Книга 41

 

14.V.150 (2014)

 

ЧУДЕСА!

 

     ПОЖЕЛАВАНЕ 3 34.03.18н стз ПНС98:046 Вие цитирате закона "Не пожелавай", както е казал Моисей. Но трябва да се определи кое именно да се не пожелае. Не трябва ли да пожелавам доброто? Че ако аз приложа Мойсеевия закон и не пожелая нито Любовта, нито Мъдростта, нито Истината?... Какво не трябва да пожелаваш? Съгласен съм, "не пожелавай", но ако вие го схванете буквално, ще извадите едно криво заключение и ще обърнете живота наопаки.

     КОМЕНТАР: Отново фундаментално изяснение, което е важно за нас не само като реабилитиране на понятието "пожелаване", но и като мъдър съвет във връзка с общуването ни с хората. Често ние правим напразни духовни, душевни и сърдечни усилия да каним на Трапезата лица, които не желаят нито доброто ни, нито любовта ни, нито мъдростта ни, нито истината ни. Личното е важно за баланса на вселената, ние сме човеци и затова скърбим при липса на лично отношение към самите нас от страна на души, които са много ценни и ги обичаме, но често това е симптом за нещо друго -  за това,  че някой не разпознава и не харесва и абсолютното Добро, абсолютната Любов, абсолютната Мъдрост и абсолютната Истина, до които може да сме имали шанс да се доберем – дори и до един атом. 

      Мъчно ни е за такива познати, бихме искали да споделим богатствата си с тях, но те си имат други интереси и приоритети, харесват други неща и хора. Мъдреците са ни обяснявали каква е разликата между приятел и познат. Тия, които дружат с космоса и природата са споделяли в спомените си на какво е способен истинският приятел. Тук можем да си припомним книгата "Дружбата ми с природата" или "Аз бях във Валден" от Хенри Торо. Един негов приятел е преминал десетки мили пеш през дълбокия сняг, за да го посети, когато Хенри е бил болен в отшелническата си колиба. Незагриженият за нас може да ни е само познат, но не и приятел. Трябва да се примирим и да гледаме на това философски, колкото и да ни е мъчно. Не бива да реагираме с обида и да цитираме изречения като онова за хвърлянето на бисерите или за неразумните девици, нито за съдбата на изсъхналата смокиня... Какъв е изходът? – Бог ни го е казал: в такива случаи отваряме портите си и каним на трапезата си непоканените, които обаче имат "масло в светилниците си" - глад и жажда в душите си точно за трапеза като нашата.

     Може да са по-„прости”, може да са "слепи, недъгави  и  сакати" в някои отношения. Но като погледнем филмите от историята на Битието ние се уверяваме, че около Чистата Светлина и Топлина най-често са се събирали именно такива хора – гладните, жадните, изтерзаните души. В тях откриваме една искрена доброта и преданост, а и едно неподозирано, много по-дълбоко разпознаване и на Мъдростта и Истината. Такива души понякога отдават за Живота и Делото или лично за някого не само всичко, което имат, но понякога и живота си. Скръбта ни за другите си остава, тя си е една постоянна, тънка нишка от болка, че не са дошли поканените. Това е съдбата на много пришълци от бъдещето. Един от тях споделя как стои с десетилетия на кръстопътя на вековете с протегнати длани, ръцете му ще се откъснат от даровете на сърцето и душата му, на Вселената, и се моли на преминаващите: "Хора, вземете си, от сърце ви давам всичко, не го продавам, не искам нищо в замяна!". Но хората вървят като лунатици, вторачени в някаква химера, в някакъв мираж, очаквайки нещо от някого, което никога няма да получат или ще трябва да заплатят скъпо за него. Странникът на пътя е напълно невидим за тях; сърцето им – напълно глухо за зова му[1]. И други звездни души споделят през сълзи своята мъка, че ръцете им „тежат, убити от много пориви сковани и от неповити чужди рани”; че душите им потъват самотни „в тоя свят безумен, от който нищо не разбират[2]. Именно затова Словото ни съветва: "Не късайте зелените плодове! Това е не само безсмислено, но и убийство. В този живот ние ще берем зрелите плодове, зелените ще оставим за в бъдеще".



[1]  Из произведение на Джубран Халил Джубран

[2] Асен Разцветников,  "Жребий"

     Нещо повече: узрелият плод сам пада пред краката ни или направо в ръцете ни, когато минаваме край някоя круша, в която има душа и Разпознаване. Това ни се е случвало и съвсем буквално: има растения с много по-висока еволюция от хората или са поне от нашата вселена. Има  животни, които тръгват след някой непознат и тичат с десетки километри след автобуса не защото са по-напред в еволюцията, а защото над еволюцията има нещо друго. Има хора, които те изпращат чак до най-далечната граница на своята страна, понеже не могат да се разделят с тебе, а други идват от още по-далечна държава с импулса да останат с теб "завинаги". Трети идват да те видят от далечен град само за един час или 15 минути на гарата и взимат следващия влак обратно, понеже на другия ден са на работа. Има Приятели, които идват от друг град с велосипед или такси, пак по някаква непонятна причина. В същото време ти спиш на 50 сантиметра от съседа от другата страна на стената, който не те поздравява по стълбите с десетилетия и даже те гледа подозрително, никога не се е интересувал дали си жив, болен, умрял, или се гърчиш от глад.

     Има "сродни души", които те отписват завинаги и повече никога не те търсят. Има малки момиченца, които ти се хвърлят на врата с "плонж" от няколко метра с риск да паднат - и пищят от щастие! Има малки момченца и момиченца на чужди хора, които плачат и ридаят отчаяно като простите тинейджърки на естраден концерт, когато си отиваш от дома им само след един час гостуване и даже излизат след тебе на улицата и те гонят и прегръщат с всичка сила без да знаят защо, а точно такова нещо никога не са правили нито с баща си, нито с майка си. Има тригодишни момиченца, които те завеждат някоя вечер за ръка в най-далечния край на градината, помолват те да се наведеш - и те целуват! Има още по-малки, които се обръщат в залата и гледат през цялото време тебе, а не интересните атракции в делфинариума или шарените палячовци в кукления театър. Ние си записваме имената на такива деца не само защото са гравирани завинаги в най-златните спомени на душата ни, но и понеже е много интересно да се проследява през годините как се развива съдбата им – имаме си един такъв въшебен далекоглед.... Когато са верни на сърцето си, те винаги правят безпогрешно своите истински избори в живота и са много щастливи, но ако му изменят, с десетилетия влачат тъжни последствия и остаряват преждевременно.

 

 

СЪДЪРЖАНИЕ
/