградиш не само атмично, но и будическо тяло. Но не разрешавай на брат си да те завлече по своята орбита, ако не искаш да се простиш с атмичното си тяло задълго. С това обяснявам причината, защо повечето сури на земята са непрестанно печални: те са приели орбита на асур(Сури и асури – същества, описани в индийския епос “Махабхарата” – б.п.) От това произтича помръкването на радостта. Асурите пък, на практика, проявяват пълна незаинтересованост от Божия глас на околните същества. Съществуват не само агресивни, но и пасивни асури: последните не завличат същества по своята орбита, но и не смятат за нужно да променят собствената си орбита заради чужд глас Божий.
 Промените на собствената орбита в рамките на допустимото отклонение се нарича “милост”. Проявилият милост няма опасност да загуби мира си. Ясновселената не е като вашите математици - тя е безкрайно всемъдра. Вие не можете да решите задачата за трите тела; с мъка прогнозирате орбитите на повече от две тела, и то с неточност, а Мировата Душа се нагърбва с баланса на всички орбити!
    Третият начин за разпознаване на гласа Божий се състои в совершенството на тялото (В много осияния Елма произнася представката “съ-“ като “со-“, обяснявайки, че това пробужда славянството у българина, и не само в него – б.п.). Участието в Божия план ражда прекрасно, съвършено и здраво тяло. Съществуват, разбира се, множество Синове Божии, примирили се с недъгаво, несъвършено или нездраво тяло, обаче това е изключението, не правилото. Всички останали, съсипващи тялото си или позволяващи да им го съсипват, принудените да го съсипват, се намират в дисонанс с Божия глас.

1.VII.1986, 6ч           
                                 3.НАСИЛИЕТО
    На четвърто място стои насилието. Проявява ли някой насилие, прощава се с Божия глас в себе си. Проводниците на карма понякога са изпълнители на Закона, но не на Божия глас. Ако проверката на предишното правило е младостта, красотата и здравето, то насилственото отношение към Битието изисква наказание на насилника чрез насилие върху него. Изключение правят само ония, които са свободни от карма - при тях не законът, а доброволната саможертва ги сблъсква с насилието. Но при всички останали случаи, насилникът някога е проливал кръв. Това важи не само за убийците и технократите, но и за месоядците, ревнивите, търговците, повечето педагози, родители и съседи. Не само прякото насилване над чужда воля или психика, но и “невинната” шумова агресия на веселящи се или “гледащи своята работа” пролива капилярна кръв и умъртвява нерви. Поглед без любов и отрицателна мисъл проливат понякога повече кръв, отколкото куршумът! Няма насилие, дори и с положителни мотиви, на което да не се налага съответна глоба. От това следва, че насилващият неизменно добива остър поглед, а това е четвъртият белег за отсъствието на Божия глас. Може да има съсредоточен поглед, но острият поглед се отличава от него безпогрешно. Острият поглед на егоистите е особено противен и от него се отвращават дори и личните ангели-хранители, поради което рядко посещават и трудно предпазват своите възпитаници.
    Няма да ви изброявам всичките начини за откриване на присъствието или отсъствието на Божия глас. Но има и мек поглед на съблазънта или лицемерието, на овчедушието или блюдолизството. Вътрешните и външните белези за разпознаване на Божия глас са обширна наука, която се изучава не на книга, а във Великото Училище на Живота (Тези думи са символизирани с първите им букви в пентаграма, даден oт Учителя – б.п.) .
    Сега ще се спра на ада, като особено състояние или място, където се извършва най-интензивният ремонт на отхвърлящите Божия глас.

                                4. АДЪТ
    Съществува една велика Христóва истина, изказана от апостол Павел: ”Любовта не дири своето си”. Разширявам постулата така: не само своето си, но и благото на своите си.
    Адът е състояние, при което ти дириш своето си или благото на своите си. Приемете Любовта като живот за всички – и вие ще сте извън обсега на ада. На практика, това означава обмяна на живот с всички и даряване живот на всички. Поиска ли някой да обменя живот с по-малко същества, да се самораздава не на всички, посоката към ада е очертана.
    Правилото има изключения. Майчинството, например, е най-великото изключение. “Изключение” от закона на Любовта, но корона в закона на Обичта! Затова казвам: адът при обичта е да пренебрегнеш най-близкото си същество заради други. Проявил ли е някой гласа на ясновселената, а не гласа на тотвселената, при него законът е различен. Не изисквайте от Майката, Годеницата и Съпругата да бъдат верни на всички. Верността им към Бога в единичното проявява най-чисто за тях закона на рая. При тях е невъзможна любов към всички навън. Пожелаете ли да слезете в Илухимното Царство Божие, проявете любов към едного, най-много трима или най-много към дванадесет свои обични и отдайте живота и силите си на тях. Това не значи да пренебрегвате любовта към Бога в множеството, обаче любовта към ближния трябва да поставите там на първо място.
    Та адът не е нищо друго, освен отклонението от своето естество. Признаете ли истината за себе си, обаче окончателно, определено и без колебания, тръгнéте право по своя път и не се колебайте повече! Понеже колебанието, раздвоението, няма друго име, освен “Втора пътека към ада”.
    “Третата Пътека към Ада” е онова, което наричам преливане на вода от пусто в празно. То е свързването на сатанаили с ангели, на серафими с херувими, на алохими с илухими; или, по-точно, обвързването. Понеже свързването не е адът, но божественото - а такова свързване е най-последният акт на съвършенството. Първият вид брак ражда титани - при обвързване; и “сили” - когато е постигнато свързване. Вторият, при обвързване, ражда вампири или тирани; а при свързване [ражда] божествено същество - илухим или алохим. При третия няма друга възможност вече, освен раждане на елохим. Преди обвързване беше възможно, но днес илухим и алохим вече никога не могат да се обвържат.

2.VII.1986г. 6,45ч.
    Останалото отпреди се нарича “Стара Вселена” и тя е оставена на доизживяване. А свързването на илухим с алохим се нарича “елохим”. Когато страда елохим, небето и земята плачат и се разтърсват! Алохимът страда, когато му отнемат възможността да обича всички; илухимът - отнемат ли му обекта на любовта. А едно божество се нарича “елохим”, ако страда, когато се нарушава балансът между любовта и обичта.
    Адът, следователно, е разкъсване на Битието, сриване на свободата, служене на себе си или на природа, която ни е чужда. Адът обаче е и школа за размисъл и смирение. Той е толкова реален, колкото и нереален. Откаже ли се човек от себе си, попада в рая. Същото става и когато се откаже от света - от робуване на чужди естества. Себичността обаче няма нищо общо с индивидуалността. Новото, което не знаехте, е че себичността травмира ясновселенското тяло, а робското чувство - тотвселенското.

(Тази поредица от осияния за страданието не е завършена, както личи от текста. Да се надяваме, че един ден ще продължи. Може би ще дойдат тайни и за  страданието като изкупление на чужда карма – индивидуална, родова, обществена, народна, общочовешка и пр. – б.п.)


СЪДЪРЖАНИЕ
/