Книга 41

 

Писмо до Я.Д. Илюзията – мехлемът на Мировата Душа

 

150.03.02 09:17:30 писмо до Я.Д. Несъзнателните души, които са още по пътя, не са виновни. Нито са ни длъжни, нито са виновни. Великата ни Майка се е помолила на Бога да позволи въвеждането на един нов, изобретен от Нея милостив и много ефикасен метод за по-бавна еволюция - "с мехлем". Това е илюзията, булото на Мая. Влагайки в някой образ или някоя фикция копнежа на душата си за щастие, за "реализация", за "уреждане" в духовния или материалния живот, слабата душа проектира фантазията си в този обект и включва системата на очакванията. Тя очаква от неодушевен предмет или крайно различния човек да реагира както си представя фикцията й, но той не реагира, понеже по него не тече ток към нас, по отношение на нас той е астрално мъртъв. Или е химически елемент, който може да се съедини с нас само чрез 1, 2 или 5 валенции, не чрез 100. Това е психохимия. Такива души може да са по своему прекрасни и е недопустимо да правим грешки с нереални очаквания - те имат нужда от нас само по линия на конкретния химизъм между нас.

 

      Наистина, съществуват и хора в самото начало на пътя или въобще не влезли в никакъв път. Има хора без монада. Даже и когото такъв се мърда и създава впечатление за "уреденост в живота" или внушава чувства и страсти, това е една мъртва купчина от егоизъм, безсъвестност, душевна безответност, непросветеност, наглост, а в много случаи е просто страх и морализъм. Познатата несъзнателна жестокост и студенина на такъв човек, която непременно ще му се върне от някой друг, по когото той на свой ред безутешно въздиша - това ще му е урокът от Съдбата. А често идолът ни е някой объркан обикновен човек, към когото имаме слабост и почваме безкрайни жертви за него. Очакването обаче е женският демон, макар да поразява и мъже, които нямат и капчица опит и мъдрост и очакват отклик от стена, която не е виновна. Може да не е стена, а жив добър и етичен духовен човек, но той е вторачен другаде. Както казах, самият той въздиша по някого, който не отговаря на очакванията му и който също не е виновен, тъй като двамата не са един за друг. Ето драмата – хлътването по някого, крайно различен от нас и от копнежите ни. Обаче ни е хванала куката на външния му вид (без да е виновен човекът), куката на тръпката, която той ни внушава (често без да е манипулатор) или куката на възможностите, които може да ни предостави в така наречения "живот" (извършваме натурална или законна проституция, ако го харесваме поради това). Започваме серия от външни или вътрешни атаки на обекта да отговори на очакванията ни, без той да иска или да е способен за това. Серии от сривове след всеки скок – падаме разкървавени на паважа. И така - безкрай. Втората ни сигнална система не може да сработи нормално - не може да види закономерността, връзката. Даже животното се дресира по-лесно като види пръчката. Ние ядем пръчката с десетилетия - това е вътрешната ни болка. А както знаем, болката е сигнал, че пипаме остър нож или горяща печка. Или парче лед, което с нищо не е виновно. Дори и да е религиозно, не му се моли! 

 

 

Има и тежкотонажни психики с дългобойни надежди, които обсаждат желаната крепост с години. В крепостта има храна и вода, а обсадителите умират от глад и жажда и се надяват на милост. В крепостта са сити и си се веселят, хабер си нямат. Сит на гладен не вярва. Почваме да обикаляме като просяци с нажалени очи и въздишки, белким някой се трогне. А зад нас има поляна с диви ягоди, вековни дървета с орехи, извори във всеки дол и под всеки връх! Втораченото сърце трябва да претърпи валяците на унижението и самоунижението, за да разбере разликата между астралната мръвка и безкрайната свобода.

 

Истината за Любовта - това е най-дълбокото, което е скрито дори от божествата, от много богове. Даже божествата въздишат от илюзии. Бог пази да не докопат Истината за Любовта, понеже моментално ще я прекроят по своя модел и матрица. Така са се родили безбройните неистини за Любовта, които обслужват слободията, вампиризма на религиите, на егоизма и стереотипите.

 

 

     Има един великолепен пример на тази тема в бългрската езотерика. Добре е да се изучават Драмите на Тод (Стоян Диловски). Ето една от книгите му. Вижда се, че и чрез него Небето  е  „плачело” да му подражаваме, както ни моли и са-мата Господня молитва. Много силна е и книгата му „СО-ЛОМЕ - ВСЕМИРНИЯТ КУЛТ НА ЧОВЕЦИТЕ", особено - "Златната песен на любовта" в нея. Това са чисти холизации, препоръчвани от самия Учител Беинса Дуно. Уникално необогомилство! В светлината на осиянията на Елма, там се разкрива драмата на божествата илухими, които живеят щастливо, само когато са по двойки. В книгите на Беа Нади това са "делѐните" – те са дори над боговете. Те са двойките сродни души, излезли едновременно от Бога. Падналите божества алохими искат да ги разделят, за да ги ограбят. Ето един диалог от "Златната песен на любовта" от Стоян Диловски – Тодъ:

 

БОГИНЯ ПОЛУКСИ:

Един от Боговете взе от мене милувката и я направи слънце, друг взе нежността на моя поглед и го направи лазурен простор, трети взе усмивката и я направи нежен цвят, четвърти взе моята сънна мечта и я направи тъга... И от мен не остана нищо, уви! Къде е Жената? Твоята Дружка къде е, мили - тази, която трябва да бъде само твоя? Не ти ли е мъчно за мен? Скрий ме от боговете, скрий ме, мили мой!

КАСТОР:

Когато отвориш своя взор, миличка моя, аз искам да бъде само мой. Когато разгърнеш своите нежни ръце, аз искам да бъдат само мои. И розата, която откъснат в ранно утро, да бъде само за мен. А ти защо ме забрави, защо ме остави сам в тъгите на живота? Ако ти си моя, защо не дойдеш при мен?

ПОЛУКСИ:

Лика ми отнесоха боговете по цветята и по слънцата моите мечти. Един от ударите на моето сърце взеха и с него запалиха звездните мирове. И паднаха на колене боговете пред мен, и сложиха ниско до земята чело... "защото няма по-красиво нещо от Красотата на жената!". О, колко бяха далече тогава те от мен! Къде да те търся, о мили мой? Аз искам да се намеря, защото намерих тебе. Какво направи ти с Жената? Къде е твоята Възлюбена? Скрий ме, скрий ме! Да не ме даваш повече на боговете!

КАСТОР:

И когато падна едно листенце от букета на твоите просторни сияния, аз го взех, турих го на устните си. То било една от твоите усмивки... Когато така се засмееш, мила Полукси, нека това да бъде само за мен!... Когато чуя твоя сладък глас, искам да бъде милувка само на моето лице. Ако ти си моята вековечна Дружка, защо не дойдеш? Те останаха далече, боговете. Не моята Майка ги роди. Моята Маминка не ражда богове, а СЪРЦА на богове.

ПОЛУКСИ:

Те нямат сърца, боговете, защото нямат Дружки, родени като мен, и затова не говорят за Жената. Не са богове онези, които са без сърца от твоята Маминка*! Само слова и имена, не Богове! О, скрий ме от лъжливи тронове и самозвани имена на прашинки без сърца. Скрий ме от боговете, страх ме е, скрий ме!

_________

*"Маминка", всъщност, е Мировата Душа, Майката Божия, Любимата на Бог-Отец и Царицата на ясновселената, която е НАД света на бо-говете („теòрите” в книгите на Беа Нади).

 

СЪДЪРЖАНИЕ
/