Книга 42

 

21.06.2014 За самомнението, суетността и фалшивата скромност 13:20:05 до НИЯ: Като на най-близка сестричка или моя "двойник", както знаем, ти благодаря за топлото писмо. Ти изтъкваш моята липса на самочувствие у мен - и сигурно си права. Имам да работя над тила си, където се крие личното достойнство - не бива да излагаме Божественото в себе си с излишни самопринизявания. Но наистина, като че ли нямам самочувстве; или - по-точно - самомнение. Божествено самочувствие май че си имам донякъде, но ми се иска да нямам адско или човешко самомнение. Нали помниш: в "Скоморохът Памфалон" светията Ермий не можа първия път да се доближи до душата на Памфалон, когато тя възлизаше към Бога. Пречеше му някаква черна ограда в простора, изписваща точно тази дума: "САМОМНЕНИЕ". Когато Клоунът я изтри нехайно с ръка, защото видя, че една душа се мъчи, душата на Ермий се приближи, прегърнаха се и възлязоха нагоре заедно. Нищо работа - с един замах Памфалон изтри за нула време греха на един цял човешки живот!... 

 

            Та не знам. Може и да имам такова нещо, но да не го съзнавам. Съзнавам само своето "самомление" - човек сам се смила на дребни частици всеки ден от самокритики и чувство за несъвршенство, от срам за извършени грешки и дори грехове. Така си бях измислил още като малък и думата обществено "мление" - направо ни смила общественото мнение... Но има и фалшива скромност, когато постоянно се самоизтъква. Това е било мода в християнството и не само в него, влиза и в молитвите им. Състезават се кой е по-безкористен и по скромен, по-грешен в очите на Бога... Като се молят и говорят така, надяват се хората да ги похвалят, пак да им се възхитят - този път не за величието, а за скромността им... Пак тщеславие. Но тщеславието, както всеки друг недостатък, си има свой вид в аурата и на лицето, върху черепа. Така че, не могат да ни заблудят, нито ние да залбудим зрящите души и Бога, ако се правим на много скромни...

СЪДЪРЖАНИЕ
/