Книга 43

 

 

       1595  21.08.2014 Всеки човек с душа трябва да си има Тайна Градина и Тайна Стаичка. До Р.В. Много ме зарадва писмото ти!  Първо - да ти благодаря за крайно вълнуващата песен от "Тайната градина". Докато ти пиша, тя ми звучи и докарва сълзи в сърцето ми... На тази тема можем да си измислим крайно интересни и важни ключове и символи - всеки човек с душа трябва да си има "Тайна Градина" и "Тайна Стаичка", предназначени само за свещената ни самота и за Бога, за най-възвишените и прекрасни хора, които да допускаме там, и то не за постоянно.

Дано по-скоро се възстановиш. От десетилетията опит на Рила знаем, че трябва да имаме по 6 одеала нощем и да спим с два чифта вълнени чорапи и три пуловера, даже плюс яке и качулка, ако нямаме сериозен спален чувал за минусови температури, където можем да спим и голи. А когато е с любим човек, може и направо на земята без нищо в минус космически студ, понеже истинската любов знаеш какво прави. Аз имах случай с една приятелка, която поканих за празнуваме сами нова година. Голямата ми любов (една от големите...). Тя беше тотално комплексирана и блокирана и нямаше нищо общо с "изявената любов", камо ли с "проявената" и "осъществената". Контролираше се зверски да не би да изпусне и квант чувство, и милиграм сърдечен тон. Говореше почти басово от самоконтрол, но на три пъти в общуването ни в течение на 30 години изчурулика безкрайно развълнувано и нежно и само веднъж ми хвърли такъв поглед, че щях да падна покосен на бул. Руски... Но и аз, замразен от комплекси, страх и "рицарство", останах вкаменен на място, вместо да ида, да я грабна в прегръдките си, да я нацелувам, да се разплача и да и предложа да се оженим - да й кажа, че ще умра без нея, ако сега се разделим. Това го има по филмите и  романите, нали? Но от страх да не ми прасне шамар и да ме изгледа като съпруга, нито веднъж не издадох и аз чувствата си. Но през тази нова година, когато - кой знае как - тя се съгласи да прекараме сами вкъщи, се случиха няколко много силни неща. Силни - в трагичен за мен смисъл. Направил бях маса с и от пиле мляко, запалил съм най-скъпите и красиви свещи на света, пуснал съм музика. Намираме се от двете по-далечни страни на една дълга маса - като англичаните. Те са царе на дистанцията - подаграта, мигрената, истерията, треморите и тиковете им по тая линия... И дума не може да става в 00 ч. да се приближим и да се прегърнем, целунем, камо ли после да си легнем заедно... Вдигаме чаши с безалкохолно през пет метра разстояние и се поздравяваме учтиво. Пуснал съм силна електрическа печка, но Д. е с пуловер и в кожено палто - трепери от психически студ. Аз съм само по една жълта риза на голо - много добре си я спомням. Горещо ми е до припадък. Пред очите й се случва следното (Господ ни е свидетел): в областта на сърцето ми се развива такава температура, че ризата там се запалва, прегаря и остана дупка с черни ръбове. Дълго време я пазех като реликва. Друг път са ми се огъвали едни химикалки в джоба при подобни обстоятелства... Крайно изумена дали не съм манипулатор, хипнотизатор или фокусник, Д. скача и тръгва да си ходи. Не се приближавам, не я моля да остане, само сядам на един стол и се хващам за перилото му, защото сърцето ме боли до загуба на съзнание. Вместо да реагирам, чакам приласкаване от нейна страна... Приласкаване от българка?... Това да не е Русия?!! Тя ми е признавала, че е израсла в семейство на пуритани-аристократи и абсолютно никога не е получавала и една ласка от майка си и баща си. Не мисля, че една майка е способна на това, майка й беше с душа - сигурен съм в това. Когато два пъти в годината съм им ходел на гости в нейната "ледена" огромна стая и сме водили възвишени разговори за астрология, веднъж майка й влезе, почерпи ме и каза за мене: "Като Христос..."... Д. остана с каменна физиономия. Заради възпитанието си и възпитаването на дъщеря си в леден дух, майка й един ден се огъна и ходеше, с цялата си аристократична гордост, като буквата "Г", но заради тия и думи към мене (макар че съм на безброй светлинни години от Христос) тя получи подпалване на монадата и след смъртта си възлезе вериткално в Неговите обители. В нея имаше Разпознаване. Разбираш: не на мен, а на Божественото. То е във всеки от нас. Не е важно, че аз съм гнида, важното е че тя разпозна Христовото Начало в гнидата. И така, чашата прелива с това, че аз пускам плочата с първа песен "Не, не си отивай, ще ми бъде тъжно". Предвидил съм два грамофона - единият точно за този случай, понеже съм знаел, че ще си тръгне след полунощ и нищо не може да я задържи. Майка й й е казала още като момиче: "Никога не оставай с мъж нощем в дома му! Самоубий се - но не оставай!". А тя тогава е на 35 г. Нещастният мъж става и тръгва да я изпраща в 12,15 през нощта. Този път тя е подпалена и сваля палтото и полуверите си в студената зима, а аз мръзна като куче в жълтата си, пробита риза - не съм се сетил в паниката да си сложа нещо. Дала си е съгласието да я изпратя пеш на няколко километра разстояние. Естествено - до портата на грамадния им дворец. Няма такова нещо "Ела да ти направя чай да не замръзнеш..." Казва ми "довиждане" с най-високото сопрано, което съм чувал, а аз и казвам същото, но със шепот - гласът ми се е загубил. Почти седмица не можех да говоря - после разбрах защо човек губи клас при такива стресове.

Небето ми дава картина (не съм ясновидец, но този път се даде): също като по филмите, тя си влиза в стаята, хвърля се на кревата и ридае със всичка сила, губи съзнание. Техните са в паника, викат бърза помощ. С часове няма да я изкарат от ступора. Заклеват се вече никога да не я пускат нощем от сигурната им къща, въпреки че тя е вече голяма.

(Последния абзац го оставам за пример как човек си измисля, защото много му се иска нещо да е така. Сигурно си е легнала и е заспала съвсем спокойно...)

Яворов твърди, че като се вгледа в атмосферата на България, я вижда натъпкана с някакъв ситен, черен прах. Повечето поети са ясновидци, без да знаят това. Пейо Яворов е наблюдавал менталната субстанция на балканския козирожки егоизъм, на животинското ни и адско чувство за опасение, страх и самосъхранение. Душата и тялото си българинът възприема като личен парцел, който не принадлежи на Цялото – той се разпорежда със себе си, обладан от илюзията си за притежание. Даже евреите не са тъй паднали като българите в това отношение – те поне поддържат своите си. Да не се обмени, да не повярва, да не се трогне, да не даде, за да не му се случи нещо – ето основната мотивация на падналия сатурнианец. Затова Съдбата развенчава чувството му за частна собственост на душата и тялото му и на притежанията му по особено трагичен начин и деформацията му през критичната възраст е много бърза и тежка. В положителен смисъл, тази неотстъпчивост е съдействала за съхранение на нацията ни, но в негативен води до израждане на божествения Аз или Егото в ярки характеропатии. Затова ни на-ричат “чворове” – късаме всякакви банциги и си държим на чворовете до гроба. Ето какво ми е дошло по този повод:

 

    НЕПОСРЕДСТВЕНИ И... ПОСРЕДСТВЕНИ

           (с вариант по Джон Кийтс накрая)

 

В България снежинката е сажда

и въглени - най-белите звезди.

Тук всякое сърце, когато ражда,

от страх и гърч не може да роди.

 

Горките ни артерии и вени

са станали на вътрешни юзди.

Душите ни са хрътки настървени

и всеки за парцалчето си бди.

 

Стотици незаченати Едеми

зависят от палача ни – вкусът –

и хиляди прегръдки неродени

с изцъклия и бръчки ни красят.

 

Че всеки миг разумности, безумия,

лишават някой Моцарт от живот,

и все ни разминават като мумии,

курдисани от древен идиот.

 

Франческо мой, не се гърчи по Лàури,

пъпчасали от гордост или страх;

смъкни най-сетне мислите си траурни

и тъй викни: “О, Господи, разбрах!”

 

Така че, добър вечер, непосредствени –

и тая нощ звездите ще браздим!

И вам благодариме, златни есени,

превърнали посредственото в дим…

 

                                                 15.04.1998г.

„За същото "същество" дойде осияние, че не е същество, но същност. Порождение от Абсолюта, от татван, което има монада, но още не е подпалена. То не е виновно. Майка ми е била такава, знам и за още две приятелки, но на майка ми и на едната от двете приятелки бе дадено подпалване на монадата. М. изведнъж прописа любовна и даже еротична поезия и стана способна да не мисли само за себе си и за фиксациите си. Подмлади се за една нощ, болестите ѝ изчезнаха - излезе от нулевата евоспособност (еволюционна способност, когато „ледунката” се подпали и излезе от татван).

На  въпросите ти съобразявам да отговоря следното, доколкото имам познания на тази тема:

Лявата длан на човека - пръстите, линиите, формите и пропорциите на секторите й -  отразява какво сме пропуснали и постигнали до този момент в еволюцията си. Дясната - какво сме коригирали, развили и постигнали до настоящия момент в сегашното си прераждане.

Така че ние наистина идваме с една установена предоп-ределеност въз основа на миналото си, но това не означава, че нямаме право и възможност да я променяме. Статичният вариант важи само за хората с нулева евоспособност (еволю-ционна) - такива са повечето хора на земята. Те са като магаре на мост: не могат да пречупят стереотипа си, характера си, заблужденията си, ината си. Считат ги за свое "естество" или свое "убеждение" и затова са замръзнали в развитието си или буксуват, ако правят жалки опити, понеже почвата под краката им е кална или хлъзгава. Сама можеш да си преведеш какво означава такава основа или почва. За същото говори и Христос, когато ни съветва да не строим къщите си върху пясък. Уви, вкусовете, убежденията, илюзиите и навиците ни от миналите животи и наследствеността и възпитанието ни от сегашния  обикновено диктуват и в този си живот за си избираме хора и обстоятелства от кал, пясък или лед.

Голямата ни надежда е в това, че "Всичко в живота е постижимо", както ни казва Учителят в знаменитата Си песен. Но кога? - "Когато времето е добро и ний сме разумни. Защото доброто е основа, а разумността - цел".

В тая песен има 4 фундаментални разковничета, способни да "разковат" статичната ни предопределеност от миналото, която сме си изплели сами и сме се оплели като патета в кълчища. (аз съм си направил каламбура "като Кате в пълчища", което е по-лошият вариант... По същия начин съм обърнал и поговорката "Стара любов ръжда не хваща" - "Стара ръжда любов не хваща...)

 Всъщност, тепърва имам да развивам отговора си по същество, но това ще направя със следващ имейл. Сега нещо се разстроих от спомена за онази новогодишна нощ... Потърсих тази приятелка пак след година, понеже при всички опити за по-често обаждане мълча на телефона от сриване на гласа или тя чува тихо хлипане. Не е удобно, някак си. А тя знае със сигурност, че съм аз. Големият приятел и психолог Владимир Леви, когато ми беше на гости в София и му разказах за този случай, каза само това: "Тебя Бог спас от этой женщины".

 

Тук исках само предварително да ти копна няколко цитата от Учителя на какво се дължи работарството и преработването на българина (като се изгърбва от амбиции, работа или чувство за дълг). Но сега нямам време да ти търся. Той абсолютно забранява на учениците Си да се претоварват с труд извън работното им време и в почивните дни. Прави психологически анализ за причините за свърхсамонатоварването. До този момент и аз работех по две смени дори в мината или на волана в градския транспорт. Не за пари.

 

СЪДЪРЖАНИЕ
/