Книга 34


9.VI.138(2002)
Странджа

СЛОЖИ СЕ ТРАПЕЗАТА
(заглавието е фрагмент от песента “Запали се огънят”)

           

7,07ч след обед

            - Щастието произтича първо от верността на себе си – на собствения дух, душа, ум, сърце и воля. Това не е нито себичност, нито егоизъм. Сам Бог живее така – така трябва да живеят и всички Негови създания. Обичаш, само защото това дълбоко удовлетворява самия тебе. Служиш, даваш, жертваш се, даваш живота и душата си за някого – всичко това идва от Божествената Любов към себе си. Не обичаш, не се жертваш, не даваш душата си – това може да бъде решение и потребност на духа ти. Който е с дух, монада, искра в сърцето си, периодично има нужда да се уединява, за да общува с Божественото вътре в себе си; на практика – с Цялото. Тогава любовта към ближния се скрива, потъва. Занимаваш ли се със себе си, ти си потънал на дъното на Абсолюта. В такива дни може да не разпознаеш и децата си – изглеждаш "малоумен"... Този, който не разбира най-дълбоката жажда – жаждата на духа да бъде сам себе си, - всякога ще критикува такива личности: не ги разбира.
         Самотата, тишината и покоят са състояние на "татван" – светът на Абсолютния. Те са единият полюс на безсмъртието. Другият му полюс се корени в способността ни да подарим и на други това щастие. Тогава, също като Бога, се лишаваме от самотата и съзерцанието, за да ги подсигурим на друг. Понякога се налага да ни набиват на кол, да ни горят по кладите, да гнием в тъмници, защото се борим за свещеното право на самота на човека, за неговия собствен жизнен радиус, за тишината, в която покълва духът му. Това именно е "Хлябът наш насъщни". Пшениченият хляб е само 1/3.
         Значи, има три вида Хляб: Тишината, Грижата и пшениченият хляб. Ако ние отстоим днес тия три хляба, които ни ги дава Бог всеки ден, няма какво повече да молим. Подсигуряваш си тишина и самота с достатъчно голям радиус. Подсигуряваш това и на ближния. Най-накрая ядете заедно пшеничения хляб. Така се хранят духът, душата и тялото, ако искат да бъдат безсмъртни.
         Значи, безсмъртието на духа зависи от собствената самота; безсмъртието на душата – от самотата, която сме подсигурили на друг, а безсмъртни физически са всички ония, които се събират на Трапезата, за да опитат заедно "хляба сладки", който днес са възлюбили и са чули сладките му думи.
         За да се изпече този хляб, трябва да има огнище, огнение. Само тогава може да се яви истинската, собствената Божествена мисъл. Хора, чието огнище е само пепел, не могат да се повдигнат по-високо от духовния свят и затова не мислят. Всички, които си мислят, че мислят, но не пламтят, повтарят стари учения – пускат грамофонни плочи в ума си. Това са плочи и шепоти на духовете, не на Духа.
         Щом човек няма буйно огнище в душата си и не може да пече хляб и да слага трапези, никога не може да разчупи "хляба сладки" с обични сърца и души и да го възлюби днес, а не утре. Съвсем е глух за сладките му думи. Може да е роден от Бога и Словото да му поднася дарове, но той отсъства от Трапезата – трябва да провери теориите и нашепванията в себе си. Понякога му шепне сам Духът, защото е роден от Бога; но когато слуша духовете, той се отказва от безсмъртието и страни от Божествения свят. Ще го познаете по това, че е вечно свързан с "близките" си - няма време за Бога, за насъщния хляб на собствения си дух. (Тези "близки"  са не само родът и семейството или симпатиите ни, в които сме вторачени, но и църквата, школата, избраната група – б.п.) Не съзира сродните души, дава всичко за сродници. И това е добро, но не е нито един от трите елемента на Насъщния. Лицето на такъв човек почва да расте на ширина, на места се явяват затвърдявания по кожата или в организма и други островчета на смъртта, където живеят духовете и школите на стария свят. За да не отровят душата и тялото, Бог ги събира в области, в "твърдинки". Те не са само от солта, животинските продукти, манджите и от живота с несродни души – тяхното място и вид определя точно в кое от телата на човека самоуважението се е превърнало в себичност, егоцентрацията – в егоизъм, милостта и грижата – в назидаване, отсъствието от Трапезата – в постоянно домашно присъствие. Няма защо да мислим, обаче, че хойкането дава по-добри резултати.
         Смъртта коси своите жертви само тогава, когато някъде се отказват от безсмъртие. Една трета от Хляба на Живота – физическото безсмъртие – остава недокосната от повечето хора и ангели и от много богове. Те се грижат за близките си без периодична дистанция, затова атмическото и алохимното им тяло започват да се задушават и се пръсват в пространството. По леглата и масите те се грижат за близките си, а Трапезата и Ближните остават недокоснати. Близкият рядко е ближен, ближният рядко е близък. И едното, и другото е възможно, но само когато се яде от тройното естество на Хляба. В противен случай, хората се грижат за близките си, а те още повече се разболяват и умират. Не подозират, че едно отсъствие заради Трапезата може да снеме напълно болката на близкия, 10 отсъствия – да го излекуват, 100 – да го накарат да възкръсне!
 "Ама кой ще се грижи, няма друг?..." – Това е първокласен атеизъм, пълно безбожие! Отсъствай поне веднъж една седмица в най-тежкия момент, яж от Тройния Хляб на Живота – и ще видиш няма ли кой да се грижи. Ако Бог сам не се погрижи или не изпрати някой друг, а реши да се случи "най-лошото", душата на близкия ви е спасена! Обикновено хората се грижат за възпитанието или тялото на близкия, но без отсъствия за Работа и Трапеза. Това проваля душата и на двамата за векове. Чувството за вина и безпокойство при отсъствие извира от центъра на ада!
         "Странно учение... Такова нещо няма в християнството и в беседите на Учителя..." – Нищо подобно! И 100 години да си чел Евангелието и беседите, дяволът е затворил очите ти за най-същественото. Защо иначе Христос ще ни вика след Себе Си в кардинални епохи, за да спасим близките си, напускайки близките си? Защо Специалният Клас на Господа е по-горен от Общия и този на оглашените? Има ли някой в Специалния Клас, който да не е турил близкия си на трето място и да не е станало нещастие?  
         Когато един кораб загива, спасителите излизат с Капитана на палубата, за да приготвят лодките. Останат ли в каютите, потъват всички. Толкова много ли иска от вас Бог – да отсъствате от каютите си поне една седмица месечно, за да спасите душите и телата на близките си и самите себе си? Толкова ли малко искате да изгоните тлъстините, петънцата и бучките от себе си?
         Сега Бог благославя душите, които е оросил с меда и Словото Си, и те са ги приели.
         Благославя и тези, които не са ги приели, но им е дадено изобилно от всичко. Ако милостта им е истинска и страхът ги напусне, те ще пожалят близките си и ще ги облекчат истински - както Бог иска. Ще почнат да идват в Работилницата и на Трапезата, понеже по-висш морал и по-голяма чистота от чистата мисъл за тях няма.
         Няма и не може да има повече от една точка на допирателната към окръжността.

СЪДЪРЖАНИЕ
/