Книга 41

 

 "Преображение 2" - разговор със същия приятел в гр.Видин. Текстът е снет от видеозапис. Кадри от тия дни се слагат тука - за връзка с мястото и времeто. 

     – Така. Днеска е дата 17 февруари, часът е 9ч. и 29м. Понякога си говорим много интересни неща в тази нова форма (разговорите, които записваме звуково). Не е нова, но сега е преобладаваща - даже напоследък изцяло е тази форма. Както виждаш, нещата не са прекъснали, протича ново Слово, протичат нови сведения, но най-вече при тандеми. Тоест, крайно желателно е някои души да бъдат заедно, да живеят заедно, да търсят заедно решаване на проблемите. Защото извън тандемите, вече рядко се дава благодат. Това е основна тема тия дни и седмици, то е даже от месеци и години. Защото знаем от текстовете, знаем го и от Словото на Учителя, че вече само в тандем, в братски живот, в хармония се решават истински проблемите. Иначе останалите начини и форми на живот, особено самотата на индивидуалистите, вече почти не вършат работа. Когато е принудителна, е по-тежко, защото там се преподават сложни уроци. Тогава няма вина. Но истинското спасение е само братският живот – това си говорехме някога с един приятел - става дума за музиканта Е.С. Беше казал нещо, което сме го чели стотици пъти в Словото, но начинът, по който го каза, ни накара много да се замислим. Каза, че някои проблеми не могат да се решат абсолютно по никой начин, освен с братски живот. Значи, опитите ни за братски живот не трябва да спират, тъй като поотделно ние сме... - идва ми такъв израз - "зайци за обстрел"... Това е съдбата на стария човек - от Старата Земя и Старото Небе. Само в тандеми се решават въпросите днес - само тогава идва лесно ново Слово и почва да се изпълнява това, което се нарича "Дело".

       В този смисъл, сега искам да направя един преговор на едни неща, които не записахме през последните дни. Не помня дали записахме или не един разговор, в който се явиха думите "себеотричане" и "себеотрицание". Те минават за синоними, обаче имат и някои тънки разлики.  В момента  не  мога 

да си спомня дали коментирахме разликите, но си спомням това, че този Уранов процес (ето, това е едно ново сведение, че това е Уранов процес), е противоположност на Слънчевия процес. Това е полиаден процес, за разлика от монадния, който е Слънчев. Самоотричането и себеотрицанието могат да се разгледат дори астрологически като опозиция на Уран към Слънцето или на Водолея към Лъва. Т.е., универсалното тяло тук се противопоставя на монадното тяло. В този процес човек отрича себе си - и не само човекът, но и всеки ангел, всяко божество и дори сам Бог, когато са в тази позиция. Както и Хегел казва: при самоотчуждението от Себе си, Бог се самоограничава, за да създаде същества, подобни на Себе си - да се превърне от Единство в Множество; на нашия език - от тотвселена в универсална вселена. Така Той се пръсва в Битието на множество обекти, някои от които виждаме като звезди на небето. Това са и всички други точкови обекти в Битието - на първо място в микросвета. Дали там са точно точкови, е друг въпрос. Това е тема на езотеричната физика, защото  те  са  едновременно  и  точки,  и  вихри - това го установява дори съвременната физика. В случая, самоотчуждението на Абсолютния Дух, когато се превръща в проявен Бог, Отец или Тот, има отношение именно към Урановите процеси на милостта на Бога, Който иска да подари божественост и богоравност на Своите части, за да може всяка една от тях да се чувства щастлива, че е творец и че решава нещата по индивидуален начин - уникален дори за самия Бог. Той се самооткрива отново и отново чрез всяка Своя част, чрез уникалното, което извира от всяка една Негова част.

      Да преведем сега това на езика на лингвистиката - на базата на представките "само -" и "себе -". Като се разгледат тези представки като слънчеви или като монадни, ако коренът означава утвърждаване на себето, това има отношение именно към този монаден свят. Започва се от Абсолютния - и после това доминира, вече проявено, в Бог - Отец. Точката се превръща в линия. Там е доминирането на индивидуалността, монадата, себето. Същото е и с думата "сам", което има отношение към индивидуалната самота - към този процес на  индивидуализация. Поначало,  произходът  на  тази  дума е ясен етимологически, на латински може да се каже как е, но на английски "individe" значи "неделим". Значи, индивидът е неделим, както вчера се видя в една от мислите в беседите, които обработваме - че в оригиналния Си вид, Цялото не може никога да се раздели. Това, което е неделимо и не може да се раздели, това е, всъщност суперфундаменталната частица на монадата, казано философски и физически, която е абсолютно неделима и е невъзможно да бъде разделена. Всеки опит отвън или отвътре да се раздели монада е обречен на неуспех - и никаква сила в Битието, дори сам Бог, не може да стори това, понеже това е Неговото естество, Неговата същност. Така че има неща, абсолютно невъзможни и за самия Бог. Това не значи, че Той не е всесилен и всемогъщ, но то е нещо аксиоматично - нещо, което представлява самата същност на Бога. Неговата най-дълбока същност, неговата Божествена Монада е неделима.

      Така че, в този преговор на наши предишни разговори си припомням, че говорихме за някаква отрицателна и някаква положитилна фаза на Урановия процес на самоотричането и себеотрицанието. Дали едната ще бъде наречена "отрицателна", "женска", "пасивна", или по друг начин, е въпрос, който има да се изяснява - защото може да има и по-точни думи. Но ние говорим в момента за две противоположни фази, еднакво важни и силни, всяка в своята посока.

       Именно в едната фаза, която аз условно нарекох "пасивна" - при истинското самоотричане, - човек престава да тормози другите. А в положитилната фаза той започва да прави малки добрини. Това са, всъщност, двата изхода! Единият е – бих казал - пасивен. Той не е напълно пасивен, защото е пак активен в някакъв смисъл - съзнателно преставаме да тормозим другите. А при активния започваме да правим малки добрини. Това са двата изхода от ада. Адът съществува и вън от нас в някои зони на Вселената, под кората на Земята и над нея. То, всъщност, цялата цивилизация е един ад, но излизането от по-страшния, вътрешния, индивидуалния психологически и мистически ад става единствено по тези два начина. Няма друг начин за излизане оттам, освен да престанем  да тормозим  другите и  да почнем да правим малки добрини. Както каза един приятел - това е любовта. Това е любовта, изразена чрез милосърдието. Водихме разговор с него и аз изтъкнах саможертвата, обаче той много правилно каза: "Това е любовта!" Не е нужно да стигаме до саможертва, като имаме любов. Саможертвата е само една резервна форма на на любовта, в която има и самоизмъчване, и мъка, и кисели, и горчиви физиономии, докато любовта е провеждане на доброто с блаженство. Не само с вътрешна благодарност, но и с блаженство. Кога ще стигнем до това, не знам.

       Освен тези теми, днес се яви една нова. Всъщност, не е нова, но идва по нов начин - а именно, какви може да са символите на акробатичните движения при спортистите. А в природата  -  на  всички  птици  и насекоми.  Те са и на всички движещи се животни, но предимно летящите извършват обемни траектории при летенето. При летящо същество - било птица или насекомо, - а това се имитира и от тези въздушни спортисти било само с тялото си, било от авиаторите при фигурния пилотаж, - в етера се образуват определени линии. Тези  линии  са  типологични  и  са  проектирани от ангелите - създателите на видовете птици, морски животни, насекоми и други летящи и плуващи същества. Така е и при наземните, обаче там символиката и постиженията са други. Защото всички, които правят тези линии във въздуха, преобразуват умствения свят от нивото на ясновселената, която всъщност е начертала предварително тези фигури. 

       Ясновселената чертае тия линии сънувайки - тя твори по време на сън. Предимно извитите линии са нейните и те представлявят графически израз на математическата й форма на съществуване в стереометричен вид - линейни уравнения, образуващи хармонични плетеници в Битието. Те биват симетрично или асиметрично хармонични, но не и хаотични. В определени фази, те стават повече или по-малко хаотични,  когато се намесва Този, Който е над нея - защото Тот е Този, Който създава хаоса и живее в хаос. Хаосът е велика форма на съ- ществуване на Проявеното Битие, управлявяно от Бог-Отец или Тот, но там има пълна свобода и неопределеност. В момента, в който ясновселената се залавя с всичките си мощности  да  внася определеност, тя превръща тези хаотични движения на Неговите импулси в симетрични или асиметрични, но все пак с преобладаващ елемент на закономерност на симетрия. Тя е тази, която проектира движенията и на всички същества, защото те не са само птиците и насекомите, както стана дума - те са въобще траекториите на всички микро- и макросветове и същества.

       Тя ги програмира, обаче Тот е този, Който внася свобода и изменения в траекториите на ясновселената, за да има еволюция, да има Битие. Иначе това би била една замръзнала математическа форма на нейното съществуване, макар че нейният мотив и вътрешен двигател са милостта и грижата. Както знаем, нейната форма на съществуване е математическо битие в геометричен вид. Във всяко измерение той е различен, с различна форма на съществуване и различно действие. Това битие на всемирните плетеници представляват алгоритми, уравнения и неравенства, само че неравенства с преобладаващи закономерности. Защото крайните и абсурдни неравенства се импулсират  от  творческата  намеса  на  Тот като хрумване в момента, което може да разруши напълно всяко  "сресано" уравнение. Така че всички движения на Мировата Душа, която създава ясновселената, са закономерно криволинейни. 

Около Земята е пълно с космически танцьори и акробати.

 

Всяко тяхно движение сега ни променя с векове.

      Хаотично криволинейни, скачащи, изскачащи от Нищото и зигзагообразни са движенията на Тот в Хаоса, а праволинейните Му движения са радиални и векторни. Праволинейните са идеалните движения на някои базални частици във физиката, които са всъщност алохимите - божествата алохими. Има идеални радиални движения на алохимите или на съответните "частици", защото в идеален вид, ако нямаше гравитация, те щяха да бъдат абсолютно радиални. Обаче според релативността, която ни разкриха Айнщайн и неговите следовници, на самите тия "частици" - тоест, на съответните същества, които те представлявят - им се налага да превърнат радиалното си движение в огънато. Това е друг въпрос - той е много интересен и все още спорен, понеже Посветени и гении като Никола Тѐсла отричат огъването.

       А идеята, образът и вътрешното съдържание на тези нелинейни, вихрови и извити двежения са под формата на плетеници и матрици в движение. Това днес виждаме в гениалното откритие и генериране на фракталите, особено в 3D- клиповете - фракталните филми. В основата си, всеки микрообект, всяка вселена, всяко същество представлява именно такъв комплекс от фрактали - едно математически определено ясновселенско проективно битие. 

       В случая ние си представихме един акробат, които прави много сложни движения - било типологични, проектирани от някой спортен творец, било импровизирани от самия изпълнител. Чрез намесата на монадата му, той може и има право да импровизира всяко движение. Точно в тези импровизации, надхвърлящи модела на матрицата, се отличават най-добрите виртуози. В музиката това е каденцата - свободата на инструменталиста да импровизира в момента съвършено  неочаквано  свободни  индивидуални варианти на основната тема. Дори ако вземем в спортната и художествената гимнастика, там има понякога изумителни фигури и скокове, в които се изразява тази индивидуална виртуозност. А всеки скок е излизане от астрала и импровизация в ментала, дори и в още по-горни светове.

       Така че, всичко това днес бе в духа на едно откровение, че някои приятели са обещали, още преди да дойдат на  тази земя, да извършват свръхсъзнателно и интуитивно такъв тип импровизации, които бяха сравнени съвсем основателно с така нареченото "салто мортале". Музиката спира, всички гледат атракцията със затаен дъх, ситнят само тихо барабаните. Така става и във вселената, когато някой виртуоз на духа се опитва да докаже нещо ново. Обикновено той рискува живота си, понеже прави нещо невиждано. 

       Цялата вселена със всички същества вътре в нея млъква за няколко мига, докато трае това изпълнение! Това е смъртен скок! Смъртен, защото, както и в цирка, при такива много сложни и опасни изпълнения, особено при тези акробати, които не се подсигурявят, в някои случаи се свършва с падане и физическа смърт. Ние знаем, че няма смърт, но това е най-рискованото нещо в акробатиката. Ние знаем, че тук става дума и за една духовна акробатика, целяща промяна на статуса на Битието, пробиване на едно измерение и влизане в друго - опасна мутация, вид възкресение, което не може да стане без опасност за живота. Мутацията - превръщането на какавидата в пеперуда - представлява смърт на черупката в името на това да излезе от нея едно възкръснало същество. Има акробати на духа, акробати на душата, акробати на ума или сърцето - те създават космоси

       Именно дълбокото, безпаметно страдание на преданите на Бога души днес върши работа! Предани на Този, Който е все още на кръста в една от основните Си форми. Казвам "безпаметно", защото те са се съгласили на само да Му бъдат съпричастни, но и да забравят това, за да бъде страданието им истинско. Така те извършват най-съвършено тези пируети, тези уникални акробатически номера на духа в някакви висши пространства, най-тайнственото от които е ясновселената, а и още по-високото от нея – в тотвселената. Тя ги импровизира в тях неуморно, за да могат да промѐнят бития, да поддържат съществуващите светове и да ги трансформират в по-високи. 

       И тук ние стигнахме, ако си спомняш, до един много ин тересен образ, който също бе разтълкуван по нов и неочакван начин. Ние си представихме, че един от образите, макар и на пръв  поглед  неподвижен,  са  различните  видове възли. Говорихме си за това, че майсторите на Ремонтното Битие, по висшата повеля и с разрешението на Бога имат право да завързват най-различни майсторски възли. Да кажем - моряшкия, но те са десетки и стотици, милиони. Има си познавачи и майстори на тия възли, при които те оплитат и затягат толкова сложно дадена нишка на ясновселената, минаваща през нашата душа, че се получава много стегнат възел. Изясни ни се, че те не са виновни - че да стягат тези възли е тяхната основна длъжност. Те да са само изпълнителите на нашите грешки и грехове, при които първи ние се оплитаме и стягяме във възли, неразвързваеми понякога с векове и по-големи цикли. Всяко дръпване на въжето към себе си, от едната или от двете страни, затяга възела още повече. Мисълта за себе си, мисълта за своето собствено нещастие, за своето страдание, дори мисълта за своята собствена изява или мисия дръпва тази нишка още по-силно в двете посоки и по този начин Гордиевият възел се стяга още повече.

       Тука дойдѐ и един интересен паралел - защо и как може да се използва самото име на Гордиевия възел, тъй като, чисто исторически, то излиза от името на фригийския цар Гордий. Причината за всеки стегнат кармичен възел е гордостта. Това, което всички знаят, е че той не бива да се премахва чрез разсичане, както е сторил ядосан самият Александър Велики. Разсичането дори само от едната страна може да повлече крайно неприятни последствия, тъй като всичко е в движение и тази ясновселенска нишка на живота минава през определени пролуки. Затова възелът, който е разсечен, но е останал неразвързан, може да се застопори в някое от хилядите отверстия и да спре живота. На какво е символ това, може в бъдеще да се разсъждава, да се пита. То има отношение и към митологичния образ и драмата на Икар, който си лети в небесата, но изведнъж - поради разтопявянето на восъка - пада. Това е едно от тия дръпвания. Разтопяването на восъка при много високо летене също е символ.

       Изясни се, междувременно, и въпросът за това, че същ ностите от Абсолюта или от татван, както и духовете с монада от тотвселената - типично мъжките същности и същества, които вървят все още по пътя на инволюцията, - все още изграждат и проявяват своята индивидуализация. Те не са стигнали до дъното - повратната точка, откъдето нататък започва нагоре еволюцията, която в най-горните си фази преминава в синволюция, преволюция и т.н. 

       По пътя надолу по тази огъната линия, индивидуализи- ращите се духове страдат дълбоко, когато Битието, съществата и обстоятелствата ги карат да прекъсват непрекъснатостта на своето съзнание, на своето състояние, на своите действия или своята мисия. Това са типичните болки и страдания на човека, който е само дух или повече дух, но все още не е започнало превръщането на индивида в личност, т.е. не преминал от инволюция в еволюция. При такъв прекъсването на съзнанието е болезнено, драматично, трагично. Когато обаче се премине от татванно и тотвселенско състояние в ясновселенско и започне да действа еволюцията, все повече и повече предишните индивидуализирани духове добиват способността да прекъсват съзнанието си и линията на живота си с междини, които започват да образуват универсално битие. То е прекъснато, за разлика от тотвселенското, което е непрекъснато. 

       Затова гностиците, а днес и астрофизиците виждат прекъснатото битие като Вселената с нейните звезди и галактики. То е прекъснато, защото тези безброй обекти, които виждаме на небето, представляват Единното Битие, разбито на отделни обекти с пространство между тях. А то в едно високо измерение е „Емпиреят” - най-високото според Данте или неговия източник Дионисий Псевдоареопагит. В него всичкото това прекъснато битие - универсумът - сe вижда от мистиците като Точка. За нея говори Данте, за нея съобщават и някои мислители, а също и съвременните физици.

    Така че, по пътя на еволюцията, която е под ръководството на ясновселената или Мировата Душа, започват да се проявяват качества на душата. Тя става все по-способна да превръща божеството, ангела или човека от аутична и затворена в себе си индивидуалност в пластична и откликваща се на нуждите на битието и на съществата около себе си същност. Тази пластична откликваемост е вече в едно прекъснато битие - т.е., битие, в което основната индивидуална линия, без която не може да има живот въобще, вече е способна да се прекъсва от светкавични или по-продължителни актове на прекъсване на мисълта за себе си, в така наречените "набези" за правене на по-малки или по-големи добрини. Това са набези към външното битие, към другите същества - от милост към тях, от любов към тях, с прекъсвания на собственото индивидуално битие. Нейната линия, фактически, си остава в потенциал невредима, но нейният вектор е вече навълнѐн. Вертикалният алгоритъм не се унищожава, но се явява способността на душата да забравя себе си. Да преминава от милосърдие към самоотречение и себеотрицание. Това е проява в името на Бога в другия и другите и на техните нужди. Те, всъщност, са една имитация, тъй като Бог в тях имитира необходимостта от индивидуални, лични нужди, за да проявим милост не само към самите конкретни същества, а и към самия Бог. Той се е самоотчуждил и си е позволил да страда заедно с тях, за да изпита нашето милосърдие към Него и Неговите части чрез способността ни периодически и ние да се самоотчуждаваме от себе си. 

       Колкото по-близко е един дух до дъното - за тези, които слизат, които са все още в инволюцията и изграждат своята индивидуализация, - толкова самоотчуждението е почти невъзможно: за тях или е драматично, трагично и крайно болезнено. Те са свикнали да мислят само за себе си или за собствената си изява. Стига се дори до нежелание за живот и до самоубийства поради необходимостта да прекъсват собствената си линия, индивидуалното си съзнание - дори и при най- високия и божествен мотив на индивидуалната мисия. Говоря за тези, които са с монада, с искра Божия. За разлика от много псевдосъщества без душа; за разлика от титаните, които са опиянени от самодейност и гордост, зрелите божествени същества имат чувство за колективна мисия, желание за помагане и изпълнявяне на един общ план на Битието. Но, както казах, за тези от тях, които все още слизат надолу по пътя на индивидуализацията към "дъното" на Битието, наистина прекъсването на съзнанието е болезнено. Това е обяснимо и Бог го оправдава, защото то е свещен процес на зреене в Утробата на Битието, при който откъсването от мисълта за себе си и от самообслужването е немислимо. Дори някъде бе казано, че е истинско престъпление да изискваме от съществата в тази фаза да излязят от утробата и да почнат да извършват неща за другите, които са им не само противни, но и са невъзможни за тях, защото са в процес на зреене, на слизане по пътя на инволюцията. 

       Тръгнем ли обаче в пътя на еволюцията, започнем ли да се проявяваме като души и личности под крилото на Мировата Душа – Милостивата Майка Божия, - както и в обкръжението на себеподобни, в нас се явява способността за прекъсване на индивидуалната ни линия, с по-чести или по-редки импулси за правене на добрини. Колкото е по-нагоре един дух, станал вече душа; или един дух, който в момента се е облякъл в душа и се проявява като душа, въпреки че духът вътре си присъства; колкото е по-напред и по-нагоре в пътя на индивидуацията, за разлика от индивидуализацията - приемаме термина на Юнг, - толкова по-способен става той поради милосърдие да прекъсва мисълта за себе си и да прави по-редки или по-чести отклонения за правене добрини. Така че, в пътя на индивидуацията, т.е. на възвръщането към Бога - вече във фазата на милостта, а не на абсурда, - толкова по-способен става един дух да се проявява като душа и като личност в обществото. Вече може да играе съзнателна роля в него, в която е социално и етически адекватен. Докато духът, който все още слиза надолу към дъното на Битието, често е социално неадекватен, затворен в себе си, а в болезнените случаи може да стане и аутик, и шизофреник - психиатричен случай. 

       Има не само титани, но и велики божества, които в потенциал са си божества и божественото начало в тях е ярко, блестящо и налично, но в тях все още не се е появила кондензацията като душа, като личност, която да е социално адекватна. Това, към което ни привикват истинските Учители и съответно Мировият Учител, е да бъдем добри хора, духовни ученици, които изпълняват и преизпълняват съвестно своите социални обязаности. Те, всъщност, не са обязаности, а форма на проявената Божия Любов, в която действа вече душата и в която човек става адекватна личност в обществото.  Духът  е постигнал вече нивото да прекъсва 

едната си фаза в определени интервали, както прави един двигател с вътрешно горене или каквато и да е друга подобна система. Правите токове вече могат да стават променливи. Образът е технически, но истинският пример е биенето на сърцето, което в своите две фази илюстрира точно тия две форми на живота. То реализира живота на Бога като "Хол" - като Цялостния или Благия Дух. Сѝстолата и диàстолата на сърцето са Бог Отец и Мировата Душа в единство - на действащ дух като творчество и действаща душа като служене. В едната Си фаза Бог вдъхва дух, а в другата издъхва душа. Като Дух, Той почива, съзерцава, създава или твори, а Като Велика и милостива Душа живее за другите, проявява се с добрини за другите и се самораздава на другите. Това е ритмичен процес в третото измерение, а в по–високите е едновременен. Така че, колкото по-напред и нагоре е един дух, който вече е преминал през дъното и се е превърнал в душа, толкова повече той е и личност с етично и адекватно социално поведение. Той не е с аутичното, аутсайдерско поведение на маниаците и отшелниците, а е способен да прекъсва собствената си линия в името на по-чести или по-редки импулси за правене на добро. Преди казах "нàбези" защото в началото те са именно такива - само по импулс, редки и краткотрайни, обикновено като жест от тщеславие.

Много трудно е за един себичен дух да излезе от мисълта за себе си, от мисълта за собствената си истина или мисия. В истинските случаи тя е индивидуална и уникална  -  и именно със своята уникалност тя поддържа цялото Битие, защото никога не е имало и няма да има такова нещо до края на вечността. Но най-честата форма, когато някой е още в началото на своята индивидуация, са именно спорадични "нàбези". Това е една много точна и подходяща дума за описаниие на този род добрини. В най-добрите случаи това е същото, което прави един гмурец, когато изважда бисери от дълбочините или спасява удавник. Спасителят е една от формите на пробуждащата се човешка душа, която се е превърнала от дух в душа, в личност. Той си взема въздух, и в рамките на тези 5 или максимум 8-10 минути може да извади ценни бисери или да спаси удавник. Това е един от набезите на спасителите, обаче е още началото на тяхната душевна еволюция, защото на тях им трябва много повече време на повърхността, за да реанимират и да могат да се подготвят за следващото гмуркане. Те не могат да се гмуркат в ритъм едно към едно като сърцето, защото това за тях практически е невъзможно.

 

       Но в пътя на душевната еволюция, колкото повече се увеличава любовта към ближния и към Бога в ближния, толкова повече се увеличават онези сегменти от амплитудата, които са мисъл и живот за ближния. Толкова по-кратки са периодите, в които човек се възвръща към себе си и към духа си. Ние познавахме и познаваме такива напълно персонализирани духове. Казано научно и философски в духа на новото Слово, това наистина е път на персонализация и универсализация на личността. Защото пътят надолу или инволюцията, това е индивидуализация; пътят нагоре, който превръща духа в душа, е път на персонализация и универсализация. В този процес човек престава да мисли денонощно само за себе си и добива способността, импулса и в крайна сметка щастието и блаженството да служи. Колкото по-нагоре е в този път на милостта и саможертвата, толкова повече той превръща набезите в доминантен стил на поведение. Те престават да бъдат редки гмуркания, при които ти свършва въздухът, и ти един ден ставаш "човек-амфибия".

       Ние познаваме такива хора, знаем, че има и велики Учители, има въплъщения даже на Мировия Учител, при които Той – например, като Рама, Кришна или Заратустра  -  има семейство и любими близки души, на които служи неуморно. Това не е само само сродната му душа, въплътена в човешко тяло, а са още много сродни духове и души, които са Неговото голямо семейство. Това са и Неговите ученици - хиляди и милиони в Битието. Колкото повече те се умножават, толкова по-универсален е един дух. Та със Своя живот и своя пример, останал в историята на битието, дори Мировият Учител ни показва, че такъв велик дух може да бъде и семеен, и баща на физически деца. Както знаем от осиянията на Елма, Отец еволюира в Татко и Баща. Не само сътворява същества, но и поема грижа и отговорност за тях. Това е и душевна, и конкретна социално-битова грижа за тях - от любов и милост. 

       Такова нещо обаче не може в никой случай да се изисква и не е възможно за духовете, които току-що са излезли или още не са излезли от дъното. Докато все още правят индивидуални лупинги и салтоморталета; докато човек е все още само един виртуоз на самостта и азизма  -  солист, ас и шампион, - не можем да очакваме да се превърне лесно от дух в душа. Но ако неговото милосърдие твърде дълго не може да надделее над мисълта за себе си или самосъжалението, той един ден се разбива в земята и ще трябва в дадено прераждане да прекъсне полета си и да чака друго прераждане. Така се губи време, но, както казахме, времето при нас е триизмерна категория и важи в по-ниските полета. За Битието и за Бога няма никакво значение дали един дух ще се разбива сто или хиляда пъти, докато надделее в него съвестта, т.е. милосърдието. Дали такъв ще се преражда стотици пъти, докато любовта към Бога и ближния не се превърне в поведение на сърце и душа, за Небето няма значение. 

       Класът на отците на небето и на земята не е в състояние и няма задължението да поема отговорност. Те са още в Утробата и се занимават с вярност към себе си, с индивидуализация – все още излизат от Бога. А поемането на отговорност е в точно обратната посока: възвръщане в Бога. Това е най-висшият мотив на индивидуацията, но той трябва да е реален, а не само на думи. Не може да е реален, докато летецът или акробатът е още в реанимация и не се знае дали ще оживее. Не може да очакваш от един акробат или един пилот, който се е разбил и лежи гипсиран с месеци или години в корито и е още в безсъзнание, да поеме отговорност. Това е немислимо, а да му разбиеш гипса преждевременно е престъпление. Ако някой си представя, че може да поиска от един такъв дух да излезе преждевременно от гипсовото корито - дори и да е много висш дух, - той се лъже. 

       Обаче тук има едно много особено положение, едно голямо изключение. Има души и духове, които отдавна са постигнали и индивидуализацията, и индивидуацията. Те са изпитани, няма защо да искаме от тях тепърва да пъплят нагоре. Ако някой прегледа черепа на такъв човек, ще се увери,  че той вече е постигнал този синтез и го е доказал много пъти в минали животи, затова за него това не е предстоящо. Ето тук стигаме до един много важен елемент на нашите разговори, който е добре да бъде осъзнат от някои приятели - че има жертвени духове или хора със специална задача, на които не предстои тепърва да еволюират и да се персонализират и универсализират, защото те вече са го постигнали. Ако човек владее френологията и физиогномиката ще се увери в това  -  ние познаваме такива хора. 

       В момента говорим за високи категории, високи неща, но понякога този вид хора самите не могат да повярват, че са такива, защото са го забравили. Това не е случайно - пожертвали са се да го забравят, за да бъде страданието им истинско. Те са жертвени ангели, именно за да покъртят душите, да покъртят съучениците си, близките и своите почитатели, които се ползват от трудовете им. Почитателите им може да се броят на пръсти, може да са десетки, стотици и стотици хиляди, но само двама или трима се замислят как живее този човек, който си е дал целия живот и здравето за тази мисия  -  за това, което не може да направи никой друг. Тези консуматори, колкото и да имат духовни интереси, се намират в една несъзнателна, невежа, егоистична форма на съществуване. Немилостиво, автоматично и без всякаква мисъл за другия те изоставят тези жертвени ангели на произвола на съдбата. Това е техен проблем за осъзнаване, инак знаем, че Съдбата е точна и справедлива.

       Но тук не трябва да говорим повече на тази тема, за да не помислят, че искаме нещо, че бием на чувства. И все пак трябва да се спомене, че ние познаваме изоставени хора от духовните ни среди и от други духовни среди не само от днес, а и в цялата история на човечеството. Те са били изоставяни абсолютно невежо и немилостиво - при цялата им саможертва и подвиг за другите. Те са били изработили и са доказали многократно в животите си не само качествата на духа си, но и своята милост и милосърдие като души и като личности. Дошли са пак да помагат съвършено съзнателно, но са изпаднали доброволно в една амнезия в този живот. Те са си в работна кондиция. В такива случаи, след като не е реално консуматорите край тях да се осъзнаят и да проявят милосърдие, тези самотници поемат ранитe и реанимацията на света чрез лично страдание.

      По този случай се връщаме към една тема, която започнахме още в началото и която е лайтмотив не само на Христовото учение, и в други върхови точки на божествените религии  -  а именно, идеята и практиката на тандема. В случая, за който говорихме - не знам дали този пример бе даден в нашите разговори досега,  -  ние знаем, че Бог ни дава възможност да не сме самотни пилоти. Дава възможност, мигове преди опасността от разбиване на самолета ни в твърдия грунд на човешкия егоизъм, да ни изпрати втори пилот. Той може да е по-опитен, може да е опитен колкото нас, може да е по-малко опитен, но той не е изпаднал в безсъзнание от болка поради тоталното мъртвило наоколо. Може да поеме кормилото и да изкара самолета от свредел. Да спаси първия пилот, който не от честолюбие и тщеславие, а от милосърдие е слязъл толкова надолу - за да помага и гаси пожари. В такива случаи цялото Небе се радва, защото единствено тандемът решава проблема. В други случаи вторият пилот  -  било стажант, било инструктор над нас, - в своите опити да промени ситуацията, на свой ред рискува живота си, рискува душата си, рискува еволюцията си заради нас. Това Учителите са го правили и го правят постоянно, включително нашият любим Учител Христос, защото не е само историята с разпятието. Това Той го прави непрекъснато, както се казва в едно удивително осияние "Аватар и ятак". Такива духове не ги разпъват само веднъж - те работят като един двигател с вътрешно горене и като самото сърце - това е техният работен режим. Те ни покъртват с фази на величие и фази на падение; фази на страдание и смърт, включително и душевна смърт, каквато не съществува, но Учителите идеално имитират и нея. Те изпадат в даден момент на дъното на живота във всяко отношение, в опит да покъртят душите - и някои души се покъртват.

       Казва се, че на хиляда години една душа се покъртва и поема по пътя на саможертвата за Цялото и за ближния. Тези комедии и тези водевили, които разиграваме ние, като си мислим, че живеем за  ближния  в  някакви  си кочинки, в които се опитваме да постигнем "щастие" и "уреждане в живота" – това са само имитации на нещастни същества, които в крайна сметка до едно фалират. Всички ние отиваме в гробищата, ако само това ни е мотивът, дори и да има зад него следа от хуманизъм. Без любовта към Бога, към Цялото, това е само един фарс, който завършва в гроба, а преди това - в болницата, с чекмеджета, пълни с лекарства, с инфаркти, инсулти, лудости и т.н. Просто ние душата, духа, Битието, Бога не можем да ги излъжем по никой начин. Душата си не можем да излъжем по никой начин! Има строги закони, които не могат да позволят безлюбието да вземе връх. Ето, това е един от абсолютните абсурди  -  абсолютен абсурд и за самия Бог. И за Него има аксиоматични положения, абсолютни абсурди. Абсолютен абсурд е Бог да не е Любов. Той може само да играе тази роля понякога чрез някои Свои проекции, за да се види какво става, когато няма любов. Бог може да не е Любов само в един случай – когато е в ипостаса си Дух. 

       Няма друго спасение, освен тандема и опитите за братство, опитите за комуни, за да излезем от тия мъртви хватки на Старата Земя и Старото Небе, на хората без душа или с твърде замъждяла монада. Те са бръмбари, които са вече умрели, но са ни вклещили в пипалата си и ние си мислим, че още съществуват  -  не можем да се освободим от тях. Излизането от хватката им става само в тандем, само в колектив. Казва се, че сродни обятия са единственото спасение в момента. Както знаем отскоро, вече никакви молитви, никакви формули, дори дадените от Мировия Учител или от Учителите не могат днес да ни спасят радикално, ако ние не сме в сродни обятия. Обятия на същества, за които се жертваме и за които живеем; които сами ни разбират и се жертват за нас.

       Своеглавието и егоизмът на някои хора трябва да отпаднат окончателно, ако искат да разберат това. Те ще видят, че в тази фаза на живота, в която сме се пожертвали да бъдем в безсъзнание, натрошени и гипсирани в коритото на съдбата или на ролята ни, ние не можем да имаме нормалните функции на човек, който изпълнява своите социални задължения. Трябва да бъдем разбиращи и милостиви към такива - да ги приемем такива, каквито ги заварваме, защото те са наши жертви, а се пожертвали за нас.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

СЪДЪРЖАНИЕ
/