Книга 43

 

1579  02.08.2014 Който е приютил лишения;

откъс от книга на А.Дончев

 

КОЙТО Е ПРИЮТИЛ ЛИШЕНИЯ

 

 

 

В Монсегюр бяха събрани двеста петдесет и седем Съвършени. Хората шепнеха, че когато нощем гледат към крепостта, тя светела.  Да, в Монсегюр бе събрана светлината на Окситания. Какви хора само бяха дошли в Монсегюр!  Лечители, които виждаха болежките на хо­рата като изписани върху кожата им и ги лекуваха с една милувка[1]. Звездобройци, които ходеха по звездите и ни разказваха за други странни същества. Ясновидци, които разговаряха с мъртвите, както говореха с нас. Не зная дали някъде някога са успели да съберат тол­кова мъдри и добри хора на едно място. Господи, защо трябваше да умрат? Защо духна и загаси светилни­ците си? Един стар, прастар босненец казваше, че ги викат на далечна звезда.



[1] Антон Дончев познавах от Съюза на писателите още от 1975 г., но за втори път се видяхме в дома на една приятелка точно в деня, когато рухнаха двете кули в Америка. Бях го помолил да го срещна с една американка, пишеща книги за богомилските паметници в Босна и дошла специално да проучва изворите за богомилството. Срещата ни бе фундаментална - разпознахме се като Христòви братя от арените и кладите и носители на Словото. Духът му знаеше вътрешно, че най-добре се лекува с милувка, а това ние го знаем само от Учителя и от осиянията.

 Имаше между тях гадател по дъното на очите – бъл­гарин беше, роден в Родопа, планината на Орфей. Той ка-пеше в окото някаква билка, която разтопяваше света пред тебе – и тогава надничаше в окото ти като в кла­денец, на чието дъно е написана съдбата ти. Гледаше през огромен, бистър скъпоценен камък, който навярно струваше колкото целия Монсегюр. Камъкът трябваше да изгори с гадателя – тези камъни горят като въг­лени. Та този гадател ми каза всичко, каквото съм пре­живял – гледаше лявото ми око, което записва какво е видяло. Но не можеше да каже нищо за бъдните ми дни, защото нямах дясно око – Светата инквизиция ме нап­рави едноок.

   Ами трубадурите в Монсегюр? Песнопойците? Гла­совете, които слушах година след година да се вдигат като птици към пълната луна?

   Из "Странният рицар на Свещената Книга" от Антон Дончев

 

2 август 2014, 13:53, до В.Л.: "Който е приютил лишения". Отново уцели в десятката, т.е. в  Дома на Отца, като се има предвид, че ние с теб сме родени там и сме живели там непрекъснато!

             Едно и Нула са бракът на Бог Отец с Миро­вата Душа - и съответно техният дом. Това обаче е До­мът им в ангелския свят, а те копнеят от ман­ван­тари време да уда­рят "джакпота" - Стотицата. Като се тури и Нулата на стотиците, се слиза на земята, в човешкия свят, в универ­салната вселена. Там вече мечтата на Сина и Отца и на Бо­жията майка е "въдворяване на Царството Божие на Земята". 

         Бог обаче е помолил Големия Братовчед да се противи на това със всичка сила, за да изпаднат от Битието яйцата със запъртъците, съществата без душа или с твърде колебливо присъствие на дух и душа. Сатанаил прекрасно знае как се става запъртък или как се поддържа полужив запъртък, вирус на вселената. С разрешение на Отца си и по Негов план те влагат в създанията си спящи вируси и червеи, за да се размиришат, когато започне мислене за себе си, и за да не се промъкне по този начин нито един такъв случай в Новата Вселена. За да не проникне там нито един червясал чистофайник. Казвам "в създанията си", понеже и двамата създават хора, ан­гели и богове.

 

            Ако в момента ми разрешиха да ти пиша това и по този начин да наруша за пореден път две важни забрани, това е само защото си ти, а иначе това вече не трябва да продължава, защото са влезли в сила генералните контрибу­ции. Заплахата е да ми развàлят компютрите и да ми извият ръцете с артроза, ако продължавам да ги ползвам за мисти­чески блудства – само за текстове, макар и идващи отгоре, и за тази предателска имитация на живот и общуване чрез екрана, чрез клавиатурата...

 

            Големият Братовчед и гвардията му изтриват по милион диамантени пантофи на минута, за да възпрепятстват вземането на Джакпота. Толкова е висок сега критерият! Той внушава с всичка сила пара­дигмата, децата от Дома на Отца да живеят на з­мята на дистанция, а тия от свърталището на Лу­кавия - да се съединяват плътски безразборно и мно­зина да живеят постоянно заедно. Успее ли да про­кара виртуално общуване на реални същества и "реално" общуване на виртуални същества, той е спокоен: свършил си е добре работата. Да, човекопо­добните и тия, които им подражават, не са реални, а са виртуални - само кандидати за същества. Бог му пише шестица, ако е вързал двама астрално; и седмѝца - ако е убедил някого да кукува. Ако е убедил някого да описва и пропагандира мъдростта и живота, а не да ги живее, Бог му пише още по-висока оценка, понеже е безкрайно важно да се тръска Битието и да изпад­ват оттам запъртъците. Всички оратори, лектори, писатели и пр. пасмина, които описват Делото, а не действат, или описват Живота, а не го живеят, из­падат от полозите автоматично. А от инкубато­рите на Лукавия изпадат пък истинските, които са със зародиш. Затова викачите и писачите, дрънка­чите в чатовете не са само виновни, но имат и ак­тиви: събудили са живо яйце в сатанински инкубатор!

         Бог и Синовете Му, които управляват и ада, защото са постановили създаването му, са оставили специални отверстия надолу и нагоре в инкубато­рите, за да може да излезе оттам яйце, което не е запъртък. Отдолу няма торбичка с памук, а чакат цели вечности нежни ръце, за да го поемат. Но има и случаи на излюпени Божии пиленца в инфернален инкубатор - градовете, институциите, "семействата", в които са ги вкарали. Тогава те излитат през вер­ти­калното отверстие нагоре и никой не може да им попречи, даже Дяволът. Връщат се в Дома на Отца, където връщането става само по двама, защото там живеят Двама - Баща ни и Майка ни. Или в Ято, по­неже там са и братята и сестрите им.

          100-тицата - това е Братството. Сатаната искрено се радва, когато изпадне бяло яйце надолу или като изхвърчи пиленце нагоре. Той не злобее от това, тъй като е артист и майстор в тандем с Бога. Но е длъжен да подръчква идеолозите и прода­вачите от ада да убеждават живи и неживи да си ос­танат в свърталищата, които им е устроил, и вечер да се връщат само там - в кукувичето гнездо или жилището с Домашен Дракон. Възпрепятства с всички сили и по всякакви начини да се приближават пиленца с душа и да се отдалечават от змиището пилците без душа, които скоро стават мутанти поради та­кова "съжителство". Думата е в кавички, понеже това не е живот, а взаимно осмъртяване.

         На Бог Му е жал, когато някое пиленце или па­тенце се е оплело в кълчища (съображенията и идео­логиите на Опонента Му), мъчи се да им внуши да потърсят помощ откъдето трябва, но все пак е длъжен да ги остави да се спасят основно сами. Цвете, което не разпознава слънцето и се насочва към лу­минисцентната лампа, трябва да остане хилаво и да изгние. И да порасте и даде плод, той ще е пластма­сов. Цвете, което няма силата да цъфне и да върже, трябва да повехне и да мине през цикъла на изгнива­нето, за да има шанс да покълне, ако в него е имало семенце.

            Така че, докато бях днес между доматите, натежали в градината на гроздове, докато си хрупах ябълки от ранозрей-ката, стана ясно, че ако продължаваме да описваме живота и да не живеем, Двата Закона ще влязат вече в пълна сила. Сакатлъците по света ще се увели­чат още повече. Законът за неописването на жи­вота и недрънкането по ефира, законът за недистанцията на истинските и дистанцията на неистинските ще ни зацепи сериозно вече.

 

            Обаче аз му казвам: "Добре де, цяла сутрин ми прожек-тираш Монсегюр и ме караш да пиша мисловно дълго писмо на сестра ми във Варна, с която излязохме заедно от Дома. Как сега да ѝ разкажа за чудните неща, които видях; за новите важни мисли, които Ти ни даде? Категорично ли е указанието тия работи да идват вече само в преки разговори, а не от дистанция? Даже не в разговори, а в нещо по-високо, защото книгите, проповедите, лекциите и разговорите са за ненормалните?

 

         - Добре, може конспективно. Ала и за това все пак ще се плащат някакви контрибуции.

 

            1.Манито е в плътен Тандем с Мануел от много векове, откакто стана трагедията в Монсегюр. И отпреди това, защото са сродни души още отпреди Египет, но в Монсегюр се подписа с кръв свещеният договор за взаимоподпомагане. Мануел, който тогава, естествено, беше с друго име, бе ръководител на мистическия орден на Розата без Кръста; или по-точно Розата с Двете Пентаграми, когато инквизицията настъпи към знаменития замък. Манито в това време беше прочут бард с много красива и фамозна тъмносиня шапка и прилепнали гащи, с една рапира за парлама върху тях. Много често го викаха на дуел заради младите дами, които бягаха от легловищата на звяра и искаха да го последват. Още като виконт, той опря до стената или до земята няколкостотин ревнивци и блюстители на закона, но не уби нито един от тях. Песните му се носеха от уста на уста из народа и висшето общество; подигравките му в двустишия сипеха огън и жупел върху надутите аристократи и предателите от Църквата. Само защото беше от видно семейство, което плащаше най-тлъсти данъци, не попадна веднага на кладата.

 

            - Да, но ти почна роман, а не конспект...

 

            - Добре, по точки...

 

            2.Мануел забелязва Манито и установява, че той е ПО-ЛОВИНАТА от шифъра, който липсва на Съвършените. Съвър-шенство без любов и поезия се прояжда от червеи, а Поезията създава трепетите и вълните на ясновселената. Истините са корпускулите, които се опитват да пробиват вселената РАДИ-АЛНО, но Красотата и Любовта ги завъртат в Милост и ги карат да се откажат от внушението на Сатаната за АБСОЛЮТНО праволинейното движение. Такова движе­ние има само Бог-Отец, но във фазата Си на „Ерген”. Когато Му пристанат, Той се увърта в милост и съжаление и започва да помага на унижените и оскърбените.

 

            - Пак дрънкаш много!...

 

            - ?...

 

            - Добре де, добре, аз дрънкам... Аз поначало си пея и дрънкам постоянно... Но в ролята на Пенка[2] вече не става...



[2] Обяснение за чужденците и българите, които не знаят за българс-ката народна поговорка "Като си пееш, Пенке ле, кой ли ми те слу-ша?..." - т.е., Бог ни "пее" но ние не прилагаме. А конкретният случай е следният. Преди много години Елма се съгласи да диктува осияние пред много хора – рядко явление. Бяхме в дома на една приятелка. Осиянието завърши с думата-подпис "Пенка"... Но миг преди да бъде произнесено на глас това име, на вратата се чука и влиза нова прия-телка, която чува "Пенка" и е изненадана, че някакъв непознат поглежда към нея и произнася името й... На тази Пенка Бог бе дал две задачи, ако иска да се излекува от диабета си, да се подмлади и да жи-вее на земята още много години. Трябваше да престане да играе ро-лята на прорицателка и лечителка и да почне да се занимава с интегрално смятане. Никакъв проблем: пръв наш приятел в Пловдив по това време беше професор в университета и преподаваше точно тази дисциплина. Пенка обаче не изпълни нито една от тия заръки и много скоро след това си отиде от този свят.

 

       3.Мануел кани Манито в Светилището и му дава Посвещение. Вижда, че "завъртяните вибрации" на сонетите и епиграмите не само не са против Волята Божия, но и уравновесяват самоупованието на съвършените с едно много красиво и ефективно движение, което създава ЦВЕТЯ И ОРНАМЕНТИ в ясновселената. До този момент тотумът в този район не може да пробие една сфера над себе си, защото си е мислил, че "над него няма". Но дори тотумът тлъстее или кльощавее, когато мисли за глупости или за себе си. Красивите фрактални вселени, които се явяват пред взора на Съвършените поради "слабото сърце" на турбадурите, се оказва че не само украсяват света, но и отколе спасяват сърца и души. Не само това - те самите са пълни с нови умове, сърца и души, заченати от Трубадурите! Според Статистиката, един трубадур, един измисляч на серенади и мадригали, един смешник-ка­ламбурник сред народа или при царя излюпва много повече Бо­жии яйца, отколкото молитвите на окумените Съвършени. С бѐлите си тоги те стоят непоклатимо в месомелачката на трупове наоколо - и не ги е срам да се молят Богу. Затова и сега ще си платят, но Словото и Магистъра трябва да бъдат спасени. Спасителството на народите ще бъде поето от по-добрите по сърце, от по-талантливите, които карат народа да се изпопуква от сълзи и смях поради глупостите и ахканията от сцената, да никнат семената на съвестта и саможертвата в народа. Мануел и Манито направиха тан­дем и по този начин не само в този век. 

            4. Рицарите приближават, скоро Монсегюр ще загине. Краса­вецът с мандолината и баретата, съпроводен от толкова много женски въздишки,  ще влезе  в крепостта през тайно подземие, ще го дегизират до неузнаваемост с лицето на Ма­гистъра - и ще отиде на Кладата вместо него. За Учителя той би дал не само 1000 живота, но и душата си! Той е влюбен не само в него, но и в дъщеря му, а това за Трубадурите ИМА значение. Когато са пред Божествената, те са неподражаеми - бла­городници до сащисване. Когато са сред хората, те свалят благородните парцали, слагат шарените гащи на смешни­ците и започват да лекуват душата на народа. Гениалното им изобретение - да се самоунижават и да се раздават до атом, както умее само Учителят, досега е избавило от Ин­кубатора не само стотици хиляди истински пиленца, но прев­ръща даже змийски яйца в гълъбови! А навикът им да затва­рят с приятелите си от Душевната Полиция най-лошите от враговете по недостъпни подземия и обители и да им дават изворна вода и шепа жито на седмица не е само един измислен навик. Оттук точно се излюпиха най-много бивши змийчета, които се превърнаха в Гълъби и Жар-Птици. Но това е специалност само на шутовете и трубадурите, на рицарите с печален об­раз. Нали знаете: качулката им е с две лица. Отпред разсмива хората, а отзад плаче, с което пак ги разсмива... Но то всъщ­ност плаче истински, защото е много неразбрано и самотно. Тумбите просветени, утешени, излекувани, почитатели и почитателки са едно, но когато те си тръгнат по къщите и божият човек си остане вечно сам - съвсем друго нещо.

            Няма как, не могат да избягат заедно. Ако не изгорят "Ма­гистъра", сечта и палежите ще обхванат не само околните хълмове, но и цялата област, цяла Франция, цяла Европа. Не че не ги обхванаха, но това беше много по-малко от намере­нията на Църквата, тъй като, от една страна, хора с душа отидоха под ножа и в пламъците в достатъчни количества, а  хора също с душа, а не окумени Съвършени, станаха като Христос и тръгнаха по кръчмите, в будоарите, в падналите домове и сред сергиите. РЯДКО размахваха камшик - по-често лекуваха, спасяваха, приласкаваха, подмладяваха. Трябваше да платят данъка на Окумените и Много Сигурните в Себе си - да бъдат пържени и клани заедно с жертвите на „Съвърше­ните”, но именно поради това имаха шанса да са на два сантиметра от народа, за да могат да му слагат балсам в раните. В Окумените и Чистофайниците, в Прекалените Мо­литвеници няма такова понятие, няма такова особено жела­ние. Така че Инквизицията няма нищо общо. Тя просто изпълни заповедта на Бога да бъдат унищожавани всички, които про­повядват дистанция между съвършените и залепе­ност между несъвършените. 

            Оттогава Магистърът и Трубадурът са в нескончаем тан­дем. Първият води избраните вертикално нагоре и лекува ра­ните на втория, а вторият дава на първия УРАВНОВЕСЯВАНЕ[3] на Битието - надежда за милост и любов. Надежда за изпълнение на една стара мечта на Бога - Царството да бъде не само на Небето, но и на земята.



[3] Че приятелката, на която се изпраща това писмо, е от Ятото на Тру-бадурите и Магистрите и тяхна любима сестра през вековете, си личи от думите ѝ по този повод само няколко часа преди да го получи, по повод на поредното смешно стихотворение от "присмепулника": "Сега си мисля, че това е твоят начин да поляризираш напрежението, за да разтоварваш".

 

       След няколко века, един друг Магистър в Русия разпозна Смешника и Трубадура и му повтори, че той не е грешник, а молекула от Милостивото лице на Христа. От Лицето, ко­ето умее да обръща и другата си страна, когато ударят ед­ната. От това, което е готово да отдаде не само правото си, но и живота си и душата си заради Приятелите. И това, което е разбрало съвсем правилно Думите на Съвършения, че който облече голия и нахрани гладния без да се за­мисли нито за секунда; който е приютил лишения и нещас­тния и го е утешил, НЕГО е приютил, нахранил, спа­сил, утешил и облякъл. 

 

Библиотека „Прекрасни чудаци”

българска серия

Антон Дончев

Из "Странният рицар на свещената книга"

Четиринадесетият ден

1.

                                                                 Остава един ден.

          Накрая спрях в Монсегюр.

          Монсегюр остана последната ни албигойска крепост – а защо не и последната видима еретическа твърдина – в целия свят? Ако някога албигойците бяха сънували, че ще съществува място, където ще вла­дее само Учението, то Монсегюр беше този въп­лътен сън. Крепост, където и пос­ледната душа при­надлежеше на Учението. Както след сти­хийно навод­нение на единствената скала се спасява всяко оце­ляло същество, тъй и в Монсегюр се скриха съвър­шените еретици – са­мотни след разлялото се френ­ско море. Сами бяхме на тази скала. Всички гълъби на Монсегюр се бяха върнали в гълъбарниците по вър­ховете на кулите. Те гукаха от сутрин до вечер. Не изпращахме и не посрещахме гълъби. Нямаше от кого, нямаше кому. Тук посрещаха слънцето и вкусваха благосло­вения хляб Вилхелм Ричард, Ровал, Понс, Фабри, тук можеше да чуеш словата на Лагет, Гроз, Бонафас. Братя Сикер и Америк доведоха своите ученици. Ри­цари от прочутите родове Аламани, Вилмури и Мер­вили прекланяха колена пред алби­гойския архиерей Госелин и слушаха поученията на Бертран д,Ан Марти.

          Но в Монсегюр дойдоха не само албигойците от Про­ванс, тук имаше катари и патарени от Италия, валденси от Алпите, немци, британци, босняци, бъл­гари, дори ере­тици от Киев. Защото  Монсе­гюр не беше толкова крепост, ами светилище, където всеки прозорец гледаше към дома на слънцето, където то щеше да влезе в определен ден. А имаше прозорци, които гледаха към някоя звезда.

           Крепостта владееше старият Пиер Роже[4] дьо Мир­поа, горд, че не скланя глава пред френския крал и защитава честта на бароните по завета на пра­дедите. Със сюзерен в изгнание, васал на висконта на Безие, който беше поддръж­ник на Тренкавел, този Пиер Роже можеше да прави всичко на своя глава. Той беше корав човек, грабеше абатства и манастири, а след убийството на монасите в Авиньонета се гне­веше, че не са му донесли главата на паписта Ар­налди, за да превърне черепа му в купа за вино.



[4] Той се ражда във Франция пак със същото име и през ХХ век и от-ново се среща с Трубадура. Последният завежда Роже и жена му Арлет на Рила и ги въвежда в Светилището. Бог чува молитвите на Роже и Арлет и те преживяват неща, които са почти недостъпни за българите, понеже българите имат най-дебелия череп в света и благоговението пред чуждата истина за тях е непознато. Бившият Пиер Роже, сега крупен финансист и бизнесмен в Париж, плаче и ридае като дете на мястото на Свършения в България на планината Рила, когато  Съвършеният отговаря на молитвата му. В навъсеното небе с бурни оловни облаци се отваря малко отверстие и цели десет минути един неподвижен лъч от слънцето огрява в точен кръг само мястото на Съвършения, където стоят покъртени двама приятели от Монсегюр. Как може дъждът да спре само там и лъчът да не се движи толкова време, след като облаците горе секат върховете, текат бързо като огромна река и леят наоколо дъжд като из ведро? Роже се разридава още по-силно, понеже за него това е чудо. Трубадурът е свикнал с такива неща, но на Роже му е за пръв път. „В този миг аз разбрах всички лекции и беседи на Учителя!” – възкликва той. – „Мислех си, че съм Негов от мига, когато вдигна от леглото парализирания ми баща от десетилетия, но сега разбрах, че съм Негов от Вечността!” Когато през плач и сълзи той разказва всичко това на съпругата си, останала в хижата да се стопли в леглото, понеже са дошли вир-вода, тя на свой ред се разревава и с огромна вяра тръгва да си получи и тя чудото. Дъждът, в секундата на влизането на Роже и Присмехулника в хижата, се превръща в плътна стена, невъзможно е да се излезе, но тя не се интересува. Облича се в мокрите си дрехи. Готова е и тухли да падат, и буци лед, ако щат... Няма как, двамата мъже тръгват с нея. В частта от мига, когато Арлет прави крачка навън от стрехата на хижата, тя настъпва невидим педал и дъждът престава. Не вали сàмо по протежение на пътя от Второто до Четвъртото езеро и на една ширина от няколко метра от двете страни на пътеката. Не само това, но по тази ивица с пътеката грее и слънце и се вдигат неописуемо прекрасни светлозелени изпарения, а дъждът наоколо е още по-силен. Арлет и Роже стигат със Смешника до Ръцете, които дават, и отпиват от свещената струя на извора. Цял живот са мечтали за това – виждали са го само на снимка. После стигат съвършено сухи до Ио-Колнар, знаят къде е Вратата. Получават си дяла за това прераждане и се връщат. В мига, в който отстъпват от „педала” до стрехата на хижата, отгоре пускат отново дъжда със всичка сила.

     След години една най-близка на Трубадура отива да учи в Париж. Би-вшият брат на Роже от Монсегюр никога няма да го помоли за услуга, Приятелството никога не може да си поиска нещо, Приятел е само този, Който Сам се Сеща. Любовта е да се сетиш. Но друга Приятелка от Кладите е близка с Роже и Арлет и им казва кой е дошъл в Париж. Младата българка получава без наем етаж от дворец, докато е студентка, слугите ѝ носят сутрин закуската и кафето в леглото...

 

       Не беше леко да се оправи и брани тази кре­пост само със сто­тина рицари. По стръмните пъ­теки към Монсегюр всеки ден качваха на ръце и на носилки десетки болни и уми­ращи. Албигойците от целия Прованс идваха в Монсегюр, за да получат пос­ледно посвещение. И всяка смърт се превръ­щаше не в скръбен помен, а в тържество. Хора, които цял жи­вот бяха прекарали като добри католици, идваха за „утешение” и умираха с унесена усмивка. Веднъж до­несоха и католи­чески свещеник. Тъй си отиде един от бароните Мирпоа, Пиер Роже в Каркасон и Жилбер дьо Сен Пол в Пюи Лоран.

          Докато през лятото на 1243 година Гюи – но­вият маршал на Мирпоа, пратен от френския  крал – заедно с прелатите на Нарбон и Алби и със сенешала на Каркасон със своите французи, Гюи доведе пред стените на Монсе­гюр десет хиляди кръстоносци.

          След деветмесечна обсада, Монсегюр се пре­даде. Не дочакахме великия ден на пролетното рав­ноденствие. Ог­ньовете по стражевите кули угас­наха през зимата, но кла­дата с еретиците пламна през пролетта.                                                        

2.

         Тогава преживях наяве и видях с очите си оня сън, който сънувах преди да предам Книгата в Безие. Пак имаше зала с маса и свещи, пак около нея стояха епископ Бертран д,Ан Марти и комендантът Пиер Роже дьо Мирпуа. Имаше и трима Съвършени – пър­восвещеникът Го­селин, Ламот и Перела. Там бях и аз. Но епископът и комендан­тът и всички други бяха живи хора, а не съновидения. И пак пред малко про­зорче оскъдно капеха и звънтяха монети в обърнат шлем – остана­лите живи защитници на кре­постта ни връщаха залога за живота си. Над главите ни също така равномерно ечаха удари на желязо върху камък. В горната зала разкъртваха изображението на слънчевата роза с шестте листа, която лъчите трябваше да докоснат в деня на рав­ноденствието. Сякаш дълбаеха душите ни.

          Глухи, могъщи удари равномерно разтърсваха камен­ните стени. От гредите на потона се сипеше прах и черво­точина – сякаш Монсе­гюр се отърсваше от преходното и тленното. Биеше огромно сърце, което тресеше цялата крепост – като замиращо сърце на великан, тръгнал към оня свят. Биеше рав­номерно, но бавно – между всеки удар можех да про­чета „Отче наш”. Над Монсегюр падаха ска­лите, хвърлени от огромната каменометка, сглобена пред стените на стражевата кула. Там успяха да я изка­чат ис­панските катерачи, повикани от нашия от­давнашен враг – нарбонския владика Пиер Амиел.

          Когато изсипахме шлема на масата, преброихме че­тирийсет топли монети... Четирийсет живота. И ние зна­ехме колко осакатени ръце, превързани чела и пронизани гърди трябваше още да преброим. Нямаше нито един воин, който да не носи рана.

          И отново Пиер Роже помоли епископа да даде оръжие в ръцете на младите Съвършени. Епископът каза:

          - Не!

          В Монсегюр бяха събрани двеста петдесет и седем Съвършени. Хората шепнеха, че когато нощем гледат към крепостта, тя светела. Да, в Монсегюр бе събрана светли­ната на Окситания. Какви хора бяха дошли в Монсегюр! Лечители, които виждаха болежките на хората като из­писани върху кожата им и ги лекуваха с една милувка. Звез­доб­ройци, които ходеха по звездите и ни разказваха за други странни съ­щества. Ясновидци, които разговаряха с мърт­вите, както говореха с нас. Не зная дали някъде ня­кога са успели да съберат толкова мъдри и добри хора на едно място. Господи, защо трябваше да ум­рат? Защо духна и загаси светилниците си? Един стар, прастар босненец каз­ваше, че ги викат на да­лечна звезда.

          Имаше между тях гадател по дъното на очите – бъл­гарин беше, роден в Родопа, планината на Ор­фей. Той ка­пеше в окото някаква билка, която разто­пяваше света пред тебе – и тогава надничаше в окото ти като в кладенец, на чието дъно е написана съдбата ти. Гле­даше през огромен бистър скъпоце­нен камък, който навярно струваше колкото целия Монсегюр. Камъкът трябваше да изгори с гадателя – тези камъни горят като въглени. Та този гадател ми каза всичко, как­вото съм преживял – гледаше ля­вото ми око, ко­ето записва какво е видяло. Но не мо­жеше да каже нищо за бъдните ми дни, защото нямах дясно око – Светата инкви­зиция ме направи едноок.

         Ами трубадурите в Монсегюр? Песнопойците? Гласо­вете, които слушах година след година да се вдигат като птици към пълната луна?

          Но бързам да разкажа за нощта, когато се съб­рахме в малката зала. Епископът каза:

          - Съберете всички ръкописи и ги изгорете.

          Казах му - а си мислех за песните на Пейре:

          - Оставете песните. Светата инквизиция е скъпер­ница – тя ще ги затвори и ще ги пази в най-дълбоките си затвори. И един ден те ще излетят в небето.

          Епископът ми каза:

          - Ще се гаврят с тях и ще ги изгорят на най-ви­соката клада.

          Казах му:

          - Тогава те ще се превърнат в светлина...

 

            И като помълчах, попитах го:

 

          - А Свещената книга?

 

 

1580  02.08.2014 Способността да се поляризираш. От В.Л.: Бла-годаря - с прегръдка и поклон! Това е отговор на двата ми спон-танни въпроса - за способността ти да се поляризираш и на "случайната" ти грешка в името ти във Фейсбук...

 

СЪДЪРЖАНИЕ
/