Книга 42

 

3.VІІ.150(2014)

 

СТАТИКА, ДИНАМИКА, КИНЕМАТИКА

 

06:23:08 ч.

 Из лекцията тази сутрин:

Роботът си представя, че тялото му е лично негово и прави с него каквото си иска или го дава комуто си иска. Той няма понятие за отдаване на тялото си на Бога.

Роботът (в зависимост от модела) си представя, че има правото да говори остро, но се дразни, когато друг му говори така. Благият Дух говори благо, но Острият (Дух) говори остро, за да види кой как реагира. Той е първият, Който има правото да говори истината остро, понеже иглата, ако не е остра, не може да съшива разкъсаните части на Битието. Естествено е раната да я боли и да не иска да я бодат и шият, но смирените същества, създадените от Бога, които са Негови части, търпят това, защото знаят, че така е по-добре, че ще възвърнат своята цялост.

Ще каже някой: как е възможно Божия част да се разкъсва,  да я боли, да кърви? Нали Бог е съвършен - коя сила може да отнеме и атом от Неговата цялост?  -  Бог се съвършен, но е решил да учи частите Си, на които е дал свободна воля, какво става, когато употребяват живота си и телата си за себе си и за несъщества или същества с угаснало съзнание.

 Съзнанието може да се гаси, това е факт. То се гаси с единствената цел да просветне Духът, т.е. свръхсъзнанието. Ето защо, не съдете съществата с угасено съзнание – рано или скоро в тях ще просветне Духът. Те страдат - по това ще ги познаете. Щом едно същество страда, когато е лишено от светлина и любов, значи то е същество, не е нещо друго. Всъщност, то не е лишено, а самичко решава да се лиши от светлина и любов - излиза от Океана на Любовта и започва да я търси в същества с угасено съзнание, в несъщества. Колкото и да се стреми да я получи от тях, не успява. Но надеждата му да я получи не винаги е напразна – съществата с угасено съзнание винаги има шанс да се подпалят. Глупост е само надеждата да получиш любов от същност, от несъщества в безсъзнание. Същностите нямат нужда от любов; несъществата си представят, че нямат нужда. Има тънка разлика между същности и несъщества,  има и много видове различни същности, но за тях лекциите са други.

В последните лекции вие чухте темата за реактивния негативизъм. Какво запомнихте? Винаги ли реактивният не- гативизъм е белег за реакция на несъщество? Винаги ли е си- мптом на гордост и обида, на проклетия? Вие научихте, че има майстори на отрицанието, които не миришат на селски нужник. При тях отрицанието е проверка дали самите вие реагирате на отрицанието с отрицание. Длъжни са да ви проверят, понеже много се омесихте. Не че Бог не вижда къде има шупли веднага, но като си назначи майстори, не губи време - прави това за икономия. Истинските майстори на незабавното отрицание нямат злоба в аурата си - не миришат. Злият по природа мирише и смърди цял живот, понеже не прощава и обича да назидава. Майсторът няма защо да прощава, защото не е укорил - той няма това изпражнение в устата си. Но вие не се гнусете, когато болните трябва да се изходят - това е полезно, те трябва да се освободят. Лошата дума е изхождане, инак те ще се отровят, ще умрат... То си е за погнуса, не е приятно някой да ти се изхожда на масата, т.е. в душата всеки ден когато ядеш, но като ви казвам да не се гнусите, имам предвид да се поотдалечите малко, за да можете да дишате. Лекарят, ако се обърне и си отиде, няма да има кой да им помогне. Той трябва да знае какво им е на болните, какво са яли, как миришат остатъците им. Те ядат боклуци - няма как да не ходят по нужда и да не миришат като говорят. Техният вкус ги принуждава да се надяват на несъ-щества и на същности. Мислят си, че с техния образ могат да се нахранят. Представят си образа им като красив и прекрасен или поне като „полезен”, денонощно го преживят с надеждата да им пусне нещо, но той не пуска. Няма откъде да пусне - той е дъвка. Тогава те се упояват от собствената си слюнка - от представата си, че той е вече е пуснал; от надеждата, че все някога ще пусне. Драмата е в това, че той е направен от кокали, не от нещо живо. Като дъвчеш дъвка от кокали, в един момент тя става горчива. Слюнката ти става горчива, накрая ти съзнаваш илюзията си и ставаш огорчен. Вместо да се огорчаваш от кокала, престани да го дъвчеш и забрави за представата си, че можеш да получиш живот от някого, който мисли само за себе си.

Бог е Единственият,  Който мисли за Себе Си и може да мисли, но от това Той не става на кокал, не е горчив. В цялата си Вътрешност Бог мисли за Себе си и само за Себе - това е неговият начин на живот. За да поддържа живота Си, за да бъде безсмъртен, какъвто е, Бог трябва да е цял и сам, да мисли за Себе Си. Обаче, сам по себе си, животът не е щастлив - той е просто едно безсмъртие, мир, спокойствие, равновесие. Няма нищо по-чисто и спокойно от живота, когато се храни вътрешно, когато е самодостатъчен. Това значи, че е цял и че всички необходими процеси и елементи са вътре в него, няма нищо отвън. От това се ражда вътрешният мир,  благословеният божествен покой.

За да навлизате във Вътрешността та Бога, в Лоното Му, в Светая Светих, вие трябва периодично да оставате насаме със себе си, да възстановявате състоянието на мир и покой, в което пребивават Същностите, истинските Същности. Понеже има и подобия на Същности, които привидно имат мир и покой, както има и подобия на щастие и живот.

Вселената на подобията, всички светове и вселени на подобията обаче са крайно необходими. Както знаете, те бяха измолени от Бога от Милостивата - Великата Майка на Илюзиите. Тя сътвори наркозите - света на безбройните анестезии. Всички илюзии въвеждат съществата в състояние на безчувственост, на изтръпналост, на различни степени на безсъзнание. В същото време изтръпналостта им причинява временна наслада, някакво подобие на живот. Далече от Живота, далече от Истината, те живеят с безброй съмнителни тръпки и си представят, че това е нещо, докато то фактически е нищо. Въпреки това, те имат по този начин шанса да оцелеят и да преминат през света безболезнено, или относително по-малко болезнено. В някои случаи - в пълна анестезия и амнезия, когато Бог прецени, че им е дошло много.

Ето защо вие, които сте будни и съзнателни, не се по-трисайте и огорчавайте от реакциите на същества, които са в наркоза. Те са упоени от тръпките, които изпитват, или са в състояние на пълна безответност, когато ги повикате. Не се дразнете и от реактивния им негативизъм, когато са вече будни, на излизане от наркозата. Реактивният негативизъм е един много добър симптом, че те са живи, че ще оцелеят. Той произлиза от третия закон на божествената динамика, който се приписва на вашия учен Нютон. Все пак се радвайте, че те са в света на динамиката. Макар и да се движат по инерция, вие се радвайте на техните ускорения към нови измислици и илюзии, защото стратегията на Милостивата работи - живи са. Радвайте се и на инерциите им, на противоположното им движение, противоположното им мнение, с което те реагират мигновено и бягат от вас, когато ги докоснете. Може да ви е неприятно и да ви е мъчно, че така те бягат от Живота, от Истината, но по този начин Майката Божия им е дала шанс все пак да се движат, да оцелеят. В блъсканиците си в стожерите на Истината и помежду си, те все пак ще научат своите уроци, ще видят накрая кое е илюзия и кое не. Не се учудвайте, че реагират механично – това са, все пак, закони на механиката. Защо падна ябълка на главата на Нютон, за да открие обикновената механика? - Защото ябълката е двусемеделна - лични чувства. И те са необходими, и те крепят живота и вселената  - без една ябъка на ден няма да сме здрави... Но не е само ябълката - трябва и жито, пшеница, лук, плодове на палмата. Трябва и кинематика - кухо стъбло, през което Духът да се движи, и да ви движи безкористно.

Реактивното отрицание е също проста механика, то не се ражда от съзнателност и любов. Като знаете това, вие бъдете мъдри и се научете да се отказвате от себе си. Вие все още мислите за себе си, но не както Бог мисли за Себе Си. Все още се надявате на лично щастие, обаче очаквате това от обект, който е жертва на механика. Ако той е човек или ангел с душа, има защо да се тревожите за него, да искате да го върнете в Пътя. Ако държите на него и на душата му, а не на себе си, не се огорчавайте, че като сте го докоснали или се е блъснал във вас, моментално тръгва в противоположната посока. Той отблъсква чувствата ви или ви апострофира, но това означава, че е жив. Тогава, ако е топка от вашата маса, наобиколете го с други топки и с играчи от Отбора. Нека да го блъскат и той да се отблъсква от тях по инерция, нека да се прилепва понякога към някого, да пада и в ямата на живота. Все пак, това е вашата маса - ще ви е под око. Вие знаете, че Играта продължава и че смърт няма. Рано или късно Бог го изкарва изотдолу и го слага пак на Масата. Нали постоянно срещате такива по пътя си? Обичали сте се, клели сте се в любов и вярност за цялата вечност, а като ги сложат на масата нови и млади, не ви разпознават, карат по инерция. Ще го чукат и блъскат, ще харесва играчи и ще си играят с него играчи, ще е жертва на механиката си и на простата механика. Това ще продължава до момента, в който реши да постъпи като Бога. Ща излезе от статиката и сляпата динамика чрез кинематика, ще приключи с елементарната механика.

 В покоя ти може да си егоист, в елементарната механика също, понеже те движат удоволствия, случайни тръпки и неизбежни удари, но в божественото самодвижение ти си вече фактор - не зависиш от система. Силата на духа и сърцето ти е по-голяма от случайните флуктуации на тръпката и харесването, от човешки инициативи и съображения, от блъска-ниците в инертни или агресивни обекти.

Не правете грешката да отричате напълно апострофи-рането, реактивния негативизъм, отблъскването и бягството на незрялата душа. За нея това е процес на индивидуализиране, а за интелигентния това е повод да млъкне, да престане да просвещава такива. Да престане наливането от пусто в празно, когато хората не се промѐнят. Нов повод мъдрецът да потъне отново в себе си, да почерпи от Изворите на Битието, да започне пак да се пълни.

Реагиралият остро не винаги е от ниска еволюция, със слаба култура и възпитание или с лоша наследственост. В него сработва животинският инстинкт за озъбване или бягство, когато вижда нещо опасно или нещо, което не познава не харесва, не одобрява. Той не е наясно с диалектическата приказка да не бягаш от гърнето със жълтици, когато е паднало внезапно пред краката ти. С реактивността си той мисли, че спасява живота или душата си. Така той забавя отново еволюцията си, но все пак е жив. За него е добре, че ще се свие в черупката си или ще потърси утеха при подобни на себе си. Ще опита меда и жилото на "заместителите". Като опита вкусовете и теориите си, един ден може да се върне при вас и да погледне най-после какво може да е определил Бог за него. Десетилетия или прераждания  -  за Бога няма значение. Има значение само за незрелия, защото ще се мъчи повече.

В един момент, когато Бог иска да излезе от статиката на покоя и своя вътрешен, уравновесен живот, Той решава да започне да изпитва щастие. Няма друг начин да изпиташ щастие, освен да поискаш да подариш щастие. Всеки, който иска да изпита щастие като му подарят щастие, става зависим от механиката. Има опасност да се върне в статиката или да започнат да го блъскат тръпки и илюзии, а в най-лошия случай - да го насочват насам или натам някакви съображения. В този най-нисш и нещастен случай той не разбира, че съображенията нямат нищо общо с щастието. Поначало, съображението изключва подаряване, защото е търговец: дава само тогава, когато е сигурно, че ще му дадат. Ако не му дават или му дават по-малко, не дава. Съображението мисли за себе си, то е пресметливец. Затова Съдбата го хвърля на сметта. Докато чака боклуджиите няколко минути, т.е няколко години или десетилетия, то си представя, че живее.

Но какво чувства Бог, какво прави, когато реши да стане щастлив? - От статиката и елементарната механика и ди-намика Той преминава в кинематика - в активно и самосъзна-телно движение. В статиката Си Той е независим, в елемен-тарната динамика се прави на зависим, но в божествената кинематика има един съществен елемент: ТОЙ САМ РЕШАВА ДА ПОДАРЯВА ЩАСТИЕ И ТОВА НЕ ЗАВИСИ ОТ НИЩО И ОТ НИКОГО - ТОЙ ИМА СИЛАТА ДА ВЪРШИ ТОВА, КОЕТО ИСКА. Там е независим от обекта, понеже Той има Ум и съобразява, че кинетичното движение може да се предаде на пластични, а не на инертни системи. Пластичните са живи, те резонират. И на инертни може, но те се отблъскват. И ние, като Му по-дражаваме, моментално излизаме от статиката и от Билярда, където зависим от статични обекти и от скимванията на Играчите. Кумирите, които виждаме около себе си и се влюбваме в тях, не могат да се помръднат, понеже са в закона на статиката - още нямат сърце и душа, нямат мисъл за другия. Такъв не може да се помръдне и да тръгне към теб самичък, когато има магнит край него, защото няма божествено желязо в недрата си като всички нормални звезди по небето, като кръвта на съществата с монада.

Убийците на желанието са едно, а неподвижните билярдни топки, в които няма желания, колкото и да са бели и красиви и понякога даже кристални, са нещо съвсем друго. Не ги укорявайте, че не се устремяват към вас моментално и със всичка сила, а са си добре в състоянието на статус и се по-мръдват, само когато нещо ги удари. Под "нещо" разбираме не само външен фактор, но и вътрешен - когато ги удари болестта или "тръпката". Те или са още в първоначалното състояние на Бога, когато Той се чувства най-добре сам и независим от всичко, включително и от желания; или вече са извървели целия кръг на еволюцията и отново са се върнали в кристалния свят на самодостатъчността. Не ги обвинявайте в егоизъм, когато не изпитват желания и нямат импулс да минат в етичната фаза за Господа - мисълта за другия. Такива чисти и уравновесени същества не реализират егоизъм, но им е дадено да се възвърнат за известно време или завинаги в Статуса. Те имат тази свобода, понеже са я заслужили. Бог не ги държи отговорни, ако не искат да преминат заедно с Него в една нова божествена кинематика, в която копнеем да даряваме щастие, въпреки че самите ние вече нямаме нужда от щастие, защото сме самодостатъчни. Но поради нуждата да раздаваме щастие,  въпреки че лично на нас то не ни е необходимо, ние в един момент започваме да подражаваме на Бога, вървейки по стъпките Му. Толкова много Го обичаме и любим, че Той започва да ни липсва, когато излезе от Себе си и започне да се прави на несъвършен, за да може да раздава щастие... За целта, Той трябва да се пожертва да влезе във времето, да реализира движение. Както знаем, любовта ражда живота, а животът ражда движение. Точно заради това тази наука се нарича "кинематика"; а "кинезофилия" значи любов към движението. Егоистът, развратѐн от съображения, форми и механика, може да мине в движение само когато са удовлетворени нуждите му или представите му за сигурност, пасване и продължителност. Той не може да бъде като Бога, Който няма нужда от щастие, но подарява живот и щастие. Да, егоистът е търговец: той дава, само когато е сигурен, че ще бъде удовлетворен и че сделката няма да се разпадне скоро. Бог и Божественото дават, защото мислят какво е нужно на другия. Дават го по начин, по който на другия му е необходимо, а не според субективните си представи за добро.

 Статикът е далеч от такава етика и затова вие трябва да го търсите, той никога няма да се мръдне, за да потърси вас. Сами знаете, че хората, от които получихте най-много и които спасиха душите и живота ви, идваха сами в къщата ви и ви откриваха физически във всяка точка на Битието. Търсеха ви и ви намираха, защото се бяха превърнали в движение - имаха любов в сърцето си.

 Кинематиката разглежда движението на материална точка, не на духовна или виртуална. Напоследък сте свикнали да общувате от разстояние, когато не харесвате много някого и когато не се обичате божествено. Физическото минава и без духовното, духовното може да мине и без физическото - поне за известно време. Прекрасно минавате без някого до себе си, достатъчно ви е да си чатите по екраните... Затова, от гледна точка на кинематиката, който не ви обича, не само че няма да дойде при вас или с вас някъде, но няма да си мръдне и пръста, за да ви е по-добре. Ако все пак сте го заинтересували с нещо, ако има от вас изгода, ще ви накара вие да го потърсите,  вие да идете при него...

Но вие не се вкисвайте много, ако някой не го е еня за вас. Той не само че няма да дойде от Сириус или от Америка заради вас на куц крак, но няма да му стане мъчно и ако вие не го посетите. Той си е зает човек - със себе си, с приоритетите си, с вкусовете си. Затова вие казвате за някого, че "дава заето". Няма да ви изпрати и един цент през живота си, и една картичка за Коледа. Ако случайно сте се срещнали по стечение на обстоятелствата, няма да ви се метне на врата. Гледа си часовника и гледа по-скоро да се отърве от вас. Това не е кинематика, а простата част на механиката - билярда. Хората на билярда се движат от играчи, тръпки и съображения.

 Божествата и архатите в центъра на Статуса, който познавате под името Абсолют, обитават Неговия свят,  наречен "татвàн". Там те се намират в състоянието на "тръпно блаженство" - това го знаете. Това тръпно блаженство произлиза от факта, че те не са в света на динамиката и механичните зависимости. То се изпитва по причина на само-тата и непроявеността, на свободата от проява и действие, на незадължителността да се обменяме или да поемаме отговорности.

 Има паднали божества и архати от татвана, които ги зацепва Кармата не защото има наказания, а понеже любовта им към Бога се е превърнала в доминантна любов към себе си, към удобството на самодостатъчността. Това е кармата като последствие. Такива хора и ангели, даже и божества има такива, постепенно загубват и физическото си съвършенство. В крайните случаи заприличват на Джаба  -  чудовището от "Междузвездни войни"... Понеже все пак са запазили част от мъдростта си, минават за авторитети  и затова глупавите им се възхищават... Тръпното блаженство за тях се е превърнало в наркоза на удобството, по-силна от любовта към Бога. По този начин те не подозират, че са изпаднали в понятието за духовно, а не за божествено съвършенство. И да се проявят, изпаднали са от татван в духовния свят, в негативната фаза на съвършенството – атмическия статус. На земята те се стремят към аскетизъм, отшелничество или монашество, а в крайните случаи изпадат в сатори или в каталепсия, развиват аутизъм. В динамичната фаза на атмоса те преминават в света на механиката и започват да се блъскат с другите или да ги блъс-кат. Всички божества и учители, изпаднали от архатското си съвършенство в света на динамичния атмос, започват да ви блъскат с правила и инициативи, за да ви раздвижат. Те раз-играват тщеславието си или илюзията си за дейност, като задвижват хората. Те си представят, че с духовната или молитвената механика може да се постигне нещо. Тъй като в системите им има видимо движение - понякога не само ха-отично, но строго организирано като в небесната механика, - много наблюдатели остават с впечатлението, че там има живот и се върши работа; че има еволюция, постижения, етика, духовно напредване. Там стават дори изцеления и чудеса, но какво става след това - мълчи се...

Ето защо от днешния урок може да си направите изводи. Например, как да различавате стàтиката от мъртвата меха-ника; и как механиката - от божествената кинематика? Как да различавате статичността и безответността на божес-твените Същности от тази на егоистите, които не искат да подаряват щастие, защото им е добре в кожичката им или защото са търговци? Егоистът си е егоист и в статуса, и в механиката. И в двата случая е немилостив - прàви или не прàви нещо, защото на него си му е добре.

Може да си помислите още какво значи гореща любов към Бога. Тя е по-гореща от любовта към себе си и от студа ни, когато други се мъчат около нас, но ние не искаме да полагаме мехлем, да раздаваме щастие, защото сме нямали желания...

Горещата любов към Бога се отличава от медитативната по това, че следваме Бога по стъпките Му - когато слезе на земята като Човек, когато мине в кинематиката и стане Брат и Учител; когато се оставим да ни разкъсват и изтезават несъзнателни същества; когато отидем на кръста заедно с Учителя си, а не се изпокриваме по шубраците и хралупите си.

Горещата любов към Бога се разпознава по това, че ние не можем да живеем без Него, когато Той е в пълно проявление. Когато се изпотяваме от неудобство, ако сме останали да медитираме или да кукуваме удобно в стаята си. Междувпрочем, изчистена и светнала до последния микрон, защото си мислим, че така сме изчистили и душата си и затова трябва да си подсигурим достоен статус и отвънка...

Не че това не е вярно, не че домът на ученика не трябва да е чист и прекрасен като ума му, но прекаленото пребиваване в него разбива сърцето и ни хвърля на боклука на вселената. Защо? - Защото любовта ни към Бога е останала в рамките на статуса - в любовта ни към самодостатъчността и "чистотата".

 В други случаи - при динамичния атмос - ние вършим нещо в света, само когато водим някого или хората ни се възхищават. Не обичаме Бога и не Го любим чак толкова много,  че да тръгнем с Него и верните Му приятели непрани и некъпани със седмици из бордеите, където умират живи хора. Много добре си се чувстваме в монашеските килии, в каквито сме превърнали домовете и душите си, отколкото да се подвизаваме с Него и асистентите Му по барикадите и бойните полета; в кръчмите, по улиците и под мостовете, заедно с бездомниците. Не отстъпваме и квадратен сантиметър от дома и душата си за ползване от някой нещастник, от някой бездомен, защото си пазим аурата... Не ходим с лишените и оскърбените по улиците на техните илюзии, не въздишаме и не плачем заедно с тях, не откъсваме парче живо месо от месата си, а им препоръчваме рецепти, правила, духовни дрънкулки. Да, Той ги е дал и постоянно ги дава като основно спасение, но това важи само за степента на Скиптъра и степента на Праведника. Тогава човек е най-вляво, най-отдалечен от Бога и затова те са му крайно необходими. Без тях няма влизане в Школата, няма връщане в дома на Отца. Но като влезем, ако се залостим там отново в удобно самомнение и чистофайничество и си помислим, че пак сме се "уредили", съвсем скоро пак ще включим ресурсите на чистовселената. Обаче тоя път тя ще идентифицира самите нас като нечистотии и ще ни измете - не сме обичали Бога прекалено горещо. Уредили сме се подло да останем в поделението да го боядисваме в бяло, вместо да сме на полето с другите. Не сме Му отстъпили дома си за лазарет, не сме Му дали средствата си за нашата собствена самоизява, не сме Му отдали мнението си, тялото си, духа си, душата си. Тогава молитвите, песните, упражненията, неприкосновеността и "чистотата" ни, духовните седенки и бърборилки, дори луксозно подвързаните лично наши томове със слово Божие, посрещането на изгревите и паневритмиите с бели дрехи и пр. се превръщат в боклук в очите на Бога.

Ако при нас всички тия палеативни средства вече не ра-ботят и ни чака само болницата и шишенцето с лекарството, значи нещо в любовта ни към Бога не е както трябва. Избрали сме бункера или легловището в самота или с човек от статуса и динамиката, а не трънливите пътища на кинематиката, на райския живот с Бога и хората на Бога.

 

Нали помните - като обикнем Бога горещо, ние се пре-връщаме в квантов обект, в идеално твърдо тяло. Имаме вече постъпателно движение, еволюираме и правим добро реално, всичките ни части се въртят успоредно на себе си и на Бога, имаме идеална ос на въртене,  описваме окръжности с център,  който лежи в оста на въртене. Нашата духовна форма и божественият ни обем вече не се изменят хаотично, престанали сме да тичаме по мнения, самомнения и илюзии.

Егоистичният покой и себичното движение са относителни, но в божествената кинематика има идеална твърдост и постоянна ос на въртене около себе си, въртене около Бога. Тогава вече никога не Го изоставяме, когато се влачи разкървавен по улицата или се прави на човек. Не се отплесваме по развявания и инициативи, когато Той се прави, че има нужда от нещо. Когато ние имаме нещо, от което Той се прави, че има нужда, с единствената цел да излезем от боклука - да се откажем от себе си.

"Защо хората не успяват в живота си, въ-преки своя стремеж към новото, към красивото в света? - Те не успяват, защото, като се стремят към новото, не прилагат нови методи, но стари. Който иска да успява, той трябва да се върне назад, да събори преградите, които някога сам е поставил на пътя си. Като наблюдавам хората, виждам какъв страх ги е овладял. Те слушат да им се говори нещо хубаво, разбират, че трябва да махнат преградата в своя живот, но решават да съборят само една малка част от тази преграда. Като съборят една малка част от нея, те казват: "Голям преврат стана днес с мене!" – Днес е станал "голям преврат" с някой човек, а на другия ден работите му пак не вървят. – Не, приятелю, съборѝ тази преграда изведнъж! Събаряш ли я част по част, животът ти няма да се оправи. Животът не се оправя с палеативни средства. Човек трябва да бъде смел,  безстрашен. Дойде ли до тази ограда, ще я ритне да се събори изведнъж!.

Това е философия за светиите, за адепти-те, за Великите Учители, които са живели без прегради. Те са давали изобилно от благата, които са получавали от Бога. Всички ония, които са поставяли прегради на пътя си, които са задържали божествените блага за себе си, са останали назад в развитието си и днес отново започват да пъплят, за да стигнат до мястото, откъдето някога са се отклонили." ("Без прегради", 3 октомври 1928 г.)

 

"Азъ не съмъ за тия залъгвания, за тия палеативни срѣдства, но трѣбва едно коренно измѣнение на човѣчеството. Отъ всичкото това старо трѣбва изцѣло, коренно да се освободимъ. Другояче не може! ("Градоветѣ Содомски и Гоморски", бесѣда, 16 Ноември 1924 г.)

 

Щомъ влѣза въ кѫщата ти, да има вече туй общение помежду ни! Сега не че нѣма връзка, не че нѣма общение, не че между насъ нѣма стрѣмежъ, но червеи има. Тия червеи сѫ външни и тѣ постепенно прогризватъ вашите нишки. Тия червеи сѫ вашитѣ заблуждѣния. Ние трѣбва да се освободимъ отъ своитѣ заблуждѣния! И ние правимъ първия опитъ. Този опитъ ще го направимъ, но съ правила. Ще туримъ закона. Азъ ще ви дамъ нѣкои правила, тѣ сѫ свободни правила. У насъ всичко да става по закона на любовьта. Само тия правила, които се прилагатъ по закона на любовьта, само тѣ сѫ вѣрни, само тѣ сѫ устойчиви. Всички други правила – тѣ сѫ палеативни. И ученицитѣ, които вѣрваха въ Христа, докато приемаха Неговото учение вървѣха много добре, но щомъ се усъмниха, почнаха да вѣрватъ въ своитѣ събори.

Сега и насъ ни питатъ: "Въ свѣтитѣ събори вѣрвате ли, въ иконитѣ,  въ кръста вѣрвате ли?" – Не, ние учимъ сега да вѣрваме само въ едно нещо: искамъ да вѣрваме въ Божията Любовь, Която е неизмѣнна, да вѣрваме въ Божията Мѫдрость, да вѣрваме и въ Божията Истина. Искамъ да вѣрваме въ тия три допирни точки. Но трѣбва да се прилага! Напримѣръ, какво сме приложили ние за тази Любовь къмъ Бога? - Ами азъ ви казвамъ: този день,  който имаме днесъ, тази гледка, която е насреща ни - какво можемъ да дадемъ на Бога за всичко туй? Ами че това е Неговата Любовь! Той седи, гледа ни, угощава ни, дава ни чай, хлѣбецъ, това-онова, дава ни и мотички за работа...

Сегашното човешко сърце е направено отъ камъкъ. Казва се въ Писанието: "Ще имъ отнема каменнитѣ сърдца". Нѣма какво да осѫждате нѣкого – каменно му е сърцето. Какъ ще разберешъ свѣта съ туй сърце? Съ туй сърце не можемъ да бѫдемъ щастливи. То е студено, хладно, пълно е само съ снѣгъ, съ лѣдъ - доста гробища и кости има вѫтрѣ въ него. Е, питамъ: при такова едно състояние какъ можете да бѫдете щастливи? И казвамъ: това сърце ще имъ се отнеме, ще имъ се даде друго едно сърце, по-пластично.

Ангелътъ може да ви говори, да ви забав-лява съ години, но всичко това сѫ кукли, умни кукли - така сѫ нарѣдени. Доста разнообразно е това, но тия гости не сѫ истински ангели, които могатъ да ви говорятъ истината, това не сѫ реални сѫщества. Този ангелъ може съ години да ви говори и вие да казвате, че той е отличенъ, че тия ангели сѫ отлични. Ще кажете: "Еди, кой си бѣше отдѣсно, еди - кой си - отлѣво...". - Не, това сѫ само кукли по полѝците!

Вие сами себе си ще запитате: реално сѫщество ли сте или сте една жива кукла? Ще се запитате: "Азъ кукла ли съмъ?" Тъй ще се запитате: "Кукла ли съмъ - или съмъ едно сѫ- щество, родено отъ Бога? Отъ хората ли съмъ роденъ - или отъ Бога съмъ роденъ?" Щомъ се съмнѣвашъ, че си отъ Бога, кукла си, нищо повече! Усъмнишъ ли се, ще приемешъ, че си кукла; приемешъ ли факта,  че си роденъ отъ Бога, товарътъ ще ти олекне и въ ума ти ще се роди свѣтлина.

Сега ние, съврѣменнитѣ хора, когато сме отеготени, когато паднемъ въ нѣкое проти- ворѣчие, търсимъ нѣкой братъ или сестра да ни утеши, да ни каже истината. - Може да ни кажатъ истината, но ние трѣбва да бѫдемъ готови да разберемъ тази велика истина.

Докато се тревожите за нещо въ душата си, въ сърдцето си, /този, когото чакате/, е далечъ. Докато вие вѫтрѣшно се тревожите, докато се смущавате, той е далечъ, нѣма да дойде скоро. И колкото повече се тревожите, колкото повече се съмнѣвате, много надалечъ е, нѣколко дни надалечъ, не бързайте! Почне ли сърдцето ви да утихва, умътъ да се стабилизира, вие сте се примирили, утихвате. Почнете ли да усещате една дълбока, тиха радость, едно зазоряване – той е вече наблизо. Има единъ моментъ, въ който ще проблѣсне тази радость! Вие сте се примирили с нещата и казвате: "Отсега нататъкъ съмъ готовъ на всичко, нищо не очаквамъ и на работа съмъ готовъ!" Кажешъ ли така - че си готовъ да сторишъ всичко, каквото Богъ иска от тебе, тогава ти си на благата страна. Кажешъ ли въ този моментъ "Азъ съмъ готовъ да направя всичко, каквото Богъ иска от мене - примирихъ се, взимамъ мотиката" - Той веднага ще дойде.

Ние влизаме въ положението на шестата раса - да имаме вече съзнателно общение съ ангелитѣ, съ светиитѣ, а тѣ не обичатъ двоеумнитѣ хора. "Двоеумниятъ човѣкъ е непос-тояненъ въ всичкитѣ си пѫтища".

Приложението на божествената Любовь седи въ слѣдующето: не изисквай отъ хората да те любятъ! Искай отъ себе си ти да любишъ.

 

 Ти си пѫтувалъ прѣзъ нѣкоя мрачна нощь, изстиналъ си, дойдешъ въ моята колиба и ка-зваш: "Има ли Господь или не?"  -  Отговорѝ му: "Ние не се занимаваме съ този въпросъ. Ти нали си гладенъ, краката ти изстинали ли сѫ?" - Наклаждамъ огънь, слагамъ ти трапеза, угощавамъ те, направя ти леглото и те питамъ: "Въ моята колиба има ли Господь или не?..."

 

 

Тогава само ще има култура между хората! И тогава хората нѣма да се питатъ какви ще бѫдатъ отношенията между мѫжете и жените. Пакъ ще има мѫже и жени, но тѣ ще имат отдѣлни апартаменти, нѣма да има плачене. Шестата раса ще бѫде тогава! Кѫщи ще иматъ пакъ голѣми, градини, всички ще ходятъ, ще се разхождатъ, ще работятъ заедно. Въ малко врѣме много ще иматъ, много работа ще свършатъ. Ще има много врѣме за учение. Ще се разхождатъ не само по земята, но и по Слънцето и по Луната; и ще правятъ такива опити, каквито не сѫ и помисляли.

Та сега едва започваме! Казвате: "Какъвъ ще бѫде свѣтътъ?" – Това, което имаме сега, то не е свѣтъ. Отъ тази шеста раса има и сега сѫщества, които живѣятъ тукъ, на земята. И сегашнитѣ хора ще влѣземъ въ тази нова култура. Тя вече е създадена. ("Пробуждане на човѣшката душа", 25 мартъ 1923 г.)

СЪДЪРЖАНИЕ
/