Книга 29


13.ХІІ.133(1997)г.

ЗА БРАКА МЕЖДУ ДУХА И ДУШАТА

Аудиозапис на холизатора преди осиянието
"Жертва, милосърдие и милост"

       
По всичко личи, че е имало някаква голяма драма преди 8000 години (равни на 200 милиона земни, според Учителя), и една още по-голяма още по-отдавна - вече не на Земята, а в космическия мащаб, при която душата е направила ня­какво отклонение. Това може да се илюстрира от един съвременен мит или легенда, срещаме го и в беседите на Учителя, и в космогониите, и в окултната астрофизика. Говори се, че Земята някога се е разбунтувала (а  това е символ на душата) и казала на Слънцето: "Защо не ме обичаш само мене? Защо не ме обичаш повече от всички други? Искам само аз да съм твоята любима!". Тогава Земята е била вътре в слън­цето, не е била още отделена, но е била индивидуално същество. Тогава Слънцето я изхвърлило във вид на планета, която изстинала и започнала да се върти около него. Последвали и всички нещастия, които до ден-днешен се стоварват върху Земята не като наказание, тъй като Слънцето – Любовта - не може да наказва. По тази при­чина тя загубила основното,  което би трябвало да има една душа и което я окачествява като душа. Така че ние тук говорим за душата, която е пропаднала, не е издър­жала изпита си, а не за истинската душа, която не е пре­живяла грехопадението. Доколкото ни е известно, има йерархии, същества и хора, които не са участвали в това грехопадение и те са чисти, девствени, целомъдрени. Това не значи, че не трябва да се въплъща­ват, за да добиват нов опит, но то вече не е  по пътя на последствията, на кармата; те също могат да грешат, но по други причини.
            Така че, когато се говори: "Душа, обширна като вселе­ната", в тази знаменита и най-мощна формула на Учителя, се говори именно за истинската душа, как­вато ние имаме в потенциал - и съществата, които не са паднали, имат такава душа. При сегашното състояние на човека и вероятно на други същества - ангели и божества, – душата се е свила до размерите на сърцето. Сега, дали това е сърцето в нашите гърди или е някакво друго сърце, което може да е с други размери, в други измерения, трудно е да се каже. Но в момента човешката душа, след грехопадението, както и на много ангели, се е свила до размерите на сърцето, т.е. на личните чувства, на лю­бовта с обект, любовта с предпочитание.

 Естеството на духа - атмическата същност на чо­века - и на съответните същества е естеството на Слънцето: То е радиално и дифузно. То иска, копнее, желае и може да се самораздава на всички с еднаква сила. Ако нещо или някой поиска да му отнеме тази потребност, което по принцип е невъзможно, то ще изпита вътрешно ограничение, вътрешно нещастие - Слънцето, респек­тивно човешкият дух, - защото слънцата, звездите, не са нищо друго, освен нашите атмически тела, когато се го­вори в космологически смисъл.

            Когато се е прекъснала тази връзка между духа и ду­шата, т.е. когато душата е изменила на духа, тя е нате­жала, тя се е свила, паднала е в друго измерение, където съществуват други условия и където в своята любов към себе си тя започва да търси предпочитания. Търси да предпочита някого и нея да я предпочитат. Започва да изпитва мъка, скръб, терзания, болка, когато няма някой да я предпочита или когото тя да предпочита измежду всички. Извън грехопадението, това е велико и свещено чувство. Учителят казва, че личните чувства са необходимост както за всяко същество, за човека, така и за съществу­ването на цялото битие, на целия космос. Но тук ние стигаме до най-дълбоката, централна тема:

            Каква е разликата между Божествените лични чувс­тва и човешките, ангелските, дяволските лични чувс­тва? Има едно строго разграничение. Когато се говори за божествена душа или за Пралайя - царицата на ясновсе­ле-ната, Мировата душа, - тя на първо място е тази, която има лични чувства, защото без лични чувства тя не би могла да съществува, нито да изпълнява функциите си, нито да съществува Опреде­лено Битие. Нейните лични чувства обаче са насочени към Бог-Отец или към Тот - към това атмическо, духовно на­чало. Всъщност, това е проекцията на Бог-Отец, ато­мът на духовния свят, - а сам Тот съществува в божест­вения свят, като Съз-дател и Творец. Именно Той е Този, Който обича всички и еднакво дарява всички с пламъка на своята любов, с жи-вот.

            Ако самата Пралайя беше пропаднала, цялото Би­тие щеше да угасне - ако тя беше казала: "Само мене ще обичаш и никой друг повече." Но тя не може да го каже, за­щото друг всъщност няма - тя е всичко, тя е една пълно­ценна част от Бога. Погледнато дълбоко, това е сам Бог, Който се диференцира на различни ипостаси, както казва религиозната философия, на различни Свои лица, същности, и затова в Него няма и не може да има ни­какво противоречие. Ако има неща, които ние ги виждаме като противоречие, те са диалектически двойки от същ­ности и действия с различни потенциали, за да се осъ­ществи движението, животът.

            Въпреки това е имало някакво изпитание на самата ясновселена, на Мировата душа, защото това се загатва и в беседите, и в космогониите на други народи, говори се и в осиянията. Нееднократно се говори за острата скръб и безпокойство, които изпитва самата наша Майка – Мировата душа, - именно защото тя се стреми към оп­ределеност, а Тот – към неопределеност. По същия начин това нещо изпитва и нашата душа, но  повече женската душа. Въпреки че душата е една и няма мъжка и женска душа, то когато душата е в женско тяло, тя именно по този начин започва да усеща и да разбира живота -  да се стреми към определеност. И тук започва една всемирна и частна драма в живота на всички нас, че когато нещо не е направено ясно и точно, когато едно обещание не е изпълнено или когато едно по­ведение не може да бъде обяснено задоволително, тогава не само елементарната, но и много напредналата жена - а това е трагедия и драма и на ангели, и на богини, и на бо­жества, и на светии, - в тях се появява острото чувство за обвинение и вина. Първото нещо, което ще чуеш в устата на класическата жена - тази, която е представи­телка на пропадналата жена (това става и с мъжете, разбира се, тук говорим за ниво на еволюция, а не за мъже и за жени), това е чувството, че я лъжат и я онеправ­дават. Ето каква е драмата на пропадналата душа, т.е. откъде идва тази раздяла между духа и душата от тол­кова милиони години – това, че душата, както и сърцето, започнали да мислят за себе си. Сведенборг казва една истина, която е всемирна, той я формулира по един гени­ален начин, или по-скоро Христовият дух чрез него, че дори само за един миг, ако едно същество, даже и  да е на дъното на ада, помисли за Бога и за ближния, то авто­матично се озовава от дясната страна на Бога. Това са фундаментални неща, които говорят какви може да са причините за разкъсването на брачните връзки между духа и душата и какви могат да бъдат начините да се възвърне душата при своя вечен любим. И обратно: даже най-светлият ангел, пребиваващ в Бога, ако само за миг помисли за себе си или за света, моментално пада на дъ­ното на ада.

            Значи, ако пропадналата човешка душа се постарае да разбере естеството на духа и в частност на мъжа, който отразява същността на атмичното начало, на Бог Отец или на Тот - че той желае и може да обича всички ед­накво - и тази душа престане да се тормози от това, че не е избра­ната, предпочетената, по-често посещаваната, тази, с която той живее постоянно или преобладаващо, и т.н., тогава се очертава надеждата тя да престане да бъде жестока и зла като Турандот - да престане да реже глави. Защото всичко това в "Турандот" е символика - тези от­рязани глави, поставени по фасадата на двореца, – са един много жесток символ, чисто театрално поставен, след­ствие на това, че ти предварително осъждаш начина на мислене, т.е. главата на този, когото искаш да обичаш по свой си начин и искаш да се подчини на твоя начин на мислене и на твоите потребности. На по-тесните пот­ребности на женската душа да създаде уют, огнище, да се грижи за по-малки същества - за един любим, за един съп­руг, защото естеството на сърцето е предимно такова - душата сега се е свила до размерите на сърцето.

Искам да дам пример. Наскоро си спомних за една възрастна близка. Тя е жена, но обикаля всички хора от братството и на всеки пере, чисти, глади, иска да услужи, да му облекчи живота. Значи, ето една душа в женско тяло, в което има наченки на пробуждане на атмическото тяло - в нея се появяват братски чувства, приятелски чувства, потребност от общ живот, разширяване диа­пазона на съществата, които обичаме и които ни обичат. Учителят нееднократно изказва една велика мисъл, че идеалът на ученика трябва да бъде постоянно да разши­рява радиуса на душите, които обича и които го обичат. Това всъщност е мотив, желание, жажда и потенция, способност на човешкия дух. Затова плане­тите на свръхсъзнателното - Уран, Нептун, Плутон - са свързани с колективното свръхсъзнателно: способността да обичаме множеството, всички. Когато говорим за Бога, един от най-мощните Му си­ноними, това е "всички". Тоест любовта към Бога, това е любов към всички, и то еднакво силна към всички. Това е качество на духа. Достатъчно е човек да послужи на всяко едно същество, което има нужда от него, според начина по който това същество има нужда да му се помогне, и мигновено да забрави за доброто, което е нап­равил, тогава този човек става едно с Бога. Той  не чака благодарност, не чака отклик, не чака нещо за себе си, ко­ето значи слънчевото или духовно начало, началото на духа. То е мощно ексцентрично, мощно екстровертно, въпреки че в потенциал има в себе си и точно обратното. Доминантното у него обаче е постоянно да извира, да ради­ира, да изригва навън с желанието да се раздаде на кол­кото може повече същества. Това не е осъзнато желание, защото то е свръхсила, свръхенергия, свръх­мощ, която извира от духа, от действащия и пробуден дух. В осиянията това се нарича "пламтене".  Има ог­ромна разлика между творчеството и плам­тенето. И все пак, творчеството е интуитивен процес. В него има свръхсъзнателна инвенция, и едва след това човек започва да осъзнава с ума си какво е сътворил, макар че често тези неща вървят заедно. Има умове, ко­ито летят наравно с духа, но често умът се уморява, и чак след години, а някой път и никога в едно пре­раждане човек не може да разбере, че е гений, че в него ду­хът се е проявил - чак след векове  хората разбират това нещо. Има един разказ на Чехов...

            Значи, проявата на духа е гениалността, творчест­вото и самораздаването на всички и за всички, без жела­ние за материална или морална компенсация, без сянка от мисъл за себе си. Пламтенето също е на всички страни, но при него става дума за създаване на същества.

Би трябвало бракът между духа и душата да е брак между духа и единствената му сродна душа в Битието. Това е неговата душа всъщност, с която, след като се съединят, те са вече едно и тогава не стои вече този въпрос. След като те са вече едно, той и тя не търсят повече нищо извън себе си, защото са едно цяло. Така можем да разберем съзнанието на великите Учители, съзнанието на Бога, Който не търси нищо извън себе си. Един Учител няма нужда от сродна душа като жена или като ученик. Думите на Учителя, че ако един ученик не срещне своята сродна душа и не се съедини с нея, то ни­кой Учител няма да се наеме да му отвори вратите на Школата и да го пусне в космоса и да се наеме да го учи, важат до момента, в който това не се е случило. Щом се случи, а то е най-великото - бракът между духа и душата, т.е. душата да възвърне своето царствено състояние и да престане да мисли за себе си, - тя отива заедно с лю­бимия си да раздава любов на всички; тя дори му търси обекти на нова любов, за да бъде той още по-щастлив. Тя не страда от това, защото знае, че той е щастлив, а тя също е щастлива, защото, след като и в нея се е пробудил духът, тя също умее да раздава любов на всички.

            Ако духът не се е съединил с душата, той страда, плаче. Много често духовните хора - посветени, адепти, гении, дори Учителите, на тази Земя изнасят едно гиган­тско страдание, гигантска мъка. Учителите биха могли да възкръсват чрез любов, чрез блаженство, а не чрез страдание и смърт. Но няма още такава човешка душа, ко­ято да е на такова ниво, че да може да последва един Учител, да избере Него измежду всички други.

Справедливостта на любовта изисква положително отношение към всички и дарява любов на всички. У всеки да виждаш доброто, към всеки да изпратиш една добра мисъл, дори най-отрицателния човек да го поставиш в сърцето и в душата си на едно скъпоценно място с поло­жителна мисъл, с положително поведение, с положително чувство. Когато душата се възвърне на това свое царско място, на своя трон до трона на любимия си, тя става едно с него и може да  обича всички (това е изразено худо­жествено в "Приказка за розовата планета").

Целомъдрието, девствеността на сърцето, чисто като като кристал, това е да не ограни­чаваш другия, други същества. "Чистота" и "девстве­ност" е да служиш на Бога, а това означава да обичаш всички - т.е., когато душата се издигне до своето пре­дишно, царствено ниво, да може да обича всички. Именно затова тя е душа, защото се различава от духа по едно - духът се самораздава на всички, а душата се грижи за всички. Сърцето умее да се грижи само за едно същество и за най-близките същества около себе си, наречени лю­бим, деца, мъж, жена, род, близки, майка, баща, някои при­ятели, някои роднини, съседи и т.н. - това е обсегът или валентността на човешкото сърце, и засега е нормално да бъде така. Обаче Учителят говори не само за сърце, чисто като кристал, но и за ум, светъл като слънцето, душа, обширна като вселената, и дух, мощен като Бога и едно с Бога. Така че душата, когато си възвърне своето първично състояние, тя излиза от рамките на сърцето, на личната любов, на грижите и предпочитанието към  строго определени същества,  без да престане да се грижи за тях. Ако тя вече е в тази ситуация - това е тайната, - тя не ги напуска. Не е правилно да оставиш тези, които са зависими от теб, особено ако си майка. Ако човек е отг­ледал децата си и те са стъпили на краката си и по една или друга причина си е развързал астралните и кармични връзки със съпруга, съ-пругата - тогава той е вече свобо­ден от тези ангажименти. В най-добрите случаи, това са ангажименти от добро сърце и от любов - те всъщност продължават, но пробудената човешка душа изпитва им­пулса да започне да се грижи за все повече и повече съ­щества.

            Темата за пробудената или целомъдрената чо­вешка душа е разглеждана нееднократно в историята на истинската религия и има безценни автентични бисери, доколкото са дошли до нас от Евангелието, от деянията на апостолите. В думите на апостол Павел, които са не негови, а лични думи на Христа, могат да се намерят като в математическа формула абсолютно точни указа­ния за това, какво представлява душата, която не е пре­къснала връзката си с духа; при която въобще не е ста­вала тази драма на раздяла между духа и душата и ней­ното пропадане, изгонването й от рая, което е едно и също. Тя всъщност се самоизгонва от рая. Защо там се казва, че любовта, която е качество на душата, дълго­търпи? Кой от нас е стигнал до това два се радва, че този, когото оби­чаме, не се държи така, както ние очакваме? Възможно ли е дълго да търпим? "Не държи мисъл за зло." - Лю­бовта е сляпа за злото – едно от качествата на истинс­ката душа, която не е пропаднала. Т.е., когато душата се проявява, когато човек се влюби истински, той ослепява за недостатъците на любимия. Не само че ослепява, но и пред другите, и пред него самия никога не ги изтъква - дори сам ясно да съзнава, че това са недостатъци и по­роци, а понякога и грехове. За човека, който обича ис­тински, до такава степен те са невидими, че той пред тебе се "съдира" да доказва, че това са достойнства... Мога да ти разказвам до утре за една приятелка, която обича истински. И когато човек е преживял това и го пре­живява постоянно, той просто се връща в рая, въпреки че от гледна точка на "реалността" и фактите, това може да е невярно. Да, обективно може да е невярно всичко, което говори за тебе човека, който те обича по този начин, защото все пак съществува грях, същест­вуват реални грешки и недостатъци... Сам Бог на Небето и кармата ясно виждат това в тебе, обаче човекът, който те обича безпаметно, скъсва планини от цървули, за да ти докаже, че това всъщност са достойнства... Може явно да греши, но любовта в него, обожанието, не може да допусне нито за миг, че ти може да си грешен. И след като ти си го преживял това и го преживяваш не­веднъж, не можеш да приемеш едно отношение, при което хората са окати на недостатъците. Не защото често­любието ти се засяга, а защото си видял Любовта. Ти предпочиташ да се върнеш там, където те обичат ис­тински, не защото искаш да живееш сладък живот, а за­щото този, който те грее с една любов, сляпа за недос­татъците, той ти помага много повече в твоето раз­витие, отколкото този, който със сатъра сече наляво и надясно. Ка­сапите... хайде... хирурзите в общуването, мислят, че мо­гат свободно да говорят и да си изясняват един-другиму недостатъците. И това съществува, но то не е работа на душата, то е работа на ума. "Ум, светъл като слън­цето" дава възможност да се видят ясно светлините и сенките и тогава можем да си говорим и за недостатъ­ците, тогава можем да си бъдем полезни един на друг, ако в нас има спокойно отношение към другия, ако не се обиж­даме, ако няма лични чувства като честолюбие, нена­вист, накърнено самолюбие, лъжедостойнство. Та вярно е и това: човек, който не обича истината, обича повече себе си и не може да приеме да говориш за недостатъ­ците му. Той, най-много, да те изслуша - и после да за­почне една цяла гневна или сдържана със злост тирада, и вместо да се защитава, той минава в нападение и започва да говори за тебе, за твоите недостатъци... В такива случаи логиката, както казва един известен психолог, в устата на жената не е критерий, а е палач. Макар че това не важи само за жената, а за всеки, у когото не действа душата, а действа само злостният ум. Така, ако се върнем към голямата тема за четворе­нето, която за пръв път ни се поднася, също имам въп­роси. Досега ние знаем, че четворката е свързана с чети­рите сили в Битието: земя, въздух, огън и вода, които са съответни на четирите стихии в модерната космология.
           
Истинските мислители и философи могат да отк­рият още хиляди сили и взаимодействия, но винаги ще се стремят към някаква фундаментална система на Бити­ето. Затова те е искат да намерят фундаменталните 4, фундаменталните 3, фундаменталните 2 или една сила или частица и т.н. Това съвсем не отрича множестве­ността, обаче тази множественост се подразделя и диа­лектически се свързва или подчинява, сглобява, така да се каже, хармонично в тези, които са основните същ­ности на Битието. В този смисъл, моят проблем и въп­рос би бил към Този, който ни диктува, защо в четворе­нето той поставя човека на четвърто място, след като ние знаем, че човекът е петата величина? Именно петицата, или Меркурий, е свързана с човека, който си служи с тези четири стихии, но те са негови градивни елементи, и явяването на човека, това е петото начало – Космичес­кият Човек, който има качествено нови цели и задачи, способности и свойства. А в това осияние Той го поставя на четвърто място и го идентифицира с една от тези четири същности. Защо този път Той свежда нещата до четири, а не до пет? Аз мисля, че след като 4 е число, по-малко от 5, а пък в Божествената кабала по-голямо, то би трябвало диалектически в себе си да съдържа в себе си всички останали числа, по-малки от него (по-големи аритметично) така че това не е противоречие. По същия начин Учителят говори и за 3, и за 2. Значи, няма противоречие. Въпросът сега е да  обясни защо е акцен­тирано върху четворенето, а не върху "петоренето", примерно. Или задачата Му в момента е свързана, специ­ално чрез тебе – проводник на четворенето - с осъзнава­нето на този принцип. Мислех си, че когато говори за четворката, Той има предвид (защото има различни, сто­тици и стотици пластове в символогията) една и съща категория или система от категории, както е и в бесе­дите. Той нееднократно свързва четворката с бащата, майката, сина и дъщерята. В осиянията някъде се говори с главна буква за Дъщерята. Както за Сина Божий, се го­вори и за Дъщерята Божия, Дъщерите Божии. Значи, те имат уникални качества, различни от качествата на ба­щата, майката и сина. И вероятно, искайки да ни концен­трира, да съсредоточи вниманието ни върху качествата на Дъщерята и на Дъщерите Божии, Той говори за четворе­нето. Защото и в това, което ни се даде да видим на сце­ната, от сърцето, т.е. от Дъщерята зависеше развръз­ката. Ако то – Лиу - не бе постъпило по този начин, нямаше да се стигне по веригата до спасяването и на любимия, и на душата на Турандот, и на духа на царя, въпреки че всички тези неща там са с много питанки. Видяхме новия цар, който е дет­ронирал стария, като един изморен човек пред гроба. Виждаш го с едни хилави косъмчета, но това е понеже  китайците и въобще азиатците, имат много слаба брада и затова тя виси на висулки... Отстрани няма брада, а отдолу расте като козя брадичка, именно защото Мар­совото начало в тях е слабо развито, а е развито нача­лото на Телеца. И в телците-мъже може да се наблюдава как им расте козя брадичка; или дори да имат отстрани брада, те я бръснат. В този смисъл, като гледахме този жалък цар, ние видяхме колко хилав и слаб е станал духът поради това, че душата е  една пропаднала и изменила дъщеря, и колко много той искаше тя да постъпи добре; колко много той не искаше да се из­пълни този жесток закон да падне още една глава.

 В този смисъл, Дъщерята – има и дори осияние с такова заглавие – органически е свързана със сърцето. Значи, без Дъщерята нещата са невъзможни. Но какви са качествата на Дъщерята, е може би една бъдеща наука.

СЪДЪРЖАНИЕ
/