Книга 43

 

 

       1593  21.08.2014 Писмо до колежка с автобиографични подробности. До П.С.  Аз съм Н. колегата ти от университета и - сигурен съм - с най-топли приятелски чувства към теб и до днес. "Изпробвах" ги спонтанно поради случая, който ти описвам по-долу. Надявам се и ти да си запазила през годините добри спомени от мен.

Аз скитах доста по чужбините, инак бих те намерил. Но в началото на юли имах шанс да се запозная с една твоя позната и колежка – Л.Л. и с мъжа и Р., който е от нашия род.

          Това стана в началото на юли в дома на един роднина. Като ми каза Л. за тебе, направо сълзи ми избиха от вълнение - колко много задушевни и съкровени разговори сме имали ние с тебе, особено на тема "П"! И като узнах от нея, че сега сте заедно с или поне общувате много по-свободно, връхлетя ме наистина неочаквано вълнение, с надеждата да сте щастливи, и с дълбоката благодарност към Небето за това, че молитвите ми за вас двамата през цялото време на студентството ни са чути. Моля те, успокой ме, че сте най-близки - много душевен барут хвърлих тогава, с надеждата за да стане това, което душата ти искаше тъй силно. Аз такава любов рядко съм виждал и затова сега се трогнах много, ако е станало това, което си мисля.

         Извини ме, ако губя от скъпоценното ти време, но имам и един ситуацинен или психологически въпрос към теб. Веднага след срещата ни с Л. и нейния Р. изпратих и на двамата имейли, след време повторих и потретих, но досега нямам никакъв отговор и от двамата. Ако е по обективни причини - да са примерно в чужбина или заети с нещо друго, - ще си въздъхна с облекчение, че не съм виновен с нещо аз. Като видях колко много тя те обича и уважава и се възхищава от теб, като видя и тя колко се развълнувах, като узнах за тебе, не вярвам да е станал някакъв обрат в отношението им към мене, което през цялата вечер бе много топло и задушевно. Обаче имам и негативна хипотеза, дано не е вярна. При едно от излизанията на роднината от стаята (понеже той цял живот и скептичен за по-особените ми духовни разбирания, казах и на двамата, че имат много силно светещи души - блестяши "монади", - за разлика от повечето хора. Останах с впечатлението, че повярваха и че това им хареса. После написах писмо на Р. във възхвала на картината, която подари на адаша си - моя роднина. Писах за впечатленията си от нея без никаква сурдинка, затова не се съобразих, че това може да ги обърка и да запитат г-н Й. като що за птица съм и т.н. Ако е по лошия сценарий, той може да им е отговорил: "Абе ние си се обичаме с Н., обаче той от дете се е шашнал по окултното и силно "дъновее" и до днес, така че ако ви е изръсил нещо от техните премъдрости, правете си сметката ако ви хване по някакъв начин шайбата му... Щото е много сладкодумен и само в един от сайтовете си е "вербувал" вече близо 100 хиляди за-блудени овце като него. Е, всеки си е свободен, но ако и вас "захапе", не знам какво ще си помисля за мозъка ви и за по-нататъшните ни делови отношения с вас".... Ако им е казал такова нещо, може да се дължи на това, че той наследи остро-тата в общуването от баща си - вечния скептик и подигравчия - и донякъде от пренията с брат си.. Има хора, които говорят, стискайки човека за гърлото и не давайки му да се изкаже. Те не искат и не могат да изслушват въобще, понеже са 1000% пълни със себе си и със своите планове и занимания. И аз много си го обичам, обаче той не обърна внимание на нито буквичка на нещата, които ми се печатат и излизат в ефир, макар и предимно в чужбина. Знаеш какво е България. Аз не съм нито обиден, нито амбициозен, но един тъй близък роднина, при това такъв корифей, все би трябвало да отдели поне секунда време през целия си живот за близките си - поне да каже че е прочел една буквичка, ако не да се изкаже ласкаво... „Не дай си Боже” да склони да изиграе поне една паневритмия през целия си живот, за да уважи разбирането на човек, с когото е израсъл. Хайде бе! Ако го види някой при „дъновистите”?... Даже и при сегашната свобода, това би било страхотен удар за реномето му... Въпреки че хора с много по голямо реноме тук и в чужбина - писатели, философи, учени, военни, политици и пр. - не ги е страх да ги виждат и по телевизията в тия среди.

      Та аз ти атачнах не само снимките от Киев, които сега ти изпращам, но и други неща, с надеждата да стигнат до теб. Разбирай ме - нямам абсолютно никакъв нагон "да ме четат" българи, нито някакво тщеславие. Единствено радостта, че отново те откривам, ме накара да помоля Л. да ти препрати писмото ми с прикрепените файлове. В никой случай не се "пъна" на 72-годишна възраст да бъда най-после чут от българин - исках да ти ги изпратя само в качеството им на "психография"[1]. Един приятел, ако е такъв, би се интересувал какво е преживял приятелят му през десетилетията, а не да погледне на подобни феномени като на "кифладжийска литература", както я наричаше Динеков[2].



[1] Не като оплакване – в никой случай, защото ние преди всичко обичаме хората и се мъчим да ги разбираме и оправдаваме, - а само като констатация и повод за разми-съл добавям тук, че тази приятелка от студенството също не обърна внимание на нито буквичка от нещата, които й пратих. Тя днес е един от известните учени. Казвам това не от обида, сгурен съм. Хората са абсолютно свободни да правят сво-ите избори в живота и да не им е неудобно да критикуват, ако нещо не им харесва, а други мълчат, ако не искат да се изкажат негативно. Обаче в тия среди има и други, много по-известни и утвърдили се хора, даже живи класици, които реагират по съвсем друг начин. Да не изреждам сега имена – не само в чужбина, но дори и у нас. Това говори нещо за видовете хора. Напълно сигурен съм, че ако ми бе писано да се прочуя и да стана един от съвременните признати таланти, че такива учени и професори като роднината ми и тази бивша колежка и приятелка непременно щяха да ме включат в побликациите, лекциите и изследванията си. („Е да, ама не си извѐстен и никога няма да станеш!” – чувам в момента гласа на споменатия роднина...)

[2] Продължавам с размишленията си за професионализма и „приятел-ството”. Не става дума такъв корифей да ни публикува нещо или да оповести и „такова явление”, а да отдели поне един час от живота си за доброжелателен приятелски разговор на кафе и да каже хубавото или поне „интересното”, което е открил в писанията ни. Пък и крѝтика се приема - човек винаги може да коригира нещо в себе си при разговор с такива големи и уважавани специалисти. Не искам да споменавам имена, но когато доста по-утвърдени учени тук и в чужбина ни цитирт в книгите и лекциите си и публикуват части от наши произведения, това говори преди всичко за ПРОФЕСИОНАЛНО отношение, не търсим тук симпатии. Ако се принуждавам тук да правя компромис и да говоря на тази тема, сякаш търся „признание, почит и уважение”, то не е от обида и тщеславие. Човек се проверява стотици пъти пред очите на виждащи дали има или няма честолюбие, суетност, славолюбие, самохвалство в аурата си; а същствува и специална техника в Школата, която може да заснема това. За Филмотеката се снема ежедневно видеодосие на всеки заедно с мислите и аурите му. Ако си говорим на тази тема, то е просто за опознаване на различните видове психики и реакции. Ако две или три най-авторитетни институции в чужбина на най-високо ниво квалифицират дадено българско явление като „бъдещата наука на човечеството”, това не би могло да ни замае главата, след като знаем, че не сме ние авторите. Много интересна е психологията на корифея... Един приятел занесе в една литературна редакция не съвсем известни стихове на Пушкин, не по-малко гениални от другите му шедьоври, преведени от най-добрия преводач на Пушкин у нас. Представи ги на литературния редактор като свои... Бил направен на бъзе и коприва от корифея, посъветвал го да не се занимава с такова бездарно стихоплетство и да иде някъде дърводелец или стругар...

 

         Между другото, кандидатствах и при него в института по фолклор за научен сътрудник, но той си признал пред един познат, че сега трябва да назначи най-добрата си студентка от кръжока и че няма друг начин, понеже трябвало да вземе софийско жителство. Аз бях проучил теорията и естетиката на фолклора на 5 езика и Динеков признал, че е изненадан от конкурсната ми работа заради нещата, които и той не знае, но съм можел да си я публикувам веднага някъде и да напредна в науката, без да минавам през институт. Същата работа, както стана на конкурсите за назначение и научен сътрудник при проф. Кръстю Горанов, при проф.Стойко Стойков и проф. Хаджиниколов. Лично всеки от тях ми довери, че ако зависело от тях, щели са да ме назначат незабавно, но нямало как "по независещи от тях причини". От всеки личен състав ми казваха мои хора (имам си навсякъде), че брат ми е "невъзвращенец" и че съм бил имал много приятели и някои публикации и изяви на запад, поради което...) Това бе пренебрегнато от Пантелей Зарев, който ме назначи в СБП и ме защити пред VІ отдел на Държавна сигурност, както ме е защитил сам Бай Тошо пред Брежнев, когато го е привикал да го гълчи защо е разрешил на Людмила да назначи двама "дъновисти" в комитета.  Живков му е отговорил много смело и достойно в защита на това Учение и хората му и пише за това в спомените си - нали са го крили и хранели на Изгрева, когато е бил нелегален. Това обаче не попречи да ни уволнят "двамата" незабавно след убийството на Людмила - не им трябвахме повече, били сме от внедрените врагове, които сме ѝ пишели книгите и речите, както Панчо пишеше речите на бай Тошо и му въздействаше да бъде човечен и справедлив - знаеш колко писатели спаси и издигна Живков лично. Зарев ме цитира с едно мое изследване  в „Панорамата” си. Не се уплаши и Божидар Палюшев да ме цитира във „Физика на Бога”, не мълчат в книгите си че сме приятели и Тина Електра и Борислав Русанов; във видеолекциите си в Америка ме включва и Владимир Терзийски. По същия начин и Божидар Божилов някога пренебрегна забраната на ДС поради досието ми и ме назначи за зав.редакция "Съвр.западни литератури" в изд. "Народна култура", където се сприятелих най-много с Жени Божилова. Обаче Николай Антонов ме изгони с много грозни думи и аз си тръгнах веднага. Зарев не беше доволен, че не съм му казал - нямало да позволи в никой случай. Станах хамалин на гарата, откъдето пак ме арестуваха и ме държаха в една клетка като животно насред хола на Софийско градско. В нея двама пияници се замеряха с топки от повръщано и аз се навеждах, за да не ме уцелят... Един генерал ме заплаши с физическа ликвидация, друг генерал в същото управление, когато останахме сами в кабинета му, ми стисна ръка и каза, че не бил виждал българин-непредател още от времето на партизанството - бил съм приличал на най-добрия му приятел, убит от фашистите в затвора: "Твойте прятели всичките пропяха, единствен ти не щеш. Даже Вапцаров се отказа писмено от комунизма, но има и хора, които държат на идеите си. Ние с теб сме идеологически врагове – продължи генералът, - но това, което ти ни представи, съветските другари го окачествяват "като бъдещата наука на човечеството". Само че не казвай за това никому, че тогава и аз ще те подгоня".

Та моля те да подпиташ деликатно Л. помни ли ме и получавала ли е поне 2-3 имейла от мен, както и отделно ней-ният Р. Аз не се натискам да поддържам нежелано приятелство, ако по някакви причини са се отдръпнали, и се надявам, че причините може да са чисто обективни.

         Всъщност, осмелявам се, освен снимките, да ти изпратя и едни мои преводи и вариации на любими стихотворения. Пръв учител в поетичния превод ми беше още Гришата Ленков, който ми публикувше нещата в "Родна реч" и когото също убиха безмилостно в СССР и го върнаха в оловен ковчег. Когато работех в СБП, се сприятелих с една гостенка (нали бях във Външния отдел) - известната писателка Мейтрей Деви, живяла с Рабиндранат Тагор 14 години до самата му смърт. Тя ме покани да уча в Тагоровия университет, изпрати ми речници и граматики по бенгалски, като чу, че най-голямата ми мечта е да превеждам Тагор от оригиналите. Като каза това на тогавашния шеф на Съюза на преводачите, голям партиен мастодонт, той нямаше как да й откаже и подписа да замина командировка в Индия за няколко години, обаче  другарите над него спряха и това. Божидар Божилов, когато ме изгониха, също каза, че много съжалява и искаше да ме "компенсира" да ми издаде нещо - знаеше за моята антология на световния разказ по темата "Прекрасни чудаци". Ефрем също ме подкрепи, Пламен Цонев също, заложи за мене и Йордан Милев, понеже в СБП отговарях за секцията "Афроазиатски писатели", а Николай Антонов ме избра да отговарям и за ПЕН-Центъра. Обаче при всеки опит да напредна в професията или да ми се публикува нещо в България, другарите от VІ отд. ме арестуваха и ме уверяваха, че от мене никога не може да излезе нещо идеологически "читаво" - искаха даже да ме изселят като Петър Филипов и Луиджи. Питаха какво ме свързва с "предателя" Атанас Славов, който тогава говореше в "Гласът на Америка", а преди това ми беше рецензент на една научна работа по етнопсихология в БАН. Кръстник на библиотека "Прекрасни чудаци" се оказа един друг честен човек и приятел – поетът Лев Озеров от Русия. Като му казах колко много разкази съм събрал, той ми каза и за други "чудаци" в руската л-ра и знаеше мотото на Чехов "Нормалното състояние на човека е да бъде чудак". Посъветва ме веднага да почна да ги издавам, за да не ми откраднел някой идеята, в която имало много хляб. Само че аз му ги обяснявах като "ексцентрици", а той каза - "Че ние си имаме чудесна славянска дума - чудаци!".  Така че той е кръстникът... С Пламен Цонев и Радой готвехме издателство и ми обещаха да водя точно тая тема или редакция, но... Поне ги изчетох и ги записах аудио за Съюза на слепите и за ..  съюза на слепите интелектуално и духовно... Слушат ги и много зрящи българи в чужбина с уморени очи и души.

 

      Пращам ти и нещо, което трябва да го знаеш наизуст - за мене то е "знамето" на библиотека и аудиотека "Прекрасни чудаци" - първия, програмния разказ на тази тема - "Читател" от Горки. Заради него и заради факта, че е бил лидер на духоборите в Русия, знаеш, че е имал големи разправии с Ленин на о-в Капри. Даже има и съвременна руска пиеса на тази тема - с какво го заплашва Ленин и какво ще се случи с духоборите, ако Горки не престане с религията и идеализма и не стане баща на „соцрелизма”.

 

       1594  21.08.2014 Още автобиографични подробности. Това мое писмо до теб не е напълно идентично с предишното. Допъл-нителното е това тук в червено. Ако ми вярваш, не ти пиша тия подробности от някакво авторско честолюбие - много далече съм от това. Ако беше от тщеславие, нямаше да обнародвам куп неща "по света и у нас" с най-различни псевдоними, на които не може да се хване краят - да се идентифицира авторството. Може би е по наследство от рода на един мой чичо - известния проф. Ал. Балабанов. И досега спорят за псевдонимите и произведенията му - знаеш това. В първия имейл  забравих да ти кажа, че в Рига ми публикуваха "Торжественная меса о Беременной", която написах в оригинал на руски и това раздвижи доста жените и останалите хора с душа. Това са 9 големи стихотворения - по едно за всеки месец от бременността. Един човек написа музика по него, а и досега някои жени си ги пеят със собствени мелодии. По същия начин дойдоха и "Песни за Кърмещата" - 36 люлчини песни за всеки месец кърмене, понеже истинската майка трябва да кърми детето си най-малко три години. Водех и направление "Материстика" в един институт, а също и движение "Матриадор" (Обожатели на Майката). На руски в оригинал ми дойде и "Оратория о России и о Русской Любимой" - нещо като сонетен венец, но още по-сложно, така че въведох каегорията "сонетен храм". В него не само 15-ият сонет - магистралът - е акростих, но акростих образуват всичките 15 сонета. Българин без матерен руски език е направил от този голям акростих не каква да е фраза, ами "акростихотворение", самò по себе си със смисъл, ритъм и рими. Тия три неща у нас не са публикувани на български, въпреки че съм ги превел художествено и формално със същата поетика. Пуснаха ми тук на български само нещо друго, което публикувах в оригинал на руски през 1995 г. в тяхно престижно списание. Преведох книга на Владимир Леви, книги 2 и 8.1 на Владимир Мегре за Анастасия, втората я тиражираха. Излезе от печат и една книга „Новопсалми”, за която поемам някаква отговорност.

 

       (Слагам тук тия писма до П. с голямо неудобство, защото може да заприличат на самоизтъкване. Словото казва, че „Който говори за себе си, не е ученик”.. Но когто разказваме живота си на колеги с една и съща специалност и професионална насока, те проявяват интерес какво сме направили, какви са ни „постиженията”, „признанията”. С тях може да се говори само на такъв език. Когато някога не исках да следвам и исках да се забия отшелник в някоя планина, имах предвид именно това: тотално бягство от света, безмилостно унищожаване на егото. Но един човек ни възпита няколко души приятели в духа на това, което Учтелят иска от ученика: Който не учи и не работи в света, не е Мой Ученик”; „В света трябва да сте най-малкото като най-добрите”. Още в началото казах на споменатия човек, че ако искаме да останем честни и да се занимаваме с истинска наука, много скоро идеологическите изтребители ще ни свалят. Той каза: „Нека. Неизбежно е. Но това не значи, че алпинистът трябва да се откаже от кате-ренето. Ако други те свалят, това е за тяхна сметка, но ние не се отказваме от върховете”. И като стана това, и като ставаше навсякъде, пак помогна важният съвет на Учителя - да имаме занаят. Е, тук няма пак да изреждам моите...)

СЪДЪРЖАНИЕ
/