Книга 29


2.III.134(1998)г.
Хижа "Седемте рилски езера"

ПРИКАЗКА ЗА МАРИОР И КВИЛЕНА


17,48 ч.

След вчерашния разговор, записан на лента, очакваме отговори на Елма по обсъжданите въпроси. Дали Той сега е склонен да говори на тези теми - или има и вариант да се из­пълни желанието на един приятел, който наскоро помоли да искаме нови приказки от Елма, защото отдавна не са идвали? Преди малко той каза, че за Този, Който ни говори, сигурно не е никакъв проблем да отговори на каквито и да е въпроси и под формата на приказка.

17,52 ч.

- Никой не би се отказал да слуша приказки, до­като повечето хора се страхуват от учения и поуче­ния. Ето защо и на Най-Опитният в Битието, Който говори на всички езици и познава всички философии, религии и прочие, Му е най-приятно да разказва при­казки...

Охан се славеше по всичкия свят с приказната си природа и нескончаемите песни, с радостните танци на обитателите си. Охан владее и досега много светове на най-различни места, а паспортът за там е само един: да си млад и хубав, да пееш сладко и да си безгрижен.
Навършил 16 години (по вашите земни предс­тави), Мариор бе най-изкусен в пеенето на 8 гласа едновременно и събираше огромни тълпи от цял свят, когато се оповестяваше, че има намерение да пее. Той сам пееше почти постоянно, но се криеше, понеже се чувстваше много добре без хора наоколо. Мариор знаеше, че в един далечен свят се е родило момиче, което също пее на 8 гласа, но още не знаеше как да я открие и да отиде при нея.
Когато Мариор или Квилена пееха, техните песни се настигаха в пространството, оплитаха се бурно една около друга и създаваха особени тунели, кори­дори, в които можеше да се пътува от нейния свят до неговия и обратно. Ето защо, те не преставаха да пеят, защото съзнаваха, че въпреки вече отдавна пътуващите по техния коридор, тунелът още не е окончателно готов и може да се разпадне, ако някой от тях престане да пее. Те знаеха със сърцето си, че още не могат да се срещнат лично, преди да са изп­лели целия тунел. Затова пък постоянно се сънуваха и приличаха на отнесени, тъй като това ставаше и когато не спят. Всеки от осемте им гласа се съче­таваше със съответния глас на другия - и така те спонтанно пееха, едновременно на 16 гласа, най-див­ната песен на Любовта и чистотата, която някога беше чувало тяхното човечество! (При мисълта за ко­рекция и поставяне на "тяхното човечество" в множествено число, понеже Мариор и Квилена са от различни човечества на голямо разстояние, бе изяснено, че те са всъщност от едно човечество, но в друго измерение – б.х.)

Щастието им беше голямо, но и тъгата не ги напускаше, тъй като оплетените им в любовно еди­нение души плачеха и за физическа среща. Имаше един начин те да се  срещнат  много  по-рано,  но  за това бе нужно взаимно желание. Колкото и да е странно, нишката на взаимното желание още не светеше със своя прекрасен, ярък ален цвят, през центъра на тунела. Тя бе още нежно розова, тъй като между тях съществуваше взаимна обич, но не и взаимно желание...
*
Някои странни същества се опияняват от хип­нозата на момента и от обстановката, в която се намират, считат нещата за дадени и неизменими, и тяхната инертност ги кара да се чувстват доволни от самотата си или от съществата, с които общу­ват; или от познанията и творчеството, които са им достъпни. Те си мислят, че приближаването към сродна душа е работа на Бога и Провидението, че абсолютно никак не е необходимо човек сам да прави усилия за това, подпалвайки ярко и силно желание за незабавна среща.
 Не укорявайте тези нежни или още груби ду­шевно създания, тъй като тялото на желанието в тях още не е пробудено от ударите на мъката и страданието на копнежа. Съжеланието е миг­новен ток между две или повече същества с пробу­дена жилка от Бога, и то се отличава по това, че се превръща в едновременно и незабавно действие за реализация на копнежа.
Много деца в Битието са заченати без следа от съжелание у родителите им, а по причина на възникнала взаимна симпатия или по някакви съобра­жения. Така и нашите приятели се обичаха нежно и всеотдайно, преди още да се познават физически. Пеейки, те правеха щастливи милиони свои събратя и сестри, но желанието за близък контакт още не бе узряло с еднаква сила и у двамата. При такива слу­чаи, често нещата вземат нещастен обрат и си­лите на мрака пращат свои представители, за да разрушат и останалото, понеже в Битието няма за­кон за половинчати и отложени действия.
Сега оставям на вас и на всички други, които пожелаят, да доразвият приказката за тези двама певци, като си представят какво е станало поради дългата липса на съжелание. Тези, които искат, могат да се опитат да спасят героите от приказ­ката, след като те бъдат подложени на сериозни из­питания.
Така че, всъщност, истинската драма на при­казката още не е започнала. На същество, което дълго време не желае да познае света на съжела­нието, му се налага да мине през четири изпита:
Първо, да може да дарява любовта като стремеж по милост; а ако не може да направи това, Кармата да го остави на самотек да търси из­ход от положението си.
Второ, да може да отдава любовта като чувство с благост - без нито едно изключение.
 Трето, обичта му да може да възбуди у някого любовта като сила в такава степен, че този човек, това същество да може да повдигне пла­нини от инерция и невъзможности, за да се усъвър­шенства - да стане достойно да отговори на тази обич със същата сила и да служи на обичното съ­щество тъй предано и всеотдайно, че да му помага във всичко по-добре от всички останали.
 Най-накрая, любовта като принцип трябва да възбуди истинската любов в съществото, което изпитват - т.е. любовта към всички, - без това да нарушава постигна­тото в другите три области.
Може би някои от вас очакваха сдъвкана при­казка - приказка докрай, с всичките перушинки и възк­лицателни, но Аз сега давам началото на една при­казка, която да се опитате да доразвиете сами. При­казките на Елма никога не са измислени - те се опи­рат на реални случки и имена в Космоса. Те обаче имат силата да измислят техните по-нататъшни съдби чрез красиво подсказване, без да се вмесват в свободата на волята.
Ако успеете с тези ваши варианти, като си да­дете пълна свобода на фантазията и въображени­ето, Божественото у вас би могло да помогне не само на тази двойка сродни души, но и на всички ос­танали, които имат същия проблем. Тогава, може би, някой ще достигне и до отговора на въпроса, дали дадена любов винаги е сам Бог или не е; и, ако е, - в каква степен и при какви условия е именно Бог.
Имам право на малко подсказване. Не мислете, че ако съберете нашите герои от сегашната при­казка в един дворец и ги ожените, това ще реши по­ложението... И такива случаи има, но техният изход е съвсем друг. Един от двамата в тази драма - няма да кажа кой точно - все още упорито се съпротив­лява на Бога дълбоко вътре в себе си, въпреки че инак е много вярващ и набожен. Той все още е изпъл­нен със себе си и затова иска или всичко, или нищо.
Който иска всичко или нищо, не е човек на висо­кия идеал. Тази вътрешна упоритост и гордост, се­белюбие, унищожава алената краска на самоинициа­тивата и надеждата за избухване на съжелание. Непознаването на закона за неунищожимостта на желанието обаче става причина такива слепи сърца да се отдадат фанатично на някоя вяра, наука, из­куство или дейност; или да почнат да си попийват, за да "разкарат" гласа на съвестта, който иска да си признаеш истината пред себе си. След като я приз­наеш пред себе си, ти трябва да я признаеш и пред онзи, с когото си излязъл заедно от Бога, а не да се криеш в миша дупка от него и от самия себе си; или да чакаш някак си събитията, с течение на вре­мето, да съкратят разстоянието между вас.
Гордите и страхливи принцеси и принцове, осо­бено ако имат и външна привлекателност, се ограж­дат с кукли – кукли-четки и бои, кукли-книги, кукли-приятели и обожатели, с които се опитват да се спасяват от постоянния ропот на съвестта, от из­гарящата жажда за свобода и любов. Те манипулират тези кукли, само и само да запълнят времето си и да мислят, че се спасяват или "спасяват" някого. Но всъщност това не са кукли, а живи хора и ангели, ко­ито, по своему, са влюбени в тях и служат на идеала си, за да го спечелят.
Не се опитвайте да спасите двамата герои и с посвещаването им на Словото и Делото, с цел да се подготвели заЖивота. Мнозина се спасяват точно по този начин, но не и двамата, за които ви разказвам в тази приказка. Просто, моментът е уз­рял да се срещнат. Какво ще произлезе след това е неизвестно, но този опит се налага, тъй като Все­лената не може да търпи повече разногласие и липса на съжелание у съществата, които строят кори­дори между човечества.
Любовта Като Принцип ще помогне последна, ако всичките ви опити останат безуспешни. Все пак, вие се опитайте да пробудите Спящата Царкиня, въпреки че тя или той изглеждат много умни и дейни в очите на другите.
Много високи огради от тръни трябва да прео­долеете, за да развиете правилно приказката. Спом­нете си всички приказки на тази тема и помислете какво са искали да кажат Учителите на човечест­вото, както и певците, които са ги съчинили. Ако не – сами съчинете съвършено неочакван край на приказ­ката, какъвто не е имало никога и никъде. И знайте, че пробуждането на спящи сърца и души не може да стане с никакви остени и иглички, с никакви въл­шебни парфюми, дори и най-нежните.

Това е новото домашно за ония, които искат да напишат или да разкажат края на приказката.

По другите въпроси - друг път.
18,10 ч.

7.11.2008 г., 07:58:13

          Изминали са повече от десет години, откакто е дошло това осияние. То не е отишло до хората, а и да го е прочел някой от приятелите, то е било в некоригиран вид по вина на един човек, който започва да проверява из основи тези текс­тове цели 36 години, след като е дошъл първият. Илюзията за отклик и правене на добро на дребно, илюзията за личен живот, илюзията за чувство за дълг към отделни хора, а не към Бога, илюзиите за други прио­ритети, таланти, интереси и развявания в живота извън Словото стават причина за замразяването на живи подаръци от Бога, които си стоят заровени.
            Именно по тези причини и по други, Приказката за Ма­риор и Квилена няма варианти досега. Нека поне днес, макар и с такова огромно закъснение, желаещите се опитат да дадат такива варианти. Нека си представим, че това е една от темите, които Учителят дава в Младежкия Клас.
           
            Ето една от домашните работи, която се ражда едва сега, поради едно късно пробудено чувство за съвест. На мнозина тя ще се стори изключително заплетена, сложна и объркана, затова може въобще да не се чете или да се остави още в началото. За други, въоръжени с по-голямо търпение, това  може да бъде материал за изучаване как са се композирали до този момент в един интелект идеите, дошли от няколко хиляди беседи на Учителя Беинса Дуно и над 1100 осияния от Елма. Няма никаква гаранция за стройност и пълна истинност. Затова и се нарича "домашна работа" – опит на ученик, който е още по пътя. Може би и на войник, току-що докаран в лазарета от последната битка на фронта: отново бълнува едни и същи думи, отново кърви... Докторът ще си помисли върху диагнозата, полевият съд или ще му открие тактически грешки, или ще го оправдае и награди. Сестрите обаче не се интересуват от всичко това: те превързват рани. Без замисляне. Затова и се наричат "милосърдни".

ПРОДЪЛЖЕНИЕ
НА ПРИКАЗКАТА ЗА МАРИОР И КВИЛЕНА
 №1

7.11.2008 г. 8:15:36

            - Господи, защо ми причиняваш това?! С какво заслужих този смъртоносен нож в гърба след тол­кова много години чист и свят живот? Нима не дадох всичко от себе си за Тебе, за Твоето Слово и Дело, за Твоята музика и за развиването на братския живот? Защо ми отне най-близкия човек? Ето, аз умирам – не искам повече да живея. Без него всичко пропада и аз почвам да не вярвам дори на Теб!
            Думите на Квилена се бият спирално по целия коридор между нея и Мариор. Космическите зрители виждат как те избиват милиони същества, които са се зародили като ембриони по вътрешната му по­върхност.  Квилена не подозира, че мисълта за себе си е жесток кюртаж, углавно престъпление, което всички ние извършваме ежедневно и ежечасно, когато се чувстваме нещастни. Мъката ни, егоистичната ни скръб и жал за самите себе си, дори и подплатена със свещени цитати, се върти спирално като смерч от остри ножове и посича не само ембрионите, но и живородените деца на една любов, на едно сродство между душите. 
            В такива съдбоносни минути на космически гено­цид се поставя въпросът за самите нас: дали сме родени от Незнайното – или сме същества-имитанти, ерзац на някой друг творец, който лепи от глина подражания на творенията с душа.  Той ги изпипва външно дори по-перфектни от създанията на Незнайния, ала малцина виждат и усещат, че това не са живи същества. Това, те че се движат, гово­рят, организират, свирят, пеят, впечатляват, раз­съждават умно и разумно и  стават "фактори" в ня­кое общество, съвсем не означава, че са живи.  Жи­вото и безсмъртното в света се отличава по това, че не се отличава. То се храни от липсата на мисъл и жал за себе си, от абсолютното и тотално самораз­даване на всички страни като лъчите на слънцето и плодното дърво, без да се интересува дали някой се ползва от това, има ли някой "специален". То няма нужда от едно-единствено същество в своята аура, освен за определени мигове и кратки периоди, когато Вселената влиза в него за Свещено Зачатие. 
            Подобията на хора и ангели, подобията на бо­гове не зачитат нито избухването на всички страни, нито специалните мигове на Живота, когато той се създава.  Имитантите се разпознават по това, че не могат да живеят радиално във всички посоки; а ко­гато Вселената си опита да влезе в тях като един-единствен лъч, те пак се съпротивля­ват. Те искат винаги да са сами или да са прилепени към строго определено същество по строго определен начин. Това те кръщават "чистота и святост".
            Мариор, усещайки как умират милиони, извед­нъж разбира, че Квилена не е родена от Незнайния, защото тя "знае" точно какво е любов, какво е брак, какво е чистота, святост, вярност и целомъдрие. Сам Незнайният  никога не е знаел какво представ­ляват тези неща, не иска да знае и никога няма да узнае. Колкото и да ги изяснява през вечността, Той никога не им е прикачвал еднозначност, никога не е казвал, че са еднакви за всички същества.  Никога, в нито един миг от историята на Битието, не е имало и никога няма да има нито едно същество, родено от Него, което да реагира на различието с накърнено честолюбие, с остра дума, с остра реакция, остър или изцъклен поглед; с мъка и остра обида, с черно самосъжаление.  Мариор изведнъж осъзнава, че тези симптоми на имитантите до един  са присъщи и на Квилена. "Господи! Дано да е само заразена, а не без душа!" – проплаква вътрешно той.
            Странен ден... Като на длан, само за един миг Мариор вижда дълбоките причини за вихъра от смърт по кръглия и дълъг коридор през пространст­вата, създаден от него и любимата му. Вижда мига, когато той е поискал да прокара през центъра му прекрасна червена струя от огън и светлина; вижда и спонтанната съпротива на Квилена откъм ней­ната звезда, където тя живее: усилията й да за­пълни коридора с нежно розово сияние, недопускащо и следа от червена магма.
            Преди да си обясни защо става така, Мариор осъзнава, че съществата, създадени от Знаещото и Знайното, а не от Незнайното, до едно приличат на всички военни началници в космоса. Те се грижат за космичната сигурност, локалната сигурност, до­машната сигурност, сигурността на собственото сърце и удобство, на собственото развитие, собствената чистота и съвършенство. Те съчиняват, дават и изискват клетви, а хванатите в тях не подозират, че думата "клетва" е сродна с "клетка" и "клет".  Хванатите не разби­рат, че влизат в затвор или казарма, където има ог­рада с високо напрежение.  Цял живот не проумяват, че има контролно-пропусквателен пункт, от който се излиза само с разрешителен билет или с краката напред. В този ад се борави с понятия като "дълг", "вярност", "преданост", "предателство", "из­мяна", "дезертьорство". Ако избягаш, ставаш "невъз­връщенец" - и отровните мисли и оръжия на предиш­ния господар ще те преследват докрай, като "вино­вен" и "изменник".  За казарменото съзнание всеки, който не отговаря на представите на ефрейтора или генерала, е "лош" и "враг" – психически обект, за който се мисли с обвинение и омраза; в интимните случаи липсата му предизвиква кислороден глад. 
            Съществата без душа – милитаристите, следо­вателите и полицаите на духа – мислят изклю­чително в черно-бяло: за тях различните и избяга­лите са неизменно на черната страна.  Изра­зът "Никога няма да му простя" е непременен белег за същество, което не е родено от Незнайния. То знае с абсолютна сигурност, че именно то е право, а неизпълнилият "закона" и "дълга" си – грешен.  В световете на смъртните, бегълците  трябва да бъдат "наказани"; а при тези, за които се поставя с основа­ние въпросът дали имат безсмъртна душа, космосът наблюдава дали преследват "виновния" с лоши мисли и определения. Ако не казват и не мислят това с пълна яснота, симптомът е огорчението им.  Жертвите им обаче не подозират, че всичко това се е развило по модела на всички гробища в света – лип­сата на индивидуален жизнен радиус и обмяна с по­вече аури, плътното съжителство с една и съща аура, преминаването в друга без никакъв отдих и лечение. Воденият за носа се озовава в капана неиз­менно, без за знае какво значи "Троен Ритъм".  Не е чувал за космичния закон, че на най-близкия трябва  да отдаваме максимум една трета от свободното си време и да се пазим като от огън от безпокойството му в остана­лото време. Ако то ни преследва, значи той не ни е "най-близкият".  Сродната ни душа е щастлива от залъка или трохата и не се тревожи дали ни "вла­дее", къде сме и какво правим в останалото време. Не задава въпроси и не иска да й се отчитаме.

            Припомняйки си тестовата система на Незнай­ния, Мариор се подготвя за Първото Изпитание и се пренася в света на Квилена като едно невзрачно същес­тво, даже грозновато. Той трябва да се добере до двореца на Квилена и да проникне там по някакъв начин, за да види дали у нея има Милост – първия белег на съществата с душа. Ясен знак за това е именно способността да самоподаряваме, без самите да имаме влечение. И то не с думи и съвети, а по друг начин. Летящите из вселената много добре знаят за какво става дума. Тук ще се приложи цитат от един текст, който е дошъл в България още през 1921 г. Интересното е, че и да прочетат такова нещо, много хора моментално ще го изтълкуват превратно. До­колко обаче са прави, съществуват обективни кри­терии: съществува науката френология.

"Половата любов е най-малката любов на физическото поле; и ако в нея не можем да да­дем жертви, как ще можем да дадем жертви в Божията Любов? Затова Божията Любов за­почва с най-малките величини. Тя е любовта на младите! Ако тази любов започне с лъжа, целият ви живот ще върви в лъжи. Няма изк­лючения! Ако тя почне с ум, воля и сила, це­лият ви живот ще бъде честен." (Том "Беседи, обяс­нения и упътвания", стр. 80-84, съборна беседа "Законът на съвър­шенството" от 20.VIII.1921 г., Велико Търново)

        Някои хора с абсолютна убеденост ще кажат: "Много ясно: жертвата е да се откажеш от тази "най-малка" любов - и това е единственото обяснение". Но какво значи всъщност да дадем жертви, да лъжем или да не лъжем в този случай, наистина е един много индиви­дуален въпрос. Могат да се дадат поне 100 различни и отговора, в зависимост от нивото ни на еволюция. Може да е вярно и отказването от този вид любов, ако то ни прави вечно млади, здрави и добри. Единственият обективен критерий са измерванията на лицата и телата ни от ангелите, когато си заминем в другия свят. Там всеки пред­ставлява това, което е мислил за любовта. Тук този въпрос, на базата на цитираната мисъл, ще  бъде оставен без еднозначен отговор, но познаването на няколко хиляди беседи в оригинал е важен фактор. Истинското познаване на Словото не е даже достъ­път до стенограмите, но чуването и виждането му в акашовите филми; присъствието в Класа денем и нощем, когато то идва - а то никога не е преставало и няма да престане;  изливането му през самите нас, ако сме деца на Онзи, Който добре знае как да предава наследствеността Си;  живеенето му както го живеят истинските хора, които изглеждат малко по-добре от сигурните в себе си.

            Пътуването до света на претенциозната Кви­лена и приключенията и перипетиите за доближа­ване към нея е цяла сага, която може да бъде разка­зана по най-различни начини. Както е известно, ние, разказвачите на Битието, имаме правото да оставим героинята бездушна и да я обрисуваме като смъртните любими, ко­ито са "много дейни" или "много идейни", но винаги реагират с пълна сигурност. А можем и да я надарим с безсмъртна душа и да опишем как тя приласкава преобразения Мариор - от милост. Тази милост няма нищо общо с лицеизраза на имащите, когато подхвърлят монета на просяка. Това е милост със силна, неземна  тръпка, произтичаща от съвършено щастие. Това е щастието на Доброто Сърце и Безкористието, което затваря очи за гордостта и предразсъдъците и преживява вълнения и блаженства, напълно недостъпни за смъртните. Това е Божественото вълнение: вълнението, че подаряваш вълнение. Не съществуват земни думи да се опише вълнението по индукция, когато влизаме в резонанс с този, комуто сме се подарили! Нашата собствена тръпка, когато се отдаваме егоистично, е само астрална: чрез нас се удоволстват демони, елементали. Ако заченем, ще родим тях, а не същества с монада. Тя не дава и милионна част от насладата, която се изпитва с участието на ангели.  Нещо повече: когато се подаряваме от милост и не сме попаднали на астралец, а на небесно същество, това най-върховно преживявяне влиза в резонанс с преживяването на Бога и се нарича "огнение", "сътворение". Бог е постоянно в това състояние. Ние попадаме в него, само когато се смилим, когато даваме.
            Много важно е Мариор, под формата на гърбуш­кото Риголето или дори Квазимодо, на героя от "Красавицата и звяра", дълго време да се прикрива от Квилена не само външно, но и вътрешно – да не пусне тока на същ­ността си. Инак ще се получи Разпознаване и Мигновено Сливане. Тази опасност и този подвиг се описват удивително точно в "Приказки за Боговете" от Беа Нади: теорите, които са богове, трябва да извикат всичките сили и цялата мощ на грамадната си воля, за да предотвратят преждевременно сливане на двама делени – сродните души.  При Мариор и Квилена в този момент е точно така: Разпоз­наването е важно, но не и в случая. Напротив, то може да провали изпита, защото Разпознаването отключва Космическата Памет независимо от фор­мата и тогава сродната душа може да зачене и от змей. Но тук има огромна опасност да се събуди в люби­мата егоистичният мотив: "Това е моята сродна душа, моят любим!  Той сега е пострадал, но като го целуна, ще се превърне пак в принц и вече ще бъде само мой и единствено мой".
             Ако приласкаващият е с душа, той може да се примири с маската на любимия за един цял живот, дори и любимият да си остане омагьосан или неудачник през цялото време. Но това още не е Божествената душа. В Божестве­ната душа няма импулс и понятие за "собствен лю­бим", освен ако за това не я пробуди Незнайният. Ето защо, Посветеният Мариор трябва да предотв­рати всякаква опасност, на този етап  да бъде раз­познат вътрешно – Квилена трябва да го надари с любов от милост, мислейки, че той е друг човек.  Самият Мариор може да  прати друг човек, за да е чист опитът, а и за да провери самия себе си - дали няма да му стане мъчно. Но ако вече е изпитан за ревност и се реши, че няма такава опасност, може да отиде при Квилена и лично. В техните космични полети, Квилена в един момент ще види, че това е всъщност нейният възлюбен Мариор. В реалния свят той ще й се представи без генната маска и любовта им ще стане по-сладка и пламенна от всичко познато на Небето и на Земята.
             Може да се измисли и един герой около Квилена, който е по-млад, смъртен и много красив. Той ще е обезпечен материално или ще е със солидно обществено положение. Но може и да е бунтар за бесилката. Той ще владее основния трик на смърт-ните – внушаването на "тръпка". Ако жената е по-проста, ще се избере втория вариант: внушаването на "закрила" и "сигур­ност". Този герой ще играе перфектно върху главната струна на сърцата, които не са родени от Незнайния: "един­ственост". Играейки майсторски този сапунен лайтмотив на земните романи и киносценарии; вну­шавайки фикцията, че любовта е принадлежност и избор, този тип герои превземат безотказно и най-претенциозното сърце на Старата Ева, в което все още шава змията на самомнението и притежанието. Това е сър­цето на падналите божества "илухими", които са завзели част от вселената и са внедрили в нея сво­ите представи за любовта с обект. Редактирали са безмилостно всички свещени писания именно в този дух,  създавайки и подклаждайки по този начин кул­турата на смъртта. Това им е необходимо, за да поддържат в жертвите си чувство за дълг и вина, страданието, тревогата, болестите и накрая смъртта – основните източници за препитанието на интервентите. Ге­нералният вирус – мисълта за себе си, с метаста­зите на пълната убеденост,  обвинението, назидаването, съветването, самосъжалението и самораз­рушението – ето тяхното главно изобретение. Второто илухимно изобретение е мисълта за пред­почетения и "най-близкия", която дава всички останали дефекти на човешкия вид и на цели ангелски йерархии в локалната вселена.
             Разбира се, Мариор не забравя, че има и истин­ски ближни и предпочетени, с които сме излезли ед­новременно от сърцето на Незнайния. Племето на знаещите и знайните обаче не може да ги разпознае, тъй като сродните ни души идват рядко на Земята и влизат в някого инцидентно, а това племе тук се храни с постоянно "присъствие" и "разчитане". Манталитетът му се мята между възхищението, разчитането, обвинени­ето и огорчението.  Обвинявайки, "страдайки", огор­чавайки се, те не само стрелят отдалече или в упор в "ближния", но избиват и съществата, които са по­родени в космоса от тяхната любов (в началото ви­наги има поне миг любов). Най-накрая тази огнева мощ се връща като бумеранг върху самия обвинител и огорчен - и го ликвидира. Битието няма нужда от същества, които мислят за себе си. Излишна е и перфидната форма на егоизма, при която се посве­щаваме жертвено на близките, но очакваме те да са "при нас" и да са "наши" - искаме "компенсация". Въобразяваме си, че именно ние сме изворът с нужната чистота и дебит за тяхната душа. Не се виждаме какво представляваме, но им натрапваме именно нашата личност, с изисквания и присъда "до жи­вот"...
            Второто превъплъщение на Мариор пред Кви­лена е тестът и наблюдението, дали тя е способна да изразява обичта си с благост. Прекъсването на благостта или пълната й липса, дори и обичта да е уникална и нежна, пламенна, не говори за наличие на безсмъртна душа, на монада. Може и да има искра Божия, но сърцето да е изпаднало, зара­зено.  Тогава, именно, се тества и това, дали самият Мариор има душа и истинска обич, понеже на люби­мия трябва да се помогне. Възвръщането в света на Незнайния минава през най-различни перипетии, но нак­рая Благостта побеждава. Липсата на благост е симптом за враг или за заразено същество. Но трябва да внимаваме: има едно мазно поведение, което е адско. То е докато те хванат. Заразе­ните от враговете имат остатък от адско съзна­ние – очаквания, изисквания, търсене на своето право. Оспорване правото или свободата на ближ­ния; опити за превъзпитаване, назидаване или "подсещане", дори и с добри мотиви.  Забележката и по­учаването, изтъкването на грешка или недостатък, еднолинейността, са доста ясен симптом за спътник без душа – или поне за силно инфектиран.
            При този втори изпит по методите на Незнай­ния, благостта на по-силния трябва да е за пример, дори и когато пренася ранения по въже над Ниагара и той плаче и се бунтува, ръга го,  сипе квалификации на рамото му.  Развитието на приказката в този вид показва как в коридора на любовта започват да се съживяват умъртвени зародиши, как се съединяват дори посе­чени телесни части,  как по цялото му космическо протежение възкръсват милиони ембриони и продъл­жава биенето на сърчицата. Магията става, понеже поне единият от двамата родители е върнал бла­гостта в очите и мислите си, абсолютното и то­тално необвинение и неогорчение, съвършено Бо­жественото отсъствие на мисъл за себе си и за предпочитанията си.
            Има нещо в католицизма и подобните учения, което не е невярно: идеята за вечните мъки в ада. Всичко в нас се бунтува с основание срещу тази са­дистична и инквизиторска идея, но тя има нещо вярно, погледната от друг ъгъл. Адът съществу-ва и обективно - дори във вида, описан от Данте и Йеро­ним Боск, от черковните стенописи. За съществата с душа той не е "вечен". Той е краткотраен или по-про­дължителен за всички създания с монада, които са изпаднали временно на дъното му  (мисълта за себе) или в някой от кръговете му (мисълта за "близ­ките"). Служебните същности обаче, създадени по някаква тайнствена причина като пълни външни по­добия на хора и ангели, дори на божества, наистина могат да си останат вечно в ада. За тях той е среда и източник на живот. Това трябва много добре да се разбере.  Когато са на Земята или някъде в тяло из космоса, те носят ада със себе си, в пове­дението си – постоянно разиграват драми на лю­бовта към себе си и към предпочетените, омраза към "враговете" и "чуждите" – тези, които могат да им отнемат плячката. Те се мъчат от точно обрат­ното – от любовта, от хармонията, от истинските блага и добродетели. 
            Имитантите без душа нямат причинно, буди­ческо и атмическо тяло – те не са способни на Раз­познаване, Саможертва,  Подвиг. Разпознаването не е само по отношение на сродните души – то е и Разпозна­ване на Слово и Дело Божие. Това именно са духовните добродетели. Но има и добродетели над духовните, които се изясняват от Словото и разкриват същността на елохимите, илухимите и алохимите.
             В приказката за Мариор и Квилена се засяга и това, но в сюжет и художествени поучения то може да се развие само от изучаващите Словото. То не е само в осиянията на Елма. Има го във всички запа­зени откъси от оригинално Слово Божие - не само в свещените писания и вътре в сърцето ни, но и в ця­лата световна култура, начиная от митовете, легендите, приказките. 
            Централната тема от поучението на Учителя в настоящото осияние, касаеща Божествения свят, е тази за съжеланието. То е нещо тъй фунда­ментално и велико, че е по-горно и от Разпознава­нето, Саможертвата и Подвига.  Значи – има нещо дори над безсмъртието...
             Добрите писатели с искра от Бога могат да развият сюжета на тази приказка и в тази посока. Тя е залегнала още в драмата на Орфей, минава през историята на Лилит, Адам и Ева и се повтаря пер­манентно и до днес. В Божествените Учения и Школи, в Божествените ни импулси има "хляб" и за ангели, и за божества. Затова по време на Слово идват представители не само на всички школи и цивилизации в космоса, но и на всички йерархии, класове и монади. 
            Тук не е възможно да се даде ясен образ или идея за сюжета на едно вълнуващо "съжелание", но пло­дове на съжеланието има навсякъде. То е тъкмо об­ратното на двузначната дума "съжаление" – размес­тени са само две букви... Казвам "двузначна", понеже съжалението към себе си иде от ада, а към другия – от света на ангелите.  Съжеланието обаче е от най-висшия връх на Божественото и затова то носи нещо повече от безсмъртието. Там ти не правиш добро и не раздаваш любов от милост и съжаление, но изво­рите на живота бликват едновременно и съвместно. Когато  съжеланието не е сàмо диадно или три­адно, кланово, но стане "всеадно" (интегрално), целта на Битието е постигната и то няма защо по­вече да съществува.
            Вече сме си говорили за полиади и даже за "все­ади". Думата подвежда - те нямат нищо общо с ада. Ражда се "Житие" - нещо по-горно от "Битието" в Библията и Ста­рата Вселена. Досегашното Битие е бинарно – по двойки. Именно затова се нарича "Би-тие". Не само ду­шите, но и сигналите на ясновселената в него са по двойки – както в съвременните компютри. Съжеланието  обаче е абсолютен ключ към излиза­нето от Битието и възлизането в Живота, Жи­тието – Новата Земя и Новото Небе. Както е ка­зано в приказката, то е мигновено, несъпротивимо и едновременно. Няма време за съобразяване и раз­познаване. Никой там не прави саможертва и не из­вършва подвиг.
            Какво значи и как би могла да се развие сюжетно следващата стъпка от Приказката – проявата на Любовта като Сила, - това остава за бъ­дещи опити и домашни работи.
         Същото важи и за последната, най-висока сте­пен на Любовта, дадена от Елма в "Приказка за Ма­риор и Квилена".  Тя касае Любовта като Прин­цип, т.е. любовта към всички и между всички, равнозначна на елохимната лю­бов. "Принцип" не означава "принципност" – нещо аб­страктно. Любовта като Принцип е безусловна и спонтанна любов без замисляне. Това е сам Бог, който избухва в нас от Любов.  Именно тя се отли­чава с еднакво силна и предана любов към всички и към всеки от всички, без да се разрушават предиш­ните три степени. Това е Любов, раздавана не само на предпочетените, но и на "чуждите", "нисшите", "враговете". Врагът, нещастието, чуждият, са форма на съществуване на Бога, когато сме загра­били нещо или някого само за себе си. Докато под­държаме в душата и двора си свинарници, курници, хладилници, за да консумираме заграбена свобода, все някоя империя ще ни преследва.  Няма да ни отмине и Трета, и Пета, и Десета световна и кос­мична война, докато ползваме Бога разфасован. Всичко е Любов, всичко е Бог, но ние искаме да си Го имаме на табличка, докато си пием сутрин кафето... Най-близкият – също форма на съществуване на Бога – е отново малтретиран Бог от нас, защото не раз­решаваме да прояви естеството на Бога – любовта към всички.  Ние искаме да съберем океана в напръс­тник, и то нашия, което е форма на тежка косми­ческа лудост. Това са отрицателни сравнения и съждения, трябва да има и положителни. Това оставяме на други домашни работи...
             В Приказката са подадени ключове и образи за развитието на сюжета и в положителна посока.

7.11.2008 г., 11:50:15
         

Virgo Paraiso – Духът на нагуала

СЪДЪРЖАНИЕ
/