Книга 42

 

16.VІ.150(2014)

ДОЛИНАТА НА СМЪРТНАТА СЯНКА

 

И ИЗЛИЗАНЕТО ОТ НЕЯ ЧРЕЗ СРОДНИТЕ ДУШИ

 

(импулсатор – Лоринарий, писмо до него)

 

 

За Долината на смъртната сянка знаем, че я има в Пса­лом 23 и че произхожда от случая с пророк Йезекиил, когато Бог го е завел в една мрачна долина, пълна с човешки кости - от тия, които са напълно обречени и не подлежат на възкре­сение. Това е много важен момент, после ще се върнем на него. Значи, има абсолютна смърт - това трябва да са кости на същностите без монада. Другите един ден ще се облекат в плът и хората ще възкръснат, ще оживеят, но тези – никога. И в това няма нищо печално, понеже те са без душа и няма да се впечатлят, няма да страдат от това. Но даже и скрабът има и перспектива. Доколкото имат божествен про­изход (всичко е от Бога и в Бога), те могат само да се радват, че ще бъдат претопени. Преди това обаче всяка от тях предава опита си във вид на филми и обобщения, събрани от нея през вековете. Отрицателният опит е също опит.

 

Любопитно - с това заглавие сега са поставили пиеса по Братя Карамазови, с главен герой Альоша...(театър Сфу­мато, София). Авторката на пиесата Маргарита Младенова е написала много интересен синтез, над който можем да се замислим:

Зосима – духовният баща - е мъртъв. Тялото му вони като всяка тлен. Заветите му напрягат, но не указват. Гор­ната бездна мълчи. От долната вика Фьодор – физическият баща – “сладострастното насекомо”.

 

Душата на Альоша е полето за предстояща битка. “Горе” и “долу” са вътре в нея. Момчето вече не е в манастира, но и още не е и в света. То е Никъде. В сламата - като "убе­жище". Като илюзия, че можеш да се скриеш, да останеш край пътя, да те отмине чашата на битието. Да останеш "девст­вен", с мъката по загубения рай. Позволено е всичко, но да ос­танеш извън – не. Стихията на живота като бедствие, като провал и порив за спасение връхлита Альоша, преобръща сла­мения му заслон – райската колибка – моли, очаква, иска... – Какво? – Иска да участваш! Да нагазиш в калта. Да обичаш – ако можеш – грозното и нещастно лице на ближния. Иска обрече­ното усилие да браниш заплашената кауза на духа, да поемаш и понасяш всяка вина като своя, да страдаш, да те боли... Да знаеш какво и да не знаеш как. Да си жив като рана – гол и невъ­оръжен. Като Давид, като Спасителя в ръжта, като Альоша.

Явно, библейското заглавие на пиесата не е случайно. Може да идем в София да я изгледаме - философска работа. Ще извлечем допълнителна поука - хората орат надълбоко. Нали помниш колко велико откровение изрича Достоевски през устата на същия отец Зосима - идола на Альоша: "Ние сме виновни за всичко!" Има предвид православната църква, но ние разбираме инферналните религии и философии въ­обще, фантазиите на "духовните" хора. Именно те са виновни за провала на света и за натикването му в "долината на смъртната сянка".

Значи, Альоша (човешката душа) има да избира между Отчия Дом (Новата Вселена) - и Смъртната долина (деветия кръг на ада). Искрата Божия се идентифицира и е жива именно чрез активното участие в света - омесването с грешниците и страдащите, по примера на Христа. С "окалването" - лич­ното минаване през греха и падението, за разлика от анге­лите и боговете чистофайници. Гордостта им не позволява да станат шудри - сакън! В случая с някои приятели и в духов­ната история, това е минаването през ІV и V Посвещение (Тавор и Голгота). Това касае и тебе, и всеки един от нас, ко­гато пием горчивата чаша до дъно и имаме работа с демони; когато сме на кръста. Учителят го е преминал и все още го преминава лично. Затова е дал изхода. Но е дал не само кар­тинката на сцената с лично участие, но и метода: минава­нето през ада С КРОТОСТ. Да не се „впрягаме” от простите и демоните, да не им се връзваме, да не негодуваме. Затова, именно, Бог е казал, че кротките ще наследят земята.

Помниш образа на архата в осиянията: адски писъци на-около, гейзери от кръв, хвърчат глави, вселената рухва, режат го къс по къс и му опъват червата, а той е тотално примирен и спокоен. Не само това: Христовият архат в съ­щото време е и леко усмихнат и благодари на Господа; изпитва не само мир, но и щастие, даже своеобразно блаженство. В беседите се казва, че Господ се весели от всичко - дори от най-ужасното в света. Като най-големия Театрал, като Ав­тора, Той е измислил Долината на смъртната сянка като ан­типод на Отчия Дом, за да отпаднат в нея всички същности без монада. Наричат я още "външната тъмнина", "вечните мъки" - там, където има "плач и скърцане със зъби". В това отношение представата на католицизма (и не само него­вата) за "вечните мъки" не е невярна: трябва да има едно място, едно поле на съзнанието, където няма надежда и из­лаз: "Надежда тука всяка оставете". Това важи за същнос­тите с увредена монада, които са движени от мисълта за себе си. От пазенето на физическата или духовната си кожичка - да не си „пропаднал”, да не си между шамарите.

На това място има и божества - най-странното. И немалко ангели и хора. Не са богоподобни, ангелоподобни и човекоподобни (де­иди, ангелиди и хуманоиди). Не са имитанти, не се правят на орхидеи като богомолките. Родени са от други бащи - не от Бога, но поне са откровени. Тях не ги движи любов към ближния и любов към Бога - за това свидетелствува и Сведенборг. Луциферите обаче избират имитациите на дух и духовен живот; сатаните - имитаци­ите на светски живот. Казвам "имитации", "егрегори", понеже това са мукави - кукли и съоръжения на ада. "Отвън кукла - отвътре панукла" (чума).

Духовната панукла е обладана от мисъл за себе си, безпокойство за себе си, страдания за собствената си духовна съдба. В нея има непоносимост към света, към ло­шите, към грешниците. Ако е аскет, той бяга от света; ако е принуден от обстоятелствата - изтърпява ги с озлобление, негодувание, „мирова скръб” и ококорени очи - ни следа от благост и благос­лавяне. И Бог скърби, ала не за себе си.

Внимание! да не се уплашим, ако се хванем, че играем тази роля. има два вида духовни панукли, които не са без душа - имат си монада. Първият вид е на подражателите - зара­зени са от истинските панукли. Вторият е на божиите синове и дъщери, обещали да потънат в Долината на смъртна сянка и да забравят произхода си, за да изпитат нещо неизпитвано до този момент от тях: що е отчаяние, безнадеждност, най-дълбоко страдание. Симптомът е като при някои известни души: по­падат на вълнàта на пълната и тотална безнадеждност - на усещането, че са осъдени и обречени завинаги, взривени им са всички мостове. Дàли са обещание горе, че ще приемат и заб­равата, пълната забрава. Тя е необходима, за да се загуби всякаква надежда и с това да се изпадне във възможно най-дълбокото страдание. Да разбере такъв дух какво им е на другите: на падналите демони и подражателите им. С това - да развие две неща: милосърдие към лошите и грешните и готовност да стои в помията "вечно" - да го ядат белите червеи  („щастлива глина в ръцете на Господа, готовност вечно да се остане на ниско равнище”). Това усещане за вечна про­кълнатост и пълна безнадеждност е сянката в До-лината на смъртта, смъртната сянка, а благодарността и смирението, милосърдието, които добиваме там, желанието за служене на слабите и ло­шите - изходът от ада. Този изход е само за съществата с еднѝна, монада, искра Божия. Те се отличават с терзания за падението си, т.е. съвест. Това е белег за наличие на причинно тяло - първото от безсмъртните. Но за да проявим и по-горните, терзанията трябва да престанат и да се превърнат в изявена, проявена и осъществена любов. Това се проявява чрез кротост, благост и мир.

Макетите не ги жалѝ - те са бутафория, нагледно помагало. По гениалния план на дизайнерите, те имитират страдание и отчаяние перфектно; представят гняв, ярост и озлобление по един неподражаем начин, за да разтреперят га­щите на неопределените, на колебливите. Но те са картони и машини - от време на време ги навиват, зареждат им ба­те-риите. Както плача на бебетата, в тях ще забележиш па­узи на пълно безразличие: спира плача замалко, понеже в даден момент свършва "записа". В тия паузи духът на бебето ни наблюдава внимателно дали плачът му ни въздейства - и после пак включва „записа”... Деидите, ангелидите и хуманоидите от Долината на смъртната сянка, т.е. имитантите без монада, се разпознават именно по това: те не се вживяват в ролята си. Това си личи в ня­кои кратки интервали: когато наблюдават реакциите ни или са в процес на зареждане.

Тук, всъщност, има три случая: мукави, хибриди и херу­вими. Мукавите въобще не се вживяват - няма от какво, те нямат сърце, монада. Хибридите - като капитан Крайчев в казармата и Катинчарова в училище - са "страшилища"... Те малтретират, но от време на време се спират, за да ти гле­дат сеира: да видиш как ти се подиграват. Амфибиите със сажда и монада са с голямо чувство за хумор, неподражаеми, но са язвителни, сардонични, подигравчии. Те са съзнателни възпитатели - това е техният метод. Искат да сме съвър­шени в техните области, иначе не ни оставят. Техен обект сме ние, когато сме колебливи, безсъвестни, студени, мързе­ливи. Но че имат душа си личи по това, че от време на време се явява и трети израз на лицето им: съжалението. Първият е бръчката между очите и строгият поглед; вторият е ехидната усмивка, а третият е в миговете, когато искрено ни съжаляват, че продължаваме да се подчиняваме и да се „шматкаме” по андроиди и творенията им.

Измежду хибридите също има подвидове: „гадняри” и „ара­бѝи”. Гаднярите, макар и с душа, са нискочели, с доминираща воня или сажда, и затова в тях не се явява съжаление. Ефрейторите и младшите сержанти в ада са най-ниско, понеже в тях има само садизъм, разгневяване. Но от лейтенант нагоре се явява интелигент­ност: става му смешно... Още е дявол – приятно му е, че ни изте­зава, - но се киска от удоволствие, смешни сме му. Небето допуска това, защото сме все още горделиви и честолюбиви, затова херувимите трябва да ни рендосват. Горделивият се за­сяга, а този му „чвор” трябва да се изглади.

 Арабиите, от своя страна, са служебни херувими с до­минираща монада - саждата вече е на втори план в тях. Из­пълнява си службата, но смехът секва от време на време, ми-лосърдието прави бръчка на челото и в очите му се явява съжаление. Пита ни: "Докога?...". В някои "арабии" тия про­цеси в мимиката не са последователни, но едновременни: гледа те и действа едновременно садистично, подиграва­телно, иронично и съжалително. Често ни монтират в жи­вота и такива "близки" вкъщи - да им се насладим не само на меда, но и на жилото. Съжалението на "арабията" обаче не е както при брамините: не е с превъзходство. При херуви­мите-арабии, в света и в пъкъла, съжалението е искрено, го­тови са да ни по-дадат ръка. Те самите съзнават, че скоро ще се повдигнат в нов чин: алохими.

В ада и по лицето на земята има и възпитатели-алохими. Тяхното лице изразява строгост - това са воините на Св.Георги и Арх.Михаил (сега вече архидей). Тяхната стро­гост обаче няма нищо общо с гнева, озлоблението, подиграв­ката или горделивото съжаляване на "по-нисшия". Имат и еле­мент на състрадание и милосърдие, това го изобразяват най-добрите иконописци.

 Споменахме, че сатаните са друг сорт светски и адски обитатели: те се стремят към уреждане в света и успехи в света. Те са потребители и хедонисти по природа - на първо място търсят уреждане или щастие. В това няма нищо лошо, то е божествен импулс. Обаче в Долината на смъртна сянка хедонистите търсят успех със съмнителни средства и със смъртни партньори - партньори от по-ниска еволюция. Те се впечатляват от ръкоплясканията на смъртната пуб­лика, особено когато тя е от елита, от светския елит. Затова презентациите и саморекламата, хвалебствията от други, за тях са основен двигател. Те са забравили аксиомата, че Сла­вата принадлежи на Отца.

Сатанистите с властническа драма - както светс­ките, така и домашните - са забравили постулата, че Си­лата принадлежи на Отца (или въобще не го признават).

Сатанистите купувачи и продавачи, които си уреж­дат сладък живот на земята и го рекламират, не ги е еня за абсолютната истина, че и Царството принадлежи на Отца.

Който излезе от ада - от мисълта за себе си и мисълта за света, - той разбира, че Царството, Силата и Славата принадлежат на Бога. Посвещавайки се сърдечно на Бога (на Словото и на Ближния, на истински Ближния), изкупената душа повече не се съблазнява от примамките в света и  на Смърт­ната сянка. За нея „Царство” е само това, което не си си го купил от съблазнители и смъртни, а ти го е дал лично Бог. Бог дава и дом, и щастие, и изобилие и уют моментално, ко­гато разберем що е Един Бог, що е един Учител, що е едно Слово и Дело Бо­жие, що е Единствен Ближен. Истински ближен е онзи, който върви с нас по пътя към Бога, иска да живее именно с нас, а не със смър­тни. Или поне не ни пречи да правим това.

Истински изкупените, истински ближните живеят на една територия периодично, а не постоянно и плътно за­едно. В противен случай той ни е само близък по карма или обстоятелства. Не ни е ближен и онзи, който не иска да бъде с нас дори едно денонощие през целия си живот. Говорим не само за един ден или няколко часа през деня, за една ми­нута, а и за времето през нощта. Нощта е сферата на яс­новселената, а в нея се възлиза само с Ближен. Там с познат не може да се влезе, даже и с приятел. Казано е, че епохата на Братството ще се смени с епохата на Приятелството. Но забравяме, че това не е краят - Приятелството ще бъде сме­нено с Любовта. В епохата на Любовта ще имаме Ближен и Ближни. С Ближните обменяме живот през деня, с Ближния възлизаме в ясновселената през нощта. Затова е казано, че когато физическото слънце залязва, изгрява Божественото Слънце. Забравяш за света и потъваш в обятията на Ближ­ния: Бог в Единството. Ближният е Сакрално Тайнство, това е Сродната Душа. Тайната е в това, че тя търси хора, чрез които да се обмени с нас.

Да не забравяме, че над Любовта има Дух и Бог. За тях ще дойдат още по-следващи епохи - на Духа и на Бога. Тогава Ближният, Ближните няма да са единственото условие да сме безсмъртни. Ще ги имаме когато си поискаме, но ще можем и без тях. И сега някои си мислят, че ще оцелеят без Ближен и Ближни, но се лъжат. Прави ще са, само ако приличат на Духа и на Бога, на техните представители. Докато сме несъвър­шени, без Близък и Ближни е немислимо да сме здрави и млади, щастливи.

Долината на смъртната сянка е смъртоносна поради това, че е долина - заградена от планини и хълмове. Това са авторитетите, които засенчват Любовта, Истината, Бога. В този смисъл, да живееш на полето или на върха е по-божес­твено, отколкото в долина. Ние сами се набутваме в долини, клисури и дефилета, защото е много красиво, интересно, ек­зотично. Влакът на заблудата бумти и чуваме ек от кана­рите. Заблудата - това е нивото на нашата собствена ево­люция. От това ниво ние си търсим оправдания, търсим ав­торитети и цитати, които да ни успокояват.  Спукваме се от препускане по аудитории, курсове, мероприятия, братства и ашрами. И това е добро - екзотика. Да ни види "подгърби­ето" път... Без това не може - невръстната душа, душата-„пỳбер” няма нужда от директно слънце и простор. Тракането на колелетата над траверсите, воят и пищенето на свир­ката хипнотизират, приятно е. Пътникът през клисурата остава с впечатление, че се върши нещо: машинистът си е на място, купетата - чисти, кондукторът дупчи билетите... Платил си си - пътуваш. Мислиш, че вършиш нещо, че се движи нещо, защото картините наоколо реално се сменят, хората наоколо се мърдат или спят уверено; ядат, четат вестници. Всеки е уверен, че това, което прави, е смислено, че живее.

Проблемът е в това, че планините и хълмовете крият Слънцето, съкращават живота. Сред близки и авторитети с голямо самочувствие, голяма сигурност в себе си, расте­нийцето пожълтява и побелява. Слез от влака, тръгни по пъ­теката, излез на полето или на върха!

В долината на смъртната сянка има и отровни газове - има такива долини. Знаете за тях и от географията, и от психиатриите. Които са дишали отровните газове на разни религии и философии, смрадните на безлюбието, фабрика­тите на мистици, отци и окултисти, неизбежно е да се за­душат. Слънцето дава живот, сянката произвежда смърт.

 В литературата и паметта на вековете има примери и за хора със смъртоносна сянка. Те носят Долината на смъртната сянка със себе си, даже и когато сте на върха. Да живееш с такъв и в рая, значи да си обречен.

Сянката на сатаните и луциферите, на молохяните, шейтаните, велзевулите, азазелите, мефистяните и пр. не е само триизмерна. Смъртната сянка, смъртният дъх на същ­ностите без монада поразяват и отдалече - като мислиш за тях. Като не ги харесваш, поразяват те; като ги харесваш - още повече.

 

Изучаването на демонологията е основен предмет в Школата. Не само теоретически, но и на практика - чрез по­сещения на ада и живот в света. Вземете Книгата на Енох - ще се поучите. Ето малко от нея:

1. В началото на света, когато децата на човешкия род се умножиха, родиха се момичета - стройни и красиви.

2. Ангелите, деца на небето, ги видяха и се влюбиха в тях. Тогава си казаха: "Хайде да си изберем жени измежду хо­рата и да имаме деца от тях!"

3. Семиаз, техният началник, ги предупреди, че това е неизпъл-нимо и не бива да се прави.

4. Той беше уплашен, че ще бъде наказан за техните престъпления.

5. Но те му отвърнаха: “Ние се заклеваме, че ще се об­вържем помежду си с взаимна омраза - без тебе. Не желаем да променим намерението си и ще изпълним онова, което сме за­мислили."

6. И те наистина се заклеха и се обвързаха с ненавист към Небето. Те бяха двеста на брой паднали ангели, които сля­зоха в Ермонската планина, на мястото, наречено Арадис.

7. Тази планина бе наречена така, защото там се заклеха и се обвързаха взаимно с омерзение.

8. Ето имената на последователите им: Семиаз, Урака­барамеел, Акибеел, Тамиел, Рамуел, Данеел, Азакеел, Саракмиал, Азазел, Армерис, Ватраал, Ананес, Завебес, Самсавеел, Ертзел, Турел, Йоамяел, Аразеал. Това бяха водачите на тези 200 ан­гели.

9. Всеки от тях си избра по една жена и заживя с нея. Те научиха жените си на магии и чародейства, разкриха им тай­ните на различните храсти и дървета.

10. Жените човешки заченаха и родиха исполини.

11. Ръстът на исполините достигна до 300 лакти (около 20 метра). Те започнаха да изяждат всичко, което хората про­извеждаха, но въпреки това не можеше да бъдат изхранени.

12. Тогава те се обърнаха срещу хората и започнаха да ги разкъсват и да пият кръвта им.

13. Започнаха да изтребват и птиците, животните, вле­чугите и рибите, за да се наситят с месото им и да утолят жаждата си с кръвта им.

14. Тогава Земята осъди престъпните люде.

VIII. Азазел, освен това, научи хората да произвеждат оръжие – саби, ножове, щитове, ризници и огледала. Той ги пос­вети и в изкуството да изработват всякакви украшения, да си боядисват веждите и клепките, да използват скъпоценните камъни и всякаквите багрила така, че да изглеждат порочни и покварени.

2. Беззаконието растеше; прелюбодеянието се умножи; човеците престъпиха Божиите заповеди и опорочиха целия си живот.

3. Амазарак пък научи хората на всякакви магии и чаро­действа; разкри им всички тайни на билките.

4. Армерис им предаде изкуството да разплитат всяка магия.

5. Баркаял им показа как да наблюдават движението на звездите.

6. Акибеел ги посвети в тайните на знаците.

7. Тамиел ги въведе в астрономията.

8. Азарадел им разкри движението на луната.

9. Тогава хората навириха глави, не знаейки че отиват към гибел, надигнаха глас и гласът им достига до небето.

 

Във всичките тия езотерични сведения трябва да сме много внимателни. Бог Тот, Хермес, Прометей, също използ­ват науките и ни ги разкриват, обучават ни в умения и зана­яти, но това е за добро. Адски са само техните употреби за зло и чрез продаване.

Ето още информация:

Когато, според древната леденда, Луцифер организира бунта на небесата, той привлича на своя страна някои от най-могъщите ангели, превърнали се в херцози на Ада:

* Велзевул – след изгонването си от небесата, той се научава да съблазнява хората с гордост и честолюбие. Наричан “Повелителя на мухите”, той често се явявал в образа на об­лак мухи. Според едно предание, чрез мухите изпраща чума в Ханаан.

* Левиатан – приел облика на чудовищен морски змей, има власт над водните пространства, причинител на морските бури.

* Бегемот – изобразяван като слон с огромен кръгъл ко­рем. Ръководител на пировете в Ада. Може да предизвиква земетресения.

* Асмодей – демон на похотта и разврата. Изобразяван е яздещ дракон, с три глави (бича, овнешка и човешка) и с петел­ски крака.

* Асгарот – изобразяван също яздещ дракон, но с една глава. В лявата си ръка държи пепелянка. Пазител на адската съкровищница.

* Велиар – според някои легенди е бил носител на злото още преди бунта на Луцифер. Според същите, може би той се е криел под образа на змията, изкушила Адам и Ева в райската градина. След изгонването си от небесата се превръща в де­мон на лъжата.

Демони са отговорни за разпространението на седемте смъртни гряха. Според Петер Бинсфелд, немски авторитет в областта на магията от 16в.,

за Гордостта е отговорен Луцифер

за Скъперничеството – Мамон

за Сластолюбието – Асмодей

за Чревоугодието – Велзевул

за Завистта – Левиатан

за Леността – Белфе

Долината на смъртната сянка, значи, не е определено място, макар и да има такива места по земята и под земята. Както казахме, тя е преди всичко харесване на неща и същ­ности без искра Божия. Харесване на техните фабрикати и учения. Затова, особено през година 7, се налага да се изучава науката демонология, както и практическата дисциплина екзорцизъм.

 

 Главният метод на вампирите и демоните е да се представят за някой друг, който е авторитет за нас. Да се представят за гласа на някой Учител или на самия Бог, поне на някой Негов ипостас.  Да ни внедрят увереността, че го­вори  именно Той и да забият този клин в съзнанието ни не­по-колебимо. Да провеждат идеите и методите на двата главни егрегора: сатанинския (уреждане в света) и луцифери­ческия (откъсване от естеството, природата, света). Така си под-сигуряват антени за изпиване на енергията ни, на ду­шата ни.    Ето още едно представяне на темата:

Клифот

 Клифот е еврейска дума и значи "черупка" или "блуд­ница". В кабалистичен аспект, става дума за кухи, безсъдър­жателни форми, получени вследствие на грешки и погрешни решения, несобразени с вселенските закони. Това са аморфни енергии, съществуващи под нивото на Земята, откъдето идва идеята, че адът е под земята. Има и такова място, но да не забравяме, че тук става дума преди всичко за нивà, а не за мес­тности…

Клифотите са известни като вампири, ларви, демони, призраци… Понеже са кухи отвътре, те нямат връзка с дру­гите нива и по-горни измерения, където да се заредят. Те се нуждаят от непрекъснат приток от енергия, която черпят от най-близкото ниво и физическата близост: от материалното и от душите на хората. Именно така се стига до обсебвания и атаки от негативни същества, след което и самата жертва се превръща във вампир.

Тук важат термодинамичните принципи. Ако не се под-хранват с присъствие, т.е. от енергия и информация, клифотите загиват. За­това те намират жертви в материалния и идейния свят и ус­тановяват енергийна връзка с тях, а след това ги изсмукват докрай. В доста случаи внушават на жертвите си да правят  опити за самоубийство или да тероризират хората със зап­лахи и изнудвания за изпадане на дъното или извършване на убийство. Всичко това им доставя огромно удоволствие, понеже е със садистичен ха­рактер.

Така те поддържат жалкия „порядък” на своите енергийни полета. Ако не го правят, агонията им ще нараства, докато просто престанат да съществуват.

За да се освободи жертвата от клифотите, е нужно пре­късване на връзката. След това трябва да се извърши екзорси­зъм. Екзорсизмът е известен атрибут на католическата цър­ква, но по същество се практикува от всички божествени школи и посветени през всички векове.

Според "Златната Зора", Demon Is Deus Inversus или де­моните са “преобърнати” богове или ангели. Просто идеята за дадено божество е негативизирана така, както позитивният образ във фотографията има свой негативен образ. Ето един пример - Луцифер. Той е бил римски бог на Слънцето и съпруг на богиня Диана. Тъй като евреите и християните са били под-тиснати от римляните, за да противодействат на асими­лацията и подтисничеството, ги обръщат в демони.

От езотерична гледна точка, това е правилно. Архети­пите се проектират на по-долните нива като архангели и ан­гели (спомнете си, че и много светии и ангели са всъщност древни езически богове – такъв е Архангел Михаел (който е всъщност Хермес), такава е и Света Бриджит (келтска богиня). Имало е хора, чиято божествена искра е била в хармония с някои архе­типи и те са ставали жреци на съответните богове.

Е, и демоните са проекции, и то негативни изображения на архетипите. Дадохме примера с Луцифер. Такава е и съдбата на Богиня Астарта – превърнала се е в демона Астарот.

За да бъде изгонен демон, е нужно да се извика съответ­ното му божество. Сам човек е прекалено слаб да се справи с подобна същност. Поради факта, че енергиите им имат про­тивоположни вектори, ще се получи анихилация. Демонът не би следвало да издържи, защото е по-слаб (нали е без връзка с Кетер и Дървото на живота). Но преди това трябва да се пре­реже връзката. Това става не само идейно, но и чрез смяна на обстановката - отдалечаване от проводниците на тия сили. Обаче ако човек не е скъсал вътрешно, ако се безпокои за обсебения и го мисли, разстоянието няма значе­ние. Но молитва - да.

Какво са ларвите? - Това са астрални формации, възник­нали вследствие на егоистични емоции. Те са продукт на самата личност, не на нещо отвън. Един вид "дисоциативни комп­лекси". Те са причината за възникване на наркомании, алкохоли­зъм, комарджийство, фиксации, мастурбации и неврози. Има два вида демони. Личните демони и ларви са създадени от самите нас и живеят в нашето лично подсъзнание. Колективните са продукт на общи пороци и вярвания и са реални същества. Това са така наречените "егрегори".

Дотук разгледахме само част от темата за Долината на Смъртната Сянка - Полето на себистите и егоистите. Те живеят за себе си и за света и използват другите за тази цел. Има да изясняваме и разликата й от Божестве­ната Сянка, съобщена в 91 псалом. Да говорим за Божестве­ните Долини на Живота. Те се обитават от проекциите на Бога като Жена и се поддържат чрез Разпознаване, Спон­танност, Приласкаване. Постоянство, Вярност и Преданост.

 Има да разглеждаме още една тема, импулсирана също от Лоринарий: тази за мадиамците и Мадиамската земя в Библията. Сама по себе си, тази тема е също достатъчно дълбока и обширна и може да се обособи като отделен мате­риал, макар и свързан с днешния. И тук трябва да се при­помни, че не става дума за етнически, географски понятия. Те може да са съществували и да съществуват на земята, но като всички други са символ на по-високи същности и категории, на сили и проблеми в са­мите нас. Може да ни спаси само Христовият Принцип: равновесие между милост и абсурд.

 

Спасителят в Долината на смъртната сянка

 

Когато преобладава абсурдът, явява се разгневяването. Човек трябва да търси равновесие с противоположното. Когато преобладава милостта, ние ставаме прекалено меки и отс-тъпчиви и започваме да обслужваме егоисти, хищници. Заради егоиста или хищника, този род сърца неизменно пренебрегват ангели. Единственото спасение, докато човек не е станал още хармоничен и самодостатъчен като Учителите, е да търси ня-кого, с когото да се допълва. Който повярва на половинчато учение и се опитва да стане самодостатъчен без другия полюс, той неизбежно се деформира. Сухота или пълнеене, няма значение - това е симптом. Които са цял живот по двойки и пак се деформират, е също симптом: не са открили когото трябва. Мерилото е съвършенството. Това е свещената цел на небесните бракове. Тя се изразява в много форми, има я и в любовта между рицарите и техните безсмъртни любими. Рицарят се бори за свободата и правдата, Любимата пристава на Рицар. Чашата на Граал, питието на безсмъртието се дава само на съюза между Милостта и Абсурда.

 

 

Като се има предвид мрачността на днешната тема, Нещо отвътре настоява в такива случаи винаги да има излаз, уравновесяване. Говорихме за ада - сега трябва да предложим енергиен и естетически излаз и повишаване на вибрациите чрез романтични картини. Тъй като Рицарите на Духа и любовта им с Божествените Любими са едно достойно спасение, изпълняваме тази задача чрез картини с мощен асуин от художници-викторианци. Няма да се съобщават имената на авторите и картините, за да протече асуин с максимална сила. Това е закон в цялата Изкупена Вселена: няма божествено творение в живота и Природата, на което да е сложен подпис.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

И така, душите с росинка Божия копнеят да коронясат в живота и в сърцето си духове с искра от Бога. Има и зрънца Божии, елмази Божии, пламъци Божии, пожари Божии, достойни за вниманието на Безсмъртната Любима.

 

За да не остане някой с впечатлението, че познава Сло-вото Божие, а на практика живее по друг начин, тук ще се помести една цяла беседа от Учителя. Някои я знаят наизуст, за тях тя е Евангелие. За пълнота на темата е подходящо да се сложи и тук.

 

Сродните души

Да възлюбиш ближния си като себе си.

(Ев. Матея 22:39)

 Според вас, този 39-и стих е много ясен, нали? „Да възлюбиш ближния си като себе си“...

И целият съвременен християнски свят мисли, че разбира тази заповед и я прилага. Аз нямам нищо против този възглед. Когато някоя жена изтъче платно, по какво се познава това платно? Нали по самото изтъкаване - дали е то хубаво изтъкано или не. Ако основата на туй платно не е дотам здрава, платното се къса. Самото платно може да е изтъкано много добре, но основата му да не е здрава.

 Онези от вас, които се занимават с вис-шата математика, могат да изчислят по закона на вероятностите, колко пъти от създанието на мира досега е произнесена думата „любов“ от мъже и жени, от братя и сестри, от деца и приятели. Нека всички изчислят. Това е една философия.

Сега, по закона на еволюцията, всички неща, които еволюират, се развиват и растат, а всички, които инволюират – слизат, т.е. смаляват се и се разнищват.

Тъй щото човек първоначално, когато е слязъл от Бога, е почнал да произнася думата „любов“ много правилно. Обаче, като се отда-лечавал от Бога, за първичния или космичния човек[1], както го наричат, тази дума по съдър-жание почнала полека-лека да се смалява, да се смалява незабелязано, и когато слязъл до дъното на Битието, почти нищо не е останало от  нея – разнищила се. Туй слизане било тъй незабелязано, тъй бавно, че даже и този "велик човек" се е самоизлъгал...

И вие сега се намирате в положението на този космически човек относно любовта на вашия Баща. Знаете ли на какво мяза тази любов? - Тя мяза на едно парче или една част, останала от някой голям кораб или параход, разбит от вълните на развълнувания океан, който го клатушка. Това парче се люшка насам-натам и казва: „Е-е, любов, любов...“ Но като излезе на брега на някой остров, казва: „Слава Богу, спасих се!“

 



[1] В познатите ни издания на тази беседа, тук има различия. Поради неразбиране на мисълта от стенографа и невярно редактиране, читателите остават с впечатлението, че този "първичен космически човек" е сам Бог, но после се вижда, че не е така. А защо Бог е създал такъв човек или е позволил да се създаде, това е дълбока космогонична тайна, която Учителят разкрива постепенно в беседите Си. Ако е Негово създание, Той е вложил в него булото на илюзиите и свободна воля, с възможността да загуби любовта и понятието си за нея. Така този човек проверява съществува ли нещо друго в Битието, което да има смисъл и да ражда вечна младост, здраве, щастие, красота, безсмъртие и съвършенство. Ако не е създаден от Бога, а от някой друг баща, и това е обяснимо: същество без божествена монада забравя любовта много лесно. Затова, именно, ап.Павел – Христовият Дух чрез него - казва: "Любовта никога не отпада". Но и всички бащи, майки и любими извън Бога са пак вътре в Него. Той ги поддържа, за да ни дават уроци - да се научим да различаваме, да добием божествен вкус.

Тъй че и вие, събраните тук, както и всички християни, сте изхвърлени парчета от този велик параход на брега на някой остров. Положението на съвременните хора мяза на онова, в което се намирал един английски лорд, който тръгнал от Англия с дъщеря си и слугата си да обикаля света. Случило се обаче, че параходът, с който пътувал, се разбил и потънал, и англичанинът с дъщеря си и слугата си едва успели да се спасят с лодка на един близък остров. Лордът знаел само да заповядва в Англия, а слугата му – да се подчинява. Обаче, като излезли на този остров, слугата, който носил малко семенца и знаел как да ги сее и обработва, станал сега господар и започнал да учи лорда и дъщеря му как да се прехранват. Така те живели десетина години на този остров.

Та и ние сега не сме господари, но господари са нашите слуги. Кои са нашите господари? - Те са нашите страсти, на които ние слугуваме. Те сега ни казват: „Господарю, едно време ти беше наш господар, но сега, на този остров, ние разбираме от тази работа и ти ще ни слушаш“[1].

И тъй, колко пъти досега е произнесена думата „любов“? - Ами че тя е най-силната дума! Когато Господ произнесъл за пръв път в света думата „любов“, Той създал с това целия космос, образували се всички слънца, които се разделили и тръгнали по своите орбити. Като произнесъл втори път думата „любов“, всички велики същества, всички богове се събудили от своя дълбок сън. Когато произнесъл Господ десетия път думата „любов“, родил се човекът. Няма да разказвам какво е станало при произнасяне на думата „любов“ третия, четвъртия и т.н. пъти.

 



[1] Тази абзац е крайно подходящ за проверка кой какво понятие има за страстите и какво проповядва за тях. На много места в беседите има не само антитези за страстта, но и утвърждения и синтези. Отрицанията в този смисъл са мисли на Учителя, в които плътската страст се противопоставя на духа и духовните страсти и се казва кога тя трябва да бъде категорично елиминирана или контролирана. Обаче има и мисли в защита на страстта, дори на животинската. А в синтезите обяснява кога тя не трябва и кога трябва да съществува и да дава живот, как да е в хармония с духовните и божествените страсти. Мировият Учител, Учителите на Бялата ложа никога не обявяват една дума, едно понятие, една категория за изцяло отрицателни, не настояват да унищожим безмилостно действието й в света и в себе си. Те винаги дават разковничета за положително тълкуване и положително опериране, даже и когато става дума за греха или за дявола. Затова, имненно, в Словото се говори не само за съвършени проповедници и Учители, но и за "зелени", още прохождащи. Защо Бог допуска да има и такива и не ги ограничава веднага, за да не направят много пакости, това е друга тайна на стратегията на Господа. Тя пак касае вкуса и разпознаването.

 

Тъй че, Господ е произнесъл досега само 10 пъти думата „любов“. И върху тези 10 думи почива всичката философия на кабалистите, с техните сефироти. Според теософите, това е диференциране на думата „любов“ във всички нейни проявления в разните полета, понеже няма нищо по-реално в света от любовта. Сцеплението на материята зависи само от любовта, която съществува между нейните частици и ги кара да се привличат. Хармонията на световете зависи от любовта, която ги привлича и чрез която те се движат и се въртят.

Нека сега дойдем до тази любов. Като се качвате нагоре, ще изучавате любовта. Сега започвате от числото едно, т.е. ще изучавате каква част от големия кораб, който се е разбил, съставлява туй парче, на което сте се спасили.

Сега, според божествения план, всички тия части на разбития кораб ще се съберат и от тях ще се направи един много по-величествен кораб, отколкото е бил първият.

 Един велик виртуоз-цигулар отива при един майстор на цигулки да поправи цигулката му, на която не могъл да свири, защото имала някакъв малък дефект. Майсторът взима цигулката, удря я силно на земята и я разбива на десетина парчета. Като видял това виртуозът, хванал се за главата от ужас и скръб, че цигулката - най-скъпото му съкровище - отишла. „Нищо, не бой се“, му казва майсторът. Той събрал всички тези парчета и образувал от тях една цигулка, 10 пъти по-хубава от първата. Тъй че, ако вашата цигулка се развали някой път и онзи майстор я хвърли на земята, не бойте се за тази цигулка! Този майстор ще направи нещо много по-хубаво, отколкото е била първата. Че нашето тяло не е ли направено от множество малки, микроскопични частици?

Не си правете илюзия да мислите, че е нещастие, когато в света става разрушение. Всяко разрушение е един случай да покаже Бог Своята сила, Своята мъдрост, Своето знание, Своята любов към онези, които се уповават на Него. Когато Господ казва, че ще разруши света, ние подразбираме, че ще създаде много по-хубав свят, отколкото е бил първият. Когато кажем, че този свят ще премине, ние подразбираме, че ще дойде друг, по-хубав от първия. Когато кажем, че този човек ще си замине, подразбираме, че той пак ще се роди, и то по-добър от първия. Това е правилната философия!

Сега, да дойдем до любовта. Ще кажете: „Побеля ни главата от любов!“ И действително, всички глави все от любов са побелели. Ами дето ядем, това е от любов; дето се обличаме, това е все от любов; дето се учим - все от любов; дето се съдим - все от "любов"... Любовта създава и радости, и скърби, тя е причина за всичко. Който разбира любовта, радва се, а който не я разбира, скърби. Който разбира любовта, работи, а който не я разбира, почива си.

„Да възлюбиш ближния си като себе си.“ Под думата „себе“ аз разбирам божествената човешка душа. Всички души, които са излезли първоначално от небитието и са влезли в Битието, са били все двойки. Две души са били те, и тези души сега се търсят. Всички стре-межи на хората - дето се любят, дето се женят, дето деца раждат - подразбират това, че всеки търси своята сродна душа. Когато се разрушил онзи кораб, тези души се изгубили, омотали се в материята и днес те се търсят.

Ще ми възразите: „Че как тъй, не виждаме ли ние, не виждат ли хората?...“ - Духовното зрение във вас още не е развито. Някоя мома намери някой момък, ожени се за него и казва: „Моят възлюблен, той е!“ И попът дойде и ги венчае в името Божие. Не се минава един месец от женитбата и тя казва: „Не е той“. Мъжът намери някоя жена, ожени се за нея и казва: „Не е тя“. Всеки се намира в положението на английския реформатор Джон Уеслей, който се влюбва в една мома, оженва се за нея, но три дни след женитбата казва на приятелите си: „Не си струва човек да се жени“. – „Защо?“ – „Не е тя, не е моята душа, която аз търсех...“

Христос казва: „Да възлюбиш ближния си“, т.е. да възлюбиш ближната, сродната душа. Имайте предвид, че когато вземам думата „душа“, аз я употребявам като една мярка. Ако ти не можеш да любиш близката си душа, ако не можеш да любиш душата, с която си излязъл, никого не можеш да любиш. „Като себе си“ - казва Христос, а не извън себе си.

 От думите „като себе си“ - от онзи човек, който може да люби, започва творчеството на земята. Вие ще възразите: „Как, колко ми е горяло сърцето, по цели нощи не съм спал!“ - Ако не си спал по цели нощи, това не е още доказателство, че си любил. Като те набият и ти счупят крака, спиш ли? - По цели нощи не спиш, не можеш да се обърнеш. Като си счупиш крака, това от любов ли е? Аз се чудя на хората, когато казват: „От любов не мога да спя“. Че каква е тази любов, която гори? „Ума си щях да изгубя!“ - Каква е тази любов, която взема умовете на хората?

 Сега имаме много писатели, автори на романи, които пишат, че героят и героинята припаднали... Пишат туй, което не е. Ами че аз мога да накарам всекиго да припадне. Не само аз, но и всеки от вас може да стори това. Като го хлопнеш по главата, ще му припадне... И тогава казват: „Припадна му“. Не, не, това не е философско разглеждане на думата „любов“.

„Да възлюбиш ближния си като себе си.“ Не да го любиш, а да го възлюбиш, се казва. Казваме на български език: „възлюбвам“ и „любя“. Думата „възлюбвам“ е по-силна от думата „любя“. Вие любите, но не се възлюбвате. Любете се и се възлюбвайте! Във влюбването има разлюбване, а във възлюбването няма разлюбване - в него има един процес на възрастване.

Тези две сродни души са двата полюса, дето се ражда животът. Само когато намериш душа, сродна на твоята, която да съставлява противоположния полюс на твоя живот, само тогава ще има растене и ще започне истинската еволюция.

Когато Христос казва: „Да възлюбиш ближния си“, той подразбира, че в дълбокия смисъл на окултната наука лежи друго едно знание, в което напредналите хора едва имат едно малко прозрение. Само когато придобиеш истинското знание, само тогава ще намериш другия полюс на своя живот или пътя на своето възлизане.

 Туй, което се казва „посвещение“, ще стане, когато намериш Учителя си, а Той – своите ученици. Всичката тайна седи в това – да намериш своята възлюблена, сродна душа. Не я ли намериш, никой учител няма да те вземе да ти покаже онова дълбоко, тайно знание, да ти покаже пътя на твоето възлизане. Като намериш тази сродна душа, ще тръгнеш напред. Има ли една опорна точка, всичко става. Как е казал Архимед? - „Дайте ми една опорна точка да туря своя лост - и ще вдигна цялата земя!“ 

Следователно, този ближен, когото трябва да възлюбиш като себе си, той трябва да ти бъде опорната точка, на която да туриш своя лост. Кой лост? – Любовта! И тогава всички действия ще стават правилно.

Любовта не е едно греховно чувство. Преходни неща са само материалните неща, те са сенки. Сенките прехождат, защото земята се движи, върти се, и в нейното движение сенките постоянно се менят.

„Да възлюбиш ближния си като себе си.“ Това не значи да се слееш с ближния си. Тук няма сливане. Не да му кажеш, както някои се изповядват: „Аз съм готов да ти стана роб!“ Това не е любов. Някой казва: „Аз съм готов да жертвам всичко за тебе“. Но и в жертви не седи тази любов. Тази любов с жертви не се откупва.

Прочетете второто послание към Корин-тяните от Павла, 13-та глава. Там се казва: „Ако пожертвам всичко, а любов нямам, нищо не се ползвам“. Това не е Любов. Може да направиш всички жертви, тези жертви са за тебе, ти искаш да се жертваш. Що ме ползва твоята жертва? Не, любовта изисква нещо повече от жертви. Жертвата е само закон за изкупление на нашите грехове. Когато човек изгуби своята чистота, той може да я възстанови само чрез закона за жертвата. Самопожертванието е само закон да възстановим своята първоначална чистота, и след като я придобием, ще имаме основание да видим Бога; а като видим Бога, ще придобием онова истинско съзнание за нашето развитие. Това ще бъде първият ден на нашата еволюция, денят на изгряването на слънцето. Това слънце, като грее хиляди години в нас, ще издигне душата ни до оная висота, на която тя е била преди да се разбие нашият кораб.

И тъй, с жертвата се придобива чистота, с чистота се туря основа да видим Бога, а с виждането на Бога започва истинското съзнание, истинското развитие, еволюцията на душата, нейният живот. Следователно, когато кажем, че трябва да любим, подразбирам, че трябва да започнем да живеем.

Сега, в първата заповед – „Да възлюбиш Господа Бога твоего с всичката си душа, с всичкото си сърце, с всичкия си ум и с всичката си сила“ - Христос дава правила и методи, които ние разбираме. Сърцето, това е съзнателният живот. Умът, това е самосъзнателният живот. Душата, това е подсъзнателният живот, а силата на духа, това е свръхсъзнателният живот.

Следователно, вие, които разбирате математиката, ще направите тия пермутации: ще образувате двата полюса на Духа и ще турите сърцето на противоположния полюс, защото животът не седи в самосъзнанието и съзнанието - това са преходни етапи, през които душата трябва да мине. Това е движение.

Ти очакваш бъдещето си благо. Можеш да се радваш на неща, които си преживял в миналото, или пък на неща, които ще преживееш в бъдеще, но никога не можеш да се радваш на неща, които преживяваш в настоящия момент[1]. Всичкият ни живот седи или в бъдещето, или в миналото. Следователно, който очаква щастието си в сегашния момент на своето съзнание, той всякога се лъже.

В съзнанието всякога има едни жила на горчивини – те са процеси на чистене. В съзнанието и самосъзнанието спада законът на жертвите, защото в тях ние почваме да виждаме своите грешки, постъпките на миналото. Едва тогава в подсъзнанието на нашата душа, която носи всичко от миналото си, в свръхсъзнанието на Духа, който сега слиза и твори и който носи бъдещето знание - т.е. онова, което Бог сега твори в света, - само тогава ще почне да се проявява между тези два полюса Божествената Любов[2].

Сега аз виждам, че във вашите къщи често има някакви останки. Например, някой ходил на Света гора, донесъл си някое малко парченце от там и го туря в къщата си като светиня... Друг ходил на Божи гроб, донесъл от "кръста на Христа" нещо, оставил го вкъщи. Трети взел от космите на някой свой приятел и ги държи като муска... Някой прибрал половин писъмце от някой свой приятел, на което другата половина е изгоряла, и го е скрил. Целият ви живот се състои все от такива останки от вашите минали животи. Оставили сте ги по долапите и ходите да ги преглеждате, като постоянно пъшкате: „Ух!“ Не, престанете вече с тези пъшкания, защото пъшкат само хора, които са преяли. В Любовта пъшкане няма, затруднения няма, умопобъркване няма, обезсилване няма, смърт няма! Там има един велик живот вътре.

 



[1] Ако е предадена правилно, тази мисъл е едва ли не единствена във всички беседи на Учителя, които познаваме. Във всички други случаи Той говори за настоящия момент като за божествен, а за миналия и бъдещия - не.

[2] Тук вече Учителят "възстановява" божествеността на настоящия мо-мент, както проповядва винаги. Сигурно в предишното твърдение е имал предвид, че очакването на щастие в настоящия момент е едно заблужде-ние за обикновените хора без високи идеали и правилни методи и затова им носи горчивини. 

 

„Да възлюбиш ближния си като себе си.“ Правило е човек да обича себе си, защото себе си донякъде познава. Онзи, другият, когото ще възлюбиш, той ще мяза точно на тебе, той няма да седи нито по-високо от тебе, нито по-ниско. Затуй, според закона на любовта, ако искаш да любиш някого и се поставиш по-горе от него, не си ти; ако пък си смирен и се поставиш по-долу, не си ти. Ти си нито по-горе, нито си по-долу от него[1].

Разбирайте ме, искам да разсъждавате по-добре - не от сегашния ваш живот, не от сегашните ваши чувства. Има големи наслоения - трябва да очистите всичко това, за да разберете любовта[2].

Сега, когато човек изучава любовта, изисква се най-голямо геройство. Щом дойдем до любовта и започнем да я изучаваме, казваме тъй: „Какво ще стане с мене, какво ще стане с общественото ми положение, с децата ми, какво ще стане с моите вярвания?“ - Ти никога няма да намериш истината, ако разсъждаваш така. Ти трябва да имаш смелостта на онзи американец, за когото ще ви приведа един пример.

Близо под Ниагарския водопад американ-ците опъват едно дебело въже и опитват дали ще се намери някой да мине по въжето с върлина сред рева на този голям водопад. Измежду всички американци се явява един, който взима върлината и минава по въжето. Първия път той минава с върлина, втория – без върлина, а третия път взима на гърба си друг човек - и с него минава по въжето! И този, който минава по въжето, и онзи, който е на гърба му – и двамата са герои. Това са двете души, които са излезли от Бога! Те трябва да минат над този голям рев на водопада. При най-малкото колебание, при всяко малко нарушение на равновесието, всичко е изгубено.

 



[1] Този абзац не е много ясен, понеже не се разбира какво иска да каже с то-ва "не си ти". Може би "не си ти за него", "не си ти сродната му душа". Има и вариант в такива случаи в нас да има чужд дух, който ни е обсебил и дей-ства от наше име. Но това обяснение е по-малко вероятно в случая, макар и такива работи да стават в света. По-същественото е, че това твър-дение потвърждава честите ни мисли и разговори на тази тема: че всич-ките ни разминавания и нещастия идват от различието на еволюциите ни, на видовете ни.

[2] Тук вече се потвърждава окончателно хипотезата ни, че като е говорил предишния път Учителя против сегашния момент, е имал предвид именно несъвършенството ни, заблужденията ни, а не това, което знаем за дейс-твието на Божественото в настоящия момент. Наслоенията в нас пре-чат да го разберем и проявим чисто, затова в този случай ни съветва да се обърнем към примерите на Божественото в миналото ни и възможните му прояви в бъдеще. Луната и Юпитер са добри патерици, когато сме затулили Слънцето в себе си. 

 

Аз не ви казвам да правите още сега тези опити, но само ви насърчавам. Най-първо ще минете по въжето на един по-малък, по-тесен водопад, та като минете, да не се удавите; после ще минете през по-широк; и най-после – над течението на онзи голям водопад.

„Да възлюбиш ближния си като себе си.“

Щом намериш тази сродна душа, ти си разрешил половината от своята задача, намерил си правия път. Тогава твоят Учител ще те намери и Христос ще ти заговори. Само тогава Христовите думи имат смисъл. И тук, именно, е великият закон: „Дето има двама души, събрани в Моето име, там съм и аз“. Тези двама - това са тези две сродни души. Само при тези две сродни души Христос ще бъде третият. Това не е обикновен закон - да не си правите никаква илюзия, никаква измама! Често цитирате този стих: „Дето са двама или трима, събрани в мое име, там съм и Аз“.

Двама или трима, събрани в чие име? – В името на любовта. Които са разбрали туй учение, те са дошли до божествената същина, отдето, именно, започва растенето[1]. И тогава любовта ни към големите и малките работи трябва да бъде еднаква. Ако имате една семка от ябълка и една малка ябълка, каква трябва да бъде любовта ви към едната и към другата? Ще кажете: „Аз обичам ябълката повече, отколкото семката“. - Любовта към семката е по-безкористна, отколкото любовта към ябълката. Ти ябълката обичаш повече, защото е за ядене, има какво да се асимилира от нея. Но ако можеш да обичаш семка, любовта към нея ще бъде по-безкористна. Следователно, ако ти можеш да обичаш тази семка, трябва да виждаш еднакво и във великото  малкото, и в малкото – великото. Така, ние не бива да се заблуждаваме от нашите външни черти.

Някой път нашето лице е по-правилно, носът ни по-симетричен, правилен, по-стройни сме - и хората, като ни погледнат, казват: „В него има нещо хубаво“ - обикнат ни. А когато видиш някое слабо, хилаво, болно дете, казваш: „Нищо няма да излезе от това дете“. Но в това малко дете има толкова вложено, колкото и във възрастния, защото духът на това малко дете функционира на друго място. Този дух в божествения свят е същото, каквото е духът на възрастния тук. Там любовта е еднаква между всички същества.

 



[1] В разговорите на християните, в много духовни съчинения и в нашите нови търсения на тази тема има още много различия. Едни трактуват Третия само като Христос между двама, както се казва и тук в началото; други считат, че Христос е имал предвид трима души, където Бог ще е четвъртият, т.е. Първият. За втория вариант и тук, и на други места, Учителят също е съгласен - значи и двете неща са верни: все пак е казано "двама или трима". Дали обаче третият в случая ще е детето в семей-ството или може и да е някой друг - това вече е въпрос, на който търсим отговора. Пък и не бива да взимаме нещата буквално като цифри. Те са верни, но само като фундаменталния атом на Божествения Кораб, като основния елемент на корпуса му, като ядката. Той може да се умножи в мо-лекула, в съединение, в полимер. Затова Учителят ни насочва и към любов по четирима, по осем, по 16 души и т.н. Говори за класове и семейства от 144 души, от 144 хиляди. Говори за 60 милиарда. Само двама или трима ни-кога няма да съставят Божествен Параход, да се върнат в Бога. Самичък пък - пълен абсурд. Това става само с Душите, които са станали Учители - отвън изглежда един човек, а вътре е събрал милиарди. 

 

Като казвам "еднаква", как разбирате това? - Не еднаква по степен, но еднаква в своите проявления. Във великите си проявления, любовта е еднаква. Ако някому в небето направите и най-малката, микроскопическа услу-га, той е толкова доволен, колкото ако бихте му дали целия свят – безразлично е. Но на земята не е тъй. Ако на земята те нахранят хубаво, турят те на меко легло, направят ти хубав костюм, започваш да пишеш за тях добре във вестниците. Казваш: „Тези хора са благородни!“. – „Защо?“ – „Нахраниха ме с кокошки, баници, туриха ме на меко кресло, направено с пух от патици.“ – Но ако тези хора са те нахранили с малко мамалига, ако са те турили на някое кораво легло, като излезеш от тях, ще кажеш: „Много проста работа беше...“

 Сега, туй сравнение е по отношение на любовта у съвременните хора. Тя мяза на същото нещо. Дето има заклани повече патици и кокошки, там има и повече любов... Дето няма толкова патици, кокошки и баници – там има по-малко любов. На небето не е така.

„Да възлюбиш ближния си като себе си.“

Ти от себе си искаш ли нещо? За самия себе си жертваш ли нещо? Като си гладен, режеш ли нещо от своето месце? – Не режеш, но всякога очакваш някаква кокошчица...

Та сега, Христос казва: „От ближния си няма да пожертваш нито един косъм, нито един мускул за своето благо!“ Това, както го разбирате, не е за обикновените хора. Ако вие разрешите този въпрос вътрешно, вие сте разрешили всички други социални въпроси в света.

 Ще ви приведа един малък пример. Преди 5000 или 6000 години, в школата на Бялото Братство в Египет се явява за пръв път една от царските дъщери - за ученичка. Главният Учител от тази школа, за да опита дали царската дъщеря е готова за онова учение, което ще ѝ се повери, трябвало да направи следния опит с нея. Един ден той се превърнал в един малък гълъб – Великите Учители имат туй свойство. Той отива като гълъб в дома на своята ученичка, но в същото време произвежда в нея едно болезнено състояние. Явява се слугинята и ѝ казва, че трябва да се направи една жертва, за да оздравее. С това искали да я опитат дали тя ще пожертва този гълъб за своето здраве. Хванали този гълъб и го турили в един кафез. Учителят на опит познал какво е намерението на тази ученичка и докъде е достигнала тя в развитието си. Въпросът бил решен: принесли гълъба в жертва, за да оздравее царската дъщеря. Затова отложили влизането ѝ в школата[1].

Даже и досега още, жени в Бялото Братство няма. Докато вие сте жени, никога няма да влезете като членове, като души в Бялото Братство. Дотогава, докато човек иска да живее, той е жена. Дотогава, докато човек иска да живее, той е мъж. Всеки, който иска да живее, той живее като другите; а когато той жертва себе си за другите, той вече се е издигнал на една степен по-високо. Та като казвам, че и досега в школата на Бялото Братство няма жени, не разбирайте жени по форма[2].

„Да възлюбиш ближния си като себе си.“

Искам да ви дам една правилна философия, правилни схващания, за да се учите. По този въпрос има писано на много места. Даже и в сегашната литература вие ще намерите писано, но това са само сенки, а такъв въпрос досега не е разглеждан. Вие трябва да се чувствате като души. Никога не бива да приемате жертва от когото и да е заради вас. Никой Учител, който и да е той, не иска заради себе си жертва от свой ученик[3]. Ако ученикът иска сам да се жертва за своето самоусъвършенстване, да добие своята първоначална чистота, може; но Учителят няма нужда от неговата жертва.



[1] Този тест е влиден и днес, валиден ще е винаги, докато има несъвърше-ни богове и хора. Например, някои минават за вегетарианци, но приемат лекарства и стимулатори от кръв, от някой животински орган, от хрущял на акула и пр.. Който си мисли, че не е същото, лъже се.

[2] Пак фундаментално положение, фундаментална мисъл. По същата логи-ка не само жена, но и мъж няма влязъл още в Царството Божие. Жената тук е взета условно понеже тя по-често иска да живее обикновено, материално, подсигурено, "като другите". Това обаче не значи, че няма изключения: в други беседи Жената се изтъква като последното, най-вис-шето, най-съвършеното създание на Бога. Именно за нея говори Той като за Новата Ева. Тя живее със всичка сила, но зависи как и за кого.

[3] Отново фундаментално твърдение, фундаментален закон. Базален при-знак за това, кой кой е. 

 

Следователно ние трябва да жертваме всичко, за да върнем своята чистота. Когато вие се жертвате, не казвайте, че се жертвате за Господа. Не се жертвате за Господа, а за вас. - Ами Господ за кого се жертва? – За себе си.  Ще кажете: „Туй е криво схващане“. Да, за себе си! Ние Го опорочихме, и следователно, за да се очисти от нашите пороци, от нашите грехове, Той трябваше да се самопожертва, за да добие първоначалната си чистота. А туй на човешки език значи: Господ се пожертва за Себе Си, та като очисти себе си, очиства и нас, понеже и ние влизаме в Него. Той се жертва за себе си, за да възстанови първата хармония. И оттам излизат Павловите думи: „Бог беше в Христа и примиряваше света със себе си“. Значи, за да го примири, трябваше да докара тази първоначална хармония в себе си, т.е. да принесе Сина си – любовта си, живота Си в жертва.

„Да възлюбиш ближния си като себе си“ Тогава ще ви запитам: намерили ли сте тази ваша сродна душа? Сега вие ще ми зададете въпрос: „Ами сега с тия наши жени, с тия наши мъже какво да правим?“ - Този въпрос не го за-чеквам. То е все едно, като да ме попитате: „Какво да правим с нашия костюм?“ Костюмът си е костюм, жената си е жена, жененето е женене. Този велик въпрос не стои във връзка с това. Жененето е закон на самопожертване. Като се ожениш, какво правиш? – Добиваш своята чистота. Щом си чист, не трябва да се жениш; щом си нечист, жени се, колкото искаш. Женитбата е закон на самопожертване, за да добиеш своята чистота или да изкупиш своята карма, както казват индусите. Но щом влезеш в епохата на истинското развитие, имаш вече чистота, тогава законът на жененето и раждането вече ще се измени. Хората няма вече да се женят, да се раждат и въплътяват по този начин, както е било досега. Че няма да е така, Господ казва: „И ще се вселя между тях, и ще живея в тях“. И всички ние ще почнем да дохождаме чрез вселяване, а не чрез раждане, въплътяване. А сега жената, като ражда, колко пъшка, вика бабите, и колко пъти помисля да пометне детето! Не е въпросът там. Това е жертва. Когато дойде законът на вселяването, ние ще бъдем вече в Царството Божие и оттам ще дойде истинското разбиране – да познаем Бога.

Аз не говоря за сегашната епоха, а за истинската. Но това не значи, че трябва да напуснем живота си – ни най-малко. Ние трябва да довършим работата си. Работата, която вършим сега в живота си, ще има отношение към бъдещия ни живот. Онзи, който краде май-сторски, той и в другите си работи ще бъде такъв майстор. Онзи, който много мрази, той може и много да люби. Като видя някой лош човек в света, аз му се радвам, защото този човек, като дойде в познание на истината, ще бъде пак също тъй ревностен и в доброто, както е бил в злото. Аз не говоря за туй обикновено добро, не. За мене сегашните, и добри, и лоши хора, са все под един и същ знаменател. Всички са добри. Кога? – И най-лошият лъв, тигър, като го нахраниш, добър е, но я го остави 24 часа гладен и се опитай да го бутнеш! И най-лошата змия, като е нахранена, добра е, но когато е гладна, посмей да се приближиш до нея! Тъй щото, ние често казваме за някого: „Той е благороден човек“. Казвам: той е нахранен човек... Но за да го познаете дали е благороден човек, оставете го 12–24 часа гладен и опитайте се да го побутнете. Добрият човек, сит ли е или гладен, в него няма никаква промяна, той е един и същ. Да се не мени нашето съзнание!

Следователно, когато Христос казва: „Обичай ближния си“, то значи, че ще дойдем до положението да познаваме своя ближен. Казвате: „Аз измених мнението си“. Да, той е изменчив като тебе. Даде ти 1000 лева, добър е; вземе си ги назад, лош е. Значи всеки момент ще изменяш мнението си за характера му. Добрият човек всякога остава тих и спокоен: знае, че неговото богатство никой не може да го вземе.

„Да възлюбиш ближния си като себе си.“ Под туй „себе“, което  теософите го наричат "висшето аз“, се разбира да се пробудиш, да любиш тази своя близка душа.

Сега, само като прилагате този закон, ще започне да се въдворява хармонията между вас. Аз съм решил – в бъдеще вече няма да говоря за примиряване. Това е много банално: „Хайде да се примирим!“ Аз лесно мога да примиря всинца ви. Аз съм майстор да примирявам, имам това изкуство. Някой ви изял нещо, изял ви 1000 лева. Плащам му ги! Сърдиш ли му се сега? – Не. Жената се сърди на мъжа си, че нямал костюм. Купете ѝ костюм! Доволна ли е сега? Като дадеш на хората това, което искат, в 12 или 24 часа доволни, примирени. Като изпратиш децата им в странство, като увеличиш заплатите им, като им доставиш печено месо, това-онова, казват: „Е-е, дошъл е един добър човек на света, той е Христос. Светът на добре отива, може да го последваме“...

Този Христос обаче може да царува само 12 часа. По тоя начин поставен въпросът, Христос можеше да го разреши, обаче Той не се зае така да го разрешава. Ние ще разрешим въпроса по друг начин, съществено. Както върви сегашната еволюция, тя е еволюция на кармата, или аз я наричам „изплащане на кармата“. Ние вървим по един правилен път - и няма да се мине много, ще влезем в пътя на божествената еволюция.

 Затуй аз ви подканвам да изпълните този закон – да намерите ближния си. Намерите ли своята ближна, сродна душа, и любите ли я както себе си, ще бъдете в божествения път. Като намерите тая душа, няма да я целувате, няма да я барате и пипате, а само отдалеч ще я гледате. Ще кажете: „Да, но аз искам да си я постисна малко“. - Щом речеш да я постиснеш, пропадна всичко. Туй, което може да се гали, пипа, целува, то се разваля. Целувките, стисканията са едно предаване. Когато обичаме някого, ние повече взимаме, отколкото даваме. Постиснем някого: „А-а, аз те обичам“. Но чрез това ние взимаме. Виждал съм някога, вземат едно мехурче, пълно с въздух, вдигат го, постиснат го, то се изпразва. Вземе шишенцето, глътне, глътне, после го тури в джоба си и казва: „Колко го обичам!“ Щом се изпразни шишенцето  и глътне всичко, вече не го обича. Това са лъжливи понятия за любовта. Има нещо по-хубаво от прегръдките, има нещо по-хубаво от целувките, има нещо по-хубаво от галенето, от сегашното виждане, разбирате ли?[1]

 И когато казвам, че едно малко преживя-ване, едно мигновено виждане на Бога струва повече от хиляди животи, туй подразбирам аз. И когато видиш и познаеш тази душа, за която Христос казва да я познаеш и да я възлюбиш, ти ще почувстваш в себе си голяма сила – не само в тялото си, но ще почувстваш такава сила, каквато никога не си чувствал; ще изпиташ такова едно проясняване на ума, че изведнъж ще започнеш да виждаш много далеч, оттатък Млечния път. Да видиш Бога, то е много нещо! Как мислите, как ще Го видите?



[1] Ето още едно твърдение в беседите, което като антитеза е абсолю-тно вярно, обаче познаването на тезите и синтезите на тази и всяка дру-га тема е основно задължение на ученика. Може да се предложат десетки противоположни мисли от Учителя в полза на милувките, прегръдките и целувките. Некоректните последователи обаче виждат, запомнят и ци-тират само това, до което са стигнали еволюционно. По този начин те увреждат и други ограничени души. Главният смисъл на отрицанията е, че когато Бог отрича нещо, той го отрича, когато то проваля еволюцията на човека и връзката му с Него. В утвърждаването и синтезирането на дадена тема главен критерий е дали човек изпълнява волята Божия и какви ще са резултатите от дадено действие. 

Сега току пъшкате... - Не, не, слушайте, така постъпват само децата, които са навик-нали да гледат през дупчиците, та и сега, като дойдат, казват: „Чакайте да погледнем през дупчиците“... Не, сега ти си в широкия път, няма защо да гледаш през дупчиците! Някой напъне очите си да ме гледа, казвам: „Няма защо тъй да ме гледаш, какво ще познаеш? За да ме познаеш, намерил ли си своята близка, сродна душа?“

За да те позная, трябва да намеря своята близка, сродна душа. В тези два полюса започва да действа божественият принцип и да се проявява Бог. Това е Великото Начало, Което трябва да турите като основа. Не си правете илюзии! Някой път дойде във вас някое възбуж-дение, мислите, че сте в рая, но след половин час мине настроението ви, мислите, че сте в ада. Някой път казвате: „Струва си човек да умре“, а след половин час – „Не си струва човек да умира“... Това е Петрово!

 В любовта има нещо устойчиво. Не казвам, че това произтича от нас. Ние сме като една опорна точка в един кинематограф на вселената. Всичко, което става в ума ви, всички мисли, които ви идват моментално, те не са ваши. Следователно, вие си правите илюзия, че мислите, които ви идват и ви се взимат, са ваши, и скърбите за тях. Те са чужди, няма защо да се радвате и скърбите за чуждото.

Христос казва: „Да възлюбиш ближния си като себе си“. Първо, ще намерите методи в своето съзнание, подсъзнание, самосъзнание и свръхсъзнание - и само като приложите тия методи в живота си, ще намерите своята сро-дна душа. И като я намерите, двамата мълком, тихо ще започнете да работите и няма да правите голям шум в света. Ако аз съм милиардер, няма защо да разправям това. Ако аз познавам и цялата вселена, не ми трябва да правя реклама из вестниците, няма защо да разправям на българските журналисти, че зная това. Какво ще ми придадат те? Аз с тях ще се разправям за лук, за чесън, за Македония и Тракия, за Англия и Германия, но за същественото – никога! Един ден, когато някой заслужил човек умре, те казват: „Еди-кой си светия тъй направил“. - Нищо не е направил! Този "светия", за когото пишете, вие не го познавате.

Евреите от 2000 години още не са познали Христа. Християните го въздигнаха до седмото небе. Евреите казват: „Колко са будали тези християни!“ Питам: кои са по-умни: християните ли или евреите? Евреите могат да ни съдят, да кажат: „Вие ако вярвате в Христа, ние сме поне по-искрени: не вярваме, но поне не лъжем. Лоши хора сме, но поне не лъжем. Казваме си право: не вярваме в Христа, не искаме да приложим Неговото учение“. А ние, "християните"? – Христос това казал, онова казал, но не прилагаме Неговото учение. Лъжем, че го прилагаме. Тогава питам: какво е туй приложение с лъжата? Не е вярно, не е вярно, че сме християни!

 Е-е, тук има евангелски проповедници, православни свещеници, владици и други - те нали са турени от Христа? Но идете само и ги запитайте нещо за мене, какво ще ви кажат. Ще ви кажат, че аз съм демон, сатана, лъжец. Защо? – Аз зная от какво произтича това. Да съм на тяхно място, и аз ще говоря тъй. Но благодаря на Бога, че не съм на тяхно място, при техните изкушения, и казвам: благодаря, че те носят моя багаж...

 Та ние трябва да бъдем последователни в нашите вярвания. Ще кажете: „Аз вярвам в Бога“. - Не, бъдете искрени. Ако вярвате, поне малко прилагайте.

„Да възлюбиш ближния си, като себе си“

Сега, като излезете от тука, ще започнете по вашите стари методи: „Еди-коя си сестра не прилага туй учение“. Не казвам, че вие сте лоши, вие сте по-добри от мене... Туй учение едва сега аз го прилагам... Вие сте го приложили малко - като "християни", а аз го прилагам като евреите...

 Не, всеки от вас ще намери своята сродна душа, и като дойдете при мене, ще кажа: "Радвам се, че Бог е влязъл във вас!" И ще влезете с радост в Божия храм, и само тогава можете да славословите Бога. Как ще го славословим? – Само чрез закона на тази велика любов, която може да прозре във вашите души.

 Някой от вас ще каже: „Ние сме много големи грешници“. Не сте много големи грешници, аз не ви намирам за такива, но погрешката ви е там, че искате много да живеете, а не знаете как да живеете.

 Тогава ще ми зададете въпроса: „Ами нашите вярвания в Христа от толкова години, ами молитвите, които четем, ами на църква дето ходим - де остана всичко това?...“ – Ами Христа намерили ли сте Го? Аз не казвам, че не сте Го намерили. Бог е оставил хората да Го пипат. Преди 2000 години Той е говорил чрез Христа. Срещали ли сте този Христос, да поговорите нещо върху Неговото учение? Можете ли да кажете поне един ясен сън, в който Христос да ви е разказвал нещо от Своето учение?

 Положителна философия трябва да има човек, за да види Христа. Туй чувство искам да видя пробудено във вас, но непременно трябва да видите своята сродна душа от небето. Павел изказва тази мисъл, но само че малко по-другояче. Той казва: „Нито жена без мъж, нито мъж без жена“. С това той подразбира, че двата сегашни принципа - мъж и жена -  трябва да се слеят в една душа, и тази душа да намери другата сродна своя душа. Само тогава Христос ще бъде между тях третият.

Сега някои ще се обезсърчат. Не искам да се обезсърчавате. Това е по отношение на Мъдростта. Ако всички ние имаме туй състоя-ние, то, когато дойде тази велика любов, бихме вдигнали цяла София. Ако аз бих имал само една опорна точка у вас, бих вдигнал цяла София на лоста си. Но колко пъти във вас се явява съмнение! Ще дойде още по-голямо съмнение. Когато Христос се възнасяше, присъстващите се усъмниха в Него. И вие, като тия верующи, ще се усъмните дали видяхте или не. Само когато дойде онзи велик закон – да възлюбиш ближния си като себе си, – вие ще бъдете на пътя на същинското знание.

И тъй, не считайте, че жертвата е Любов. Жертвата е само примирение. Чистотата в нея е основа. Подсъзнанието – това е душата, съзнанието – това е сърцето, самосъзнанието – това е умът, свръхсъзнанието – това е човешкият дух. Това, дето са казали старите гърци - „Познай себе си!“, – и те не са имали голяма философия, те са се занимавали само със съзнанието и самосъзнанието, а сега християнската философия се занимава с великото учение на подсъзнанието и свръхсъзна-нието. Значи човешкият дух, човешката душа трябва да бъдат обединени, за да намерят ис-тинския път на своето развитие, и тогава се-гашните мъже и жени ще бъдат свободни и ще се разбират. И децата ви ще ви разбират, и вие ще ги разбирате. А сега децата казват: „Майката трябва да се пожертва!“. Майката някой път казва: „Децата трябва да се пожертват“. Държавата казва: „Моите поданици трябва да се пожертват“. Всички искат жертви. Не, ще започнем новата култура без жертви. И Давид, в един от своите псалми, казва: „Жертви бих ти принесъл, но ти не искаш жертви: жертви за Тебе са сърце чисто и смирено и дух съкрушен“. Значи, като разбереш своето съзнание и самосъзнание, ще видиш, че нито сърцето, нито умът няма да те спасят. Давид казва: „Само в моята душа и в моя дух, които са излезли от Тебе, само там ще те потърся“.

Сега ще се върнем да потърсим този Хри-стос на любовта. Днес, като е нова година, ще Го потърсим и по новия начин, и по стария начин. Ние ще направим като Давида, който отишъл при Саула. Саул му дал нови оръжия, но той, като походил малко с тях, с тези нови научни инструменти, казал: „Това не е за мене“. Съблякъл ги и си взел своята прашка. Ние започваме с това-онова, с наука, но туй, което имаме, още не е наука. Истинската наука трябва да ни даде такива методи, които да можем да прилагаме, с които да работим. И като дойде онзи истински учен човек, ти от неговото мълчание ще научиш много повече, отколкото от говоренето му. И в старо време някой ученик дойде при учителя си, стои около една неделя, не говори нищо, но като си отивал, много нещо е научавал. Ще поеме аурата на своя учител, ще има неговите мисли, чувс-твания и желания. Като отидеш в някое кафене, ще се вмиришеш от тамошната миризма. Туй е същото, както действието на влагата и слънчевите лъчи върху растенията. Такова мълчаливо въздействие произвеждат и те. 

Тъй че туй знание никъде няма да го наме-рите, в никоя книга няма да го прочетете, а ще го добиете в най-голямото мълчание на вашата душа. Като го добиете, няма да постъпите като Архимеда, който излязъл от банята и извикал: „Еврика!“ И какво намерил? – Колко струвала златната корона, колко тежала... Вие няма да мязате на Архимеда, а ще намерите туй, което ще преустрои целия ви живот. Ще кажат с право: „Този човек е преустроил живота си“.

И сега, турете това начало, за да се измените. Иде времето, за което апостол Павел казва, че всички няма да умрем, но всички ще се изменим.

И аз бих желал да ви срещна втори път не по един, а по двама – вие и вашата сродна душа, вашият ближен. Нея да намерите!

И тъй, Христос казва: „Да възлюбиш ближния си като себе си.“

 

Беседа, държана на 1 януари 1922 г. в София.

 

***

            Та и ние сега, в резонанс с тази велика беседа и още много беседи като нея, можем да кажем със сигурност: от Долината на Смъртната Сянка се излиза само със сродна душа! Независимо дали се целуваме и прегъщаме или не - всичко зависи от волята Божия във всеки конкретен случай. С двама или трима, прегърнали Христа и получили от Него целование чисто и свято. С четирима по четирима, осем по осем, 16 по 16, 144 факториал (144! = 5.550293832739301e+249)[1]... Никой от тях не е планина над нас, която да хвърля смъртна сянка - авторитетите около Долините на Живота са невидими или прозрачни. Ничия любов и истина не може да засенчи нечия друга.



[1] Ако става дума за факториал от 60 милиарда сродни души с монада, това не могат да го изчислят даже 60 милиарда математически звезди във вселената като Алгол... Толкова много са възможностите ни да се обменим! А ако го повдигнем и на 12-степен, както се е получило случайно заради бележка 12 по-горе, това вече излиза извън въображението и на Бога...

 

СЪДЪРЖАНИЕ
/