Книга 42

 

11.VІ.150(2014)

 

СЪВЕСТТА, Т.Е. ДУШАТА

 

 

       С дълбоко уважение и преклонение пред тебе, понеже си родена с душа и знаеш какво е болка, искам да споделя сега с теб плода на още една безсънна нощ, прекарана в тревога за един скъп приятел.

            Човекът е на ръба и отдавна отвъд ръба, мъчи се като насекомо в паяжината и си мисли, че за него вече няма излаз. Случаят му е идентичен с терзанията на всеки поет или не­поет, който има душа, т.е. съвест. Той е  напълно убеден, че душата му е погубена завинаги. Мисли си, че за всичко е вино­вен той - не помни, че има божи деца на земята, които са дошли доброволно, като изкупителни жертви. Забравили са моментално това и се самозакачват за цял живот на кръста, за да покъртят някак нашия многовековен студ и егоизъм.

            След дълъг разговор с него в скайпа се опитах се да му припомня, че терзанията на съвестта са белег за наличие на жива душа, на монада. Мнозина, които имат външен вид на хора, нямат и помен от понятие от съпричастие, от вжи­вяване в чуждата мъка, от сърдечен резонанс. Те са потънали в самодоволството на своето его, дори и да нямат особени успехи в обществото. Те са напълно убедени в инерцията си като торпили към някаква измислена цел - или към безцел­ността на една некрасива душевна вегетация. Неспособни да се трогнат от чуждата мъка и да се пожертват, те прежи­вят лениво мисълта за себе си и само за себе си, и живеят ден за ден. Каква грозна гледка: човек, който се самозадово­лява... Човек, който си мисли, че се самоосъществява... Подобие на чо­век, което не е способно да скочи в ада заради приятеля си, заради всеки писък, който чуе оттам... Странна имитация на човек, неспособна да откъсне ласка от сърцето си за нажале­ния, когато той загива.

            Такъв не би разбрал болката на човека с душа, който може да живее, само когато усеща в гърлото си буцата на другия и се откликва на всеки зов за помощ, готов да си раз­къса и душата на милиони парчета, ако това може да помогне някак някому - дори на една буболечка.

 

            Огромно удоволствие ми е било винаги да превеждам Ев-тушенко. Тая нощ самичко дойде на български едно от най-лю-бимите ми негови стихотворения, изразяващи точно това, за което си говорим. Един от случаите, когато без излишна скромност мога да кажа, че понякога преводът става по-силен от самия оригинал:  

 

ПОЕТЪТ

Сеизмограма е стихът!

Прекрасна рана на поета!

Тя е стрелата на грехът,

от чутката му кръв поета.

 

Не той е сторил някой грях,

но вечно всеки гръм поглъща,

понеже страшно го е страх

да не пострада чужда къща.

 

Препъне ли го пак светът,

той тръгва скръбно без посока -

с глава, виновна всеки път,

обаче вдигната високо.

 

Във него чуждата вина

за всяка стъпкана тревичка

расте подобно планина -

осъжда се за всичко, всичко!

 

Пред всеки женски образ пак,

от благодарност вечно свята,

черви се той, че няма как

да си изтръгне и душата!

 

За всеки грях пламти от срам

и с костите си пак захваща

мостòве да гради - и сам

неизплатимото да плаща.

 

Аз зная: някой ден и ти.

ще хвърлиш земната одежда,

ще кажеш: "Господи, прости!",

но без особена надежда.

 

Не скачай в тартара дълбок!

Недей, недей, човече Божи!

Простил ти е сам Господ-Бог,

а ти на себе си - не можеш...

 

1965 Евгений Евтушенко,

превод: 11.06.2014 г. 01:08:34 ч.

 

На картинката в началото е изобразена, явно, музата на поета, но тя може да мине и за ангела на неговата съвест.

Малцина осъзнават произхода на тази дума "съвест". Това не е "взаимна вест", "взаимно знание", понеже съвестта не е гно­сеологическа категория, тя е социално-етическа. Затова тя означава "взаимно опознаване" и "взаимно водене". Човекът с душа, т.е. със съвест, копнее и има способността да опознава и другия и се дава да бъде опознат. Той никога не дава пре­димство на егото си - да иска само него да опознават, с него да се съобразяват. Никога не иска да води някого, винаги търси и осъществява "взаимното водене" на хармонични и равностойни начала - с редуване, координация и толерант­ност. Никога не продължава мандата си в обществения и личния живот, даже и когато са гласували 100% за него. Пак не много хора ще се сетят какъв е произходът на думата "мандат". Тя произлиза от персоналната и универсалната вселена и говори за мандала, за махало. Присъствие-отсъствие; присъствие-отсъствие... Солист-хорист, солист-хорист... Постоянна смяна на позицията. Водач или слуга – за него е все едно. Това, именно, се нарича "синархия" и е белег на монада, разцъфнала в красива полиада.     

 

В бъдеще ще има мандати и в личния живот... 

 

СЪДЪРЖАНИЕ
/