Книга 43

 

 

26.VІІ.150(2014)г. 02:02:02 ч.

Химн на Христòвия Тръст

Christ & Co Limited - Христос и СИЕ-АД-ООД

РХЦ

(Разединени Христови Църкви)

 

       В първоначалния вариант на тази книга, на това място фигурира дълго стихотворение под горното заглавие, но тук то няма да се помества поради общия му назидателен и ехиден тон. Много хора с духовна настройка все още има да осъзнаваме кое ни кара да оформяме мислите и вдъхновенията си в подобия на стихове, които нямат особена поетическа стойност. Дори и да имат, това е един навик от миналите животи, който може да е пак форма на неизкоренимото тщеславие. Може и да е смесено с желанието да просвещаваме хората, може да сме открили някои мъдри и оригинални неща, обаче представата, че като четат или гледат и слушат произведенията ни ще ни се възхитят, не произлиза от Бога. Особено жалки са осъдителните, поучителните или общо идейни изблици на духовните самодейци, кой знае защо, задължително оформени в стихоподобни редове, при това без ритъм или с изкълчен ритъм и без рими. А още по-бездарното тщеславие измисля изтъркани или неточни рими. Мислят си, че съвпадението на гласната под ударение е достатъчно, за да се образува рима с различни съгласни. Обратно: има и родени майстори на ритъма и римите („фризираното” стихоплетство), обаче без нито една метафора и нито един абсурд – само свръхскучна формална логика или злобна критика; често розов сантиментализъм или моралистично-поучителна пропаганда. Колкото и чисти да са духовните им парадигми, колкото и възторжена да е любовта им към Бога и Учителя им или към „Партията”, те не подозират, че това е аматьорска словесна конфекция, скандиране на лозунги, а не поезия. Подреждане на декларативни логически мисли в редчета с тривиални римички, за които ще се сети всяко дете от първо отделение, с римуване на еднакви части на речта. В цялото им творчество - нито една метафора, нито една рима-откритие и рима с различни части на речта (например - глагол/съществително). По-невинните поети и особено поетесите от класически тип изпълват стихчетата си с цветенца, птички и пчелички, с "ох" и "ах", с идейни възторзи, облачета, щампи и сини небеса. Но като успеят да отпечатат поне една стихосбирка и сложат името си отгоре (дори и когато е псевдоним), те се оли-ват от радост и щастие, че вече ги четат и ги спрягат като "поети". Не се колебаят нито за миг да декламират сами сти-ховете си, когато ги помолят или без да ги молят - пъне ги отвътре... Винаги си имат непретенциозна публика, която им гъделичка самочувствието с възхищения, иска им автографи и ги насърчава "да не спират да пишат", за да не лишат света от "изключителния" си талант... Други обаче, които нямат и грам дарба дори за неточни рими и подобие на ритъм, обявяват себе си за модерни поети и започват да "праскат" шизофренични небивалици в разкъсани редове - уж "свободен" стих. Не подозират, че и белият стих, и философската и абсурдистката поезия, и естетическият бунт си имат своите правила и изисквания, за да са поезия. Като чуят думата "правила", те се обявяват за разрушители на всичко установено и искат да "озарят" света с нелечимото си своеглавие, с гневния си бич срещу злото, с нагона си за апострофиране или духовни възклицания. Колко по-добре би било да напишат есе в проза или човешко писмо, вместо да осакатват Пегас до такава степен.

            Както и да е, споменатото в началото дълго стихотво-рение относно "Тръста на разединените Христови църкви" обяснява защо всички духовни общества извращават религията, как християнските църкви я превръщат в оръдие за самоизяви на егото, за власт, заблуждения, несправедливости и експлоатиране на наивните, за лично обогатяване и всякакви видове преки или подмолни агресии. Обяснява защо се е достигнало до общата представа, че истинските последователи на Христос, които подаряват не само едната си риза, но отдават всичко за всички, били наивници и "будали".

      Въпреки началното нежелание да бъде включено тук самото стихотворение, по-късно това се наложи поради една по-висша воля. Стилът на поети като Ботев, Стоян Михайловски и пр. е съвсем очевиден в него. Учителят говòри за бъдещите слънчеви поети, които няма да се занимават със злото, но защо това сега се допуска тук – неизвестно.

     Всъщност, изяснява се: „транслитỳргия” (29.6.2017 г. 8:18.00). Съкратено – транслургия. Както Володя Леви изцеляваше безнадеждно болни чрез импровизации на пианото в три части, така и транслитургията използва подобен принцип. Сега си обяснявам целия проблем с появата на художествени и псевдохудожествени произведения, в които има жлъч и гной. Това, всъщност, е първият етап на лечението – изввличането на горчивини и мръсотии от психиката, узряването и пукването на цирея. Тази мъка, това негодувание и този плач на поети и музиканти приличат на  мръсната работа на лекаря и хирурга, която не е за пред очите на гнусливите. Могат да асистират само доброжелатели, които искат да си изцапат ръцете. Всяка първа част в импровизациите на Влаимир Леви бе грозно-дисхармонична, макар и с гениално изпълнение. Той е учил и изпълнявал музика и професионално, но геният му го превръща в демиург и маг-импровизатор, в Лечител. В първите части от триделните си импровизации той извлича гнойта, миналото на човека с целия му драматичен хаос и болка. Вторите части наричаше „статус” – фотографира музикално настоящото състояние на пациента. В него има и болка, но и сериозни елементи на надежда, просветление. Едва в третата част – „катарзиса”, при него тържествува победната хармония на изцелението. Неговата свещена работа в случая се нарича „трансмỳзия”.

      Сега вече става ясно, че когато Небето ни принуждава да раждаме болезнени произведения и да ги обнародваме, то ни прави съработници в една общопречиствателна работа в ѐстуса. Ѐстусът е женската част на будическия свят, където се пречистват и тържествуват чувствата. Не астралните, а будическите, душевните чувства. Пречиствателните станции в астрала и работата там е нещо съвсем друго – там изкуството няма работа.

      Та когато сътрудничат чрез транслỳргия”, така наречените „прокълнати поети” и „романтични плазмодии”, както и творците с така наречена „будна гражданска съвест” изпълняват всъщност работата на лекарите, които извличат гнойта на човечеството Насъбират я, както отровните гъби и растения и много отровни животни кондензират злото на хората и ангелите и на много богове. Повечето поети и музиканти, които по този начин всмукват в себе си гнойта, повръщаното и дефекатите на човечеството, умират млади, съсипани, обезобразени, отчаяни – мнозина полудяват или се самоубиват. Имаме примери с хиляди.

      Работата на демиурзите в ѐстуса е да въведат тия души и отровните им контейнери с „избрани и събрани съчинения” в пречиствателните станции на Любовта и Словото. Учителите – за нас на първо място Учителят – постоянно извършва и тази работа, било сами, било в Специалния клас, а най-вече на ”петминутките” горе нощем в Школата. Учителят, асистентът свири или казва нещо грубо, дисхармонично, а после самичък или с класà прави трансформации. Пречиства световете. 40 години през ХХ век по този начин Учителят Беинса Дуно изважда от ада българската народна музика и я трансформира. С това се занимават и Посветените в тайнствената страна Касталия на Херман Хесе. Така, обнародвайки неприятни или несъвършени звукове, образи, думи, изрази, т.е. „дефекатите” и полуфабрикатите на човечеството, - Майсторите на извличането и катарзиса разпределят проблемните артефати по мрежата на желаещите да бъдат съпричастни, сътрудници. Да си оцапат замалко слуха, мисълта и зрението, както правят студентите по медицина и после цял живот всички лекари. Да са наясно с реалното положение на човечеството в момента и неговите болки. А майсторите-демиурзи потапят тия съдържания в океана на Словото и Истината, за да извлекат от тях божественото, да преработят бездарността, мъката и заблужденията и да дадат шанс на слънчевите творци да ги превърнат в шедьоври на Положителното. Такава работа, всъщност, бе извършена и със „Завета на цветните лъчи на светлината”, с един „Опит за прочистване на Библията”, с „Хиляда и една нощ”, с някои класически текстове и стихотворения и с осиянията от Елма и една негова тръба, наречени „Новопсалми”.

            Модерните заводи за преработване на боклука и използ-ване на полезните остатъци от него вършат точно същата работа. С това се занимават и черният дроб, и червата. Мис-тиците и ясновидците виждат как един психически боклук или една отрова в ѐстуса, когато се преработи в нещо положително от майстор-демиург, се превръща от отровн паяк в красива орхидея или от гъсеница в пеперуда. Психиатрите и психолозите работят постоянно със същия принцип - учат хората с мръсно мислене и гневни шзблици да превръщат всяка адска дума, мисъл и чувство в положителни. По този начин неофройдизмът и съвременните божествени лечители имат крупни лечебни успехи. Затова и Псветените, Учителите, Учителят наричат работата си в света и особено в Специалния клас „лабораторна работа”. Там образците и реактивите не винаги миришат хубаво. Обаче учениците, които искат да бъдат ученици, се съгласяват да ги помиришат и да почнат да извършват пречиствателни и възродителни реакции. Ако книги като тия тук и в живота си някои хора се принизяват да играят и неблагодарни роли и да подхващат и смет, то е не само заради боклуджийския и слугинския аспект на ученичеството, но и с цел да дадат материал на желаещите. Първо - да изпробват съчувствието, толерантността, разбирането, доброжелателността, диалектичността, т.е. наличието на Христова монада в себе си – оправдаването на недостатъците; второ – да имат материал за положителни преработки; трето – да разберат драмите на ближните и да поискат да им помогнат на практика. (29 юни 2017 г. 9:31:50).

       По този повод, на тази тема след това е включен един исторически пример от живота на Братството в България до 1944 г.:

МОСТЪТ НА БУДАЛИТЕ

 

            Каракачаните-коняри се оплакват, че идват тежко нато-варени с братските денкове и минават през рекички, на които трябва да се направят мостчета. И една сутрин Учителят каза: "Сега всички ще отидем да направим мостове." И почнахме от второто езеро нататък към Скакавица, понеже тогава се снабдявахме през Дупница. Вече правехме последното каменно мостче, по което да могат да минават конете. Останахме само ние, а шмекерите, които ги мързи да работят, се върнаха. Те казаха: "Да останат будалите!..." И го нарекоха "Моста на будалите"... Щото си казаха: "Писна ни вече да бъхтаме, от су-тринта почнахме, пък до обед не можем да свършим..." Останаха малцина да работят - само тези, които са на снимката. Това е на второто езеро. Тази снимка беше снимката на будалите, защото те останаха последни да работят. Всички други се върнаха и чакаха да дойде време за обяд. А пък ние, "будалите", всички останахме да работим, за да могат да минават конете. Тази снимка е от второто езеро - все по неговата стена върви, по посока на Сапарева баня пътят за хижа Скакавица, дето е реката, голямата. До този ден всяка година конете затъваха. Като затънат, не могат да удържат багажа - денковете падаха.

 

 

       Тогава Учителят каза: "Ще помогнем да направим мост". Тръгнахме с Учителя, Той ни поведе и Той пръв започна. И тръгна с нас цялото Братство! Обаче "умните" полека-лека почнаха да ни напускат - някои казаха, че вече обед дошло, че трябва да се върнат. И се върнаха - и остана само ей тази група, малката. Аз си носех апарата и рекох да направя една снимка. Сега пък Учителят каза: "Тази снимка ще я наречем "Мостът на будалите". - Будалите останаха да работят, а "умните" се изнизаха..." По този повод Учителят каза, че "будала" не е лоша дума - тя значи "Будѝ Аллаха" - "Буди Бога в себе си и в другите". Които работят, Учителят ги нарича "будали", защото който го мързи, който не работи, ще се атрофира, ще се циментира, душевно ще помръкне. А щом работи, щом се движи, ще бъде добре. Затуй каза: "Мостът на будалите". И така го наричаха приятелите години след това.

 

СЪДЪРЖАНИЕ
/

 


...Продължава във Facebook.