Книга 30


22.10.134(1998)
 гр. Видин

ПРИКАЗКА ЗА ТРИМА ВЛЪХВИ

Приказно описание на истински събития, за което не идват вед­нага обяснения от Елма, но както в други случаи, и тук може да важи твърдението Му, че Той се проявява в различни степени навсякъде. И между редовете, и в самите редове понякога, и в описанията, давани от единаторите, важи това, което Той каза един ден: "Където не съм Аз, съм пак Аз"...

           
Имало едно време трима влъхви, които знаели къде ще се роди Младенец. Според указанията, които им бил дал тех­ният Учител, и според собствения им опит в мъдростта и нау­ките, този Младенец трябвало да се зачене и роди в страната на древния Орфей - само че сега, в по-нови времена. Мъдреците изчислили точната линия, преминаваща отвесно през картата на тази страна и на цялото земно кълбо – линията, по която щели да потекат небесните токове и небесното присъствие на строго определена дата и от строго определена минута нататък. Тази линия щяла да засвети тъй силно, че много хора и ангели от далечните светове щели да я видят от грамадни разстояния!
Мъдреците изчислили, че подпалването на тази въл­шебна линия, минаваща през планини, морета, долини, реки, градове и села, ще бъде предизвикано от едно особено, тройно небесно огниво. Както казват звездобройците, срещата на Ме­сеца и Слънцето точно на зенита на такива свещени дати пуска един тънък лъч към Земята - и този тънък лъч я обикаля от полюс до полюс и после от другата страна, съживявайки всички същества и неща във въздуха, по земята, та чак до центъра на земното кълбо и на няколко хиляди метра около него. Веднага след това необикновената небесна светлина се пръсва с всичка сила на изток и на запад от тази линия и е в състояние да преобрази всичко живо и неживо, ако никой не мисли за себе си.
            И така, тримата влъхви изчислили и видели, че този път небесният лъч ще премине през един град на една голяма река и ще се спусне на юг през най-високия връх в източната част на една вълшебна планина. От опит знаели, че всички мъдреци, мъдрекини и други верни поданици на Небесния Цар чакат с векове и хилядолетия подобни редки мигове, когато небесата и земите се съединяват. В такива мигове могат да слязат или да се родят Дъщери и Синове на Всемира – същес­тва на Предаността. А този път мъдреците знаели, че се очаква да ни посети и остане при нас цял небесен град със сво­ите жители. Всичко зависело от това, могат ли да се намерят по земята поне трима влъхви, които да знаят за този миг и да се обичат истински.
            Небесният Цар виждал, че сред приятелите на тримата мъдреци има не малко верни и чисти души, които също са пре­дупредени за раждането на Космичния Град и са готови за ве­ликото му посрещане. Царят пращал невидими, кръгли крис­тали във въздуха около всеки човек, който има небесно злато в жилите си и жар-птица в сърцето си. Тези кръгли кристали били очите и паметта на Царя и затова нищо не можело да ос­тане скрито от него през всичките вечни времена. Дори и ня­кой негов поданик да е бил умрял преди 1000 хиляди години, Царят мо­жел да вземе неговия кристал от Залите на Миналото и да види в него целия му живот – от раждането, чак до последния му дъх.
            Тримата влъхви, за които разказва тази приказка, ня­колко дни преди великото чудо, колкото и да били мъдри и виж­дащи, въобще не подозирали, че Царят ще ги събере всеки мо­мент и затова тъжно седели и си мислили – всеки в своята къща и град на Земята, - че и този път няма да има кой да пос­рещне гостите от небесния свят. Така става всеки път: де­сетки и десетки мъдреци и писания предупреждават, че еди къде си и еди кога си ще се роди Царска Дъщеря или Царски Син, но хората си вървят с показалци в ушите и всеки продължава да си подрежда къщата, да си оре нивата или да слуша някой фалшив латернаджия в същия момент, когато ни спохождат велики Пратеници – все едно, че не се е случило нищо.
Пратениците на Небесния Цар имат навик да се обличат в просешки дрехи или да се престорват на прости овчари и го­ведари, за да могат да си вършат спокойно работата. Често даже Небесен Принц идва между нас досущ като беловлас ста­рец, а царска дъщеря – като куцо момиченце-просекинче, за да видят кому в сърцето свети жар-птица.
            Небесният Цар знаел от най-древни свитъци, че през еди коя си година на Земята ще стават големи знамения. Хората с ръждива кръв и без жар-птици в сърцето щели да почнат пого­ловно да измират, а верните Му поданици щели да се събират да живеят заедно по нови места. За тази цел трябвало да се намерят поне трима влъхви, които в определен ден и час да се озоват там, където Царят ще им покаже, за да положат осно­вите на Първия Небесен Град на Земята. Тия влъхви трябвало да бъдат особени: никой от тях за никого на Земята не бивало да е помислил нещо лошо в течение на много години, нито да е изрекъл воняща дума или да е отправил студен поглед.
 Царят ползвал кристалните си, невидими топки, които висят сред хората, не само като негови далечни очи и уши, но и за да разпознава миризмите им. Всички, които мислят лошо за ня­кого или говорят недоволно зад гърба му, изпращат чрез сфе­рите от кристал и лошата си миризма - и затова Царят ги ос­тавя да живеят в скръб и самота или в суетнята на живота. Тях и на Земята истинските хора не ги търсят и ги изолират, защото миришат лошо – говорят и мислят отрицателни неща зад гърба на Любовта и на ближните си.
            Да имаш недобро мнение за Любовта и Обичта и да мис­лиш, че са допустими, само когато са скрепени с крепостен акт, значи да замиришеш тъй лошо, че чак на Царя да му се за­вие свят! Много поданици на Царя са дошли тук от неговата държава и царство, но са забравили това и предпочитат да слушат други царе и говедари или техните викачи. Щом някой викач почне да говори глупости на мегдана, те мигом се съби­рат около него и почват да го слушат като омагьосани, но веднага започват да се потят и миришат, защото стават из­менници. Изменници са и всички ония, които заживяват с хора със съмнителен косъм и почват да им раждат деца. Изменни­кът почти не разпознава истинските си сестри и побратими от Небесното Царство и изхвърля жар-птицата от сърцето си. Той повече не може да пламти от обич и любов и престава да се раздава на всички.
            Той все повече и повече почва да свиква с миризливите хора и неща - пък и това му е необходимо, за да бъде приет между тях със собствената си лоша миризма. Обикновено за­живява като кукувица или най-много с още две-три кукувици в една къща и има нужда да си намери някой, който да се съмнява в него и да го навиква. Като си намерят овчар или говедар, който да боде с остен сърцето им, тези вероотстъпници се успокояват, че били влезли в "пътя"... Обикновено много ги боли, но са доволни, че са вече на топло и миризливо в коша­рата.
            Тримата мъдреци и още няколко техни побратими и по­сестрими си седели по къщите и наистина се били отчаяли, че и този път няма да се намерят хора, които да мислят добре за ближния. Виждали как всеки човек влачи след себе си дълга опашка от вонящи и разлагащи се мисли и думи, от потъпкани пориви и разкъсани жар-птици. Затова не виждали повече ни­каква надежда: всички се били изпокрили по къщите си и никой не искал да иде на площада да чуе вестта на царските весто­вои: "Царски Син иде пак на Земята! Престанете да стоите като статуи! Не живейте повече с чужди хора! Елате на сво­бода и простор да се обичаме истински и да тичаме голи по поляните!"
Тогава един от тримата влъхви, макар и да не се надявал много-много на чудо, изведнъж се ударил по главата и казал: "Има такъв човек! Само че той живее през девет планини и де­вет морета. Този човек никога не се съблазнява от чужди гла­шатаи, защото познава гласа на нашите. Той никога не иска да води и поучава – да бъде преждевременно учител на другите, - защото гордостта и простотията са непознати на сърцето му и тщеславието не тропа на вратата му. Това е човекът, който не влачи след себе си опашки от огорчения, криви мисли и думи за ближния или гневни изблици. Той не лъже нито дру­гите, нито Царя, нито собственото си сърце, и затова е спо­собен да живее ту сам, ту на друго място, ту на трето, без да остава никъде задълго. Той не е син на Лошия Цар и затова не нарича майка си – Природата – "блудница", нито Баща си – Им­пулса в сърцето си – "изкушение" или "похот". Той има тъй го­ляма обич и смирение, толкова много разбира и боготвори жар-птиците в сърцата на другите и в собственото си сърце, че никога не сяда пръв на царска или сиромашка трапеза, даже и когато е поканен. Слугите на Лошия Цар винаги мислят първо за себе си и за своите си и гледат да седнат на първо място на трапезата. А този необикновен човек, за който се сетих – про­дължавал да мисли мъдрецът – веднага става прислужник на домакина и отрупва заедно с него трапезата с какви ли не вкусни неща, но не сяда до онзи, който го е поканил или когото е поканил, освен когато са съвсем сами.
Синовете и дъщерите на Добрия цар се разпознават и по това, че треперят от радост и щастие, когато канят гости и прислужват на гостите. Едва когато всички до насита са се нахранили и облажили и са ги настанили в топли и чисти пос­тели; едва след като е помилван всеки уморен пътник и стане ясно, че домакинът е останал сам, човекът с жар-птица в сър­цето си и чисто злато в жилите се осмелява да отиде и при него и да му прислужва - ако домакинът има нужда точно от него. В Небесното Царство жените или мъжете на домакините са слуги до последния момент и никой не може да ги разпознае, че са господари на дома.
            Едва когато видят, че 29 или 30 дни в месеца са приемали скъпи гости в къщата си и са им прислужвали, докато изцерят всичките им въздишки и рани, едва в последното денонощие съпругът и съпругата имат право да останат насаме в най-малката и скришна стаичка – и то само ако са уверени, че дру­гият ги чака там, че са страстно желани и любими.
 Поданици на Небесното Царство, където всички са млади, безсмъртни и прелестни, никога не повдигат очи с укор, не притискат с тежък камък сърцето на ближния, ако той е решил да бъде 29 или 30 дни в месеца с други – пък даже и да го няма до последната секунда или да пропусне този месец да бъде с най-близкия.
            Ако дори и мравчица, буболечица узнае и види кой е най-мил на сърцето ни или ни види да ходим и живеем пред всички с него, Небесният Цар прибира кристалните си очи и уши в ста­ите на миналото и оставя подобни изменници да замиришат и да изгният. Има изключения, но те са само по Неговата воля.
            Като си спомнил всичко това, първият влъхва въздъх­нал облекчено и тръгнал да сподели осенението си с втория влъхва, който също въздишал тежко някъде наблизо. И той си мислел, че Ерата на Великото Гостуване е още много, много далечно бъдеще. Считал, че Разпознаването и Поканите свет­ват от време на време в мрачната нощ, но липсата на спон­танност и преданост все още убива жар-птиците още в заро­диш. Затова те не могат да заживеят в сърцата на хората, та да тръгнат свободно по гости, без да повтарят къщата, в ко­ято са гостували, или без да им идва един и същ гостенин в продължение на много месеци и години. Усещал адския лъх на леш от вътрешностите на хората, които вярват на чужди глашатаи, живеят сами или все с едни и същи хора и наричат Майка си "блудница", а сърцето им е буца лед. Трудно понасял постоянния говор, шум и присъствие, особено на така нарече­ните "близки" - десетки години наред, чак до гроба.
            И понеже никой от познатите му нямал понятие за от­съствие от къщи и гостуване на друго място, за да идват нови гости, то и той, и първият влъхва от дълги години седели и гледали безразлично в една точка. Тогава на единия дошла идеята да почнат пак да си гостуват с преданите приятели, но другият влъхва му казал с досада: "Позната ми е пиеската "Стари муцуни"...
 Наистина, не било особено вежливо по отношение на верни и изпитани приятели. И така е – влъхвите много си оби­чали приятелите; и те ги обичали, но никой нямал понятие за канене на все нови и нови гости не за себе си или за двамата, а за онзи, когото обичаме; за това, че в същото време най-близкият може да отиде на гости на друго място, където също са го поканили с голяма обич. Никой не ще и да чуе, че в истинс­ката вселена сядаш на трапезата само веднъж в месеца или годината с единствения си, най-голям любим. Че истинският ни любим често търпи миризмата от постоянното ни при­съствие и не отива по гости където го канят, именно поради голямата си обич към нас – с надеждата ние първи да тръгнем по гости и да почнем да отсъстваме... Понеже който го направи първи, няма защо повече да се преражда.
Влошаването на отношенията и на здравето, остарява­нето, прозата, умората, отчаянието в присъствието на така наречените "близки" са именно тия симптоми, които ни дават шанс да се размислим и да променим поведението си. Да си припомним откъде сме дошли и да познаем отново, че водата и въздухът на това Царство се изчерпват само с две думи: Не­зависимост и Разнообразие.
            И така, влъхвата, който се бил ударил по главата, вед­нага отишъл да изпрати най-бързия гълъб през девет планини и морета, за да покани третия влъхва, когото познавал лично. Той го познавал толкова добре, че не се съмнявал нито за се­кунда: Третият ще прокопае тунел даже и през центъра на Зе­мята, но ще дойде! Колко странно... Има хора, които живеят на две крачки от нас и нямат нужда да се виждаме. Други живеят на светлинни години, но денонощно копнеят да са с нас; и когато ги повикаме – идват незабавно. Колко пъти вече Небесният Цар е уреждал пред очите ни напълно безплатно пътуване дори от най-далечните страни и галактики, когато Любовта разпознава Любовта и копнее за Любов!
             Ето как нашият Небесен Цар проверява кои са Негови поданици, а не риби, хванати от манекени или чужди глашатаи. Чуждото сърце, чуждата душа, поданикът на студена, чужда държава наистина може да живее на две преки от тебе или през една стена, но няма да те покани на гости или да дойде на тра­пезата ти, когато го поканиш, освен от временна любезност. Той си има свои интереси и глашатаи, свой вкус и мирис и свои предпочитания. Избира да отглежда кълвач, бухал или куку­вица, няма тръпка за жар-птици - бои се да не се изгори. А жар-птицата прелита при жар-птица ако ще и от друга вселена, защото е от нашия род, а не от чужд! Идва – и то мигновено: най-много за секунда или две след зова ни. Други ги викаш и каниш с бъклица цели 10, 20, 30, 50, 500, 5000 години, но те вървят бавно като охлюви и по правило се разминават с къщата ти. Не че няма и горещи, страстно обичащи души с жерави и чучулиги в сърцата си, със славеи, косове, синигери или червеношийки, но всички те търсят червейчета. Искат да ни имат само за себе си. Скърбят като ни няма или когато ни обича някой друг.
Гълъбът и Жар-Птицата изпитват неземно щастие и се разпяват най-сладко, когато усетят, че любимият им е обикнал още някого – или че още някой е обикнал любимия им. Именно от това излиза най-дивното благоухание - и който се превърне в такава птица, завинаги му изчезва лошата миризма.
            Има още една птица в царството на Вечния ни Господар – това е Птицата-Феникс. Някои я бъркат с Жар-Птицата, но те са различни. Птицата-Феникс не само прелива от щастие, когато се увеличава приливът на душите и сърцата, които обичаме и които ни обичат, но сама ги търси, намира ги, почва да ги подготвя за Великата Среща и ги изпраща при любимия. Затова тя е безсмъртна.
Значи, да ревнуваш, да мразиш, да осъждаш или "благородно" да се оттеглиш и да ближеш раните си при явяването на нов човек в обсега на любимия – това е гласът на гарвана, на враната, на свраката или лешояда в сърцето ти. При всички случаи, такава адска птица ще те разкъса вът­решно и ти рано или късно ще се обезобразиш и ще умреш.
Да си безразличен при такова положение е също адско състояние – липса на активна обич и мисъл за щастието на дру­гите. Даже и да се отдръпнеш и да дадеш пълна свобода на обичния, дори и да не го обливаш с обвинителни и горчиви мисли и чувства и да се молиш денонощно с най-благородни и чисти молитви за него, ти още не си от райските птици. По­парен от раздялата или от "пазара" около ближния, ти може да не го кориш и даже да му пожелаеш най-доброто, но се отдръпваш и от него, и от другите. Слагаш черен креп на сърцето си и се заинатяваш никога повече да не се даваш лесно – ставаш зат­ворена, тъмна, непристъпна крепост. Всичко това иде от пък­ления егоизъм и гордост, от наранено адско честолюбие. Влъхвите наблюдават край себе си стотици хиляди подобни птици от мъжкия и женския свят на чувствата, които нямат нищо общо с Небето. Те сноват съвършено безразлично сред Пришълци и се разминават с тях без да им мигне окото, а ако изпитат някакво чувство, то е инстинктивен страх. Такива хора им се виждат пропасти, в които могат да се загубят, за­щото няма да им се обръща "специално внимание". Но и тези птици гният прераждания наред из гробищата на света, за­щото не подозират, че Любовта е радост от присъединя­ване.

           
Да, дори и гълъбите, и жар-птиците от стария вид са все още смъртни, защото умеят да се радват на чуждото щастие, но не са способни да го моделират лично и активно; или поне с кратки или дълги, щастливи отсъствия от сцената, когато играе дубльор, с готовност да се върнат веднага, ако Ре­жисьорът ги повика или има нужда да ни повери друга, още по-сложна роля.

            Птицата-Феникс води любими при любимите, защото ги обича истински и не примира от сляпа гордост и самомнение, че едно нищожно изворче е достатъчно да напои самичко милиардите усти на духа и душата ни.

            Тук тази философска приказка завършва ненадейно и не казва нищо какво се е случило по-нататък с тримата влъхви, но може би това е описано другаде...

СЪДЪРЖАНИЕ
/