Книга 45

 

 

28.XII.151(2015)

София – Изгрев

 

НУЖДИ,

СЪЩЕСТВЕНИ И НЕСЪЩЕСТВЕНИ

 

Видях аз два бука,

прегърнати в гората,

прегърнати нежно кат влюбени в жар.

От корен до върха обвили се двата,

столетия пият любовен нектар.

Казàх им: "О, буки,

вий тъй сте прекрасни,

за вас и след гроба ще грей любовта.

Гръм, хали не плашат

 прегръдки ви страстни,

 целувки ви жарки смъртта не дели!"

 

Из Енциклопедия на Словото по тези антитези и синтези: 

 

     НУЖДИ, СЪЩЕСТВЕНИ И НЕСЪЩЕСТВЕНИ 16.II.1936, „Знайното и незнайното”, том „Вас ви нарекох приятели”, изд. АСК93:376 Сега ние мислим, че реални неща са тия, които са близо до нас, а онези неща, които са далеч от нас, не са реални. Но реалните, разумните неща, били те близо или далеч от нас, се отличават с едно важно свойство: разумните същества всякога отговарят на нашите нужди, а неразум-ните никога не отговарят на нашите нужди. Следователно, ние считаме Бога за онова Същество, Което всякога отговаря на нашите нужди. Бог е единственото смислено Същество, което отговаря на нашите нужди. Той не отговаря на нашите лоши навици, на нашите несъществени нужди, но Бог винаги отговаря на ония силни нужди на човешкия ум, на човешкото сърце, на човешката душа и на човешкия дух, /които дават здраве, красота, младост, добродетелност и безсмъртие/. КОМЕНТАР: Отново фундаментална мисъл, която обяснява важни проблеми в нашия живот, свързани с общуването. Бог се проявява чрез хората. Често се чудим защо някои хора, които обичаме и харесваме, а може и те да ни харесват по свой начин, никога не могат да удовлетворят нашите съществени нужди. В повечето случаи не могат, защото не искат, но ние се сещаме защо някои не могат и тогава, когато искат. Щом Бог удовлетворява всичките нужди, би следвало и божественото в човека да има тази сила. Следователно, във въпросните хора няма нищо божествено или то е затрупано под безброй пластове. Или представите им за Божественото, за любовта и приятелството и за нуждите на другия са крайно различни от нашите. Съществени нужди са тия, които поддържат съществуването на духа, душата, ума, сърцето и тялото ни. Несъществени – тези, които ги разрушават. Друго тълкуване в Словото: думата „същес-тво” се отнася за създание на Бога с искра Божия, което живее щастливо и хармонично с други същества – имат „същения”, взаимни потребности и желания. Думата е съвибрант и на по-нятието „същастие” – взаимно щастие. Едно щастие е взаимно, когато всеки е родèн от Бога и затова има импулс и способност да удовлетворява всички съществени нужди на ближния. В цитираната мисъл се казва, че няма значение дали разумните същества са по-близо или по-далеч от нас, т.е. дали са ни близки или ближни – важното е че насищат съществените ни нужди. Обяснено ни е, че близки са ни хората непосредствено до нас пространствено, с които прекарваме повечето си свободно време, а „ближен” е този, с когото имаме привличане и сродство и над физическия свят. Физически може въобще да не се срещаме или да се срещаме по-рядко. Щом две или повече същества са родени от Бога, те изпитват нужда и имат способност не само да получават любов и свобода, но и да раздават. При това Божественото, за разлика от адското, подарява любов и свобода така, както са необходими на другото същество, а не както са нужни на нас самите или както ние си представяме. Да си припомним една молитва от Учителя: „Господи, не ми е приятно това, което иска това същество от мене, но заради Тебе, Господи, и заради това същество, аз ще го направя”. Това е кодирано в един от елементите на „Слънчеви лъчи” в Паневритмията и в някои народни и други танци – когато единият обикаля другия и после другият обикаля първия. На практика става дума за денонощие, седмица или месец, когато единият изпълнява желанията на другия, а после е обратно. Но това е половината от Божественото. Третият елемент вече е напълно божествен: двамата обикалят около един общ център - намерили са разковниче как и двамата да бъдат щастливи. В общите фигури и движения на всеки лъч и на цялата паневритмия се дават уникални модели как да бъдем щастливи не само по двойки и тройки, но и в една група от 10, 12, 120 или 144 души. Именно затова Учителят казва в същата беседа за истинския човек: „Той трябва да изучава законите, върху които почива неговото щастие”. Човекът непосредствено до нас в Пентаграма е нашият най-близък, а този от лъча, зад когото отиваме или който идва зад нас пет пъти, е нашият ближен. Всеки мечтае да срещне ближен, който да му е и близък, и обратно. Но като няма такъв, животът ни зависи изцяло от свободата да редуваме близък с ближен. Истинското, пълното щастие, значи, е именно редуването на обмените с близки и ближни, но това редуване е божествено, само когато удовлетворяваме взаимно съществените си нужди. Точно затова шеговито тълкуваме по още един начин значението на думата „щастие” – „ща с тия”, тоест – искам с тия хора, не с ония… „Искам да се срещам и да живея с тия, които насищат моите съществени потребности – които ми дават здраве, младост, живот и щастие. Същевременно, и аз да правя това за тях”. В този смисъл, ето какво е и „нещастие” - „не ща с тия!” – т.е., не искам да се обменям с неразумните неща и хора, които не удовлетворяват съществените ми нужди или ми предлагат несъществени; нито искам да удовлетворявам несъществените им потребности и желания”. Тук виждаме още една лингвистична и философска тънкост: поне на български език, ако приемем това тълкуване на думата „ща-с-тие” в точния й вид в множествено число - „ща-с-тия”, - излиза, че трябва да търсим не само едно, но повече щастия… Няма по-голямо нещастие от това близкият да си въобрази, че ни е и ближен, а да не може да задоволява съществените ни нужди и да не дава да си спасяваме душата и здравето извън неговите представи и владения. Не по-малко нещастие е когато някой, с който имаме само идейно, душевно сродство, да не иска или да не може да удовлетворява насъщните ни потребности. „Хлябът наш насъщен” е нещо повече от физическото или духовното сродство, взети поотделно. Именно затова търсим разумните неща и същества, които са божествени – могат да задоволяват всичките ни насъщни потребности, защото са родени от Бога.

        ЕТО ЗАЩО СИЛАТА НА РАЗРУШЕНИЕТО И НЕЙНИТЕ АГЕНТИ И ДО ДНЕС НЕ ТЪРПЯТ БОГОМИЛИТЕ.

 

          Из ”Богомилското учение” от Антон Глогов. Понеже това си е чиста холизация, слага се тук в червено:

 

Така, чрез тази промяна на земните и хвъркати животни – явяването на женски пол, - те заживяха само с кротки, леки игри и ласки и между тях настъпи мир и щастие. В това състояние на мир, на щастие, на леки игри и на милувки между животните, у тия от тях, които оставаха непогалени от силата Пол Жена, като въплъщение на Силата на Сътворението, се извърши първото творческо дело на земята. Защото първичният живот без интензивно движение, създаден по внушение от Силата на Разрушението, бе несъвършен, безполов и вън от кръговъртежа за сътворяване и пресътворяване, в който Силата на Сътворението е предопределила да тече живот в красиво и бодро движение на земята.

Поради несъвършенството на почти неподвижните животни на земята, които бяха извън творческия кръговъртеж и бяха в застой, в мъртва точка, в безполовост и бяс, Силата на Разрушението поиска да им отнеме завинаги възможността, като създания на Силата Сътворението, да се пресъздават. Силата Пол Жена обаче осуети завинаги този замисъл на Силата на Разрушението, като създаде пола в тях, а с това Тя победи и самата Сила на Разрушението, която вече нямаше друг противник на земята, освен силата Пол Жена.

В изпълнение на своята мисия, силата Пол Жена продължи да се любува на мира и на щастието, сред които заживяха всички земни твари.

Когато тя се явяваше между рибите във водата, за да се опресни в сълзите на Силата на Сътворението, рибите я приемаха като тяхна другарка и най-гальовно играеха около нея, защото те бяха сътворени със същата нежност, каквато притежава и силата Пол Жена.

При това милуване на рибите около силата Пол Жена, с допирането им до нея, и у тях се създаваше женския пол, който пък предизвика противопòла – т.е. мъжкия пол у рибите, които не успяваха да се допрат до силата Пол Жена.

Защото първите животни във водата, като създадени по внушение от Силата на Разрушението, бяха също безполови; но запазвайки вечността си, предадена им от Силата на Сътворението, се пресътворяваха в своята първичност чрез деление, т.е. чрез разпадането им на части за създаване на нови животни като тях.

Когато пък силата Пол Жена тръгнеше между зеленините из полята и по горите, при всяко нейно помирисване на която и да било зеленина, тя се разцъфтяваше; от тия цветове се раждаше плод за ново пресъздаване и ново размножаване на зеленините - и по тоя начин се създаде прекрасният рай на земята, която получи вид на най-съвършеното творение на красотата. Върху този земен рай слънцето изсипваше обилно своите лъчи, за да му предаде пълно съвършенство.

Така, на земята не остана никъде място за Силата на Разрушението. Навред се възроди любовта на силата Пол Жена, а заедно с това - и любовта на самата Сила на Сътворението. Тоя земен рай изпълваше с радост не само силата Пол Жена, но и всеки живот в движение и в растеж на земята. Трептенията на тази всемирна радост почнаха да се изразват в звукове - и така се явиха първите чуруликания, първите песни на птиците, а у другите животни – в първичния звуков език.

Зачуруликаха тогава птиците из висините на земята, за да възхваляват блясъка и красотите на всички създания на Силата на Сътворението; забляха стадата по полята и по горите, затрептяха листата на дърветата, за да отдадат и те чрез своя шепот хваление на своята Сътворителка, а слънцето пращаше предвечерния си привет на всички земни твари, както и на луната и на звездите, които идеха след слънцето, за да хвърлят всички създания в неизразимо блаженство и в блянове за други, още по-дивни радости и творчества, които може да им даде тяхната възлюбена - силата Пол Жена.

 

В историята на религията и истинския мистицизъм носителите на Истината за Любовта не са много. Факелът на безсмъртието или Чашата на Граал преминава от Христа в богомилството, а Емануил Сведенборг ги разкрива по един изумителен начин – той е холизатор и предава думите на Христа без изменения. Ние наричаме откровенията му „математическа словоистина”, понеже там всяка дума и буквичка са незаменими и отговарят брилянтно на 49-те вида логика и на божествената алогика, която стои над тях. Неведнъж сме представяли един български прочит на съчинението му за Любовта и Мъдростта, но тук е уместно пак да се помести за финал една част от него, в потвърждение на факта, че Истината си пробива път през всички векове. Не виждаме принципно никаква разлика между концепцията на Учителя като Бениамин (Боян Мага) преди 1000 години, представена в книгата на Антон Глогов като богомилска, и тази на Учителя като Христос, Който е диктувал осиянията на Сведенборг. Пълно съвпадение и с днешните Му думи, че „Христос е Човекът на изявената, проявената и осъществената Божия любов”. „Божия” значи съвършена, гореща, божествена - на всички полета без изключение, включително и спасителка в ада. Когато Любовта слезе в ада, всички същества й се подчиняват моментално и някои излизат от там. И ние излизаме от своите адове, когато приемем Истината за Любовта. Лъжците в морала и религиите, а също и по-слабите умове, които са им повярвали, неизменно стават подвластни на Силата на Разрушението и накрая самите те рухват, понеже се съпротивляват на Силата на Сътворението и нейната невинност и чистота. Ето какво пише Сведенборг:

 „Всеки човек е едно чувство – и съществуват толкова видове чувства, колкото хора са се родили и ще се родят през вечността. Преди всичко, това може да бъде установено по разнообразието на ангелите на небето и на адските духове, които до един представляват чувства. Ако всеки човек е чувство, това се дължи на обстоятелството, че животът е любов, а продължението и разклоненията на Любовта се наричат “чувства”. Затова чувствата не са нищо друго, освен любов – но любов, подчинена на Универсалната Любов, като на господар или вожд. Тъй като самият живот е Любов, то и всичко и всяка от неговите същности представлява чувство. Затова и самият човек е чувство. Мнозина в света се учудват на това. Бе ми дадено да чуя лично какво говорят почти всички, преминаващи от природния в духовния свят. Не срещнах нито един, който да знае какво означава “чувство”. А когато им казвах, че чувството е проявената Любов или Любовта в действие, те ме питаха какво е пък това “любов”... Казваха, че любовта си съществувала естествено и че те по разбират що е “мисъл”, отколкото “чувство”. Говореха още, че знаят за чувството от любовта преди брака или от майчината любов към детето, а донякъде и от тази на бащите, когато целуват жените или децата си… Други, вместо за жени, говореха за любовници… Тогава ангелите им отговаряха, че любовта е любов само тогава, когато извира като чувство от самата жажда за живот и за раздаване на живот.

Затова им казваха още, че както не може да има говор без звук, така и няма мисъл без чувство. Така те проумяваха, че човекът е чувство - и нищо повече. По-късно разбираха, че цялото Небе и целият ад са разделени на области и общества, именно според различията на своите родови и специфични чувства, а не на мислите; и че сам Господ изпитва чувства.

От всичко това следва, че промените и разновидностите на чувствата са безкрайни и че те са толкова, колкото и хората, които са се родили досега и ще се родят до края на Вечността.

Исконната, истинската духовност, следователно, разкрива именно и на първо място чувството и всяко нещо, свързано с него. По своето най-дълбоко естество, духовността е самата Божествена Любов и Божествената Мъдрост; а по външна видимост и израз – небесна топлина и небесна светлина. Тази топлина и светлина разкриват всички чувстводействия, както топлината на природното слънце прави осезаеми земните неща по мирис и вкус и светлината му ги облича в багри и сенки. И ако вечният живот е достъпен на човека поради любовта му към действието, то е само защото чувството Любов е самият човек. Поради това, именно, се казва, че каквито са чувствата на един човек, такъв е и самият той.

Духовната любов не се добива само с вяра без милосърдие, понеже такава вяра е само външна – тоест, недействителна. Щом е без милосърдие, тя е и без чувството любов, което е самият човек. Ето защо, след смъртта тя се стопява като дим.

Човешката воля е самото любовно чувство! Казват “приемник на Любовта”, понеже Любовта не може да бъде дарена на човека извън волята му да бъде приемател.

 

 (Б.р. - В някои езици думите “воля” и “желание” имат едно и също значение. Явно преводачите на Сведенборг досега не схващат това, ето защо оттук нататък ще заменяме в текста „воля” с ”желание”, където е такъв смисълът. Женският полюс на човешкото атмическо тяло се отличава със способността да разпознава, да се откликва без замисляне и незабавно, да приласкава и да се грижи предано за любимите същества с монада; да живее с тях на нивото на всички чакри и в така наречения “Троен Ритъм”: Самота, Обмяна с предпочетения, Обмяна с всички, които или при които ни изпраща Бог. Но да  продължим с думите на Христа чрез Емануил Сведенборг:

 

„Без желание от наша страна, любовта не може да дойде – тя би си обърнала гърба и би се престорила, че я няма. Оттук следва, че желанието е приемателят на Любовта.

Че желанието е всичко в човека и че се съдържа във всички негови части и че то е самият човек, както и че Любовта, в цялата й сложност, е самият човек, ще бъде изяснено сега. Това, че желанието е човешката любов, облечена във форма, се вижда ясно от факта, че всяко удоволствие, приятност, прелест, щастие или блаженство, произтичащи от Любовта, също се усещат и осъзнават. Че принадлежат на желанието, това е очевидно, понеже всяко удоволствие, приятност, прелест, щастие и блаженство човек преди всичко ги пожелава; и даже, говорейки за тях, той е способен да изрази това свое желание.

 

 (Б.р. - За голямо съжаление, дхармична спонтанност (спонтанност между сродни души) засега е почти неизвестна на земята. Адските и обикновените духове са способни само на кармична спонтанност – хипнозата на тръпката без висок вкус, скока на хищника и мазохизма на жертвата. Активната пъклена спонтанност – това е агресията, наглостта, нахалството, безочието, натрапничеството, ревността, собственическото чувство, жаждата за постоянно или преобладаващо присъствие и постоянното натякване. Също и взискателността, недоволството, разпитите, сцените, изнудването – т.е., вампиризмът. Пасивната адска спонтанност се проявява като астрална тръпка към предпочетените или чувство за дълг към кармичните ни връзки. Отличава със силна тревожност и готовност за подчинение на агресора, със страх от смъртните, а не от Бога. Страх от Бога съществува и трябва да съществува – той е преддверието на Първото Посвещение).

Да се насладим сега на финала на това забележително осияние от Сведенборг:

 

„Относно всяко нещо, което желае, домогва се към него, иска го, търси го и към което се стреми, човек е способен да говори. Признава, че го желае, защото то е чисто и произлиза от неговата любов. Той силно иска това, което желае - иска нещото, към което се домогва, понеже го обича; иска това, за което копнее, понеже го обича; иска го и се стреми към него, защото Любовта го подтиква натам! От всичко това следва, че желанието и любовта – или желанието и чувството в човека – са едно и също нещо.

Мнозина поддържат, че мисълта е същината на човека; или че човекът е човек, защото мисли. В действителност, всичките му мисли са чувства. Отнеми от мисълта чувството – и ще се превърнеш в пън!

Б.р. - Словото в България до 1944 г. често казва, че човекът е същество на мисълта, но то трябва да се познава основно, за да се откроят доминантите – че човекът преди всичко е същество на Любовта, Обичта, божественото чувство.

В Словото думата “обичам” означава “действам”. (б.р. - Сведенборг има предвид Словото Божие в Библията и  Евангелието – доколкото е останало там.) Защото да обичаш, значи да желаеш, а да желаеш, значи да действаш. Че любовта е желание, това бе току-що доказано; но че желанието е действие, ще бъде потвърдено тук. Желанието самò по себе си не е Любов – тя е само нейният приемател. И то такъв приемател, че не само я приема, но и възприема всичките й състояния, облича се във всичките й форми. Понеже всичко в човешкото съществуване показва, че човек не е самият живот, но приемник на живота. Тъй като желанието и действието са едно и също нещо и желанието представлява усилието на Любовта, то е обяснимо защо в Словото думата “любов” не е нищо друго, освен “извършване”. Ето защо, да обичаме Господа и ближния, означава активно да правим всичко за ближния от любов – поради Любовта, която изтича от Господа.

Любовта произвежда топлина! Това е, понеже Любовта е самият живот и мощната сила на всичко живо във Всемира! Началото на всички усилия, на всички сили, на всички дейности и всички движения извира единствено от Божествената Любов, която е сам Господ и която, пред ангелите на небето, се явява във вид на Слънце.

Че топлината е акт на Любовта, може да се убедим от много неща. Например, човекът, даже посред зима, изпитва вътрешна горещина, когато помисли за любимия си. Слънчевата топлина няма нищо общо с тази горещина: колкото по се засилва любовта му, толкова по-силно той почва да кипи, да гори, да се възпламенява! А отслабне ли обичта му, той повяхва, става му студено и се чувства отпаднал. Същото е и с животните и небесните птици: на тях понякога им е по-горещо през зимата, отколкото лятно време, защото сърцето им трепти, кръвта кипи, всичките им фибри са нагрети до максимум -  и всичко, що има сърце и дух, почва да изпълнява повелята на Природата. Тяхната топлина също не е от слънцето, но от живота на душата им, която е, всъщност, чувство! Любовта произвежда топлина, понеже тя е животът на всички живи сили във Вселената. А този живот не може да влезе в приемащите субстанции, освен чрез действието, наречено “топлина”.

Господ, още при създаването на Вселената, е приготвил за всички същества – от първите до най-последните – най-разнообразни среди, чрез които Той произвежда безброй действия. А средата, която е най-универсална и подходяща за съчетаването, е топлината – само в нея може да оживее естеството на активната Любов.

И тъй като топлината съществува поради любовта към ближния, то затова има съответствие между любовта и топлината, тъй като съществува съответствие между причината и нейното следствие или проявление.

Божествената Любов, която е самият живот, както прави и Създателят ѝ Господ, няма в недрата си друга цел, освен да създава свои образи и подобия, които са, всъщност, хората.”

 

Въплътеният серафим на земята Алуѝн (Евгений Босяцки), чиито рисунки са познати във всички вселени, наскоро се върна в най-вътрешното небе, където хората са голи и всички обичат и обожават всички.

 

 

 

СЪДЪРЖАНИЕ
/