Книга 44

 

 

     1815 07.10.2015 Златни изречения от Езоп. Радичков за простотията. Мисли за самомнението. 11:14, до С.Р.:

     Голямата награда „Златният Езоп“ на ХХІІ Международно биенале на хумора и сатирата в изкуствата спечели Николай Ангелов–Гари (живопис, България).

 

 

 

 

ЕЗОП:

Самонадеяността може да доведе до саморазруха.

Колкото по-малък е умът, толкова е по-голямо самомнението. Съмнителен приятел е по-лошо от сигурен враг.

Хората често аплодират имитацията и освиркват истината. Нашата незначителност често е причината за нашата безопасност.

Обединени устояваме, разделени падаме.

 

     ДНЕС сутринта, след спомена за Езоп, с когото се познавах (Радой Ралин), дойде спомен и за едно есе на Радичков за простотията. Той и жена му ни идваха на гости, бяха покровители на В. Само че при мен тая дума се смени навсякъде в текста му с думата "самомнение", което е едно и също:

 

"За простотията", Йордан Радичков

   Някои смятат, че човек върви с простотията си, други пък твърдят обратното – че простотията върви с човека, тъй като той си върви, и простотията върви с него; кихне ли, тя също започва да киха, седне ли на някоя маса, тя също сяда до него, вземе ли да говори, тя веднага ще почне да говори заедно с него и не е изключено даже да го надговори. Човек от провинцията ми разказваше, че при тях в едно държавно учреждение веднъж влязла простотията, седнала зад бюрото и никой не можал да я измести оттам. Доколкото си спомням, цяла комисия ходила да разследва случая, но простотията била извънредно категорична и по никой начин не искала да излезе от учреждението.

   Разбира се, появата на простотията в едно провинциално учреждение не може да даде никакво отражение върху столичния живот. Столичният живот е крайно чувствителен към подобни явления, макар че и в столицата могат да се срещнат простотии – било в трамвая, било на улицата или пък в някоя частна къща. Аз лично съм виждал човек да се вози във файтон, а до него седи простотията – и тя се вози. И в трабант съм я виждал същата простотия, а когато беше времето на велосипедите – и на велосипед. През периода на шушляка и на транзистора тя доста гордо вървеше с човека и също като човек свиреше на транзистор и шумеше с шушляка.
   В минута на откровение, един мой приятел ми се оплакваше, че не само живее с простотията си, ами че и бил длъжен да спи с нея. Неприятно му било, казваше той, да легне и да усеща под завивката простотията до себе си. Той лежи и не мърда и гледа по възможност най-кратко да диша, а тя също тъй лежи и не мърда, диша равномерно и кротко – досущ божа кравичка. Вземе ли да похърква, тя веднага почва да похърква заедно с него и той не беше съвсем сигурен дали когато сънува, тя също не сънува с него...

   Ако простотията може да се побере в едно легло, това все пак не е най-лошото. Аз съм виждал човек - нищо човек, една педя дребосъче, - а простотията му голяма колкото черква. Върви той подръка със своята черква; като върви задръства цялата улица, но никак не му мига окото. Мигар на човек с толкова огромна простотия може да му мигне окото? Ще те прегази и ще си замине, без дори да те забележи! Виждал съм и потна простотия, виждал съм кисела простотия, а има и усмихнати простотии, тъй както има и дебели. Познавах едного, простотията му беше дебела като купа сено. Питал съм го много пъти как живее с тая простотия и той винаги ми е казвал: „Ами как! Като игла в купа сено!”.

   Можем да приемем, че човек върви с простотията си или пък обратното – че простотията върви с човека, това едва ли има особено значение. По-важното е човек да гледа простотията да не е по-голяма от него. Забелязал съм, че някои хора имат големи късмети, простотиите им съвсем дребни, могат да се скрият където си поискат. Аз съм виждал и човек, простотията му голяма колкото една дървеница. Ей тук стои, на ревера му, той се разхожда с дървеницата, вози се с нея, храни се, спи, а също така и говори. Той говори, а простотията стои на ревера му като дървеница. Тя стои на ревера му като дървеница, а той говори и ръкомаха, говори и ръкомаха, говори и ръкомаха! „Нова библия” („Свирепо настроение”)

 

       И така, след спомена за Езоп и Радичков, дойде темата за Самомнението - като изрод, роден от гордостта. Сигурно би могла да бъде споделена, ако не бе безсмислено да се говори повече на обречено човечество, което не практикува размяната на жилища и същества.

       Не помня подробности, но помня, че самомнението има сестра, също изрод, която се нарича Тщеславие. И трети изрод се е родил по-късно - чувството за притежание на истината, на същества и на други неща. Този изрод са го нарекли "Титуляр".

       Самомнението се занимава с презентации и автопрезентации - него сътрудничество и чужди изяви не го интересуват, освен ако не сътрудничат на него. За деца и майки, които умират от глад и без керемида над главата, то няма душевен орган. За Ученичество при него не може да става и дума - той е функционер. Спомних си и за повестта на Николай Лесков за Скомороха Памфалон. Може би помниш как душата на Ермий се опита да се приближи към душата на Памфалон, когато този любимец Божий се възнасяше нагоре към Бога. Една ограда от черни букви му пречеше и Ермий се блъскаше безпомощно в нея, но накрая видя, че това са букви, изписващи думата "самомнение".

       Тщеславието обича да стои на 180 градуса от публика и да да му се възхищават, да прави впечатление - включително с небивалици, провокации и парадокси. Неговото собствено мнение е над всичко, поддържа живота си с назидаване и унижаване на другите. Щом си пред публика, в този публичен дом може да си само на 180 градуса от по-простите или под някой от макроъглите в битието между 135 и 180 градуса. Всъщност, това е небитие, но в очите на простите минава за битие, в резултат на което има много бити... Това са повярвалите на смъртен.

       Титулярът, от своя страна, особено ако е с дървеницата на простотията и самомнението на челото си, е инфектиран от представата, че с една, две или три валенции и съответните гънки в мозъка си може да владее и командва много по-сложни същества, които са многовалентни. Той си ги представя като своя собственост, но многовалентното шкарто на еволюцията му се бои и му се подчинява заради "тръпка", "вкус" или "съображения".

       Особен род шкарто са ония с "чувството за дълг", които са по-зле и от тръпкаджиите. Титулярът обикновено е садист, а робът - мазохист. Първият сади волята и семето си в мазохиста, а много често - и философията и флуидите си. Това е неизбежно при живот в кочина, даже и когато тя прилича на палат. Титулярът на сърца и имоти овладява или купува само тръпкаджии, хора с принизен вкус и продавачи на плът и подчинение.

 

       И титулярът, и мазохистът, който му се подлага, не подозират, че раждат изродено поколение или развалят качествени екземпляри. Ония с "чувството за дълг" се занимават с жалки опити за реанимация на разпадащи се системи - подобия на същества, които мислят само за близките си и за себе си. Чувство за дълг към Бога или към същества с дух и душа в тях не съществува, тъй като такива се страхуват да не би разпадащата се система да се разпадне окончателно - борят се с нокти и зъби с волята на Бога. Това не значи да изоставим близките си, но означава да отделяме поне десятък от любовта и времето си за КАЧЕСТВЕНАТА ПРОДУКЦИЯ НА БОГА.

 

СЪДЪРЖАНИЕ
/